КАК БАЙДЪН „ВМЕСТО ДА ИЗПИШЕ ВЕЖДИ, ИЗБОДЕ ОЧИ” СЪС СРЕЩАТА НА АМЕРИКИТЕ

1
294

Проведеният в Лос Анжелис форум на държавните глави от Западното полукълбо произведе скандал още преди да започне – Вашингтон изключи от сбирката Куба, Венесуела и Никарагауа, заради което над 10 латиноамерикански президенти го бойкотираха, а доста от участвалите държаха критични речи. Особено силен резонанс породи протестното отсъствие на мексиканския президент Лопес Обрадор
„Вместо да изпишеш вежди, избождаш очи”. Тази стара българска поговорка е доста подходяща за онова, което произведе американският президент Джо Байдън покрай свиканата в Лос Анжелис от 6 до 10 юни Девета среща на върха на Америките. Обявена като форум на „новото начало” в отношенията между САЩ и южните им съседи, тя бе протестно бойкотирана от над 10 държавни глави на латиноамерикански държави, след като Вашингтон обяви, че няма да покани за участие Куба, Венесуела и Никарагуа, защото управленията им не били демократични.
Нека припомним, че Срещите на Америките са представителни форуми на лидерите от страните в Западното полукълбо, които членуват в Организацията на американските държави (ОАД). Провеждат се на всеки три години. Първата такава среща бе също домакинствана от САЩ – състоя се през 1994 г. в Маями, Флорида, с идеята да лансира мечтаната тогава от Вашингтон обща зона за свободна търговия от Канада до Огнена земя.
Замисълът не се получи. Провали се с трясък на Срещата на Америките през 2005 г. в Мар дел Плата, Аржентина, където тогавашният американски президент Джордж Буш-младши занесе готов проект за ALCA (Área de Libre Comercio de las Américas – Зона за свободна търговия на Америките). Но вече надигналата се латиноамериканска „лява вълна”, един пълен с гневни срещу неолиберализма хора аржентински стадион и една пламенна реч на тогавашния венесуелски лидер Уго Чавес разбиха плановете на Буш на пух и прах. И до днес из Латинска Америка се повтаря като рефрен онзи лозунг, издигнат от Чавес: „ALCA, ALCA, al carajo!” („ALCA, ALCA, върви по дяволите!”).
Но Срещите на Америките пазят и позитивни спомени. Например, за историческия опит за завой в отношенията на САЩ с южните им съседи и най-вече с Куба. Форумът в Панама през 2015 г. се запомни с емблематичното ръкостискане между Барак Обама и Раул Кастро, след което дойде и големият пробив с посещението на Обама в Хавана през 2016-та, събудило надеждите за пълно нормализиране на американско-кубинските отношения – задължителен за преодоляване праг и към разбирателството общо с Латинска Америка.
После обаче в Белия дом влезе Доналд Тръмп и той върна нещата дори по-назад от „размразяването” на Обама – вкара още по-жестоки санкции срещу Куба, отколкото са прилагали предшествениците му. А на последната преди сегашната Среща на Америките, състояла се през 2018-та в перуанската столица Лима, въобще не отиде, изпрати там вицето си Майк Пенс.
На фона на всичко това и в сянката на добре известната на цял свят мрачна история на „доктрината Монро” с безбройните американски интервенции и провокирани преврати и диктатури в „задния двор”, администрацията на Байдън амбициозно реши за обяви сегашната Девета среща на Америките в Лос Анжелис, за начало на нов етап в отношенията с латиноамериканските държави. Провъзгласен бе и съответстващ лозунг: „За устойчиво, стабилно и справедливо бъдеще”.
Само че… Нещата пак се объркаха. Обърка ги самата администрация на Байдън. Свърши я точно като в българската поговорка – вместо да си изпише веждите, си избоде очите…
След гръмките обещания за ново начало в отношенията с латиноамериканците, което трябваше да придаде на лосанжелиската среща исторически измерения и да я превърне в бляскав успех за градящата светло бъдеще и всеобщо разбирателство външна политика на Байдън (със силно послание и към междинните избори за Конгреса на есен), в крайна сметка Белия дом показа на всички, че не може да отиде по-далеч от красивите приказки. И че в реалната си политика продължава да се придържа към дискриминация, изключване на неугодни му правителства и едностранчив диктат. Онагледи го, като обяви, че Срещата на Америките в Лос Анжелис е затворена за несимпатичните му Куба, Венесуела и Никарагуа.
Резонансът из всички държави на юг от американско-мексиканската граница бе подобен на ударна вълна от бомбена експлозия. И то далеч не само в левите среди и гражданските движения. Недоволство на държавно ниво прозвуча от повечето латиноамерикански столици. Да, разбира се, в момента из южния континент е във възход една нова „розова вълна” в управлението. Но въпросът в случая не е идеологически. Става дума за суверенитета, който повечето латиноамерикански правителства днес държат да отстояват, независимо от идейните си позиции. Щом САЩ злоупотребяват с ролята си на домакин и си позволяват само в угода на собствения си политически вкус да изключват едни или други страни от международен форум, който би трябвало да е равноправен за всички участващи, това е ясен знак, че и никой друг не е застрахован да попадне под такъв имперски подход. И че никакво ново начало не може да се очаква при такова унизително отношение към суверенни държави.
Резултатът е, че на срещата в Лос Анжелис в крайна сметка се събраха едва 21 делегации на латиноамерикански и карибски държави, като не всички бяха оглавявани от президенти. Заедно с делегациите на САЩ и Канада, общо участваха 23 страни. За сравнение – на предходната Среща на Америките в Лима преди 4 години бяха представени 34 от общо 35-те държави членки на ОАД. Вместо да събира овации под прожекторите, на Байдън сега му се наложи да преглътне унижението на доста сериозен бойкот.
Президентите на повечето карибски държави (а те са в тесни партньорски отношения с Куба и Венесуела и се радват на преференциални здравни услуги и петролни доставки по линия на обединението ALBA – Боливарски съюз на народите на нашата Америка) обявиха, че няма да участват в Срещата на Америките в Лос Анжелис. Бойкотираха я и президентите на Боливия, Гватемала, Салвадор и Хондурас – а трите последни държави са особено важни за Вашингтон, защото именно от тях тръгват най-масовите мигрантски потоци към САЩ и именно с тях американската страна смяташе да договаря мигрантски споразумения в Лос Анжелис. Впрочем, точно в дните на лосанжелиската среща нова 15-хилядна човешка колона потегли от Централна Америка към мексиканско-американската граница.
Но най-резонансният отказ от участие в срещата в Деветата среща на Америките бе на президента на Мексико Андрес Мануел Лопес Обрадор. Не само защото Мексико е голяма, влиятелна и особено специална страна за САЩ (пак с оглед мигрантския казус, а и наркотрафика, търговията, сигурността). Но и заради принципната, аргументирана и изложена в серия публични декларации и медийни публикации позиция на мексиканския държавен глава, отдавна официално формулирана като „доктрината Обрадор” или „Америка за всички“. Така дори озаглави своя статия пак по въпроса и външният министър на Мексико Марсело Ебрард, който представляваше страната си в Лос Анжелис.
Тази „доктрина Обрадор”, замислена като антипод на олицетворяваната от „доктрината Монро” вечна имперска политика на САЩ спрямо Латинска Америка, всъщност „преобръща пирамидата”, поставя я в естественото ѝ положение, с широката основа надолу, стъпила върху стабилното демократично мнозинство. Тоест – демонстрира на Щатите, че са само една от многото американски държави, че нямат никакво право да налагат волята си на останалите, че ще трябва да се научат да уважават и да се подчиняват на демократичните решения на континенталното мнозинство, включително на равноправни и взаимоизгодни икономически отношения, че трябва да спазват международното право. И в този контекст не само е недопустимо да изключват суверенни държави от международен форум единствено по свое усмотрение, но трябва и да прекратят любимата си практика за налагане на едностранни санкции на неугодни правителства, от което най-силно страдат народите на засегнатите страни.
Всичко това всъщност е едно засилено и концентрирано продължение на традиционната политика на Мексико, която никога не е подкрепяла блокадата на Куба. Мексико е единствената страна в ОАД, противопоставила се през 1962 г. на изключването на Куба от организацията и отказала да прекъсне дипломатическите си отношения с Хавана, за което настояват Щатите и което останалите членки на ОАД изпълняват послушно. Впрочем, всичките после, с течение на годините, постепенно възстановяват тези отношения, включително и самите САЩ при Обама. Но Мексико има своя дълга история на достойнството и принципността в тези въпроси, поради което и разполага със сериозен авторитет в Латинска Америка. И той нарасна още повече, откак през 2018 г. президент стана Лопес Обрадор, последователно укрепващ тази линия. Неговото президентстване има много проблеми на вътрешномексикански терен, но в латиноамерикански мащаб то дава ключов ориентир за посоките в развитието на целия континент.
Това се почувства особено осезаемо по време на ротационното мексиканско председателство през 2020-2021 г. на най-голямата, „най-включващата” и ефективно действаща регионална организация – Общността на латиноамериканските и карибските държави, известна с абревиатурата CELAC. Основана през 2010 г., насред апогея на тогавашната „лява вълна” и успешната континентална интеграция, CELAC обединява всичките 33 държави от Латинска Америка и Карибието, които имат и икономическа сметка от сътрудничеството си. Само Бразилия под властта на ултрадесния Жаир Болсонаро обяви замразяване на членството си през 2020-та.
Емблематична се оказа председателстваната от Лопес Обрадор годишна среща на върха на CELAC, състояла се през септември м. г. в Мексико. На нея бяха развити именно споменатите позиции на мексиканския президент, бе разгърната „доктрината Обрадор”, бе показано недвусмислено, че Латинска Амрика и Карибието ще се развиват суверенно и далеч не задължително в орбитата на САЩ. Неприятна изненада за Вашингтон се оказа включването онлайн във форума на CELAC и лично на президента на Китай Си Дзинпин по покана на Обрадор. Така де факто бе официализиран и отдавна известният факт, че Китай от десетилетия е проникнал дълбоко в икономиките на повечето латиноамерикански държави – и то без скрупули дали управляващите са леви или десни. Латиноамериканците приемат с охота китайските инвестиции, защото помагат за развитието на ключови отрасли, създават работни места, повишават икономическия растеж, макар да носят и съпътстващи проблеми, най-вече в екологията. В този район на света особено се цени, че китайците не се бъркат в избори, не правят преврати, не поставят политически условия и не прилагат двоен аршин към различни правителства.
Разбира се, нарастващата роля на геополитически съперник като Китай в толкова близък район като Латинска Америка тревожи САЩ – и именно като опит да се потърси противовес на това бе лансирано посланието за „нов етап” в междуамериканските отношения, който да стартира със Срещата на Америките в Лос Анжелис. Но Вашингтон сам спъна този свой опит.
Трябва да се припомни също, че именно по време на споменатия мексикански форум на CELAC бе откроен и още един важен момент в латиноамериканската реалност – в условията на пандемията от Ковид-19 най-бързо и ефективно помогнаха с ваксини на латиноамериканските страни Русия и пак Китай, а не САЩ, които отпуснаха доста късно крайно недостатъчни количества ваксини. И освен това продължиха да задушават със санкциите си Куба и Венесуела дори и насред пандемията, с особено пагубни последствия за населението. В свои публични изявления включително и в навечерието на лосанжелиската Среща на Америките и президентът Обрадор, и външният министър Ебрард многократно повториха конкретен пример за геноцидния ефект на американската антикубинска блокада особено по време на пандемията – когато кубински болници са оставали без ток, защото американските санкции са блокирали възможностите на Куба да внася енергоносители.
На Срещата на Америките в Лос Анжелис, на която Обрадор отказа да отиде, Ебрард бе говорителят на мексиканската позиция – и отново многократно изтъкна, че отмяната на антикубинската блокада и на всякакви американски санкционни мерки към суверенни държави е ключов въпрос за междуамериканските  отношения.
Другият силен и влиятелен глас, прозвучал в същия дух на този форум, бе на президента на Аржентина Алберто Фернандес, чиято страна в момента е ротационен председател на CELAC. Фернандес е пълен съмишленик на Обрадор и също като него се скланяше към бойкот на сбирката в Лос Анжелис. Вашингтон прати специална делегация на Държавния департамент да увещава него и съседа му – чилийския президент Габриел Борич, да отидат все пак на Срещата на Америките. И Фернандес, и Борич в крайна сметка отидоха в Лос Анжелис, но и двамата държаха критични речи срещу политиката на изключване и санкции. Особено принципен бе аржентинецът, който подчерта, че е приел да участва в срещата, за да се чуе на нея ясната позиция на CELAC. А именно – че междуамериканските отношения трябва да се градят на равноправието и взаимното уважение, а архаичните маниери на диктат и блокади, прилагани от САЩ, да останат в миналото. И за да покаже на Байдън, че CELAC е именно антипод на такива подходи, Фернандес покани и американския президент на предстоящата по-късно тази година среща на върха на CELAC, на която ще домакинства Аржентина. С кисела, но дипломатична усмивка, Байдън прие поканата.
Интересното е, че идеята Байдън да бъде поканен на форума на CELAC пръв изказа още преди началото на лосанжелиската среща президентът на Венесуела Николас Мадуро, чиято страна бе сред „изключените”. Освен, че предрече провал на домакинстваната от САЩ Среща на Америките заради дискриминационния подход на Вашингтон, Мадуро апелира и за покана към Байдън за сбирката на CELAC – за да види на живо какво означава реално сътрудничество и изградено на уважението партньорство. Също така венесуелският президент предупреди, че гласът на „героичните народи” на „изключените” държави като неговата въпреки всичко ще се чуе в Лос Анжелис, имайки предвид най-вече свиканата паралелно в същия град алтернативна Среща на народите с участието на над 250 граждански организации и социални движение от целия американски континент. И това беше точно така – по време на всички прояви и демонстрации на Срещата на народите в Лос Анжелис високо бе издиган глас именно за отмяната на американските блокади на Куба и Венесуела, против дискриминационните мерки срещу които и да е държави, против намесата на САЩ в латиноамериканската политика и т. н.
Що се отнася до самия Мадуро, чиято родна Венесуела от две години бележи удивляваща специалистите икономическа стабилизация, точно в дните на лосанжелиската Среща на Америките той направи плодотворни посещения в Турция и Иран – страни, с които Каракас традиционно поддържа тесни отношения, и се върна от пътуването с цял наръч нови изгодни споразумения за икономическо сътрудничество.
Кубинският президент Мигел Диас-Канел на свой ред заяви, че страната му е „горда” да оглавява списъка на „изключените” от Байдън и че самият той не би стъпил на такъв дискредитиран форум, дори и да не е бил „изключен”. Диас-Канел също акцентира повече върху Срещата на народите и изтъкна, че именно тя е истински демократичната и представителна трибуна на Америките. Също така подчерта, че „Куба ще е винаги там, където има борещи се народи”.
В официална декларация Хавана посочи, че САЩ са се опитали да употребят лосанжелиската среща като „инструмент за своята хегемония в полукълбото”, но са сбъркали, защото са „подценили подкрепата, която Куба има в региона” и защото сегашните латиноамерикански ръководители са достатъчно категорични в позицията, че „САЩ не могат повече да третират народите ни така, както правеха през ХХ век”.
Може да се добави, че солидарността с Куба отдавна е силно и влиятелно движение в САЩ, като то е особено популярно в известния с многобройна латиноамериканска общност район на Лос Анжелис – така че проведената там Среща на народите наистина беше кубински триумф срещу дискриминационната политика на Вашнгтон.
На Срещата на Америките прозвучаха и остри критики към поставилата се отдавна в услуга на САЩ Организация на американските държави (ОАД) и особено към настоящия ѝ шеф Луис Алмагро. Той се е дискредитирал както с пристрастна подкрепа на санкционните американски действия срещу Куба и Венесуела, така и особено драстично с грозната роля на ОАД в злепоставянето на всъщност оказалите се съвсем чисти избори в Боливия през 2019 г. Именно позицията на ОАД тогава се оказа решаваща за отприщването и на извършения преврат срещу все още управляващия президент Ево Моралес.
Този случай бе припомнен с възмущение както в изказването в Лос Анжелис на боливийския външен министър Рохелио Майта (президентът на Боливия Луис Арсе бойкотира срещата), така и в речите на Марсело Ебрард и Алберто Фернандес, който изиска смяна на ръководството и фундаментално преформатиране на ОАД. (Междувременно в Боливия точно в дните на Срещата на Америките бе произнесена присъда от 10 г. затвор за възползвалата се от боливийския преврат през 2019-т Жанин Аниес, която тогава се самообяви за президентка, а след това хвърли армията срещу народни демонстрации, причинявайки гибелта на около 40 души.) Що се отнася до самия Луис Алмагро, той бе заклеймен като „убиец”, „безсрамник” и „марионетка на САЩ”, чиито ръце са „окървавени”. Обвиненията бяха отправени от активист на американската организация „Социализъм и освобождение”, който прекъсна така участие на шефа на ОАД в конференция за свободата на пресата по време на Срещата на Америките. Възмущението на активиста, разбира се, незабавно изведен от полицията, бе заради ролята на Алмагро в преврата в Боливия и в заговора срещу Венесуела чрез авантюрата с Хуан Гуайдо. Факт е, че същите преценки за ОАД и шефа ѝ, макар и по-дипломатично, прозвучаха и в официални изказвания на форума.
Впрочем, дори и встъпителната реч на Байдън на Срещата на Америките също бе прекъсната от протестни скандирания на промъкнали се в залата демонстранти от Срещата на народите.
Провалът на форума, който вместо слава донесе основно конфуз на президента на САЩ, се изрази не само в бойкота на доста държавни глави или в протестите на активисти, но и в неспособността на предложенията, издигнати от Байдън като опит за позитивен завой в междуамериканските отношения, да заинтересуват участниците. Основната инициатива на Вашингтон бе за създаване на нова организация – Съюз на Америките за икономически просперитет, който да разгръща инвестиции в търговията в региона, във веригите за доставка, да стимулира растежа на икономиките, да подпомага трудещите се класи, да намалява неравенството и т. н.
Въпросът обаче е за какво им е на латиноамериканците така рекламно опакована нова структура пак под егидата на САЩ, след като те си имат доказала се и утвърдила се CELAC? И поканата към Байдън да гостува на нейния форум е нещо много повече от дипломатически жест – това е ясно послание, че ако иска нормални отношения с южните си съседи, той трябва да се нагоди към тях, а не те към него.
Единственото конкретно постижение на срещата бе така желаното от САЩ сключване на поредица споразумения относно най-тревожещия Белия дом мигрантски проблем. Договорки бяха оформени не само с централноамериканските републики (на тях бе обещан не особено щедрия 4-милиарден пакет от американски помощи за мигрантска и социална политика), но и с поканената като гост на срещата Испания – тя пое ангажимента да повиши квотата си за прием на мигранти точно от Централна Америка.
Тези скромни резултати сигурно ще свършат все някаква работа на Байдън за вътрешнополитическите му цели в САЩ. Но за отношенията САЩ-Латинска Америка равносметката е един пореден голям минус за Вашингтон. И то в период, когато заглавието на написаната през 50-т емблематична книга на бившия гватемалски президент Хуан Аревало „Акулата и сардинките” вече носи съвсем друго послание за актуалната континентална реалност – днес сардинките са тези, сред които на акулата се налага да се учи на вегетарианство.

От сайта „Барикада“
https://baricada.org/2022/06/14/usa-latin-america-los-angeles-cuba-mexico/

1 коментар

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук