Борис Попиванов (1981, София), доктор по политология (2011), доцент по политология в едноименната катедра в СУ „Св. Климент Охридски“ (2004). Автор на изследването „Новият избирател“ (2007). Научни области и интереси: политически идеологии, теория на гражданството, младежки изследвания; член на Българска асоциация за политически науки, член на Съюза на българските журналисти.

БЪЛГАРСКАТА СОЦИАЛИСТИЧЕСКА ПАРТИЯ И НЕЙНИЯТ 4 АПРИЛ

Брой 3-4, март-април 2021

 Полярните оценки за едно изборно поражение

Обърне ли се колата, пътища много. Тази поговорка е особено поучителна при анализи на изборни поражения. След като знаем окончателния резултат от изборите, става сякаш по-лесно да обясним как е станал възможен и да открием назад във времето всички необходими предпоставки за него. С други думи, изкушаваме се да изковем някаква неумолима логика на събитията и да твърдим, че нещата са можели да се случат само по този начин и по никакъв друг, а ние, разбира се, отдавна сме ги предвидили. Истината е, че точно тези резултати от редовните парламентарни избори в България на 4 април 2021 г., както и представянето на коалицията „БСП за България“ в тях, не бяха предвидени или най-малкото не присъстваха ярко в публичното пространство като прогнози. Както реалните социологически проучвания, така и внимателните политологични анализи сочеха отчетлива загуба на БСП от първенеца ГЕРБ, при значителен отлив на гласове от левицата, но нито третото място, нито онези под 500 хиляди бюлетини бяха сериозно обсъждани.

Не само анализът в подобна ситуация трябва да бъде хладнокръвен, но е хубаво и политическите субекти да снижат емоционалния градус. Истерията е лош съветник и пречи на адекватните решения в напрегнати моменти. БСП няма да изчезне утре, колкото и да го пророкуват традиционните доставчици на червени некролози в медиите и партийните централи. Нито притежава някаква евристична стойност обичайният ляв апокалиптизъм, който неуморно вещае „края на историята“ или „началото на нов политически цикъл“ без място за БСП. Това не означава, че картината е розова или перспективата е вдъхновяваща. Но призовава към трезви преценки.

В настоящия текст ще се въздържа от краткосрочни прогнози за непосредственото развитие на процесите след конституирането на 45-ото Обикновено народно събрание. Динамиката е толкова голяма, че всяка такава прогноза би била потвърдена или опровергана още преди излизането на статията от печат. По-разумно ще бъде да разгледаме средно- и дългосрочните варианти на поведение на БСП. И веднага трябва да добавим, че всичките тези варианти попадат в едно политическо минно поле, в един контекст на изключително изострена поляризация в партията, формираща две гледни точки почти без допир една с друга. Единствено единодушие цари по констатацията, че на 4 април БСП е претърпяла тежка загуба. Оттам насетне първоначалните интерпретации драстично се разминават. Те, разбира се, стъпват на прочита на цифрите. Противниците на курса на председателя Корнелия Нинова наблягат, че това е най-катастрофалният разгром на партията в цялата ѝ демократична история. Техните аргументи най-общо попадат в три групи: електорални (най-малък брой подадени гласове за БСП на парламентарен вот – едва 480 146), парламентарни (отстъпване на второто място по големина на парламентарната група и заемане на трета позиция) и контекстуални (загуба, последвала не неубедителен управленски мандат, а 7-годишен престой в опозиция). От своя страна, привържениците на партийното ръководство са склонни да видят и лъжица мед в бурето с катран. Те акцентират, че въпреки всичко БСП има повече депутатски мандати от най-тежките си периоди (43 сега на фона на 40 през 2009 г. или 39 през 2014 г.). И прибягват до исторически аналогии (БСП и преди е била трета политическа сила, през 2001 г., след изненадващата поява на популистко движение на сцената, но само половин година по-късно е излъчила президент, а след още четири години е дошла на власт) и до политически аритметики (според които БСП след 4 април има голяма тежест, защото без нейната подкрепа не може да се състави стабилно правителство). Изводите още от първия момент застават в диаметрална противоположност и са в безпрецедентно висока степен персонализирани. Съгласно едната версия, само оставката на Корнелия Нинова би дала шанс на партията да се съвземе от удара и да продължи напред. Съгласно другата – само оставането на Нинова би спасило партията от разпад и подчинение на външни интереси. И в двата случая имаме „необходимо условие“ за политическа перспектива. Дали обаче то е и „достатъчно“? Нека да видим факторите за настъпилата поляризираща персонализация.

Двата процеса в левицата

Тезата на текста ми е, че в основата на всичко наблюдаваме два процеса, протичащи в БСП. Първият е на постепенна ерозия на общественото доверие в партията като способен да управлява политически субект, а вторият – на концентрация на партийната власт в ръцете на председателя Нинова. Единият процес върви поне от 1997 г. и със спадове и върхове продължава и до днес, докато другият стартира през 2016 г. и се разгръща успоредно и в сложно взаимодействие с първия.

Двата процеса заслужават много по-задълбочен анализ от онзи, който може да бъде предложен сега. Такива анализи впрочем съществуват. Но тук ще се ограничим до маркиране на главните пунктове.

В първия случай говорим за няколко тенденции. Първата е свързана с трупане на управленски дефицити – обществените възприятия за провал на кабинетите на Жан Виденов и Пламен Орешарски, но също и загубената медийна битка за оценката на кабинета на Сергей Станишев. Освен това е налице впечатлението за „десен завой“ на лявата партия, очертан от поредица компромиси с императивите на собственото идеологическо поле – плоският данък и ниският корпоративен данък задават най-ярките проявления, но те съжителстват с още много, особено по линия на почти дезертираната защита на труда и свръхакцентите върху малкия и средния бизнес за сметка на работещите. И не на последно място следва да се посочат щетите върху моралния облик на левицата, осезаемо натежал през годините от впечатления за повсеместна корумпираност и олигархичност, за едва ли не „милионерски“ елит. Всичко това се случва на фона на постоянни предупреждения за застаряване на членската маса на партията и на визията за формация, която гледа в миналото и няма какво да предложи за бъдещето.

Във втория случай става дума за последователни действия към съсредоточаване на властовите механизми в БСП на едно място – в кабинета на настоящата председателка. Отново можем да откроим няколко тенденции. Едната е на систематично филтриране на кандидатите за изборни длъжности по формални критерии. Така например не бяха допуснати до парламентарни избори влиятелни партийни фигури с дългогодишен депутатски стаж. Заключителен етап засега беше селекцията на водачи на листи за вота от 4 април и няма да е погрешно да се каже, че за първи път между 31 водачи не фигурираше нито един с публично критично или дистанцирано отношение към Нинова. На следващо място дойде реорганизацията на партийния апарат, довела в крайна сметка до отстраняване на експерти с добри контакти в местните структури, но под подозрението, че така могат да проявяват „двойна лоялност“. Променен беше и моделът на партийна комуникация, вследствие на което лидерът се опита да установи директна връзка с членовете, прескачайки местните структури, за да не допусне преутвърждаване на по-рано изградени локални „центрове на власт“. Не липсваха и примери за директни опити за овладяване на тези структури и пълното им подчиняване на „генералната линия“. Единоначалието неизбежно редуцира както диалога в партията, така и многообразието на кадровата политика, в резултат на което пострадаха и партийните обучения, и интелектуалните форуми, и младежката структура. Прекият избор на председател, проведен през септември 2020 г., увенча процеса на концентрация. Победи курсът на Нинова и това се отрази на формирането на нов Национален съвет от най-висшия партиен форум, превърнал се в „конгрес на победителката“. Самият конгрес в много отношения може да се разглежда като повратен момент, защото породи очаквания, че победата ще бъде стъпка към консолидация и приобщаване на загубилите. Нинова обаче демонстрира принципното си несъгласие с учебникарското правило, че в политиката идва време да подадеш ръка дори когато в нея има камък. Съдебните дела, заведени от нея срещу партийни активисти или анализатори, каквито и да са мотивите им, не могат да имат друг политически ефект освен внушението за действие от позицията на силата без оглед на алтернативни мнения.

Не е трудно да се забележи, че вторият процес (на концентрация на власт) успява да напредне толкова много, защото се възприема като възможно решение на проблемите, породени от първия процес (загуба на доверието). Корнелия Нинова дълго време изглеждаше – за мнозина все още изглежда – като въплъщение на изхода от безизходицата, която загубата на доверие бавно и методично създаваше. Ако това не се подчертае и признае, голям е рискът от затъване в изкусителната, но превратна представа за лидера като своеобразно „природно бедствие“, което непредизвикано е връхлетяло един идиличен и добре развиващ се партиен организъм, и с чието отшумяване нещата биха се завърнали към обичайното перспективно русло, като временно отклонение от правилния път, като българска версия на Доналд Тръмп, преди чийто мандат според мнозина коментатори Америка е била добре, и с чиято загуба Америка пак би станала каквато я познаваме от доброто старо време.

Алтернативата „Нинова“

Корнелия Нинова за пет години действително акумулира значителна – а не фиктивна – подкрепа в партийните среди най-вече поради едно обстоятелство. И то е, че тя по-скоро ефективно внушава, че се бори за власт, докато всички нейни реални или потенциални опоненти се борят за участие. Известни са обвиненията към нея, че била биографично чужда на БСП и произходът ѝ води към антикомунистическата десница. Независимо от тези обвинения, обаче, Нинова се възползва от някои рецидиви на партията-държава, намиращи и досега отклик у много членове и симпатизанти на левицата. По-конкретно имам предвид две разбирания: че политиката е непрекъсната борба за власт, в която хората и партиите са или наши подчинени и признават ръководната ни роля, или наши врагове, които трябва вкупом да победим; и че основните въпроси за решаване са вътрешнопартийните, а държавните са тяхно отражение и продължение. Нинова трупаше популярност не просто със своята безспорна политическа енергия и динамичност, контрастиращи на далеч по-спокойното и инертно поведение на своите предшественици и критици. Тя придаваше убедителност на тезата, че под нейно ръководство БСП се стреми само и единствено към победа и управление и се прочиства, за да стане единна и подготвена за победата и управлението, докато всички несъгласни с нея са доволни от второстепенните роли на политическата сцена и предпочитат да се разберат с противника и да се договорят с него, отколкото да изгорят всички мостове и да влязат в битка. А това е силна позиция. Същевременно в нейно име бяха възприети тактики, които трудно можеха да проработят.

Първо, Нинова положи усилия да държи партийните членове в състояние на постоянна мобилизация. Настъпи поредица от кампании – за пет години пет предизборни и две отчетно-изборни, които бяха задължителни, но също и кампании за „Визия за България“, в подкрепа на излизането от НС и в хода на проточения пряк избор за председател. През това време ръководствата на местните структури бяха дезавуирани и лишени от реални информационно-координационни функции, вероятно защото ги подозираха в пристрастие към договорките и задоволството от постигнатото. Като резултат БСП започна с усилени темпове да губи организационен капацитет. От една страна, така се инкасираха много слаби резултати на частични местни избори и дори в много случаи партията не беше в състояние да издигне кандидати. От друга – въпросните ръководства на структури бяха стимулирани да се обърнат против самата председателка.

Второ, Нинова тръгна на кръстоносен поход срещу „олигарсите“ и „онези с дебелите портфейли“ в БСП. На един конгрес първоначално бяха „банда на деветимата“. После прерасна в „банда на петдесетте“. Врагът с партиен билет започна да се размножава и да наднича отвсякъде. Широко рекламираният – и масово подкрепен – процес на прочистване всъщност наподобяваше белене на глава лук, при което самата глава в един момент може да изчезне. Под една обща шапка на предателството бяха поставени толкова разнородни фигури и течения, че стана практически невъзможно да се разбере какво може да ги обединява. В една обичайна вътрешнопартийна ситуация критиците на едно ръководство се съобразяват с позицията на ръководството и не се разминават на 100% с нея. Набедените за врагове нямат мотиви за съобразяване, защото им се струва, че няма какво да губят освен оковите на партийната дисциплина. Ето защо вместо накрая да кристализира единно партийно говорене, се стигна до противоположната последица – всеки започна да говори каквото си иска.

Трето, Нинова пое ролята на ултимативна инстанция на партийните решения. Тя започна да определя кои решения са взети и кои не, кои пленуми са се случили и кои не са. Някои го наричат авторитаризъм, други подозират стремеж да наподобява Бойко Борисов по отношение на партията му ГЕРБ. Само че разликата е съществена. И не се състои единствено във факта, че Борисов е създал ГЕРБ, докато Нинова не е създала БСП. А в обстоятелството, че Нинова, все едно дали го иска или не, просто няма финансовия и властови ресурс на Борисов, за да установи пълен контрол. Тя няма как да подчини напълно хора, които не зависят от нея за финансовото си и друго оцеляване. Ето защо от всеки опит за налагане на власт се ражда критика, а не примирение.

Общият знаменател на тези практики също е известен. Вече мнозина са коментирали, че БСП не може да претендира да управлява държавата, когато не може да създаде убеждението, че е в състояние да управлява себе си. Азбучно правило в политиката е да държиш приятелите си близко, а враговете още по-близко. Никога не бива да притискаш враговете до стената и да не им оставяш шанс, защото тогава те нямат друг избор, освен докрай да воюват с теб. Напротив, винаги трябва да се насърчава илюзията у тези врагове, че в един момент могат да се разберат с теб. Отнемането на тази илюзия превръща (по израза на Жан Виденов) политическата корида в кланица.

Алтернативата на Нинова?

Ускореното произвеждане на врагове от страна на Корнелия Нинова обслужваше целта всекидневно да изтъква правотата на нейния курс. Но същевременно създаваше всекидневни възможности да изпъкне и алтернатива. В какво се състоеше тя? Трябва да направим уговорката, че опонентите на ръководството наистина са твърде разнородни, за да очакваме от тях не само консолидирана позитивна платформа, но и единна критична позиция. В случая обаче нас ни интересуват по-малко мотивите им, колкото публичният образ на техните действия, защото той упражнява въздействие върху електоралната картина.

Българската общественост получи възможност да чуе следните няколко водещи тези на опонентите на ръководството, синтезирани накратко:

Първо, членовете и симпатизантите на БСП са недоволни от липсата на утвърдените партийни авторитети в листите на партията за парламентарни избори. Второ, хората смятат именно тези партийни авторитети за изразители на лявата идентичност на БСП в противовес на „консервативния социализъм“ и орбанисткия национализъм на Нинова. Трето, партията е убедена, че прекият избор е бил тежко манипулиран и алтернативните на Нинова кандидати са загубили нечестно. Четвърто, най-силният аргумент срещу Нинова, способен да развълнува българското общество, е, че тя не спазва партийния устав. И пето, подходящият начин да се събере партийна подкрепа срещу Нинова са обясненията в медиите защо БСП ще загуби тежко изборите и популяризацията на кандидати и лидери на други партии, напуснали БСП.

Въпреки известната доза ирония, с която представям критичните аргументи, те действително звучаха приблизително така и не предизвикаха желания от инициаторите им ефект. Не можеха и да предизвикат. Отговорите, които получаваха, бяха предвидими и блокираха въздействието на първоначалните тези. Първо, в партийните среди действително съществуваше недоволство от наличието на определени хора, сякаш „абонирани“ за водачество в листите, независимо от променящите се ситуации и конфигурации. Една партия с традиции би трябвало да поддържа безспорните фигури на парламентарното си присъствие във времето, но усещането за застой и стопиране на обновлението беше налице, за да бъде умело подклаждано от ръководството. Второ, обвиненията в „одесняване“ на БСП под лидерството на Нинова лесно биваха връщани като бумеранг към онези, които ги отправят. Персонализацията беше предсказуема – бившият председател и сегашен президент на ПЕС Сергей Станишев беше държан отговорен, че с приемането на плоския данък е предал лявото, а впоследствие се е опитал да го подмени със защита на сексуалните малцинства. Трето, изчисленията, че прекият избор е довел до съвсем минимална победа на Нинова с гласовете на малко над половината от всички членове на партията, че процедурата е била опорочена с твърде късното съобщаване на броя на членската маса, а самата кампания прекалено асиметрично е фаворизирала действащата председателка през партийните и националните медии, не променят факта, че конкурентите за поста получиха в пъти по-малко подкрепа. Прекалено трудно защитима е хипотезата, че към онзи момент – септември 2020 г. – партията е обърнала гръб на Нинова и в мнозинството си е била против нея, но централата е манипулирала неизгодния резултат. Четвърто, критиките за погазване на партийния устав изглеждат дори от дистанция напълно основателни, но те не са политически критики. Обществото като че ли свикна правителствата на ГЕРБ да не се съобразяват с Конституцията и едва ли проявява интерес към съблюдаването на нечий партиен устав. За съжаление, тенденциите към деинституционализация в българската политика напреднаха дотолкова, че в основен критерий за оценка на политическото поведение се превърна силата. Който няма силата (ресурса) да наложи спазване на правилата, не може да се надява на съчувствие. И пето, изявленията на опозиционните фигури преди и по време на предизборната кампания, както и медийните реверанси на част от тях към други формации, можеха да породят единствено обратния ефект на целения – а именно, да подхранят пропагандата за предателство. Така да се каже, загубилите работят против партията си, защото нямат достойнство.

Всъщност неуспехът на критиците на Нинова да консолидират и обозначат ясна и убедителна алтернатива поне до изборите от 4 април може да бъде описан от някого и като победа на носителите на втория процес в БСП над носителите на първия – победа на онези, които настояват, че концентрацията на власт в ръцете на Нинова е решението на проблема с неубедителния публичен образ на БСП от последните над 2 десетилетия. Изборният резултат обаче доказа, че въпросното решение не е било убедително за българските граждани, а донякъде дори и за членовете и симпатизантите на партията. Причината е, че самото решение поражда нови проблеми, на които в неговите рамки не може да се намери отговор. Нека отново ги маркираме по точки. Първо, насърчена бе илюзията, че в отсъствието на „старите муцуни“ партийните членове сами ще могат да определят водачите си за избори, но тази илюзия се сблъска с командно-административния подход на партийната централа именно на последния парламентарен вот. Второ, отреченият капацитет на критиците на ръководството да представляват лявата идея и идентичност на партията отвори вратата за повърхностни импровизации върху лявото. Без да бъдат изрично формулирани, те се свеждаха, както е известно, до хибрид между мека версия на икономически либерализъм (със свръхфиксация върху малкия и средния бизнес) и национален консерватизъм (с култ към традиционното семейство). Вярно е, че в условията на практически еднолична власт на Бойко Борисов партията имаше да решава и общодемократични задачи, а не само леви, но очертаните ценностни концепции не бяха в състояние да изградят уникален образ, който не се размива с този на партии от цялото политическо пространство. Трето, легитимацията на Нинова като безспорен партиен лидер, комуто се пада отговорността лично да определя насоките на развитие на БСП без конкуренция, доведоха до подчертано отъждествяване на партия с лидер в масовото съзнание. Оттам възникна и проблемът, че ако лидерът не привлича обществото в достатъчна степен, и партията не може да го привлече. Четвърто, свободните тълкувания на устава провокираха нежелани последици, като, от една страна, подкопаха образа на демократична партия (безспорно предимство на левицата досега, особено на фона на повечето други участници в политическия процес) и от друга, блокираха стремежа към инициативност на партийните дейци (предпочитащи във всяка ситуация да чакат позицията на Нинова защото знаят, че уставът не може да ги защити в случай на разминаване). И пето, мотивът с предателството, колкото и силен да е за вътрешнопартийна употреба, неизбежно усили обществените съмнения в управленския капацитет на БСП, и по-конкретно в способността ѝ да предлага кадри, чиито действия дългосрочно да могат да се идентифицират с волята и програмата на партията.

С едно изречение – Корнелия Нинова напредна много в делегитимацията на алтернативата си, но съвсем не стигна толкова далеч с автолегитимацията си.

БСП извън дневния ред

Погрешно ще бъде изборното поражение на БСП да се обяснява единствено с фактори и тенденции, вътрешни за самата партия. Националният политически контекст играеше ключова роля. И това основателно бе акцентирано. Всички опозиционни партии бяха поставени в неизмеримо по-тежки условия на провеждане на кампания, отколкото управляващите. Медийният, финансовият и организационният ресурс на властта бе несравнимо по-голям. Контролираното и купеното гласоподаване се разгърнаха в нови мащаби. Новият пик на ковид-кризата несъмнено отказа немалко по-възрастни избиратели да отидат до урните. И БСП би могла да претендира, че изборите са манипулирани, а ГЕРБ не е автентичен победител, ако не беше едно непредвидено обстоятелство – това, че партията на Слави Трифонов „Има такъв народ“ зае втора позиция, изпреварвайки самата БСП. В такава ситуация аргументите с враждебната среда губят ултимативната си тежест. „Има такъв народ“ също не се ползваше с ресурсите на властта и нямаше широк достъп до контролиран и купен вот. Щом се оказа обаче в състояние изненадващо да фокусира протестните настроения на твърде много избиратели, за разлика от БСП, но също като нея срещу властта, това означава, че БСП не е загубила изборите извън терена, а на терена. Съдията може и да е бил купен, но реален мач все пак се е състоял.

В конкретен план основното обяснение според мен е, че социалистическата партия излезе извън дневния ред на българското общество и не успя да предложи на обществото друг, алтернативен дневен ред. Нейното поведение беше реактивно, и то невинаги адекватно реактивно, вместо проактивно. Тя следваше чужди теми, или което понякога е още по-лошо, не следваше никакви теми, а не лансираше убедително свои, така че да се превърнат във фокус на обществения дебат. Накратко, БСП създаде впечатлението, че процесите се развиват покрай нея и тя няма същинско отношение към тях. Това впечатление можеше да бъде ясно регистрирано още през септември 2020 г., когато партията предложи нещо като „министерства в сянка“, но те не просто бяха мигновено забравени от обществото, ами не предизвикаха и минимален интерес от страна на медиите. Министерствата в сянка не напуснаха сянката. Показателно предупреждение – основната и практически единствената, по онова време, опозиция на управлението излиза с персонализирана и структурирана алтернатива на същото управление, но никой не го приема за важен и повратен момент. Вярно е, че медийната среда по традиция е крайно неблагоприятна към левицата. Въпреки всичко, сигналът трябваше да бъде разчетен като повод за корекция и на позиционирането, и на посланията, но не беше.

Възникнаха условия за разколебаване на „червени“ гласове заради последователно неясни публични позиции по ключови за общественото мнение проблеми. Систематичното дистанциране от темата „Русия“ (за Путин, за Навални, за шпионския скандал, и т.н.) не можеше да бъде компенсирано от призива за внос на ваксината „Спутник V“ и подхрани претенцията на новата русофилска партия „Възраждане на отечеството“, в която впрочем всички водещи представители са бивши членове на БСП. Липсата на площаден активизъм и на политически радикализъм вероятно накара някои социалисти да погледнат с надежди към еуфоричната кампания на „Изправи се! Мутри вън!“. Неохотата да се говори за ляво стимулира кампанията на Българската прогресивна линия не защото Красимир Янков и сподвижниците му могат лесно да се асоциират с леви решения, а защото нишата на лявото говорене не бе уплътнена от социалистите. Липсата на еднозначно и категорично отношение върху опасността от коронавируса и ваксините пък обърна погледите към АБВ и главния техен говорител в кампанията Атанас Мангъров. А отново повдигнатата тема с Истанбулската конвенция вече не работеше за БСП, а по-скоро за ВМРО, първо, защото ВМРО бяха много по-гласовити и крайни в изводите си за конвенцията, и второ, защото за разлика от БСП ВМРО имаха синхрон с евродепутатите си по този въпрос.

Някои ще възрази, че споменатите формации, с изключение на „Изправи се! Мутри вън!“ и ВМРО, имаха доста скромни резултати на 4 април. Въпросът обаче не засяга толкова „преливането“ на гласове, колкото „замълчаването“ на гласове. Когато привържениците на една партия установят, че други партии имат по-ясни позиции по всички интересуващи ги въпроси, може и да не гласуват за тези партии, но расте вероятността да не подкрепят и своята собствена. В случая с БСП, убеждението в безрезервната лоялност на „твърдото ядро“ се оказа необосновано. Социологическите анализи сочат, че именно „твърди“ симпатизанти на левицата не са посетили избирателните секции. Само по себе си това е тревожен симптом за неспособност за мобилизация. Но и този симптом като че ли бе разчетен погрешно. Следизборните изявления на ръководни дейци на партията акцентираха върху две интерпретации. Едната е оптимистична – че на други избори тези гласоподаватели непременно ще се върнат и БСП ще получи по-висок резултат. Не е известно какви обаче са гаранциите, че то ще се случи без някаква наистина сериозна промяна в партията или в националния контекст. Другата интерпретация не е твърде ласкателна за самите леви симпатизанти – според нея, те са били „взети“ от политическите формации „Има такъв народ“ и „Изправи се! Мутри вън!“. Недоброжелателите тук биха казали, че избирателите се третират като своего рода движима собственост, която принадлежи на някого, но друг може – предполага се, нелегитимно – да я „взима“ или „краде“.

Четири фактора на загубата

Проблемът с изборното представяне на БСП, разбира се, опира не само до „ядрото“, но и до „периферията“. За да изпълни заявената цел да спечели изборите, БСП трябваше не просто да мобилизира своите членове и симпатизанти, но и да привлече много повече български граждани в качеството си на алтернатива на статуквото. Партийното ръководство уместно отчете, че в мнозинството си българското общество е припознало в БСП представител на статуквото, а не на алтернативата му. Ако съм прав в разсъжденията си, че най-непосредствената причина за това е излизането извън обществения дневен ред, ще очертая водещите измерения на това разминаване между партия и общество.

Първо, персонализация. БСП допусна лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов да се превърне в ултимативен критерий за политическото ѝ поведение. Да уточним – не толкова политиката на правителството, дори не толкова политиката на самия Борисов, а именно той. Сблъсъкът придоби почти личностен характер. БСП наистина говореше за „паралелната държава“ и за „модела ГЕРБ“, но следваше преди всичко многобройните и противоречиви изяви на Борисов и излизаше с възражения срещу тях и заложените в тях послания. „Паралелната държава“ и „моделът ГЕРБ“ бяха назовавани, а често и атакувани, но така и не получиха ясна, отчетлива, консистентна за публиката форма, а се видоизменяха успоредно с променящите се ходове на Борисов. Става дума за различна тактика от онази в края на миналия и началото на настоящия век, когато обект на атака бяха в много по-голяма степен „синият реваншизъм“ и „бандитската приватизация“, отколкото личността на тогавашния премиер Иван Костов сама по себе си. Персонализацията провокира две преки негативни последици. Едната е свързана с това, че БСП сама се вкара в капана да бъде длъжна да подкрепя всяка парламентарна конфигурация, която застава срещу Бойко Борисов, без значение дали споделя с нея общи ценности, идеи и приоритети. В противен случай, по собствените си стандарти партията би изглеждала колаборационист с досегашния премиер. Втората последица е, че личностното отрицание, безспорно по-ярко изразено, отколкото при другите формации, доведе до самовнушение за политическа уникалност. Посланията на БСП неизменно повтаряха, и то буквално, двете тези: „Само ние можем да свалим Борисов от власт“ и „Ние сме единствената алтернатива на ГЕРБ и Борисов“. Обаче по правилата на политическата комуникация това са крайни изводи, до които публиката сама трябва да стигне, а не да ѝ бъдат предлагани наготово. Когато се предложат наготово, избирателят е изправен пред изкушението да покаже, че не е съгласен да му се натрапва един-единствен вариант на поведение.

Второ, деидеологизация. Това е една от най-широко коментираните теми в средите на левицата. Председателката Корнелия Нинова системно е обвинявана, че напуска терена на лявото и навлиза в консерватизма и национализма, като по този начин подменя идейната същност на БСП. Да повторим, че проблемът с лявата идентичност на партията предхожда мандатите на Нинова. Но именно през нейните мандати той се задълбочи и допринесе за неясния публичен образ на БСП. Други (включително ГЕРБ!) се възползваха от това и формулираха претенции да защитават някакъв „социален“ дневен ред, който не беше успешно разобличен като повърхностен и фалшив. Опитът от страна на партийното ръководство да наложи експертна визия, базирана върху конкретни политики и мерки, не излезе ефективен не защото в много от тези политики няма социални и леви елементи, а защото зад тях не се усеща обща лява философия, цялостен възглед за едно бъдещо по-добро и по-справедливо българско общество. Трябва да се признае, че при настоящата политическа, медийна и бизнес ситуация в България защитата на леви политики и на леви образи на бъдещето е трудна и неблагодарна задача и представлява плуване срещу течението. Непоемането на подобен риск по същество е отказ от непопулярни позиции, каквито понякога са необходими, дори срещу новоизгряващи политически звезди като партията „Има такъв народ“. Фокусът върху Бойко Борисов в този смисъл е разбираем, защото е по-лесен. Но и цената му е по-висока, защото избирателите от социално по-уязвимите групи изпадат в затруднение да разберат в името на какво трябва да заменят ГЕРБ с БСП.

Трето, аритметизация. Експертната визия често подмамва към замяна на политиката с математика. БСП сякаш пропускаше да обяснява основанията си да съществува като политическа сила, а приемаше съществуването си за даденост, от която произтичат някакви последици за геометрията на политическото пространство. Когато интерпретациите на собствената политика (в името на какво!) станат дефицитни, на преден план излизат числовите интерпретации – неизменните въпроси с кого БСП ще се коалира и ще прави мнозинство, ще събира ли депутатите си с тези на ДПС или не, ще подпомага ли мнозинството на други формации, ще се събере ли с други формации за гласуване по една или друга инициатива на тези, другите формации. Може би звучи пресилено, но БСП поне донякъде позволи да се разглежда като „резервоар“ от депутатски гласове, за който централният въпрос е къде може да се „излее“. Това е резултат от една дългогодишна мантра за партията като „незаобиколим фактор“ в българската политика, без който „не може“, защото иначе „сметките не излизат“. Не фактор, който може и иска да направи нещо, а който просто е там и не може да бъде прескочен. Само че тъкмо тази гледна точка насърчава амбициите сред останалите политически играчи да намерят начини да „заобиколят“ и „прескочат“ БСП. Подобна практика впрочем вече е подета от едрия бизнес в България, който почти не се съобразява с партията и нейните послания и работи изцяло с други политически актьори, вероятно с убеждението, че накрая БСП няма да има друг избор, освен да се присъедини. Не е тайна, че в годината преди изборите започна процес на пренареждане на бизнес елитите в България, който със сигурност се отразява и на политическата ситуация, но този процес, ако съдим по очевидностите, няма отношение към БСП. По-конкретно става дума за рисковете БСП да бъде принудена да заема едни или други позиции в резултат не на собствената си политическа визия, а защото стимулираните от едрия бизнес преструктурирания я тласкат в една или друга посока.

И четвърто, капсулация. Политическата изолация винаги се е възприемала като сериозна заплаха за БСП и в национален, и в международен план. Във вътрешната политика БСП има системен проблем да открие равноправни партньорства, в които нито подчинява напълно съюзниците си (както при партиите от предизборните си коалиции), нито де факто се подчинява на съюзниците си (както при ДПС). Във външната политика този проблем изглеждаше частично решен с отварянето към европейската левица и Партията на европейските социалисти, макар оптималното възползване от международните връзки така и да не се случи. В примера с парламентарните избори от 4 април БСП създаваше вид и на национално, и на международно капсулирана. В национален аспект не се виждаха формации с тежест, политически и обществени, които имат готовност да си сътрудничат с нея. В международен аспект партията внушаваше конфликт и с европейската левица, и със собствените си евродепутати. Капсулацията не се ограничаваше до това. Тя обхвана и партийните номинации за народни представители, подредени така, че в много случаи капсулираха националното ръководство от местните структури. Обхвана и гражданските квоти, които от средство за „отваряне“ на партията започнаха да приличат на инструмент за „затваряне“ на партията в близки до ръководството среди. Обхвана и необходимостта от обновление, фактически стопирана с осезаемото неглижиране на младежките структури. БСП потъна в своеобразен „порочен кръг“ – поде политически курс, според който победата е възможна само централизирано, отгоре, на национален терен, а не отдолу, през обществото и структурите, но именно на националния терен победата не можеше да бъде извоювана, защото не се постигаше разбирателство с никого.

Всички тези тенденции, взети в тяхната съвкупност, допринесоха за предизборното движение надолу. Други, разбира се, се възползваха от тях, но едва ли могат да бъдат обвинявани. Политиката не търпи вакуум.

Перспективата?

Последният раздел на този текст по неизбежност е и най-краткият, защото засяга перспективата. Отново искам да направя уговорката, че говорим за общата перспектива пред БСП след процесите, довели до злощастния за нея 4 април 2021 г., а не за конкретните ходове, предстоящи седмици или месеци напред. В този смисъл тук е мястото да се припомни разликата между тактика и стратегия. Какво ще прави БСП по един или друг повод, който не може да се предвиди в динамична и бързо променяща се политическа среда, не подлежи на рецепти. Това е въпрос на тактика, която е винаги конюнктурна. Но тази тактика би следвало да бъде подчинена на някаква стратегическа концепция за амбициите на БСП по отношение на самата нея и на България през следващите години – как тя си представя своето място в българската политика и как иска българската политика да изглежда.

Разбира се, налице е безусловният императив на завръщането в дневния ред на обществото. БСП няма правото дългосрочно да занимава българските граждани как се прочиства от лошите, или обратно, колко лоша лидерка има, но е безпомощна да я смени. Това интересува само онези, които живеят с проблемите на БСП, докато мнозинството от българските граждани живеят със собствените си проблеми, а не с проблемите на партиите. Пътят на централизация на властта, очертан от председателката Корнелия Нинова, не покри националния електорален тест. Ето защо продължаването му, при задълбочаване на същите, набелязани по-горе тенденции, не може да доведе до дългосрочно много по-добри резултати, дори и при благоприятен външен контекст. Следователно този курс се нуждае от кардинална преоценка. Въпросът е, че подобна преоценка трябва да стъпи на сегашните реалности, а не просто да възпроизвежда носталгия по „времената преди Нинова“, защото доминиращите преди нейното ръководство процеси (и конфигурации) също не обещаваха политически възход. Може да се спори дали кадрите решават всичко, но дилемата „нашите кадри“ или „вашите кадри“ няма да реши нищо.

Преоценката, която БСП дължи на себе си и на левите хора в България, е преимуществено политическа. Най-бедната и натоварена с най-тежки неравенства страна в Европейския съюз има и най-голяма потребност от силна лява партия. Но лявото не е самопредставяне. Според мен лявото, за да предизвика най-накрая доверие, трябва да означава продължителни, търпеливи усилия за включване там, където има социални проблеми и недоволни хора, ангажименти към примерите за несправедливост в цялата страна, битки за промяна на „малките“ неприемливи неща до победен край, дори и от опозиционна роля, действия, които няма да се отплатят бързо и ще бъдат посрещани със скептичност. Ако в БСП са убедени, че това го правят отдавна, трябва да им се отговори, че не личи. Докато тази партия не демонстрира, че има волята да защити хората, своите и чуждите, никое решение на лидерския въпрос няма да ѝ донесе стратегически позитиви.


Добави коментар


Защитен код
Обнови