Проф., д.ф.н. Васил Проданов e преподавател в УНСС. Бил е главен секретар на Българското философско дружество (1978 – 1989), директор на Института за философски науки (1988 – 1992) и на Института за философски изследвания към БАН (1995 – 2010). Автор на стотици научни публикации, излезли в България, САЩ, Русия, Германия, Франция, Испания, Холандия, Полша и много други страни в света. Автор на 21 книги, сред които „Познание и ценности“, „Биоетика“, „Биосоциални ценности“ и др.

 

ИДЕОЛОГИЧЕСКИ ИНТЕРПРЕТАЦИИ НА ПЕРИОДИТЕ 1944-1989 И 1989-2019 И КАКВО РЕАЛНО СТАНА

Брой 3-4, март-април 2021

 Идеологията и идеологическите превъплъщения на активните участници в станалото у нас след 1989 г.

През 1987 г. Горбачов издаде своята книга „Перестройката и новото мислене за нашата страна и за целия свят“, в която говори, че е необходимо „ново политическо мислене“, в което общочовешките ценности имат приоритет пред класовите, от което следваше, че и външната политика вече няма класов характер и в този смисъл и трябва да бъде деидеологизирана. Неслучайно той се отказа от предходната политика на СССР на сътрудничество и помощ на другите социалистически страни, спря икономическата помощ за Куба, започна да налага продажба на нефта на другите социалистически страни по пазарни цени. Така идеята за де­идеологизация влезе в перестроечното, а след това и в т.нар. демократично мислене, ставайки превърната форма, зад която се прикри реалният процес на реставрация на капитализма.

„Демократите“ у нас както в социалдемократическия им, така и в антикомунистическия им вариант, се родиха първоначално като перестройчици, а с разпада на източноевропейския социализъм като резултат на перестройката те приемаха различни версии през следващите 32 години. Скоро след ноември 1989 г. една колежка написа в списание „Философска мисъл“, че досега сме живели в свят, в който доминира идеологическото мислене, сега вече тръгваме в посока, в която няма да има идеология. Това бе съвсем в духа на Горбачовата идея как всички прегръщат „общочовешките ценности“, получили конкретно наименование по-късно като „европейски ценности“ и „евроатлантически ценности“, въплъщаващи по същество моралния кодекс на американизирания неолиберален капитализъм и интересите на глобализирания капитал. Бе в духа на „края на историята“ на Фукуяма и Горбачов формулира идеи за него преди Фукуяма като негов интелектуален предшественик. Друга колежка пък написа статия, в която говореше, че досега се е вървяло след една утопия, а сега тръгваме по реалния път на историята, в реалната посока на един деидеологизиран свят на „отвореното общество“. Проблемът беше, че нито Горбачов, нито въпросните две колежки имаха представа какво е идеология и че реално това, което говорят те, също е идеология и че навлизаме в един свят, в който идеологическото замеряне, манипулации, подмамване, прикриване на реалности с различни идеи на социално-икономическите противоречия и реалности е втъкано в самата му същност. Свят, в който нищо не е това, за което се представя.

Всъщност понятието за идеология има три основни интерпретации, представени от автори, които са с различна идейна ориентация. Едното е Марксовото понятие за идеологията като мислене, което обосновава и оправдава интересите на определени социални класи, различаващи се по тяхното отношение към собствеността. Другото е на Карл Манхайм в неговата известна книга „Идеология и утопия“, в която той разделя идеите, които функционират в обществото на две големи групи – едната е на идеологията, която обосновава и оправдава съществуващата социална система, придавайки ѝ легитимност, а другата е на утопията, която чертае бъдеще отвъд съществуващата социална система. Третата популярна дефиниция е на знаменития американски социолог Толкът Парсънз, според когото идеология са всички идеи, които в една или друга степен са свързани с някакви ценности. Тази позиция се разгърна в т.нар. постпозитивистка философия на науката след 60-те години на ХХ век, която откри такива ценности, споделяни от групи учени в основата на всяка научна теория, включително и теориите в природните науки. Общото за всички тези разбирания за идеологията е, че няма неидеологически виждания за обществото. Всички основни политически разделения са и идеологически, макар и правени на основата на различни критерии – леви и десни, либерали, социални либерали, неолиберали, консерватори, неоконсерватори, социални консерватори, социалисти, социалдемократи, марксисти, неомаркстисти, анархисти, троцкисти и пр.

Зад тези различия стоят съзнателно или несъзнателно различни визии за по-големите процеси за това накъде върви историята, кои са основните противоречия на обществото, какво е собственост. Те са свързани с различни методологии в областта на социалните науки – версии на методологически холизъм и методологически индивидуализъм. Тези философии на историята, съзнателно или несъзнателно обуславят в главите на хората алтернативни интерпретации на миналото, настоящето и бъдещето, на това откъде идва днешното общество, какво е характерно за него, накъде отиваме и кое е най-доброто възможно общество. Причините за ставащото се виждат също по различен начин в различните философии на историята и свързаните с това идеологии. И езикът или дискурсът на описанието на миналото, настоящето и бъдещето е различен. Използват се различни категории за това, което е било, което е, което ще бъде и трябва да бъде, различни термини, с различна семантика и различни ценностни значения, приписвани на тях.

Най-общото разграничение на тези философии на историята и свързаните с тях идеологии и използван дискурс след 1989 г. е на хегемонни и нехегемонни, системни и несистемни, съответно на либерални (неолиберални), консервативни (неоконсервативни), социалдемократически, марксистки, неомарксистки, троцкистки, анархистки. Хегемонните легитимират глобализирания неолиберален капитализъм, представяйки го като най-висшето състояние на човечеството, замествайки, прикривайки и маскирайки неговите водещи противоречия. Те са системни и се проявяват в по-голямата част от трите десетилетия след 1989 г. като десни и леви неолиберални философии на историята и съответни идеологии.

Следва да се имат в същото време предвид няколко особености на нашето идеологическо пространство през изминалите 30 години.

Първо. Различните идеологически интерпретации не са изолирани една от друга, а взаимно си влияят, имаме взаимодействия на идеологически език или дискурс, на интерпретации, категории, оценки. Освен това имаме развитие и промени на идеологическите интерпретации на ставащото в продължение на изминалите три десетилетия. Могат да бъдат разграничени например в чист вид либерални, консервативни и социалистически, но само като идеални типове.

Второ. Различията вървят по линия на интерпретация на характеристиките на миналото, настоящето и бъдещето, на използвания за тази цел език. При описанието им се използват алтернативни идеологически езици и интерпретации, правещи тези три периода в нашата история да изглеждат съвсем различно в описанията на различните идеологии.

Трето. Поради ролята на Желю Желев и неговата книга „Фашизмът“ в началния етап на промените много по-силно, отколкото в други страни, се наложи либералната интерпретация на периода до 1989 г. като „комунизма“, представян като версия на „тоталитаризма“, чрез което се подмени ценностният знак на термина комунизъм, който се стигматизира с помощта на идентификацията му с фашизма.

Четвърто. В България процесите на промяна имат специфика, отличаваща ги от станалото в СССР и други страни в Източна Европа. Много важен елемент на тази специфика е, че в страната няма, както в СССР, развито дисидентско движение, нито събитията от 1956 година в Унгария, от 1968 г. в Чехословакия, „Солидарност“ като в Полша. През 1989 г. Збигнев Бжежински написа своята знаменита книга „Големият провал на комунизма“. В нея той направи таблица по редица показатели за кризисността на обществата в Източна Европа и вероятността от промени. България е страната, за която казва, че в най-малка степен съществуват противоречия и криза, в нея липсват сили за сериозна промяна. Това, което стана у нас, е резултат в максимална степен на външното въздействие на ставащото в СССР, а след това и на активността на САЩ и Западна Европа. Промените в България са резултат на много силното въздействие у нас на перестройката поради близостта на езика и литературата, получавана от там, както и активната роля на съветското посолство при свалянето на Тодор Живков. Перестройката в СССР бе инструмент за бърза делегитимация на съществуващата система, отхвърляне от предходните интерпретации и идеология, при което Горбачов се отказва от вижданията на света през очите на Маркс, демонстративно обявявайки деидеологизация с фразата, че трябва да се откажем от класовите в името на общочовешките ценности. А тези „общочовешки ценности“ на практика се оказаха т.нар. европейски и евроатлантически ценности, легитимиращи и улесняващи функционирането на глобализирания неолиберален капитализъм.

В тези условия на липса на значими фигури, противопоставящи се на предходната система, каквито са хора от типа на Солженицин, Сахаров, Зиновиев в СССР, на Вацлав Хавел – в Полша, на унгарските участници в събитията през 1956 г., у нас новородените политически елити, станали перестройчици, а след това либерали и антикомунисти, бяха силно интегрирани в системата преди това лица, бързо променили своята идейна и политическа идентичност. Водещият се за дисидент Желю Желев работи най-напред в Центъра за художествена самодейност, ръководен от Ана Тричкова, съпруга на кандидат-члена на Политбюро и секретар на ЦК на БКП Кръстьо Тричков, а след това ‒ в Института по култура в Министерството на културата под ръководството на дъщерята на Тодор Живков и в един кабинет с внучката на Тодор Живков. Книгата му „Фашизмът“ излиза след обаждане на Людмила Живкова до директора на издателство „Народна младеж“ (по това време Евтим Евтимов), а той самият дори месец след 10 ноември 1989 г. заяви по телевизията, че си остава марксист. В резултат на всичко това българските дисиденти по същество се раждат от делегитимацията на съществуващата система от горбачовската перестройка, а редица от тях са били и комсомолски и партийни кадри, с привилегии са учели в СССР, но като морално-психологически типаж са хора, които бързо се променят според това накъде духа вятърът, преориентират се към новата ситуация, забравят и се стремят да заличат миналото си, притежават характеристиките на хамелеона. Ако вземем тримата президенти от антикомунистическата десница, ще видим, че всички те са били комсомолски секретари – Петър Стоянов е комсомолски секретар на гимназия „Лиляна Димитрова“ в Пловдив, Росен Плевнелиев е комсомолски секретар и член на вузовския комитет на БКП във ВМЕИ „Ленин“, а Желев е бил дори щатен комсомолски секретар и член на БКП. За да бъдат избрани за такива, те са демонстрирали активно готовността си да подкрепят и работят за съществуващата система. След това, за да подтиснат в подсъзнанието предишния период от своето развитие, те демонстрират в редица случаи много по-силен антикомунизъм от хора, които реално са имали проблеми преди 1989 г. А тези трима антикомунистически президенти са символният връх на родените след 1989 г. ударни сили на реставриране на капитализма в България. Перестроечният разпад на държавния социализъм превърна хиляди поддържащи и мъчещи се усърдно да се нагодят към предходната система хамелеони в либерали и антикомунисти. Така е ставало и в предходни исторически периоди на радикални промени – след Освобождението, когато се появяват хиляди „поборници“ срещу Османската империя, и след 9 септември 1944 г., когато се появяват хиляди „борци срещу фашизма“.

Наред с тях има една втора група активни участници в промените след 1989 г., свързани семейно с някоя от партиите преди 1944 г., възстановяващи тези партии и поради това играещи много по-силна роля, отколкото в останалите бивши социалистически страни, с действията си по реставрация на определени реалности, интерпретации, оценки от периода до 1944 г. Повечето от тях обаче не играят толкова значима роля в извършените промени от политическите хамелеони, ползвали се от благата на предходната система и сега бързо преориентирали се и нагодили се към новата перестроечна и постперестроечна идеологическа и геополитическа реалност.

Неолибералната хегемонна идеологическа интерпретация
на това какво стана и защо стана

Водещата и шестващата по телевизионните екрани у нас интерпретация на тридесет и две годишния период след 1989 г., наложила се като нещо, което е представяно като истинско, научно, неидеологическо мислене за реалното историческо развитие, е либералната интерпретация в нейната неолиберална версия. След овладяване на медиите от новите геополитически и политически елити се налага съзнание с този тип интерпретация, представящо своето мислене като научно и неидеологическо, за разлика от предходното. За да се превърне то в хегемонно, в господстващо съзнание, важна е ролята като водещ пропаганден и идеологически инструмент на стотиците неправителствени организации, финансирани от представители на глобалния капитал, или водещите капиталистически държави, създадени у нас веднага след 1989 г. Общо те са получили над 2 млрд. лева за 30 години, което е много повече, отколкото отделите „Пропаганда и агитация“ на БКП за 45 години преди това. Работещите в „Пропаганда и агитация“ на БКП бяха заменени с „експертите на прехода“ към неолиберален капитализъм. Техен основен прийом бе да представят своите виждания като неутрална технология, като общовалидно за всеки и всички мислене. Те, заедно с новопоявилите се сред хуманитарната интелигенция у нас след 1989 г. либерални идеолози, обясняваха как станалото след 1944 г. и появилата се обществена система след това били „отклонение от историята“, „утопия“, „тоталитаризъм“. Тези интерпретации в много отношения съвпаднаха с модните тогава идеи, родени от статията и след това книгата на Франсис Фукуяма за „края на историята“, според които човечеството е стигнало до най-висшето си историческо развитие и по-добро не може да се измисли. Те пронизваха в началото в една или друга степен мисленето на всички политически сили.

Идеологическият дискурс на доминиращото неолиберално мислене у нас е, че на 9 септември е извършен „преврат“, не „революция“ и че това, което е съществувало до 1989 г., е „режим“, а не социално-икономическа система, „комунизъм“, равен на „тоталитаризъм“, който е равен на фашизъм. Това се повтаря вече 30 години от негови представители, включително и от неолиберално дрогираните водещи телевизионните предавания по основните телевизионни канали у нас. От една страна, съществуващото състояние до 1989 г. се нарича „комунизъм“, макар че никой не го е наричал преди това така, а от друга страна, той се приравнява с термина „тоталитаризъм“, който във водещата западна сериозна политологическа литература е отхвърлен като остатък от Студената война. В най-авторитетната политологическа енциклопедия в западния свят „Блекуел ‒ енциклопедия на политическата мисъл“ от 1991 г., в която се прави цялостен анализ на дискусиите за тоталитаризма от последните десетилетия, се стига до следната рекапитулация, която ще цитирам по-цялостно, защото разкрива концептуалната празнота и либерална идеологическа манипулативност на това понятие: „Конфузната история на идеята за тоталитаризма, както се вижда, показва, че това не е просто спорно понятие като „свобода“ или „демокрация“, нито ценностно натоварена нормативна идея като всички значими политически идеи, а е термин, чиито първични значения и употреба са изключително идеологически. Бивайки използван, за да опише такива коренно различни режими като тези на нацистка Германия, Сталинова Русия, Платоновата република, династията Чин, фашистка Италия, Сандинистка Никарагуа, Индия по време на династията Мориу, Римската империя при Диоклетиан, Женева при Калвин, Япония при Мейджи, Древна Спарта и САЩ не само в 60-те години на ХХ век, този термин, както изглежда, не притежава някакво социално научно значение. Той остава обаче ключ за характера на идеологията на Студената война и така за социологията на следвоенната епоха.[1]

Когато става дума за посока на извършваната в обществото трансформация след 1989 г., либералната интерпретация представя тази посока като „преход към демокрацията“, което е допълнителна манипулация. Манипулация е, защото от античността до днес теоретически и практически са съществували множество видове демокрация и това, което се има предвид в хегемонното идеологическо съзнание, всъщност е либералната демокрация, т.е. демокрация, опираща се на частната собственост, т.е. буржоазна или капиталистическа демокрация. Това не се казва обаче, а се говори просто за „преход към демокрация“ или „преход от тоталитаризъм към демокрация“, която се вижда като светлото либерално бъдеще, което ще реши всички проблеми, които досега не са били решени в българското общество. Всъщност либералният дискурс за „демокрацията“ е превърната форма за прикриване на реалното движение към глобализиран неолиберален капитализъм и извличане на ресурси за десетки милиарди долари във формата на финансов, човешки и материален капитал от България и Източна Европа.

Либералната интерпретация за станалото като „преход от тоталитаризъм към демокрация“ е основната идеологическа обосновка на реставрацията на капитализма в България. Проблемът е, че три десетилетия след 1989 г. либералните мантри за „времето е наше“ се провалиха, либералната демокрация по света днес почти навсякъде е в криза и отстъпление и сега срещаме три основни типа реакция на въпроса, защо не са се реализирали техните обещания. Една част от предходните „демократи“ отчитат грешката и осъзнават, че не са били прави. Друга част правят поредното нагаждане към ситуацията – както по-рано като нагаждачи към социализма най-лесно им е било да се нагодят към новата геополитическа ситуация и да станат либерали и антикомунисти, сега започват да се пребоядисват и да се представят за консерватори. И една трета част – най-неинтелигентната – три десетилетия след 1989 г., т.е. изминали са вече две трети от времето на съществуване на държавния социализъм от съветски тип, продължават да говорят, че ако обещанията им не са се реализирали, то „комунизмът е виновен“, „комунистите са виновни“, „Държавна сигурност“ е виновна, „виновен е българинът“, който бил така „изграден при комунизма“.

Известно е, че в началото на съществуване на предишната система, възникнала след 1944 г., е популярна тезата, че проблемите, които съществуват, имат като причина „отживелиците от капитализма“ и „изоставането на общественото съзнание от общественото битие“. Тя обаче е популярна около 20 години, след което се появява книгата на младия научен работник Стоян Михайлов за отрицателните явления при социализма, в която той показва, че проблемите не са от неизживяно наследство, а родени от самата система. Неговите идеи се приемат и става официална позиция. Сега обаче, 30 години след края на „реалния социализъм“, либералите и антикомунистите ни обясняват, че виновен за провала е техният класов враг ‒ „комунистите“ и остатъците от „комунизма“. Това, че държат под контрол водещите телевизии и могат да пренаписват учебниците по история, им дава възможност техните неолиберални интерпретации да се чуват особено силно, като през последната година в контекста на новите геополитически битки по тях неолибералният и компрадорският политически контрол стана по-силен от всякога преди това. В момента водещите телевизионни канали и вестници, заедно с финансираните отвън представители на неправителствени организации и пренаписаните учебници по история и обществени науки в училищата, са основните идеологически апарати за разпространение на превърнатите форми на неолиберално съзнание, с което се манипулират милиони българи.

Либералната интерпретация стана неолиберална постепенно, приемайки не само модела на неолибералния капитализъм, но и неговите ценности, в които възходът на социалноикономическото неравенство се прикрива зад т.нар. европейски ценности, сред които са мултикултурализмът, подкрепа за джендър образованието и сексуално различните, противопоставяне на т.нар. език на омразата, замяна на предходния колективизъм с пропаганда на егоизма от страна на последователите на Айн Ранд и други неолиберални идеолози, прикриване на нарастващото етническо неравенство зад дискурсна смяна на думата „циганин“ с „ром“ и пр.

 Нехегемонни идеологически интерпретации

Става дума за няколко вида такива нехегемонни интерпретации – консервативни, троцкистко-анархистки, марксистко-ленински, социалдемократически. Те могат да се срещнат, но не са доминиращи, а в редица отношения носят със себе си елементи на доминиращото неолиберално съзнание, резултат на мощни идеологически апарати.

Първо. Консервативните интерпретации преминаха няколко етапа у нас и в световен план, където започнаха през 1996 г. с книгата на Самюел Хънтингтън „Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред“, в която се тръгва от перестроечната и неолиберална идея за „края на идеологиите“, но на нейно място се поставят цивилизационни противопоставяния и конфликти, за които се прогнозира, че ще тресат света през следващите десетилетия.

Първият етап на консервативните интерпретации у нас се реализира през 90-те години на миналия век с реставрацията на имена и паметници на отхвърляното преди това минало на капитализма, с възхвала на станалото до 1944 г., което се представя за най-хубавото възможно време и най-доброто възможно развитие. Паркът на свободата в София бе преименуван на името на управлявалия преди 1944 г. монарх ‒ Борисова градина, а основният булевард получи името на майка му ‒ „Мария Луиза“. Така бяха реставрирани много от фигурите от предходната епоха. През това време консервативно мислещите са в СДС заедно с либералите и има миксове на либерално и консервативно у различните партии и участници в него. Фашизмът като проявление на българската реалност преди 1944 г. се отрича от тях Обясняват, че най-хубавото време в досегашната ни история е било преди 1944 г. Повтарят непрекъснато, че след 9 септември е „убит цветът на българската интелигенция“ и „горяните са били по-многобройни от партизаните“. Може да се каже, че тази идеологическа интерпретация у нас придоби по-големи крайности, отколкото в други страни. Те се проявиха в две основни посоки. Първата бе, че българските реставратори на капитализма са единствените, които започнаха движението към капитализма с реституция, а втората, че единствени в историята на света извършихме катастрофалното за селското ни стопанство престъпление – т.нар. завръщане на земята в реални граници. В този смисъл българският „преход към капитализъм“ е много по-реставраторски от този в останалите източноевропейски държави.

Вторият етап на консервативна реакция бе след 2000 година, когато се появи НДСВ и само в България стана избор на бившия цар за премиер, опитващ се да лавира между либерали и социалисти. И тук българският модел на реставрация на капитализма бе много по-екстремен, тъй като в нито една друга бивша източноевропейска страна не бе поставен на най-високо място в управлението представител на предходната монархия.

Третият етап на консервативна реакция започна с кризата през 2008 г. и след това продължи с конфронтацията на САЩ и Русия, с разгръщането на Евразийския съюз и миграционните потоци от Близкия изток към Европа. Тогава се появиха различни националистки, неофашистки, цивилизационно ориентирани интерпретации. Съществено място в тях заемат противопоставянията русофили ‒ русофоби и неолиберални глобалисти – защитници на националните интереси и граници. Част от консервативните реакции са свързани с акцентите върху традиционните ценности и семейството, с противопоставянето на Истанбулската конвенция. Трите партии, които са коалиционни партньори на ГЕРБ, са изразители на тези позиции. В момента консервативните нагласи като цяло са във възход по света в резултат на глобалната криза на неолибералния капитализъм, водеща до национализми, протекционизми, разпадане на международни договорености, до Брекзит, до търговски, нови студени, хибридни, технологични войни, до отказа на САЩ от Парижкия договор за климата, до нарастващи различия между САЩ и ЕС, между център и периферия в ЕС.

Второ. Троцкистко-анархистки интерпрертации. Известно е, че още Първият интернационал през ХIХ век се разпада поради неразбирателството между марксисти и анархисти. Анархистите смятат, че държавата е изцяло капиталистически феномен и няма място в бъдещето. Те твърдят, че след 1917 г. в СССР не се установява социализъм, защото частнокапиталистическата собственост е станала държавна, а държавата според тях обслужва капитализма и държавната собственост е форма на капиталистическа собственост.

Тези идеи за оценка на системата в СССР и Източна Европа се споделят и от основните фигури на троцкизма. Типичен пример на такъв анализ е работата на троцкистката Рая Дунаевская „Съветският съюз като капиталистическо общество“, публикувана през 1941 г.[2] Най-известният троцкистки анализ на обществото в Съветския съюз като държавен капитализъм е книгата на британския троцкист и идеолог на британската троцкистка Социалистическа работническа партия Тони Клиф „Държавният капитализъм в Русия“, публикувана за първи път през 1947 г.[3] През 1991 г. книгата на Тони Клиф е преведена и на руски[4] и има отделни последователи и у нас.

През 90-те години тази позиция се поддържа от едно от трите идейни движения в БСП – „Алтернативното социалистическо обединение“ (АСО), което дефинира извършващите се в страната процеси като преход „от държавен към частен капитализъм“, който трябва да даде „политически и икономически права“ на народа и „социална пазарна икономика“. Според него в България от 1991 г. до есента на 1994 г. се е състояла „чиновническа контрареволюция“ и сега задача на левицата е да пристъпи към приватизация, която да е „реална социализация“, състояща се в прехвърляне на акции или бонове на непосредствено работещите в предприятията[5].

Това движение вече го няма, но има отделни фигури, които и днес говорят за това, че Ленин е идеолог на буржоазна революция и до 1989 г. в СССР и у нас съществува държавен капитализъм, от който се е минало към днешния капитализъм, извършен от заинтересованата номенклатура от капиталисти. Октомврийската революция преди това е била буржоазна революция, довела до държавен капитализъм. За троцкистите това е било резултат на изостаналостта на страната, която не е била готова за социализъм. Един от най-агресивните поддръжници на тази теза, който хейтърства с лични нападки в социалните мрежи срещу всеки, който не е съгласен с нея, е социологът Георги Найденов[6]. Почитател и разпространител на идеите на неотроцкиста Тони Клиф, той заявява, че е „истинският марксист“ и комунист и клейми като „идеолог на буржоазията“ всеки, който говори, че до 1989 г. е имало някаква форма на социализъм, а не капитализъм. Абсурдността и нелогичността на тези обвинения се виждат от това, че всъщност именно твърденията на хора като него, че до 1989 г. е имало държавен капитализъм, обслужват идеологически, легитимират т.нар. от либералите „преход към демокрация“. По логиката на мисленето на подобни троцкистки и анархистки интерпретации, ако преди 1989 г. е било капитализъм, то сега идват по-добрите времена на демократичен капитализъм или на масова приватизация, с която ще се стигне до социализъм. В този смисъл Найденов легитимира реставрацията на днешния капитализъм в неговата неолиберална маска на „преход към демокрация“. Така се оказва, че просто се преминава от един вид капитализъм към друг вид капитализъм, но вторият капитализъм е по-добрият, както се обяснява в хегемонните неолиберални идеологически интерпретации на „преход към демокрация“, защото е „демократичният“.

Това, че троцкисти и неотроцкисти допринасят за легитимацията на днешния капитализъм не е случайно, ако видим как се появява неолибералния капитализъм. Известно е, че американски троцкисти са сред фигурите, които се преквалифицират в неоконсерватори и подкрепят Рейгън в неговата неолиберална трансформация на капитализма.

Това, което не забелязват тези теории, е, че още при Маркс социа­лизмът се разглежда като преходно общество, в което държавата се запазва и се установява класово господство. Тази теза Маркс развива в „Критика на Готската програма“ и тя е алтернатива на анархисткото отрицание на държавата изобщо, заради което анархистите предизвикват разпада на Първи интернационал. Различното във възникналия след 1917 г. социализъм е, че той не се появява в най-развитата страна и едновременно в целия свят, а в отделно взета страна, която е по-неразвита и е необходим много по-дълъг преходен период, както и период на класово господство, тъй като премахването на класите вътре в СССР и източноевропейските държави след Втората световна война става в условията на наличието на мощната световна капиталистическа система с господството на класата на капиталистите в развитите западни държави. Вътре може да са преодолени класовите противоречия, но те се запазват в отношенията на много по-мощната и развита капиталистическа система и в определени ситуации може да доведат до реванш на капитализма. И недооценяването на този факт всъщност благоприятства на определен етап след жестока геополитическа класова война във версията на „студена война“ за връщането на капитализма в СССР и Източна Европа.

Тезата, че т.нар. номенклатура са капиталисти, е абсолютно невярна, тъй като не отчита сложността на феномена собственост, който е бил ясен още на древните римляни, когато в древното римско право разграничават три права или функции, свързани със собствеността – владеене, разпореждане и ползване. Социалистическата собственост не е частно владеене, защото не може да се продава частно или да се предава по наследство. При социализма разпореждането със собствеността или нейното управление става чрез съвкупност от управленски институции, като се почне от партийни структури, мине се през Държавния комитет за планиране и се стигне до множество министерства и конкретните ръководства на предприятия. Те не притежават и не могат да присвоят капитала. Това не ги прави частни собственици или капиталисти, както не са капиталисти мениджърите и управляващите корпорациите на Запад, макар че за разлика от социализма те може да получават стотици пъти повече от обикновения работник за това, което правят. Ако става дума за ползването на собствеността, това при социализма става чрез обществените фондове за потребление на принципа, формулиран още от Маркс – „всекиму според труда“. Разпределението не е поравно, а „според труда“, при което т.нар. сложен и управленски труд се заплаща повече. Неслучайно изследванията показват, че коефициентът на Джини, с който се мери неравенството, в България до 1989 г. е изключително нисък, а непосредствено преди 10 ноември 1989 г. най-високо е заплащането на работещите в отрасъл „Наука и образование“. Заемащите високи управленски длъжности не притежват капитал, който да се самовъзпроизвежда и да стават лично по-богати. След смъртта на Сталин се оказва, че той е имал просто няколко чифта дрехи, одеяло и едно легло в държавна сграда. Същото се оказва у нас с Тодор Живков. В същото време, когато става дума за базисни потребности като образование, здравеопазване, отдих, държавата гледа да осигури максимално равенство чрез обществените фондове за потребление. Масово строи жилища, за да осигури милионите хора, които мигрират от селото към града и неслучайно през 1989 г. България е сред няколкото страни в света с най-висок дял на собствени жилища на населението. Във всяко предприятие, училище, университет има стол за хранене на работещите и учещите там при минимални цени. При минимални цени всеки има право на почивка в държавни почивни станции. Мащабите на такова социално равенство са непознати преди това в историята.

Така на практика през 90-те години и до днес тези маргинални за нашата реалност фигури, които поддържат тезата за държавния капитализъм до 1989 г., реално се явяват оръдия на реставрация на капитализма – отхвърлянето на съществуващата преди това система и оправдаване на така нар. „преход към демокрация“, защото по тяхната логика и по-рано е било капитализъм, и сега е капитализъм, но сегашният, за разлика от онзи, който те обявявяват, че съществува до 1989 г., е „демократичен“.

Трето. Марксистко-ленинска интерпретация. Тя беше типична за идейното движение „Марксистка алтернатива“ в БСП и за редица от комунистическите партии у нас. Социализмът в СССР и Източна Европа възниква исторически в страни с по-ниско равнище на развитие, което изисква и по-продължителен преходен период, множество етапи в изграждането му и дълго време до достигането на комунизма. Те поддържат тезата, че до 1989 г. у нас е имало реален социализъм, който обаче си е отишъл поради предателството на Горбачов, Яковлев, Елцин. Това е довело до реставрацията на капитализма. Тази теза се поддържа днес от различни комунистически партии.

Четвърто. Социалдемократическа интерпретация. Тя е типична най-напред за възстановената социалдемократическа партия на Петър Дертлиев, а в определена версия и за БСП, особено активно развивана и подкрепяна през 90-те години от идейното обединение на социалдемократите в него. Те заявяват, че основен недостатък на системата до 1989 г. е липсата на многопартийна демокрация и че бъдещето е на социализма, но постигнат по начина, по който действат западноевропейските социалдемократически партии, особено ГСДП, която се превръща във водещия партньор на БСП. Зад лозунга обаче за демократизация и те повеждат обществото към възстановяване на капитализма във версията на неолиберален капитализъм.

Какво реално стана: преход от съветски държавен социализъм към периферен, неолиберален, компрадорски и клептократски капитализъм

Известно е, че още през XIX век се спори за това що е социализъм, какви са неговите характеристики и дори в „Комунистическия манифест“ се говори за критично за редица други видове видове социализми. По принцип възможни са социализми, които се развиват в рамките на капитализма, вътре в капиталистическите страни или в определени региони, но са възможни и в смисъла на Маркс, като формационно състояние на обществото в световен план след криза на капитализма и неговия разпад и преодоляване в най-развитите капиталистически страни. Социализмите като практика и теория възникват в различни версии още в античността, неслучайно се говори за първобитен социализъм, християнски социализъм и пр. След това на различни етапи можем да открием региони на общности и организации, които функционират чрез някаква форма на колективна собственост.

Така е и в момента. Според Международния съюз на кооперативите в момента в света има около 3 милиона кооперативи и около 12% от населението на земята са хора, членове на кооперативи, а това е една от формите на колективна социалистическа собственост. Най-големите 300 кооператива в света имат оборот от около 2.1 трилиона долара годишно.[7] Само в САЩ в момента действат 29 хиляди кооператива с активи от 3 трилиона долара във всеки сектор на икономиката и всеки трети американец е член на кооператив, а в тях работят 2 милиона души. Само в сферата на електроснабдяването действат 900 кооператива, снабдяващи с електричество 42 милиона американци.[8] И това е в рамките на съществуващия неолиберален капитализъм.

Може да има различни исторически различни типове социализъм от гледна точка на четири критерия: (а) център, полупериферия и периферия на световната система; (б) доиндустриален, индустриален и дигитален; (в) в зависимост от различните цивилизационни традиции; (г) в зависимост от различните равнища на реализация – локални форми в рамките на капиталистическата държава (кибуците и кооперативите) или като цели държави в рамките на световната система. Различното между тях е различната степен на обобществяване на основните функции на собствеността – владеене, разпореждане и ползване и различната роля на пазарното взаимодействие, а общото е равенството в ползването на собствеността, проявяващо се в намаляващи различия в доходите и потреблението.

След Първата световна война възниква социализъм в рамките на териториално най-голямата държава на планетата, а след Втората световна война и в други държави от полупериферията и периферията на световната система. Маркс говори за запазването на държавата и диктатура на пролетариата след революциите, но има предвид революции в най-развитите страни и едновременно в целия свят. В Руската империя, а и в повечето останали страни в Източна Европа, в които се появява държавен социализъм от съветски тип, работническата класа тепърва се създава, а отвън имаме огромно неприемане и война от страна на капитализма в развитите държави. Затова и в държавите със съветски тип държавен социализъм при определени условия на студена война и глобализация на идеологическите апарати на капитализма става възможна реставрация на капитализма. Съответните региони трябва да наваксат изоставането си от капиталистическия център, но на определен етап мощните глобализирани идеологически апарати на капитализма, надпреварата във въоръжаването, икономическата война и неумелата политика на съветските лидери Горбачов и Елцин се оказват деструктивни за системата на източноевропейския социализъм. Разпадът на източноевропейския социализъм стана в условия на криза на предходния кейнсиански социален капитализъм в капиталистическия център, преход към трета индустриална революция, неолиберален капитализъм, глобализация и засилена агресивност в търсене на нови пазари и ресурси, при което САЩ като хегемон успяха да разделят и противопоставят социализмите в периферията (китайски) и полупериферията (съветски държавен социализъм) на световната система.

Можем да обобщим, че в резултат на променената социална структура на източноевропейските общества и новият технологически етап на преход към трета индустриална революция, съчетан с нова студена война на изтощаване на Източна Европа и неграмотно ръководство, неспособно да направи адекватни промени, се извършва перестройката в СССР, която делегитимира съществуващата система, без да създаде модел на успешен преход към следващ етап на социализма. Важно място в промените в условия на делегитимация на източноевропейския социализъм изигра хуманитарната интелигенция, която по основните си характеристики е носител на престиж, но значими групи от нея бяха недоволни, че имат символен, интелектуален, човешки капитал, но недостатъчно политическата и икономическа власт. Те именно бяха под най-силното влияние на съветската перестройка, създадоха си илюзиите за идващото „велико време на интелигенцията“ и че „времето“ е тяхно, поради което станаха несъзнателен носител на нещо съвсем различно и така се извърши преход към капитализъм, който се характеризира с четири основни характеристики:

l   Неолиберален капитализъм, при който суверенитетът на страната е минимизиран за сметка на движението на капитала, офшорни данъчни убежища и включеност в глобализирания и европейски свободен пазар на движение на стоки, капитал, услуги, работна сила,

l   Периферен капитализъм, при който имаме експлоатация и извличане на ресурси от държави от капиталистическия център. Под нео­либералния лозунг за „свобода“ срещу „тоталитаризма“ се даде възможност гигантски ресурси от България да бъдат изнесени в офшорни зони, да бъдат унищожени високодобивните отрасли и чужди търговски вериги и банки да изнасят ежегодно милиарди от България. „Отвореното общество“ се оказа неолиберален идеологически и икономически модел за заграбване на човешки и интелектуален капитал от страни като България за десетки милиарди долари;

l   Компрадорски капитализъм, зависим и обслужващ интересите на държави от капиталистическия център – това доведе до гигантски загуби, като се почне от отказа ни от 4 блока на АЕЦ „Козлодуй“, провалените проекти и гигантски загуби, свързани с „Южен поток“ и Белене, даване на милиарди на така нар. американски централи и за американско оръжие, унищожаването под чужд диктат на армия, структури на сигурността и т.н.;

l   Клептократски капитализъм, създаден чрез грабеж на създаденото от социализма – кражба на човешки, финансов и пр. капитал от капиталистическия център; кражба на европейски фондове от българските политически и икономически елити. България се оказа страната с най-много хора, които са жертви на трафик с цел сексуална и трудова експлоатация в Западна Европа – форма на съвременно робство. България е страната с най-голяма експлоатация в ЕС, т.е. кражба на труд.

Лидерът на опозицията след 1989 г. Жельо Желев заяви две десетилетия след началото на реставрацията на капитализма у нас, че е смятал, че процесът на „преход към демокрация и пазарна икономика“ ще трае 2‑3 години, което е десет пъти по-кратък период, отколкото Ленин очаква за комунизма в началото на 20-те години на ХХ век и предполага десетки пъти по-голяма наивност и утопичност в главите на хората у нас, които станаха несъзнателни носители на определени тенденции, без да знаят докъде ще ни доведат те.

Така както Френската буржоазна революция се прави с лозунгите за свобода, братство и равенство, но се получава неравенство, липса на братство и свобода, така и българската буржоазна контрареволюция, реставрирала капитализма, се направи с лозунги за „демокрация“, „времето е наше“, „свобода“, но се получи олигархия и гигантска външна зависимост от нови „големи братя“, времето днес е на 1% наша и чужда олигархия, а „свободата“ е само за едно малцинство, включително и свободата на словото, където сме на 111-о място в света.

В такива преходни периоди на разпад на една система в историята неведнъж на гребена на вълната са се издигали периферни нищожества с неадекватно его, голяма част от които са били обикновени нагаждачи към предходната система, но след това тези морални и политически хамелеони се превръщат в „новите елити“, реставриращи капитализма. Получава се ситуация, подобна на тази, с която Дьо Местр описва Френската революция, която „в по-голяма степен води хората, отколкото те нея... Дори негодниците, които изглеждат водачи на революцията, всъщност са само нейни обикновени оръдия. В момента, когато претендират, че са я овладели, те позорно пропадат... Те бяха водени от събитията – един предварителен проект не би успял[9]. Дьо Местр говори за буржоазна революция, за преход към буржоазно общество. Това е логиката на „смяна на системата“ и у нас, макар и във формата на реставрацията на капитализма. Протече разпад на съществуващите морални правила, всичко става възможно, не знаеш кой кой е и социалните общности се формират на принципа приятели-врагове, като враговете и неморалните са „бившите“, а „нашите“, с перспектива, моралните са носителите на настоящето и бъдещето, легитимирани дискурсно с термини като „демократ“.

Имаме разминаване между очаквания и резултати, между „времето е наше“ и получената реалност, при която времето е на 1% нова олигархия, между представите за свобода и гигантския грабеж на собственост, от една страна, и характеристиките на буржоазните революции, установени от Хегел, от друга страна – „ирония на историята“ и „хитростта на разума“.

И Хегел е прав, промените се правят с едни всекидневни представи, но могат да бъдат разбрани само през призмата на определена философия на историята. Бих добавил към това, че още при Френската революция имаме алтернативни интерпретации на ставащото от либерали, консерватори и появяващите се различни версии на социализма – анархистки, марксистки и пр. В още по-висока степен това е валидно и днес.

Два етапа в идеологическата хегемония на станалото след 1989 г. у нас и накъде се върви в момента

И в САЩ, и във Великобритания, и в ЕС социално-икономическите неравенства и свързаните с тях класови противоречия растат и капитализмът се спасява от тях с национализми, протекционизми и с войни. И на трите места от 1989 г. досега, след като нашите дрогирани либерално идеологически перестройчици ревяха „демокрация“ и искаха да стават като „американците“ и „европейците“, експлоатацията и съответно неравенствата рязко са нарастнали. Богатството е отишло главно у 1% най-богати капиталисти, докато 50% от по-бедната част от населението е обедняла. Нашите евроатлантици възприеха неолибералния американизиран модел на капитализма, представен в превърната форма като „преход към демокрацията“, реставрираха българския капитализъм като съчетание на реставрация на имена на селища, улици и други обекти, издигане на паметници на личности от времето на предишния капитализъм, реституция на собственост и реинтерпретация на историята преди 1944 г., но в неолиберализираната глобализирана версия на силна зависимост отвън, която доведе до заграбване и изтичане на гигантско богатство, създадено при социализма.

Публикувани през тази година данни показват, че за 30-те години от 1989 г. досега в САЩ богатството на 1% най-богати олигарси, дърпащи конците на света и действащи като „големи началници“ и на нашите политици, се е увеличило с 21 трилиона долара, докато по-бедните 50% от населението са обеднели с 900 милиарда долара. Същите тенденции за увеличаване на богатството на 1% и обедняване на по-бедните 50%, са вървели и в Европа.[10] Няма го вече източноевропейският социализъм да укротява капиталистите, предлагайки опасна за тях алтернатива на много по-равни общества. При това положение те могат да забогатяват, а голямата част от населението да върви назад. Ние сме шампионите в този процес на нарастващо класово неравенство и експлоатация в ЕС. При тези изострени противоречия капитализмът винаги се е спасявал с национализми, разделения и войни, а не с разширявания на ЕС, каквито се привиждат на нашите политици.

В тези условия започва постепенно да залязва стигналото върховата си форма до 2008 г. доминиращо неолиберално системно ляво и дясно мислене за „преход към демокрация“, представяно като новото светло бъдеще на европейски и евроатлантически „ценности“.

Върви се като цяло в Европа, света, а и у нас към втори етап на различни консервативни версии: консервативно-русофилска, консервативно-националистическа, неофашистка. Имаме криза на САЩ като глобален хегемон, процеси на разпад на неолибералния световен порядък, за което говори дори френският президент Макрон. Помръкват очакванията за светло „демократично“ бъдеще, Фукуяма се отказа от „края на историята“, пише, че САЩ са в криза, която може да става все по-тежка и призова за завръщане на социализма. Върви нова студена война, озверяла битка за историята, в която участва и европейският парламент. Битката за бъдещето идеологически се замества от битката за миналото и неслучайно в последната година се случиха събития като антикомунистическо пренаписване на учебниците по история, Декларацията на външно министерство във връзка с изложбата по случай победата над фашизма, резолюцията на европейския парламент за приравняване на фашизма и комунизма, рязкото увеличаване на антикомунистическия контрол и пропаганда по водещите телевизионни канали в България.

Сега, според теоретиците на световната система като Имануел Уолърстейн, Джовани Ариги, Самир Амин, върви глобална криза на капитализма, водеща към бифуркационна точка, от която може да се излезе със самоубийствена война и деградация на човечеството или с преход към алтернативна система.

 



[1] Totalitarianism, In: The Blackwell Еncyclopedia of Political Thought, Ed. By D. Miller, Oxford-Cambridge, 1991, pp. 524-526.

 

[2]Dunayevskaya, Raya. The Union of Soviet Socialist Republics is a Capitalist Society. In: Internal Discussion Bulletin of the Workers Party, March, 1941, https://www.marxists.org/archive/dunayevskaya/works/1941/ussr-capitalist.htm

 

[3]Cliff, Tony. State Capitalism in Russia. Pluto Press, 1974.

 

[4]Клифф Тони. Государственный капитализм в России. Л.: Социалистический рабочий, 1991.

 

[5] Вж. От държавен към частен капитализъм. Тезиси към общопартийната конференция. В: Информационен бюлетин. Месечно издание на ВС на БСП, 1995, № 7-8-9, 22-36.

 

[6]Найденов, Г. Идеолози и власт. С., Авангард Прима, 2019.

 

[7] Facts and Figures, In: International Co-operative Alliance, https://www.ica.coop/en/cooperatives/facts-and-figures, November 7, 2019.

 

[8] Facts about Cooperatives, https://www.iwdc.coop/why-a-coop/facts-about-cooperatives-1, November 7, 2019=

 

[9]Дьо Местр, Жозеф. Размишления за Франция. С., Кама, 1996, с. 15.

 

[10]Levitz, Eric. The One Percent Have Gotten $21 Trillion Richer Since 1989. The Bottom 50% Have Gotten Poorer, In: http://nymag.com/intelligencer/2019/06/the-fed-just-released-a-damning-indictment-of-capitalism.html, June 16, 2019.

 


Добави коментар


Защитен код
Обнови

Статии от същия автор