ЗАЩО ЧИЛИЙЦИТЕ ОТХВЪРЛИХА НОВАТА КОНСТИТУЦИЯ, КОЯТО ТОЛКОВА ИСКАХА?

Кой кого не разбра на референдума за нов основен закон на Чили на 4 септември? Какво значение изигра задължителният вот? Къде сбърка Конституционният конвент? Оцелял ли е духът на промяната от бунта през 2019-та? Какво коментира българката Мирослава Петрова-Гутиерес от Сантяго?

0
197

Още предварителните сондажи сигнализираха, че има вероятност проектът за нова конституция на Чили, който да замени наследения от диктатурата на Пиночет и действащ и досега основен закон, да бъде отхвърлен на референдума на 4 септември. Нещо повече – дори младият президент Габриел Борич, дошъл точно от средите, лансирали самата идея за нова конституция като решение на чилийските проблеми по време на масовите протести през октомври-ноември 2019 г., през двата месеца преди референдума нееднократно допусна възможността текстът да не бъде одобрен при допитването. И се зарече, че дори и в такъв случай, процесът на конституционно обновление няма да спре, а ще продължи на законодателно ниво. Изявления, които никак не помогнаха за мотивацията да се подкрепи проекта. Отгоре на всичко в кампанията „за” непрекъснато се повтаряше, че проектът може да не е съвършен, но при всички случаи е по-добър от Пиночетовото наследство, пък и важното е само да мине през цедката на референдума, а след това ще се доизкусурява в парламента. Това също бе разколебаващ дискурс. За какво изобщо ще се пита народът в такъв случай?

Чилийските митинги с искания за нова конституция винаги бяха масови през последните три години. Снимка: m.elmostrador.cl

На този фон очакванията, че гласуването относно предложението за нов основен закон на страната няма да е позитивно, бяха доста сериозни. Социологическите агенции прогнозираха гласовете „против” да се наложат с около 10%. Същевременно обаче последните митинги на привържениците на новата конституция, проведени преди вота, бяха масови и впечатляващи. Така че  социолозите се повлияха от зрелищните кадри и взеха да допускат минимална разлика от около 1-2%.

Но ето, че дойде същинското гласуване в референдума на 4 септември. И резултатите му стъписаха всички – и политическите сили от всички тенденции, и гражданите, и коментаторите. Оказа се, че „против” уж така желаната от чилийците нова конституция са гласували 62% от избирателите, а „за” – само 38%. Тази внушителна разлика подейства направо зашеметяващо на целия обществен живот в Чили и на неговите наблюдатели по света. Естествено, разтърси из основи и правителството на избрания през декември 2021 г. с около 56% от гласовете за президент Габриел Борич. Макар референдумът да бе за конституция, той бе възприеман и като тест за управлението на Борич. А получилият се резултат не показа надмощие на подкрепящи неговата тенденция избиратели. Тъкмо обратното. И почувствалият се разклатен Борич незабавно декларира, че „смирено” е чул гласа на народа, бързо предприемайки правителствени рокади, като тържествуващата десница не пропусна да му извие ръцете за кадровите промени.

Какво им стана на чилийците? Как се получи този обрат, след като те толкова искаха именно да сменят Пиночетовата конституция с нова – отхвърляща неолиберализма, социална, гарантираща гражданските права? Това бе един от основните импулси на бурните протести, кипнали във „витрината на неолиберализма” Чили през октомври 2019-та. След като в резултат на онзи обществен бунт бе потърсен конституционен изход от кризата, през 2020 г. се състоя референдум, който да реши дали да се сменя конституцията и, ако бъде избрана смяната, кой да изготви новия проект. Тогава близо 80% от избирателите гласуваха за изработването на нов основен закон от специално избран Конституционен конвент. После – през 2021-ва, избраха и състава на този конвент, сред чиито 155 членове убедително преобладаваха представители на левицата, на гражданските движения, на независимите, а десницата не успя да вземе блокиращата 1/3 от местата. Имаше пълен паритет между жени и мъже, а за 17-те общности на коренните народи в Чили бяха гарантирани 17 места.

Много вдъхновени коментари породи началото на работата на този своеобразен орган без аналог в чилийския (а май и световния) политически живот. В огромното си мнозинство той бе съставен от „хора от народа”, без политическа подготовка и опит, което бе възприемано като гаранция, че те ще са достатъчно „чисти” и мотивирани да разградят конституционната рамка на завещаната от Пиночет неолиберална държава и да предложат нова – хуманна, социална, екологична, гарантираща правата и добруването на хората.

Тук трябва да се вметнат някои важни уточнения. Самата идея да се търси изход от уличната конфронтация през октомври-ноември 2019-та чрез процес към конституционно обновление дойде от редиците на „традиционните” парламентарни политици, клеймени тогава от бунта като виновници за „куцата” чилийска демокрация и безпощадните ѝ неолиберални клещи. Инициативата бе приета и от депутати от подкрепящия протестите Широк фронт, сред които и Борич. Други сили сред тогавашните протестиращи, включително съюзената сега с Широкия фронт Чилийска комунистическа партия, бяха против такова „съглашателство”. Имаше бурни спорове и взаимни заклеймявания. Сред допускащите търсене на политическо решение чрез нова конституция беше силно разпространено искането това да стане чрез избиране на Учредително (Конституционно) събрание. Но тъй като в процеса на договаряне участваха и сили на дълго управлявалото „Съглашение” (социалисти и християндемократи), и десницата, те се противопоставиха на такъв радикален според тях рестарт, какъвто видяха във вот за Учредително събрание. Да напомним – именно чрез такъв рестарт обнови из основи политическата система във Венесуела бащата на концепцията за „Социализъм на ХХI век” Уго Чавес. Но в Чили неговият „боливарски” модел не е популярен, а „умерените” и десните виждат като заплаха всичко, което може да напомни за него. Така под техен натиск вместо Учредително събрание бе измислена сложната формула с първия референдум и с формирането на небивалия по-рано Конституционен конвент, лишен все пак от тежестта на Учредително събрание.

И още нещо много важно – именно тогава бе договорено и условието, че гласуването в следващия референдум, с който да бъде одобрен или отхвърлен изработения от Конвента проект за нова конституция, трябва да е задължително.

Нека напомним, че допреди 8 г., когато избирателният закон бе променен, гласуването на избори в Чили също беше задължително. Но това задължаване важеше само за хора, отишли да се запишат в избирателните списъци – тоест изявили изрично желание да гласуват. Естествено, извън обхвата на такава избирателна система оставаха доста широки кръгове от населението, при това предимно от по-онеправданите социално и съответно необразовани класи.

След това законът бе реформиран, вече всички чилийски граждани имат избирателни права, а упражняването им не е задължително. И съответно процентът на участие при вотове не е особено висок, както е навсякъде по света, включително и у нас.

Десницата обаче наложи при преговорите с Широкия фронт през ноември 2019 г. именно референдумът за нова конституция, състоял се сега, на 4 септември, да е със задължително гласуване. И това обстоятелство, изглежда, е изиграло доста важна роля за получилия се резултат.

Такова мнение изрази в интервю за „Барикада” живеещата в Сантяго със семейството си от десетилетия българка Мирослава Петрова-Гутиерес, която е и важна политическа фигура в партията „Демократична революция”, най-голямата от влизащите в Широкия фронт. Мирослава беше неин изпълнителен секретар, а сега е в Контролната ѝ комисия.

Мирослава Петрова-Гутиерес по време на митинг на Партията „Демократична революция“ в Сантяго.

Тя обяснява, че задължителният вот е отвел сега принудително до урните около 5 милиона души, които никога не са гласували. Много от тях – или неориентирани, съвсем млади хора с първи изборен опит, или абсолютно непросветени политически представители на най-бедните и необразовани слоеве, податливи към агресивната медийна пропаганда, дискредитираща и изкривяваща конституционния проект. А една част – и ядосани, че спрямо тях се упражнява „насилие”, че ги задължават под заплахата от висока глоба да участват в гласуване, каквото те по една или друга причина отхвърлят. В тази група са, например, някои радикални кръгове от коренната общност мапуче, които изобщо отказват да признават чилийската държава.

Както посочва Мирослава, при тези обстоятелства не е коректна съпоставката, която масово се прави – че в референдума от 2020 г. 80% са поискали нова конституция, а сега 62% са я отхвърлили. „През 2020 г. гласуването не беше задължително. В онзи референдум се включиха само мотивирани избиратели – те бяха около 7,5 милиона. И 80% от тях поискаха нова конституция, изработена от Конституционен конвент. А сега имахме задължителен вот. Той изведе принудително до урните близо 13 милиона избиратели, 5 милиона от тях никога по-рано не гласували. Тоест тези 62%, които отхвърлиха конституцията, идват от двойно повече по брой избиратели в сравнение с 2020-та,” посочва тя.

Мирослава обръща внимание, че много от тези хора са неориентирани политически, необразовани, не са чели проекта за конституция, вслушали са се в ожесточената медийна кампания, разпространявала откровени лъжи по съдържанието на предлагания нов основен закон – например, за експроприации, отнемане на пенсионни фондове, лишаване от право на втори имот и т. н. Все измислици, каквито в текста няма.

Против новата конституция са гласували включително хора и общности, чиито права и интереси тя изрично отстоява. Например, общини на местните народности, които от векове живеят потиснати и на които тя дава широки права и гаранции. Или общини, от десетилетия страдащи от липса на вода, тъй като дори водните ресурси в Чили са приватизирани, а проектът постановяваше, че те трябва да са общодостъпно благо.

Изтъквайки настървената и несекваща пропаганда на десницата и на свързаните с нея медии, насочена към дискредитиране на новата конституция, а и на изработилия я Конституционен конвент, Мирослава признава, че и членовете на самия Конвент са допуснали много грешки както в комуникацията и работата си, така и в текста на проекта. Тя разказва, че през първите шест месеца от функционирането на Конвента политическата неопитност и липсата на конструктивно сътрудничество между членовете му са предизвикали многобройни конфликтни ситуации и са въздействали много негативно върху високите обществени очаквания. Излезли са и нелицеприятни факти, изобличаващи в измама и непочтеност някои от популярните преди това дейци на Конвента. Вътрешните напрежения и взаимни обвинения между част от представителите на партии и формации, олицетворяващи желанието за промяна, също са породили разочарование, че „и тези са като предишните”.

Според Мирослава в крайна сметка Конвентът все пак е заработил ефективно и е подготвил предложения сега за гласуване текст на новата конституция – „толкова прогресивна, че чак надскочила времето си”. „Това щеше да е единственият основен закон в света, който провъзгласява държавата не само за социална, демократична и правова, но и за екологична, а наред с това също и за многонационална, интеркултурна, регионална. Само че всичко накуп дойде твърде много за една консервативна по традиции, неолиберална по икономика и индивидуалистична по манталитет страна като Чили. Както се изрази един приятел, народът ни поиска обикновен плодов сок, а ние му поднесохме коктейл от мултивитамини,” казва Мирослава.

Както и доста други коментатори, тя изтъква, че определението „многонационална държава” особено силно е стреснало чилийците. Изричното посочване, че тя също така си остава единна и неделима териториално, не ги е успокоило. Тази „многонационалност”, разбира се, е реверанс към коренните народи (в по-малка степен и към емигрантските общности), на които се гарантират и територии със самоуправление, за каквото те отдавна се борят.

Същевременно, както вече бе споменато, в общините, в които има висок процент население от коренните народи, проектът за нова конституция също бе отхвърлен. Причините са многопластови, но на първо място не бива да се забравя, че това население, от векове борещо се и не признаващо чилийската държава, която го мачка с насилие и репресии, няма как изведнъж да прозре, че от този потисник, включително и сега, при правителството на Борич, поддържащ извънредно положение в най-непокорните зони, може да дойде нещо добро. Още повече, че 11 дни преди вота за нова конституция в затвора бе хвърлен популярен водач на едно от най-радикалните и въоръжени движения на общността мапуче – Ектор Яйтул, който, впрочем, е известен още от въоръжената съпротива срещу диктатурата на Пиночет, когато е членувал във Фронта „Мануел Родригес”. Разбира се, неговата настояща групировка далеч не е най-представителната за общността мапуче, сред която са значително повече легалистките и правозащитни организации. Но този арест определено бе лош сигнал за коренните народи в навечерието на вота, който самият Яйтул още предварително беше определил като „фолклорно представление”.

По начало критиките, отправяни отляво към проекта, са най-вече за това, че прокламираните в него добри пожелания не са подплатени с конкретни конструкции и механизми за осъществяването им. Левите очаквания към него бяха да разгради Пиночетовата неолиберална държава и вместо това да създаде стабилен фундамент и носещо скеле за един нов солидарен и социален обществен договор. Нямаше нужда от увличането по толкова детайли, много от които позволяващи злонамерени интерпретации. Детайлите трябваше да бъдат оставени на по-късното конкретизиращо законотворчество. По-важна беше принципната рамка, която не само да гарантира социалните права на гражданите, но да определи и източниците на ресурсите, необходими за промяната, да посочи начините на преразпределение на благата. Или както уточняват някои от левите критици, да определи, че цената на кризите ще се плаща не от най-уязвимите членове на обществото, а от най-облагодетелствалите се.

Очевидно „обикновеният” трудов човек не успя да открие важните за своя живот неща в този многословен и патетичен проект. И затова дори в работническите квартали новата конституция бе отхвърлена, а участници в кампанията „за” проекта разказват как на агитационни събрания преди вота навъсени работници им казвали: „Всичко това добре, ама какво от това? На следващия ден след гласуването пак сме на работа”.

Мирослава признава, че в ядрото на силите, задвижили и протестите, и процеса на конституционната промяна, стои образованата и политически ангажирана средна класа, усетила силно ударите на неолиберализма и пожелала да промени системата. Но тя далеч не е целият народ. „Ние си останахме в нашия балон. Оказа се, че нямаме представа как живее и какво мисли народът. Ние сме по големите градове, не излизаме от там. По начало повечето наши партии нямат дори структури по места,” обяснява самокритично тя.

Факт е, че такива структури във всяко населено място открай време имат само комунистите. Те затова се представят добре на местни избори. Но пък на национални, ако излязат сами, трудно могат да вземат повече от 5% – сработва атавистичният антикомунизъм, вкоренен в чилийското общество. Сега ЧКП е в съюз с Широкия фронт, но и този съюз не е лесен. Преди първичните вътрешни избори за определяне на техен общ кандидат в президентските избори ЧКП беше убедена, че ще спечели нейният претендент – наистина много опитният и популярен кмет на столичния район Реколета Даниел Хадуе. Но на вота напред излезе младият Борич, чийто единствен организационен опит бе голямата студентска стачка от 2011 г., но който заложи на консенсусния тон – и съответно си спечели доста атаки за готовност към колаборационизъм с нарочената за срутване система. Изборът на Борич бе приет по необходимост и от комунистите, но все пак ревности, егота и напрежения дълго отекваха, а и продължават да отекват в лявата коалиция.

Още по-наляво и от комунистите също има формации със своя отделен ракурс, обикновено силно критичен към Борич и неговата тенденция. Президентът отнесе люти критики от тази посока, още когато се въздържа след идването си на власт да потърси сметка от отдавна известния със своята бруталност корпус на карабинерите заради приложеното насилие срещу демонстранти по време на протестите през октомври-ноември 2019 г. А не бива да забравяме, че много участници в онези протести тогава пострадаха жестоко, включително загубиха очи от попадения на пластмасови сачми на карабинерите. И едно от ключовите искания при всичките проведени след това гласувания бе да се подири отговорност от карабинерите за тези трагедии. Борич разочарова мнозина, когато след поемането на властта като „президент на всички чилийци” потърси диалог с карабинерите, вместо да форсира издирването и наказването на виновниците за репресиите и осакатяванията на демонстранти.

Все със същия си консенсусен стремеж Борич води и линия на диалог с десницата, с едрия бизнес, с международните финансови институции. И това вече отдавна му спечели откритото отхвърляне от радикалната левица, обвиняваща го, че „се е продал на неолиберализма”.

Борич и симпатизантите му обаче също си имат своите аргументи. В сложна страна като Чили, където армията не е изгубила своето мощно влияние, макар Пиночет да е сдал властта още преди над три десетилетия, и където едрият капитал с як транснационален гръб продължава да дърпа конците във всичко, един неопитен млад президент с леви фантазии вкупом с всичките му екзалтирани фенове е лесна плячка, ако не играе по техните правила.

Ето защо и в сега получилата се ненадейна следреферендумна картина Борич толкова трескаво побърза да обяви, че „смирено” приема народния вот и че ще реформира правителството си съобразно изразените настроения.

Президентът Габриел Борич предприе правителствени промени веднага след референдума на 4 септември. Снимка: prensa.presidencia.cl

Веднага покани за диалог и всички лидери на политически партии, включително десните, та да се търси национален пакт за единство и общ изход с нов конституционен процес. Само че… Макар преди вота по-умерената десница да декларираше, че независимо от резултата тя също иска нова конституция и че, ако проектът на Конвента (който тя настървено атакуваше) бъде отхвърлен, тя ще работи за нов, по-балансиран проект, сега внезапно тези декларации се размиха и разплуха. Нито една дори и от най-умерените десни партии не се отзова на поканата на Борич за среща в президентския дворец „Ла Монеда” за търсене на консенсусно решение относно конституционния процес. А е ясно, че без такова не може. Както Борич напомни, все пак на референдума от 2020 г. близо 80% от гласоподавателите вече са решили, че нова конституция трябва да има. И това решение никой не може да отмени.

Диалог между минаващия за ляв Борич с неговото правителство и напомпалата сега самочувствието си до небесата десница очевидно трябва все пак да се води. Самата десница е наясно, че е длъжна да съжителства с Борич поне през 4-те години на мандата му. Той е недосегаем според още действащата Пиночетова конституция – тя не предвижда вариант за импийчмънт. А пък Борич и компанията му разбират, че са обречени на внимателна консенсусна политика, защото не могат да прокарат каквото и да е президентско предложение за законодателна промяна без достатъчна подкрепа в парламента – и в двете му камари десницата държи половината места и може да блокира всяка инициатива.

За Борич и екипа му е неизбежно да се окажат между два огъня – на десницата, която винаги ще ги дебне за „застрашаване на демокрацията” и ще блокира „прекалено” прогресивните предложения, и на крайната левица, която непрестанно ще натяква, че „с десницата не се преговаря”, а щом преговаряш, значи си ѝ се „продал”.

Мирослава е категорична, че без диалог с десницата „това правителство няма да управлява, а само ще администрира”. Тя е убедена: „Ако искаме да прокараме социални закони, трябва да се прилагат политически инструменти, за да се осигурява подкрепа поне на част от десницата в парламента. Харесва ли ни или не, но политиката е изкуство на диалога. Конфронтацията не води до никъде”.

Разбира се, този подход също има своите лимити и въпроси. Например – докъде може да се простре един конструктивен компромис и откъде започва безхарактерното „клякане”?

Точно докато разговаряхме с Мирослава по една от социалните мрежи, получихме и илюстрация „на живо” за рязко нарасналия след вота на 4 септември апетит на чилийската десница да извива ръцете на президента и да му налага собствените си критерии.

Както вече бе споменато, Борич веднага след отхвърлянето на новата конституция обеща и промени в правителството. Оповести ги на 6 септември. Те дори още не бяха излезли по официалните канали, когато десните партии – онези, „умерените”, които предния ден отказаха дори да се срещнат с него – вдигнаха неудържима аларма, че на един от важните постове в МВР, не министерския, но, да кажем, идентичния на нашия главен секретар, е предложен комунист. Млад човек, 35-годишен, от поколението на самия Борич, негов съратник от голямата студентска стачка през 2011 г. Но имал дързостта в някакъв момент от политическата си кариера да се изкаже критично към армията. Тоест – поставил под съмнение един от стълбовете на националната сигурност… И край. На това назначение веднага бе поставен кръст. Борич незабавно замени комуниста с друго предложение. Защото, нали, сега е в отслабена позиция и трябва да се съобразява с десницата…

Обсъждаме това с Мирослава „в движение”, докато още се развиват събитията. Питам я за нормално ли го приема, не се ли превръща така президентът в заложник, не е ли това пораженческо поведение. Тя отговаря: „Ами ние загубихме. Трябва да се съобразим с новата обстановка. Резултатите от референдума са си разгром. Да, десните се чувстват в силата си да поставят искания и условия. И да, трябва да сме в състояние да правим отстъпки, ако искаме да продължим напред в мирна и диалогична среда. Но не, не става дума за пораженчески настроения. Просто трябва да направим анализ, да приканим всички към размисъл и дискусии – защо и как стигнахме до тук и как да продължим. Трябва да отидем при хората, да разговаряме с тях, да разберем къде бъркаме. Това е само един изгубен вот. Но след две години и половина ще имаме местни избори. След още три години – нови президентски и парламентарни. Нищо не е свършило. Всичко продължава. Хората, които искат промяна, не са изчезнали никъде. Но трябва да разберем каква именно да е промяната.”

Президентът Габриел Борич представи обновеното си правителство на 6 септември. Снимка: prensa.presidencia.cl

Що се отнася до промените в правителството, обявени от Борич на 6 септември, той жертва може би най-близката си съратничка – Иския Сичес, която му организира успешната президентска кампания на балотажа и му осигури победата. Досега тя бе и начело на вътрешното министерство. Но вече се маха изобщо от правителството. Вместо нея вътрешна министърка става Каролина Тоа, членуваща в социалдемократическата Партия за демокрацията (от някогашното „Съглашение”) и министерствала вече в екипа на бившата президентка социалистка Мишел Бачелет. Още нещо важно за Каролина Тоа е, че е дъщеря на Хосе Тоа – социалист, вътрешен и военен министър в някогашното правителство на Салвадор Алиенде, убит през март 1974 г., докато е затворник на военната хунта.

Другият изместен от ключовия пост на министър на президентството (аналог на премиерския) е също много близкият до Борич негов другар от студентските борби и личен приятел Джорджо Джаксън. Но той не излиза съвсем от правителството, а само е прехвърлен да оглави социалното министерство. Предишното му важно място на министър на президентството се заема от социалистката Ана Лиа дел Кармен Уриарте Родригес. Сменени са и още трима министри – на здравеопазването, на енергетиката и на науките и технологиите.

Важен сигнал е, че на по-съществени позиции са изведени представители на партии, влизали в някогашното дълго управлявало „Съглашение”, което бе сатанизирано от мнозина от протестиращите през 2019-та заради това, че бе приело да продължава неолибералния курс и след демократизацията. Сега явно с „реабилитацията” му от Борич целта е да се покаже на десните и на „умерените”, че настоящото управление се приспособява към новия вот на мнозинството, демонстриран на 4 септември. В същия контекст явно е и бързият отказ да се назначи комунист за главен секретар на МВР. Но пък всичко това няма как да се хареса на по-категорично левите чилийски избиратели, много от които подкрепиха Борич с гласовете си на президентските избори в края на 2021-ва, а сега виждат в курса му нежелани от тях промени.

Същевременно е очевидно и това, че изолирането на слабо представената в Конвента десница, към чиито предложения нямаше никаква чуваемост сред предимно лявото мнозинство, не се отрази конструктивно на представения проект за нова конституция и също допринесе за отхвърлянето му на референдума. Демокрацията винаги ще е „куца”, ако било левият, било десният ѝ крак държи да се подскача само на него.

Очевидно е, че разочарованието след вота на 4 септември силно е попарило ентусиастите на проекта за нова конституция. Но също толкова очевидно е, че събудената от протестите през 2019-та огромна гражданска енергия никъде не се е изпарила, а се акумулира в по-дълготрайни политически процеси, които тепърва ще кристализират и в по-ясни предложения и алтернативи. Дълбоките обществени промени не могат да се осъществяват бързо и с еднократни изборни актове. Чили тепърва има да пораства до устойчиви решения за бъдещето си.

От сайта „Барикада“ https://baricada.org/2022/09/07/chile-constitution-referendum-boric/

7 септември 2022

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук