ДА РАЗБЕРЕШ ПЕРЕСТРОЙКАТА. КРАЯТ НА „СВЕТА НА СВЕТОВЕТЕ“*

0
126

 

            На перестройката се падна тежко наследство в сферата на националната политика и федералните отношения. И не мога да кажа, че аз и моите колеги, които започнахме перестройката, виждахме целия проблем в неговия пълен обхват.

 

Михаил Горбачов

1931–2022

Президент на СССР през 1990–1991 г.

 

Сега, разбира се, е съвсем очевидно, че запазването и обновяването на страната, която беше „свят на световете“, конгломерат от народи, в който по волята на историческите съдби такива различни републики като Естония и Туркменистан, да речем, се оказаха заедно, обективно представляваше по само себе си задача с колосална сложност. През годините на перестройката всичко, което се бе натрупало в тази сфера в продължение на векове и десетилетия, избухна наяве. Не мисля, че някой беше готов за това.

В исторически план Съветският съюз наследи Руската империя. Беше ли тя „тюрма на народите“? Ако се съгласим с това, тогава като пръв сред затворниците трябва да се посочи руският народ. И през годините на сталинския режим той понесе не по-малко лишения и страдания от другите народи на Съветския съюз. Всичко това беше така. Но имаше и нещо друго – опитът от съвместния живот и съзидание и възможността да се запази най-доброто от този опит в нови форми.

Защо тази възможност не се реализира?

Президентът на Руската федерация Владимир Путин в своите изявления неведнъж възлага основната отговорност за разпадане на Съветския съюз на ленинската концепция за федерация, на съдържащия се в нея принцип на суверенитета на съветските републики и възможността за самоопределение до отделяне. Но възниква въпросът: в това ли е причината? Знаем, че се разпаднаха много империи и държави, чиито конституции не предвиждаха такава възможност. Мисля, че причините трябва да се търсят другаде.

При Сталин многонационалната държава започва да се свива в твърда свръхцентрализирана унитарна система. Нейният център решаваше всичко и контролираше всичко. Освен това Сталин и неговите съратници произволно прекрояваха границите, едва ли не с убеждението, че никой дори не може и да си се представи извън Съюза. Националните проблеми дълбоко се потискаха, само че те въобще не изчезваха. Зад фасадата на „разцвета и сближаването на съветските народи“ се прикриваха остри проблеми, чиито решения никой не търсеше. Сталин третираше всякакви национални претенции и етнически спорове като антисъветски по своята същност и ги потискаше, без да губи време за увещания.

В условията на демократизация и по-голяма свобода беше неизбежно  всичко това да не изскочи на повърхността. Трябва да признаем, че в началото не дооценихме мащабите и остротата на проблема. Но когато той възникна, не можехме да действаме със старите методи на потискане и забрани. Смятахме, че трябва да следваме друг път, да търсим обмислени и балансирани подходи и да действаме с методите на убеждаването.

Ние подхождахме въз основа на това разбиране, когато в началото на 1988 г. се изостри проблемът с Нагорни Карабах. Корените на конфликта са отдавнашни, лесно решение тогава той нямаше, няма го и сега, въпреки че се опитваха да ме убедят, че то може да се постигне с прекрояване на границите. В ръководството на страната имаше единодушно мнение: това е недопустимо. Смятах, че постигането на споразумение за статута на Нагорни Карабах е задача на арменците и азербайджанците, а ролята на съюзния център е да им помогне за нормализиране на обстановката, по-специално за решаване на икономическите проблеми. Сигурен съм, че това беше правилната линия.

Но нито партийните структури, нито интелигенцията на двете републики съумяха да намерят път към споразумение или поне към диалог. И те бяха изтласкани на заден план от екстремистите. Събитията се разрастваха като снежна топка. В края на февруари 1988 г. в град Сумгаит се проля кръв. За да се спре клането, се наложи да бъдат въведени войски.

През този период, през 1987–1988 г., аз се стремях да разработя единен демократичен подход към междунационалните спорове. Същността му се състоеше в това, че националните проблеми могат да бъдат решени истински само в общия контекст на политическата и икономическата реформа. И трябва да се каже, че първоначално националните движения в Балтийските републики, Молдова, Грузия, Украйна действаха под лозунгите за подкрепа на перестройката. През 1987 г. почти никой не повдигаше въпроса за излизане от Съюза.

Но много бързо в националните движения започнаха да вземат връх сепаратистките тенденции. А партийните ръководители в републиките не умееха да работят в условията на демокрация. Те се объркаха. Това се прояви в Грузия, когато през април 1989 г. хората излязоха по улиците и площадите на Тбилиси. Членовете на Централния комитет на Грузинската комунистическа партия също трябваше да излязат пред хората, но те предпочетоха да останат в бункера. И се стигна до беда: беше използвана сила за „очистване“ на площада от демонстрантите, загинаха 21 души, десетки бяха ранени.

Трудно е да си спомня човек за това. Но мога да кажа с чиста съвест: решението за разгонването на митинга в Тбилиси беше взето зад гърба ми, против моята воля. Тогава и по-късно аз твърдо се придържах към моето кредо: и най-трудните проблеми трябва да се решават с политически средства, без използване на сила, без кръв.

Борба за Съюза

Често съм критикуван за това, че отделяйки първостепенно внимание на международните проблеми и тяхното решаване въз основа на новото мислене, аз сякаш съм недооценил остротата на вътрешните проблеми на Съветския съюз и съм пропуснал възможностите за тяхното разрешаване. В отговор мога да кажа едно: отдавах лъвския дял от времето, вниманието и енергията си през тези години – особено през 1991 г. – на вътрешните работи и най-вече на усилията за запазване и спасяване на единната съюзна държава. Какво ни доведе до кризата от 1991 г.? Защо събитията придобиха такава острота? Причините за това са както обективни, трупани през годините и десетилетията на съществуването на съветската държава, така и субективни, свързани с грешките и пропуските от годините на перестройката.

Проблемите на междунационалните и федеративните отношения и икономическите проблеми се сплетоха в стегнат възел, който можеше да се развърже само чрез решителна модернизация на тези отношения и радикална икономическа реформа. Осъзнахме това със закъснение, но не бездействахме.

Обръщайки се към гражданите на страната в навечерието на 1991 г., казах: „Следващата година е особена. На нея се пада решаването на въпроса за съдбата на многонационалната ни държава. Народите на страната са живели заедно векове. Сега ние, може би както  никога досега, чувстваме остро, че не бива да живеем изолирани един от друг. А и да излезем от кризата, да стъпим на крака и твърдо да поемем по пътя на обновлението ще можем само с общи усилия.”

Аз бях убеден, че проблемът за запазване и реформиране на Съюза може да бъде решен с политически средства, без използване на сила, без кръвопролития. Но още през първата половина на януари се разрази гръмотевична буря. В Литва се проля кръв. Ръководството на Литва, което дойде на власт в резултат на изборите, начело с Витаутас Ландсбергис, пое по пътя на изостряне на отношенията със Съюзния център, решено да търси независимост на всяка цена. Въпреки това предлагах компромис, бях готов на преговори. На 12 януари 1991 г. направих изявление, че кризата ще бъде разрешена по конституционен път. Но през нощта на 12 срещу 13 януари във Вилнюс бе осъществено завземане на телевизионната кула и радиостанцията с участие на съветски войски, което доведе до гибелта на хора.

Разбира се, президентът на СССР не бе давал и не би могъл да издаде заповед за подобни действия. Случилото се беше провокация срещу мен като президент – с течение на времето, особено след августовския преврат, това стана напълно ясно. Има и документи, потвърждаващи това.

След кръвопролитието на 13 януари всички усилия да се предотврати оттеглянето на Литва и други Балтийски републики от Съюза се оказаха напразни. Но борбата за Съюза продължаваше. Бях уверен, че въпросите за съдбата на съюзната държава, за съдбата на нашия народ не могат да бъдат решени без негово участие. И бях убеден, че хората в голямото си мнозинство ще гласуват на референдум за запазване на Съюза и за превръщането му в пълноценна федерация.

На 17 март се проведе референдумът, който бях предложил. 76 процента от населението на страната, 71,34 процента от населението на Русия, казаха „да“ на Съюза. Също толкова впечатляващи бяха резултатите от референдума в Украйна и Беларус. Президентът на Русия Борис Елцин, който по това време стана лидер на радикалната опозиция и неговото обкръжение, бяха принудени да се съобразят с резултатите от него. Смятам, че без това гласуване нямаше да станат възможни  срещите между президента на СССР и лидерите на деветте републики, включително Русия, Украйна, Беларус и Казахстан в Ново-Огарьово. В рамките на тези срещи стана възможно да се снижи напрежението в  страната и да се форсира подготовката на проект на съюзен договор. На мен и моите съмишленици в ръководството на страната ни се наложи да се борим едновременно както с опитите на сепаратистите и „радикал-демократите“ да разчленят Съюза, така и с действията на онези, които искаха да прекратят демократичния процес и да отхвърлят страната назад в миналото.

На Априлския пленум се стигна до искания за смяна на ръководството. Партийната върхушка се стремеше да подсили отдолу своя бунт. Започнаха да се формират групировки, обявяващи за своя цел „борбата срещу ревизионизма“, „възстановяването на диктатурата на пролетариата“. На бюрото ми попадаха десетки и стотици писма на партийни комитети от различни нива, които в ултимативна форма поставяха въпроса за необходимостта от спешни мерки за спасяване на социалистическия строй, даже от въвеждането на извънредно положение в страната. На 22 април, при обсъждане на доклада на Министерския съвет за преодоляване на икономическата криза, някои депутати, по внушение на тогавашния министър-председател Валентин Павлов и с благосклонното отношение на председателя на Върховния съвет Анатолий Лукянов, започнаха да натрапват темата за въвеждане на извънредно положение в страната или в решаващи сектори на икономиката. Трябваше да се намесвам и да връщам парламента в руслото на нормалната работа, давайки отпор на пламенните консерватори.

В ръководството на страната, включително и в най-близкото ми обкръжение, имаше както мои съмишленици, така и двулики хора, които говореха за своята привързаност към демокрацията, но в действителност бяха готови да предадат както демокрацията, така и мен лично. Не отричам правото на нито един член на ръководството да има свое мнение и да го защитава. Но те имаха всички възможности за това, можеха да го направят в открита полемика, в открита политическа битка. Вместо това те избраха пътя на задкулисните споразумения и в крайна сметка – на държавния преврат. Назначаването на някои от тях – по-специално на Генадий Янаев за поста вицепрезидент – беше груба грешка от моя страна. Но тогава далеч не всичко беше очевидно.

Моят избор оставаше твърд: да не се отклонявам от демократичния път, да отхвърлям „чрезвичайщината“, да се стремя да обединявам всички здрави сили в обществото в интерес на реформите. И когато на Априлския пленум на ЦК представителите на партийната номенклатура поставиха въпроса ребром – Горбачов или въвежда извънредно положение, или напуска поста генерален секретар на ЦК, аз казах: „Стига демагогия, подавам оставка.“ Започнаха да ме убеждават да оттегля заявлението си. Аз отказах и се оттеглих в кабинета си.

Час и половина по-късно, по предложение на Политбюро, с подавляващо мнозинство (само 13 души гласували против и 14 въздържали се) пленумът реши да снеме от разглеждане направеното от мен предложение за оставка от поста на Генерален секретар на ЦК на КПСС. След това обстановката малко се поуспокои.

Но сега смятам, че съгласието ми да остана на поста генерален секретар беше грешка. Партията, както показаха последвалите събития, си оставаше консервативна сила, неспособна да се реформира и да участва в реформирането на страната.

Не издържаха теста на демокрацията и някои членове на ръководството. На заседание на Върховния съвет през юли 1991 г. министър-председателят Павлов, с подкрепата на ръководителите на силовите ведомства, поиска Министерския съвет да получи извънредни правомощия. (Аз не присъствах на това заседание – бях в Ново-Огарьово, където участвах в обсъждането на заключителните положения на проекта за Съюзен договор). Наложи се отново да дам отпор  на „чрезвичайщината“, а освен това стана ясно, че в новото ръководство, което ще предстои да се формира след подписването на договора, за Павлов, за председателя на КГБ Владимир Крючков, за министъра на отбраната Дмитрий Язов, за председателя на Върховния съвет Лукянов вече нямаше да има място.

Ето в такава възможно най-остра обстановка протичаше подготовката на проекта на Съюзния договор, борбата около принципиалните му положения. В резултат на сложни политически маневри, дискусии и сблъсъци на противоположни сили, към края на юли стана възможно да се доближим до постигане на рационално решение на основните проблеми, които усложняваха хода на перестройката. Да подготвим по такъв начин необходимите предпоставки за преодоляване на възникналата криза.

От решаващо значение несъмнено беше привършването на 23 юли на съгласуването на текста на Съюзния договор. Бяха решени въпросите, свързани с правата и правомощията на републиките и на Съюзния център, на единната парично-кредитна политика, на данъците. През юли започна и изпълнението на антикризисната икономическа програма. Беше ни трудно, но в крайна сметка успяхме да стигнем до вариант, който беше подкрепен от републиките, дори прибалтийците изразиха готовност да изпълняват  нейните положения. Всичко, което се „събра“ през юли 1991 г., бе резултат на продължителни търсения и усилия по пътя, наченат през април 1985 г. Съществуваха реални предпоставки за изтръгването на страната от кризата и за широкомащабно придвижване напред на започналите демократични преобразувания.

„Несъответствие с изискванията на момента“

Онова, което вършехме през онези месеци на външната сцена, беше подчинено на главната цел – да затвърдим прехода в отношенията с водещите световни сили от конфронтация към сътрудничество и в бъдеще към партньорство, да започнем реална интеграция на страната ни в световната икономика. Това беше лайтмотивът, обединяващ централните събития от външнополитическия дневен ред на 1991 г. – участието ми в срещата на Г-7 на водещите индустриално развити страни в Лондон и посещението в СССР на президента на САЩ Джордж Буш.

Към момента, когато се срещнах с лидерите на Г-7, бяхме готови за сериозен разговор. Перестройката ни освободи от догмите, които ни пречеха да признаем, че без частна собственост, икономическа свобода и пазарни отношения не може да има модерна, ефективна икономика. Докато у нас не се установи гласността, докато не изчезна страхът, нашите политици и икономисти не смееха дори да произнесат тези думи. Но вече през 1990 г. можеше да се каже, че в обществото и сред експертите се бе формирал консенсус за необходимостта да се преминава към пазарна икономика.

На срещите си с представителите на Запада през есента на 1990 г. аз постоянно подчертавах: преодоляването на нашата икономическа криза, реформирането на икономиката е наша задача и никой няма да я реши вместо нас. Ние разбираме това. Но и Западът трябва да е заинтересован от нейния успех. В крайна сметка създаването на здрава икономика в нашата огромна страна отговаря на неговите интереси. Следователно, в най-критичния, преломен етап от реформите ние имаме основание да разчитаме на насрещни стъпки от страна на нашите партньори. В отговор на това в изявленията на нашите западни събеседници, пряко или косвено, звучеше мотив: реформата в СССР не върви достатъчно бързо, икономиката ни все още не е достатъчно „пазарна“, а това стеснява възможностите за насрещно движение от страна на Запада.

Ние се готвихме сериозно за срещата със „седморката“ в Лондон. През целия юни, буквално без да отпуска ръце, работеше групата по подготовката на материалите и предложенията за нашето участие в лондонската среща. На 8 юли резултатите от нейната работа бяха представени в Ново-Огарьово на ръководителите на републиките. Дискусията показа, че между тях и президента на СССР е постигнато ниво на взаимно разбирателство, което позволи да се отиде в Лондон със съгласувана позиция. Всички ръководители на републиките, като се започне от Елцин, подкрепиха документите, подготвени в Ново-Огарьово, и тезите на моята реч в Лондон.

Ето основната идея на тази реч: „Нашата концепция за включване на страната в световната икономика се основава на необходимостта от радикални промени в СССР, но също така и реципрочни стъпки от страна на Запада (премахване на законодателните и другите ограничения на икономическите и техническите връзки със СССР, участие на СССР в международни икономически организации и т.н. )“.

Разговорът с лидерите на западните страни се оказа откровен и сериозен. Но повечето от тях не показаха разбиране за значението и мащабите на проблема за включването на страната ни в световната икономика и необходимото за целта съдействие. Постигнатите договорености не отговарят на изискванията на момента, ми каза на среща в съветското посолство Маргарет Тачър, която наскоро преди това бе  подала  оставка като министър-председател на Великобритания.

Впоследствие някои коментатори изказаха следната мисъл: ако споразуменията за икономическа подкрепа на перестройката бяха по-конкретни и обвързващи, пучистите може би не биха се решили да направят опита за преврат през август. Но като цяло, оценката ми за станалото на срещата със „седморката“ остава положителна. В Лондон се очерта обрат от голямо значение. След политическата и военната сфера започна демонтаж на бариерите пред интеграцията ни в световната икономика.

А в края на юли се състоя визитата на президента на САЩ Джордж Буш в СССР. Поглеждайки назад, мисля, че ако президентът беше поел по-бързо и по-решително по пътя на взаимодействие с нас, резултатите, с които бе отбелязано това посещение, можеха да бъдат постигнати по-рано. Все пак това не намалява тяхното значение. Беше подписан договор за 50-процентно съкращаване на стратегическите настъпателни въоръжения. Никога – нито преди, нито след това, нито в абсолютни числа, нито в относително изражение – не е имало толкова мащабни съкращения на ядрените арсенали. Само това вече прави съветско-американската среща на върха от 1991 г. историческо събитие.

По съвършено нов начин протекоха и нашите разговори в тесен формат по ключовите проблеми на световната политика и перспективите на съветско-американските отношения. Главната тема за мен в тези разговори беше перспективата за формиране на нова система за всеобхватна сигурност в руслото на съвместно (за първи път в цялата история) провеждана световна политика в съответствие с новите критерии, които вече бяха издържали някои изпитания на трайност.

Днес с известна горчивина си спомням това посещение на президента на Съединените щати, последното в Съветския съюз. Тогава не знаехме какво ще се случи само след три седмици.

„Това не би бил Горбачов“

Два удара се оказаха фатални за перестройката – опитът за държавен преврат през август 1991 г., организиран от реакционни сили, включително от моето обкръжение, и декемврийският заговор на лидерите на Русия, Украйна и Беларус, който прекърши многовековната история на нашата държава.

Пучистите загубиха в откритата политическа борба, те знаеха, че за тях няма да има място в обновения Съюз. Демагогия са твърденията им, че са се водели от патриотични чувства, от загриженост за запазване на Съюза. Няма да кажа, че им е била безразлична съдбата на държавата. Но те го отъждествяваха с  предходната система и тръгнаха на предателство в опит да я запазят и своята позиция в нея. Последствията от тяхната авантюра се оказаха катастрофални за страната.

Тук няма нужда в подробности да се разказва за събитията от август 1991 г. Аз своята позиция никога не съм променял, отговарям за всяка дума, казана от мен публично, в свидетелските показания по делото на ГКЧП, в интервюта и книги. Това са пучисти и тези, които ги прикриват, постоянно си сменят „версиите“. И всяка нова тяхна версия се оказва все по-лъжлива.

Трите августовски дни бяха изживени от мен и семейството ми на предела на човешките възможности. Но запазих присъствие на духа и действах. Отхвърлих ултиматума на заговорниците, които поискаха извънредно положение, и записах на видеозапис изявление за незаконността на действията на пучистите. Това, както и твърдата позиция, заета от руския президент Борис Елцин, който обяви антиконституционния характер на ГКЧП, предопредели поражението на пуча.

Но опитът за държавен преврат отслаби позицията на президента на СССР, срина процеса на формиране на нови съюзнически отношения между суверенните държави, подсили дезинтеграцията. Републиките една след друга приеха декларации за независимост. Въпреки това смятах, че и в тези условия не трябва да се предавам, продължавах борбата за сключване на съюзния договор, осъзнавайки колко по-трудна сега вече е станала тази задача. Заедно с ръководителите на републиките успяхме да изработим изявление, с което се явихме на Конгреса на народните депутати. В него се предлагаше на всички желаещи републики да подготвят и подпишат договор за съюз на суверенните държави, в който всяка от тях да може самостоятелно да определя формата на своето участие.

Шанс да се предотврати разпадането имаше. След трудни, понякога мъчителни обсъждания стигнахме до формулата на новия Съюз: това ще бъде конфедеративна съюзна държава. В средата на октомври осем републики подписаха Договора за икономическа общност, започна да функционира междурепубликански икономически комитет. На 14 ноември проектът на новия Съюзен договор бе внесен за обсъждане в Държавния съвет. След многочасовото заседание се явихме пред пресата. Тогава Борис Елцин каза: „Трудно е да се каже какъв брой републики ще влязат в Съюза, но аз съм с твърдото убеждение, че Съюзът ще го бъде.“ Участието на Украйна беше труден проблем. След пуча в украинското общество надделя желанието за независимост. Но аз бях убеден, че постепенно, чрез преговори, ще може да се намери форма на участие и на тази държава в новия Съюз. Като минимум – да се договорим за единни въоръжени сили и координация на външната политика. Сигурен съм, че в такъв случай би било възможно да се избегне много от онова, което произтече впоследствие и причини на хората толкова много мъка.

Елцин не удържа на думата си. Той и неговото обкръжение принесоха Съюза в жертва на неудържимо си желание да царуват в Кремъл. Лидерите на Русия, Украйна и Беларус решиха съдбата на Съюза по незаконен начин, въпреки волята на народа, изразена на референдума от 17 март, зад гърба на президента на СССР, ръководени преди всичко от желанието „да се махне Горбачов“. Това обедини радикалите, сепаратистите и комунистите – депутати във Върховния съвет на Русия, които дружно прогласуваха за одобряването на сговора състоял се в Беловежката гора на 8 декември 1991 г. Без да се замислят за последствията. Дори съдбата на въоръжените сили и ядрените оръжия остана да виси във въздуха: обединените въоръжени сили на ОНД бързо се разпаднаха, а заявлението за намерение за „запазване и поддържане под съвместно командване на общо военно-стратегическо пространство, включително единен контрол над ядрените оръжия” се оказа празна фраза. Прибързаността и безотговорността на Беловежките споразумения удиви дори американците.

А мен най-много ме удиви, нещо повече – потресе ме – безразличието на общественото мнение, което не осъди развалянето на Съюза. Хората не разбираха, че губят страната

На мен и досега ми задават въпроса: сигурни ли сте, че след Беловежския сговор сте направил всичко възможно, използвал сте всички правомощия на президента за запазване на Съюза? Моят отговор: да, аз използвах всички политически правомощия, всички средства, освен силовите. Да се пристъпи към използване на сила, за да се удържи властта – това вече не би бил Горбачов. И с какво би завършило това? С разпад на всичко – на армията, на полицията, с граждански конфликт, а може би и с гражданска война. Този път за мен беше закрит.

Ценностите на перестройката

Разпадането на Съюза прекъсна перестройката, но в никакъв случай не беше, както все още твърдят моите опоненти и хора, които не разбираха същността на онази епоха, нейния „краен резултат“. И въобще  перестройката трябва да се оценява не по това, което можа или не успя да даде, а по мащаба на онзи обрат, в който тя се превърна в многовековната история на Русия, по нейните положителни последици за целия свят.

Често ме питат как оценявам отделните решения от онези години, кое е било правилно и кое грешно. Разбира се, че направихме грешки. За някои от тях бе споменато по-горе. Трябваше по-рано да се пристъпи към  реформирането на партията, към децентрализацията на Съюза, по-смело да се реформира икономиката. Но ето реалните резултати от перестройката: прекратяването на студената война, безпрецедентните споразумения за ядрено разоръжаване, придобиването на права и свободи от хората – свободата на словото, събранията, вероизповеданията, свободата за напускане на страната, алтернативните избори, многопартийността.

И най-главното – ние доведохме процеса на промените до онзи рубеж, от който стана невъзможно да бъде върнат назад.

Но пътят на Русия и другите републики след срива на перестройката се оказа труден и неравен. Разривът на връзките, необмислените икономически решения, незрелостта и отсъствието на истински демократизъм у дошлите на власт управници доведоха до драматични, а нерядко и до трагични последици. Да се критикува перестройката, да се уличават нейните инициатори във всички грехове, да се разрушава се оказа лесно; да се създава нещо ново върху руините, сътворени от самите тях – далеч по-трудно.

Аз предупреждавах до какви последици може да доведат радикализмът и безотговорността, царящи в Русия през 90-те години. И тези предупреждения се потвърдиха. Щетите бяха нанесени не само на икономиката, но и на демократичните институции.

Ние все още сме далеч от целите, които бяха поставени в самото начало на нашите преобразувания – периодичната смяна на властта, създаването на надеждни механизми, които позволяват на хората реално да влияят върху вземаните решения. Но независимо от това, изминалите десетилетия не бяха нито връщане назад, нито тъпчене на едно място. И през всичките тези години, оценявайки случващото се понякога критично, а нерядко – положително, аз призовавах за запазване на идеалите и ценностите на перестройката. Това са онези ориентири, без които може да се отклоним от пътя.

            *Горбачов М. Да разбереш перестройката. Финалът на „света на световете“ // Россия в глобальной политике. 2022. Т. 20. No. 5. С. 18-29. Препечатано от списанието, № 6; ноември/декември 2021 г. Този материал е откъс от голяма статия „Разбиране на перестройката, защита на новото мислене“, публикувана на уебсайта на нашето списание през август 2021 г. Пълният текст може да прочетете на   https://globalaffairs.ru/articles/ponyat-perestrojku/

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук