Милен Гетов е български кинорежисьор. Роден e в Бяла Слатина през 1925 година. Завършил e журналистика и кинорежисура. Негови са едни от най-популярните екранизации на романите на Богомил Райнов, сред които „Тайфуни с нежни имена“, „Умирай само в краен случай“,,„Един наивник на средна възраст“,,„Реквием за една мръсница“ и др.
Нашата история е пълна с имена, години и събития, но не всички са намерили своето място в нея… Много са забравени, други — отпаднали, трети — мъждукащи в отделните етапи на историческото ни развитие.
В тази съвременна глобализация, при това безпардонно навлизане в ежедневието ни на „европейското ни бъдеще“, като че ли охладняхме към нашата история, в която все по-често започнаха да намират място имена и събития, свързани с конюнктурата и много далеч от историята.
Обедня речниковият ни фонд, който се запълни с „канени и неканени“ чуждици.
Това „грипозно заболяване“ може да даде много усложнения, ако не съумеем навреме да реставрираме историческата си памет, да възстановим забравеното или безотговорно подминатото, да съхраним културно-историческото си минало.
Една от забравените фамилии, с която се гордееха нашите предци, е тази на братята Иржи и Теодор Прошек. Те и братовчедите им Йозеф и Вацлав са тясно свързани с нашата най-нова история.
Родени са в малкото градче Бероун, близо до столицата на Чехия — Прага.
Бащата на Йржи и Теодор — Франтишек, е бил известен майстор-обущар, а майка им Мария — учителка по пиано. По-големият брат — Иржи, е завършил Кралевската чешка политехника в Прага през 1869 г. със специалност землемерно инженерство и строителство. Още като ученик, а и след това в университета той усвоява и усъвършенства немски, френски, английски и руски език.
По време на следването си той се запознава с много български студенти, които учат в Прага. Между тях са Иван Драсов — близък приятел на Христо Ботев, Стоян Заимов и Петър Берковски, който му помага в изучаването на българския език.
Оттук нататък в различните източници се появяват някои несъвпадения в имена и дати, но това не пречи да проследим живота и дейността на фамилията Прошек.
През 1869 г. младият инженер Иржи Прошек се озовава в България, където компанията „Източни железници“ на барон Морис Хирш търси специалисти в европейска Турция. Постъпва на работа в централното бюро на „Румели-Дунавската железница“ в Цариград като проектант по трасиране на железопътната линия Одрин-Саран бей (гр.Септември). Ръководи строителството в жп участък Каяджик (Димитровград)-Хелес (Първомай).
Седалището му е в с. Атманлий (Ябълково), Хасковско. Председател на революционния комитет в Хасково е неговият състудент и стар приятел от Прага Петър Берковски. Инж. Прошек става не само симпатизант, но и сам участва в революционната борба на българите. Използвайки служебното си положение, помага за пренасянето на позиви, вестници, боеприпаси и оръжие, среща се с Васил Левски. След залавянето му участва в подготовката за неговото освобождаване. Проучва маршрута на влака за Цариград, където се предполагало, че ще бъде съден. Процесът в София и обесването на Левски ги изпреварва.
През 1876 г. напуска строителната компания и става кореспондент на европейски вестници в Цариград. Възторжено посреща обявяването на Руско-турската война през 1877 г. и изпраща дописки за хода на бойните действия до целия западен печат. От свой колега в Цариград научава, че турското командване се готви да подсили войските на Сюлейман паша, които водят тежки боеве при Шипченския проход. Формирана е цяла влакова композиция с войска, оръдия и боеприпаси. Иржи Прошек веднага заминава за Одрин и заедно със съмишленици и симпатизанти, поемайки целия риск върху себе си, успява да демонтира 200-300 м от жп линия, с което забавят с близо 30 часа изпращането на войските. По същото време на Шипка пристигат „по-двама на кон“ подкрепленията на ген.Радецки.
Това се оказва решаващо за изхода на битката при Шипченския проход.
Конспирацията е разкрита, но Иржи Прошек успява да се прехвърли в Букурещ, където става преводач на руското командване.
Признание за неговия принос и патриотична дейност е високото отличие, с което го награждава император Александър II, връчено му от ген. Скобелев — орден „Ал.Невски“ – I степен и златна сабя.
В следосвобожденска България фамилията Прошек прави истински десант. Иржи Прошек е назначен за градски инженер в столицата София. През 1878 г. при него пристига брат му Теодор, който е завършил химико-технологичния институт в Прага.
През 1879 г. първият кмет на София — Стойко Салабашев, възлага на чешкия архитект Лубомир Байер да направи кадастрален план за развитието на София като столица на новоосвободена България. Негови асистенти са Иржи Прошек и Вацлав Рубел. Планът е утвърден от княз Александър Батенберг и остава в историята като „Батенберговия план“. Той е бил в типично американски динамичен стил — квартали, между които се промушват малки, тихи улички, а във всеки парцел е имало не повече от 10 къщи с малки дворчета.
За реализацията на този план Иржи Прошек кани и батовчед си Йозеф, който впоследствие асистира на инж. Фридрих Грюнагер при изграждане на Княжеския дворец и Народното събрание.
Докато работят по плана, Иржи Прошек сключва брак със сестрата на своя колега Вацлав Раубал — Ана, и се установява окончателно в София. По-покана на братята Прошек в столицата пристига и другият им братовчед — Вацлав Прошек. Той е архитект по професия и се включва в енциклопедичната дейност на фамилията Прошек.
През 1879 г. братята Прошек построяват първата печатница в страната. Всички вестници, които се издават тогава, включително и списанието на Книжовното дружество (БАН) — Държавен вестник, както и бланки и формуляри за Двореца, министерствата и държавните учреждения, се печатат в нея. Тя е обявена за „дворцовата печатница“.
През това време Иржи Прошек се сприятелява с проф. К. Иречек, който е министър на просветата. Напуска инженерството и става стенограф в Народното събрание, тъй като е от малцината подготвени за това.
Сред приятелите на фамилията Прошек са министър-председателят Тодор Бурмов, неговият наследник митрополит Климент, Петко Каравелов, Константин Стоилов, Григор Начович… Това става повод за критики срещу преуспяващите Прошекови. И те правят един рядко срещан жест — сменят имената си с български — Иржи става Георги, а Теодор — Богдан. Тогава се появява и семейната фирма „Георги и Богдан Прошек“.
От хилядолетия основните алкохолни питиета на българите са били виното и ракията. Пътят на бирата през българските земи преди Освобождението е минавал през дунавските и черноморските пристанища. Чуждестранните кораби снабдявали с бира местните търговци, а те — кръчмите и ресторантите. Голяма заслуга за популяризиране на бирата и нейното производство у нас има министър-председателят Стефан Стамболов. Той смятал, че производството и консумацията на бира е един от начините за приобщаване на българите към европейската цивилизация и възможност да ги откъсне от балканския им, ориенталски манталитет.
Първото голямо начинание на фирмата „Прошек“ е било построяването на бирена фабрика. Георги е инженер, а Богдан — химик! На закупеното в покрайнините на столицата място, до старите турски гробища и военен полигон (днес Борисовата градина), през 1881 г. започва строежът на най-голямата и модерна бирена фабрика на Балканите. Работи се на принципа на предприемачеството — заплащането става накрая. Сключват договори с майстори за производство на 100 000 тухли, като на всеки 1000 плащат по 16 сребърни лева. Сключен е договор и за изкопаването на „зимник“, в който ще отлежава бирата. Осигурено е и собствено производство на лед.
Фабриката е завършена и пусната в производство през 1885 г. През следващия период (1888-1892 г.) е монтирана пароцентрала и нова инсталация за варене на пивото. За първи път в София е построена електроцентрала за нуждите на фабриката. В някои източници пише, че централата е обслужвала и Двореца, когато е имало приеми и балове. В София не е имало още електрическо осветление. Заедно с това се правят редица технически и технологични подобрения. Привлечени са най-опитните чешки майстори. „Прошековото пиво“ получава първа награда и златен медал на Международното изложение на бирата в Анверс — Белгия, а на следващата година — и в Прага. Прошековата фабрика е приета за „придворен доставчик“ — най-високата оценка за качество и прецизност.
През 1902 г. е изкопан артезиански кладенец на 100 м дълбочина, за да бъде осигурено захранването с вода. По време на бомбардировките през Втората световна война вратите на фабриката са били отворени, за да се снабдяват софиянци с питейна вода.
Една от основните задачи на правителството на Стамболов е било построяването на железопътната линия Цариброд—София—Вакарел—Белово. Първата жп линия по нашите земи е била Русе—Варна. Тя е построена от английска компания с основни акционери Уилям Гладстон и братя Баркли през 1874 г. Дължината на линията е била 223 км. През 1874 г. компанията прехвърля експлоатацията на барон М. Хирш, който построява още няколко жп линии, между които и Одрин—Белово. През 1909 г. държавата откупува жп линиите на своята територия. Построяването на линията до Белово прави България мост между Изтока и Запада. Това е била мечтата на Стефан Стамболов. Още през 1882 г. започва строителството на Централната гара по проект на арх. Антонио Колар, Богдан Прошек и Тодор Маринов.
През 1886 г. в София пристига още едни член на фамилията Прошек — Вацлав, техен братовчед. Той е завършил архитектура в Прага и веднага се включва в строителството на гара София. Тя се намира на 1 км от Шарения мост над Владайската река и входната врата на София — „Ломското шосе“ (днес „Мария Луиза“). Строителството завършва през 1888 г., когато е завършена и жп отсечката до гара Белово. Това е била най-модерната и голяма гара на Балканите.
Откриване линията за международни съобщения и освещаване на Централната гара, както го описва в мемоарите си проф. К. Иречек, е станало на 12 август 1888 г. По обяд пристига и първият международен влак Лондон—Париж—София, който на другия ден заминава през Одрин за Истанбул — т.нар. Ориент експрес. Какво е било значението на тази гара, се вижда от запазената статистика за преброяване на населението на столицата: На 1 януари 1881 г. (7 г. преди построяването на гарата) населението е 20 200 жители. Пет години след откриването на гарата то е 46 600 жители.
Има два моста в София, които географски, архитектурно и исторически са неразделно свързани с нейната биография. Това са Лъвовият мост над Владайската река и Орловият мост — над Перловската. От тях е започвала и до тях е завършвала границата на новата столица.
Изграждането на двата моста е станало само няколко години след Освобождението, но тяхната история започва много по-рано. Владайската река в турско време се е наричала Канлъ дере (Кървавата река). Това име е свързано с легендата за избитите и хвърлени в реката българи, защитавали древния Средец и по-късно — участниците в Априлското въстание. Над реката е имало старинен мост в духа на турската архитектура, изрисуван с жълти и червени бои. Оттам и името му — Шарения мост.
Веднага след Освобождението Христо Г. Данов предлага на мястото на Шарения мост да бъде построен мащабен мемориал в памет на избитите защитници на София. Приет е проектът на Вацлав Прошек, а изпълнението му е възложено на фирмата „Братя Прошек“. Строителството започва през 1888 г. Върху гранитни постаменти, на четирите краища на монолитния мост, са поставени бронзовите лъвове, откъдето идва и името Лъвовият мост. Легендата разказва, че скулпторът, изработил лъвовете, се е самоубил, след като видял, че е пропуснал да им постави езици.
Историята на Орловия мост не е свързана с легенди, защото самият той е легенда! До примитивното каменно мостче над Перловската река през 1878 г. губернаторът на София княз Пьотр Алабин заедно с цялото население посрещат заточениците от далечен Диарбекир. Идеята за построяване на мост на това място в чест на заточениците и хилядите загинали за свободата на България е била на братята Прошек. Техен е и проектът за постояването на моста, отново дело на младия архитект Вацлав Прошек. Строителството започва една година след това на Лъвовия мост — 1889 г., но и двата моста с активното съдействие на главния архитект на столицата Арнолд Колар са завършени през 1891 г.
Металните части и орнаментите, както и четирите огромни орела, са изработени, излети и доставени от виенската фирма „Ваагнер и Биро“.
И тук, както и при Лъвовия мост, на четирите края на монолитния мост, върху каменни колони са поставени разперилите криле орли, символ на преклонението пред подвига на борците за свободна България. Оттам е и името Орлов мост.
Братята Прошек са инициатори и за построяване Паметника на Васил Левски, основатели са на дружеството „Славянска беседа“.
Фамилията Прошек се изявява като истински енциклопедисти не само защото имат специална подготовка, а и поради нуждите на следосвобожденска България. В София ние живеем обкръжени от творбите им, които придават европейска атмосфера на столичния град. Животът и делата на тази фамилия, която има България за своя втора родина, заслужават нашето признание, благодарност и преклонение.
