АМИ АКО ИСТИНСКИТЕ ЦЕЛИ НА ПУТИН СА ДРУГИ?

Преднамерено или не, руската власт променя баланса между суверенитет и доходи

0
99

По всеки стандартен показател, който измерва постиженията чрез степента на реализация на поставените цели, войната на Русия срещу Украйна е провал. Украйна е много по-милитаризирана от всякога; в момента тя вероятно е една от най-милитаризираните страни в света; сигурността на Русия значително се влоши; НАТО не се върна на позициите си от 1997 г., а напредна още повече и се консолидира значително. Западът е по-силен от преди. Така че, проваля ли се Путин?
Може би. А може би не. Да допуснем, че истинските цели на „специалната военна операция“ не са били обявените, а съвсем различни.
Суверенитет срещу високи доходи. За да видим какви биха могли да бъдат те, ще трябва да се върна към мой доклад от октомври 1996 г., публикуван като работен документ на Световната банка, а по-късно и в сборник. (виж https://stonecenter.gc.cuny.edu/research/nations-conglomerates-empires-the-trade-off-between-income-and-sovereignty) Статията е доста сложна, защото разглежда икономическите и политическите сили, които карат държавите да създават съюзи и конгломерати или да предпочитат отделяне, но основният ѝ модел е прост. Той е следният. Страните (и техните лидери) се стремят към две блага: суверенитет и богатство. Суверенитет означава свобода да се вземат политически и икономически решения, колкото е възможно по-малко ограничени от други държави; богатство означава високо ниво на доходите (висок БВП на глава от населението). Проблемът е, че между тези две цели има компромис. Страните могат да станат богати само ако станат по-малко суверенни, т.е. по-глобално интегрирани. За да бъдеш богат, е необходимо да търгуваш, да развиваш технологии съвместно с други, да изпращаш хора в чужбина, за да придобият нови умения, да се консултираш с чужденци и дори да ги наемаш. Всичко това предполага много по-голяма взаимозависимост между икономиките и спазване на международните норми и правила по отношение на търговията, правата на интелектуална собственост, вътрешните икономически политики, конвертируемостта на валутите и други подобни.
За да уточним тези идеи, вземете двата крайни примера: Северна Корея и Белгия. Северна Корея е практически неограничена при вземането на икономически и политически решения: тя може да произвежда ядрени оръжия, защото не е подписала договора за неразпространение на ядреното оръжие, може да налага мита или да забранява вноса на стоки, когато пожелае, може да печата колкото си иска пари, защото валутата ѝ не може да се обменя за друга и т.н. Но поради всички тези причини тя е и много бедна. На другия край на спектъра е Белгия, която няма собствена валута, чиято фискална политика е скована от правилата на ЕС (Договора от Маастрихт), търговията се определя от ЕС и СТО (Както пише Пол Кругман, “това не са толкова търговски споразумения, колкото споразумения за координиране на политики, които исторически са били считани за вътрешни“), външната политика се определя от ЕС, а военната ангажираност – от НАТО. Що се отнася до автономията или суверенитета на вътрешната политика, тя на практика не разполага с такава. Но пък е богата.
Другите държави ще се подредят по различните точки на компромиса между суверенитет и доходи. Размерът на държавата също ще има значение: САЩ ще се ползват с по-голям суверенитет при дадено ниво на доходи, тъй като са голяма държава: емитират резервна валута, главен участник са в редица търговски преговори, ръководят НАТО и т.н. Но те също не са имунизирани срещу компромиса. Помислете за решението на Тръмп да започне търговска война с Китай. То даде по-голямо политическо пространство на САЩ (включително самата възможност за налагане на нови мита), но вероятно намали доходите в страната.
Руски изолационизъм. И така, с тази идея за компромис между тези две желани неща, нека се върнем към Путин и неговата група съветници от силовите министерства. Да предположим, че те са стигнали до следното заключение: Опитите на Русия да се озападни от Петър Велики насам са били неуспешни. Русия не успя да настигне Запада преди 1917 г., след това възприе крайна доктрина за озападняване, която принизи Русия, като даде пряка независимост на Финландия, Полша и т.н., а след това провъзгласи равенство на нациите и самоопределение за всички, което в крайна сметка доведе до разпадането на страната през 1992 г. След това тя възприе либерализма, също внесен от Запада, чиито резултати бяха драматичното обедняване на населението, увеличената смъртност и самоубийства, както и изумителното разхищение на активи, създадени от милиони руски граждани. През този период Русия изгуби способността си сама да определя политиките си: тя сляпо следваше Запада. Тя предложи на САЩ военните си бази в Киргизстан, но не получи нищо в замяна; съгласи се с ограниченото разширяване на НАТО, но получи разширяване до границите си; присъедини се към различни европейски органи, но само за да бъде критикувана от тях; приватизира икономиката си, както предлагаха западните експерти, но всички пари отидоха в чужбина. Така че, за да си възвърне икономическата и политическата автономия, тя трябва решително да скъса със Запада. Тя трябва да се превърне в независима евразийска сила, чието взаимодействие с Европа ще бъде ограничено до минимум. В крайна сметка Русия трябва да се движи в посока, противоположна на тази, начертана от Петър Велики в началото на XVIII век.
Издигната от Запада Желязна завеса. Подобно увеличаване на суверенитета би довело до намаляване на доходите. Проблемът обаче е следният: нито скъсването с Европа, ако бъде обявено от лидерите, нито по-ниските доходи ще бъдат приветствани от населението. Следователно руското правителство не може самостоятелно да започне да създава нова Желязна завеса. Но какво би станало, ако Желязната завеса бъде изградена от Запада срещу Русия като наказание за нещо, което от руска гледна точка може да се счита за напълно оправдана политика? Тук идва мястото на Украйна. Реконкистата, в известен смисъл, винаги е била популярна сред руската общественост. Но Западът няма да я възприеме като такава, а ще наложи санкции и ще стовари огромна цена върху Русия. Западът, по своя воля, ще откъсне Русия от Европа. Той ще изгради нова, непробиваема желязна завеса. Целта за откъсване на Русия от Запада – желана при този сценарий от руското ръководство – ще бъде постигната не от руското ръководство, а от Запада. Руските лидери няма да бъдат възприемани от населението (или поне не от мнозинството от населението) като отговорни за разрушаването на мечтата на Петър Велики. Напротив, Западът ще бъде възприеман като нежелаещ да приеме Русия като равноправен партньор, а оттам на Русия няма да ѝ остане нищо друго, освен да се превърне в евразийска сила, напълно суверенна, необременена от договори и правила и свободна от западните идеологии на марксизма и либерализма.
Нов Брест-Литовск. Но в по-дългосрочен план – опасяват се лидерите – няма ли хората, след като разберат, че по-големият суверенитет е свързан с по-ниски доходи, да се опитат да намерят някакво споразумение със Запада? Как да се избегне това? Как да направим разрива постоянен? Единственият начин е да се направи така, че цената на завръщането на Запад да бъде изключително висока. Тоест да се направи така, че когато правителствата след Путин изпратят първите писма за помирение, сметката, представена от Запада, да бъде толкова висока, че
по-голямата част от руския политически елит и общественото мнение да я отхвърлят с лека ръка. Помислете си за още един Брест-Литовск, но този път без Ленин, който постави цялата си власт и авторитет на везната, за да бъде приета сделката. Новият Брест-Литовск може да включва не само изтеглянето на всички руски сили от Украйна и връщането на Крим на Украйна; той може да включва екстрадиране на офицери, отговорни за военни престъпления, намаляване на числеността на армията, ограничаване на военните учения, дори евентуално контрол върху руската ядрена програма. По този начин правителството на Путин има стимул да накара Запада да трупа искане след искане, от които трудно ще се откаже. Защото само такива обширни и дори неразумни искания ще гарантират, че те ще бъдат отхвърлени от следващите руски правителства и че анти-Петър Велики политика, предпочитана от Путин и неговото обкръжение, ще остане в сила за много дълго време.
Това не означава, че сегашната власт е напълно безразлична към цената на санкциите. Но тя ще приеме увеличаването на санкциите, стига намаляването на доходите от тези нови санкции да е по-малко от печалбата на суверенитет. В един момент тя ще реши, че компромисът е отишъл достатъчно далеч, и тогава ще започне преговори. Но преди да го направи, ще се увери, че е спечелила достатъчно, и то за дълго време, от възможността самостоятелно да взема решения относно политиките си.
Последиците от този начин на възприемане на руските цели са, че санкциите и разединението между Запада и Русия вече не се разглеждат само като разходи, които Русия плаща, а по-скоро като действия на Запада, които според сегашното ръководство са в основен дългосрочен интерес на Русия: прекъсване на всички връзки между Русия и Запада и по този начин освобождаване на Русия да следва собствения си курс.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук