Александър Александрович Бирюков е доктор по философия, доцент в Амурския хуманитарен и педагогически държавен университет (AMSPGU), Комсомолск на Амур. Статията е публикувана в сп. „Свободна мисъл“, No 1/2014, февруари  2014, 206-210, превод от руски.

Авторът подчертава, че въпреки противопоставянето на концепцията на Роза Люксембург на мнението на В. И. Ленин, съвременната практика потвърждава основната идея на Р. Люксембург за взаимовръзката между капиталистическите страни и некапиталистическата периферия на света. Неслучайно някои от ключовите ѝ идеи бяха продължени и развити от Ф. Браудел, И. Уолърстейн и някои други видни изследователи.

ДИАЛЕКТИКАТА НА „НАТРУПВАНЕТО НА КАПИТАЛА“ .150 години от рождението на Роза Люксембург

Брой 3-4, март-април 2021

Постмодерната вакханалия, която цари в съвременната руска социална наука през последните години, най-накрая отива към изчезване. Изследователите все повече се обръщат към анализа на мащабни и сериозни социални проблеми. На този фон има възраждане на интереса към марксистката теория, придружено от множество „открития“ на автори, чиито идеи сякаш отдавна са били отпратени на „сметището на историята“. Към този род „открития“ може да бъде причислено и основното теоретично изследване на Роза Люксембург ‒ „Натрупването на капитала“.

Навремето това изследване е предизвикало възможно най-широка дискусия в средите на европейската социалдемокрация и е признато като оригинален опит за преосмисляне и развитие на системата от категории на „Капиталът“[1]. Към проблемите, повдигнати от нея в този труд, изследователите се върнаха едва през 50-те и 60-те години на ХХ век. Учени като Ф. Браудел и И. Уолърстейн признават на Роза Люксембург първенството в изучаването на въпросите за ролята на периферията в процеса на глобалното натрупване на капитала. За своя главна задача в изследването си Р. Люксембург е смятала  теоретичното възпроизвеждане на реалния исторически процес на развитие на капитализма. Според нея решението на тази задача е немислимо, без да се вземат предвид всички реални условия за натрупването на капитала. Тези условия обхващат различните некапиталистически общества, в която среда се развива капитализмът.

Р. Люксембург е намирала за необходимо Марксовият анализ на процесите на производство и обращение на капитала, протичащи в едно „чисто“ капиталистическо общество, съставено само от буржоазия и пролетариат, да бъде допълнен. Реалните исторически условия на натрупване на капитала са  разгледани от Маркс едва в 24-ата глава на първия том на „Капиталът”, при това само в контекста на „първоначалното натрупване“, докато според Р. Люксембург „капитализмът, дори при пълната си зрялост, остава свързан във всяко отношение със същевременното съществуване на некапиталистически слоеве и общества“[2]. Именно некапиталистическите слоеве и държави, според Р. Люксембург, позволяват натрупването на капитал, осигурявайки пазари за пласмент за реализация на част от принадената стойност, ставайки източник на суровини и осигурявайки нова работна сила за нуждите на капиталистическото производство[3].

Нека разгледаме всяко от тези твърдения.

Основният мотив и крайната цел на капиталистическото производство е реализацията на печалба; следователно капиталистът се стреми към неограничено, непрекъснато нарастващо производство на принадена стойност (вж. стр. 11) . Но за да се осъществи натрупване на капитал, не е достатъчно просто да се произведе принадена стойност, необходимо е тя да бъде реализирана. Именно въпросът за реализацията на „излишъците“ от стоки с цел по-нататъшно натрупване на капитал става за Р. Люксембург един от основните в нейното изследване. Както отбелязва тя самата, „реализирането на принадената стойност всъщност става екзистенциалният въпрос за капиталистическото натрупване“ (стр. 246). Явно  потребителят на „излишъка“ от стоки не може да бъде класата на пролетариата. Във формулата за съвкупната стойност на стоките W= c + v + m делът на работническата класа е равен на променливия капитал ‒ v, тоест на сумата на изплатените за даден период от време работни заплати. Следователно работниците не могат да придобиват стоки, надвишаващи тази сума (стр. 232). По-нататък, Р. Люксембург разглежда възможностите за реализиране на принадената стойност в средите на класата на капиталистите. Очевидно буржоазията не може да си позволи напълно да „превърти“ принадената стойност, тъй като в такъв случай няма да имаме разширено производство (натрупване на капитал), а просто възпроизводство (стр. 243). Ето защо въпросът трябва да бъде поставен по друг начин: възможно ли е самите капиталисти да купуват „един от друг този излишък от стоки, при това не с цел да ги потребяват за собствено удоволствие, а да ги изразходват именно за разширяване на производството с цел натрупване?“ (стр. 384). Р. Люксембург отговаря на него по следния начин: „Нека това бъде така. Но подобно решение само прехвърля затруднението от дадения момент към следващия. Всъщност, ако приемем, че натрупването е започнало и че разширеното производство през следващата година изхвърля на пазара още по-голяма маса стоки, отколкото през дадената година, отново се изправяме пред въпроса: къде тогава да намерим купувачи за още по-голямото количество  стоки?“ (стр. 385).

Още по-малко за ролята на потребители на стоковия „излишък“ могат да претендират непроизвеждащите елементи (лекари, учители, служители, военни и др.), тъй като потреблението на тези слоеве вече е включено в потреблението на буржоазията и пролетариата, т.е. те получават доходите си или от средствата на капиталиста (от частта от принадената стойност, предназначена за потребление), или от фонда работна заплата на работниците. Така че реализацията на целия продукт от работниците и капиталистите се изключва. „Следователно – стига до извода  Роза Люксембург – реализацията на принадената стойност с цел натрупване в общество, състоящо се само от работници и капиталисти, е неразрешима задача “(стр. 245).

От този извод по необходимост произтича следващият: „реализирането на принадената стойност като първо условие ще изисква кръг от потребители извън капиталистическото общество“. С други думи: „... принадената стойност може да бъде реализирана не от работниците и не от капиталистите, а само от социални слоеве или общества, които самите те не произвеждат капиталистически“ (стр.246). Тези некапиталистически социални слоеве се намират както в самите капиталистически страни, където до господството на „чистия“ капитализъм все още е далеч, така и в обществата, принадлежащи към други социално-икономически формации. Селяните, занаятчиите и други некапиталистически слоеве, притежаващи собствени покупателни средства, образуват търсене за частта от принадената стойност, подлежаща на капитализация, която се съдържа в стоковите „излишъци“.

Но Р. Люксембург не се ограничава само до проблема за реализацията на принадената стойност. Друг важен компонент на процеса на капиталистическо производство е обновяването на постоянния и променливия капитал (стр. 259). Тези основополагащи предварителни условия за възпроизводство на капитала, включващи веществените елементи на производството и работната сила, също се свързват от Р. Люксембург с некапиталистическата среда. Тя поставя закономерния въпрос: „защо всички необходими средства за производство и средства за потребление трябва да се произвеждат само капиталистически?“ (стр. 250). Дори само стремежът на капиталистите да снижават цената на елементите на постоянния капитал предполага постоянен стремеж за неограничено използване на всички дадени от природата материали и ресурси. „От самото си начало капиталистическият начин на производство по формите и законите на своето движение е проектиран в съотношение спрямо целия свят като съкровищница на производителни сили“.

Същото важи и за нарастващите потребности на капитала от работна сила. Прогресивното натрупване е придружено от увеличаване на променливия капитал. Прогресиращото натрупване се съпровожда от нарастването на променливия капитал. Доколкото реалният променлив капитал е живата работна сила, то наличието на предлагане на жив труд, задвижван от капитала, се превръща в основното условие за натрупването.  В анализа на Маркс на капиталистическия начин на производство това изискване намира своето проявление във формиране на „индустриална резервна армия от работници“. Но кои са източниците за попълване на този резерв? Очевидно е, че индустриална резервна армия не може да се формира само в резултат на естественото размножаване на капиталистическия пролетариат.

Р. Люксембург отбелязва: „Естественото размножаване на работниците нито във времето, нито количествено, в каквато и да било степен съответства на натрупващия се капитал.“ Тук на помощ отново идват некапиталистически слоеве и страни. Капиталистическото производство получава допълнителна работна сила в резултат на разпадането както на европейското селско стопанство и занаяти, както и в резултат на разлагането на различни производствени и социални форми в неевропейските страни. По такъв начин Р. Люксембург стига до заключението, че „капиталистическото натрупване за своето движение се нуждае от некапиталистически обществени формации като в обкръжаваща го среда: то напредва в постоянен обмен на вещества с тези формации и може да съществува само дотогава, докато намира тази среда“. Не бива обаче да се мисли, че този постоянен „обмен на веществата“ е плавен, еднороден процес на безболезнена дифузия. Напротив, протичащите в хода на връзката на капитала с некапиталистическата среда процеси на реализация на принадената стойност, обновяване на елементите на постоянния и променливия капитал са немислими без методите на насилие, разрушения и войни. „Капиталът не познава друго решение на въпроса освен насилието, което представлява постоянен метод за натрупване на капитала като социален процес не само по време на генезиса на капитализма, но и до наши дни“. Така например, принадената стойност може да бъде реализирана в некапиталистическите общества само при условие, че представителите на тези общества ще се нуждаят от капиталистически произведени стоки, тоест при условие, че се ще нуждаят от тези стоки (стр. 259). Само че онези социални формации, които  капиталът открива отвъд пределите на Европа, не показват никаква нужда от тези стоки, тъй като в тези общества „производството за собствени нужди е решаващият момент на стопанството; оттук отсъствието на потребност или незначителната потребност от чужди стоки“ (с. 260). Освен това стопанската организация на тези общества се основава на връзката между средствата за производство (предимно земя) и работната сила. Само че капитализмът не може да мине без платежоспособното търсене, средствата за производство и работната сила на некапиталистическата среда. „Поради това капиталът, преди всичко, навсякъде и винаги води борба за унищожаване на натуралното стопанство във всички негови исторически форми... Политическата власт, държавната данъчна преса и ниските цени на стоките са основните методи в тази борба“ (пак там.). Желанието на капитализма да преодолее трайните прегради, създадени от некапиталистическите формации на пътя за по-нататъшно натрупване, води до това, че той се стреми да унищожи тези формации като независими социални образувания. Р. Люксембург откроява следните цели в тази борба: пряко завземане на най-важните източници на производителни сили; „освобождаване“ на работната сила и принуждаването им към труд в полза на капитала; въвеждане на стоково стопанство; отделяне на земеделието от промишлеността (вж. пак там).

Анализирайки тези цели на базата на обширен исторически материал, тя извежда определена последователност на действията на капитала по отношение на стопанските системи на некапиталистическата среда. Разлагайки натурално-стопанските образувания, капиталът първо въвежда на тяхно място простото стоково производство,  след което сам застава на негово място (стр. 297-298). Резултатите от тези процеси, осъществявани чрез методи на пряко насилие (чрез войни, данъчен грабеж, международни заеми, защитни мита и др.) са завладяването на основните производителни сили и извеждането на местната работна сила от „силните окови“ на традиционните производствени отношения. Капиталът, експортиран от метрополиите, открива нови възможности за натрупване върху развалините на предишните социални структури. Както самата Р. Люксембург пише, „процесът на натрупване има тенденция да насажда на мястото на натуралното стопанство простото стоково стопанство, на мястото на последното ‒ капиталистическото стопанство: той се стреми да осъществи във всички страни и отрасли абсолютното господство на капиталистическото производството като единствен и изключителен начин на производство“(стр. 298).

В борбата за използване на некапиталистическата среда в процеса на натрупване на капитал европейските сили се сблъскват с ново противоречие ‒ с неизбежното съкращаване на самата тази среда. Това води, от една страна, до засилване на натиска върху некапиталистическия свят, а от друга, до ръст на  конкуренцията между европейските страни за завладяване на нови некапиталистически области. (320-321). Общото разбиране на Роза Люксембург за тези процеси намира израз в нейната теория за империализма: „Неговата същност се крие именно в разпространяването на господството на капитала от старите капиталистически страни върху нови области и в икономическата и политическата конкурентна борба на тези страни за такива области“ (стр. 389). По тази причина империализмът се явява постоянен спътник на капитализма, съпровождащ го по целия път на „движение на капитала на световната арена“.

Често противопоставят теорията за империализма на Р. Люксембург на теорията на В. И. Ленин. Според последната, както е известно, империализмът е стадий от развитието на капитализма, за който са характерни поредица от основополагащи характеристики: 1) концентрация на производството и капитала, достигнала такава степен на развитие, която е създала монополи, играещи решаваща роля в стопанския живот; 2) сливане на банковия капитал с промишления и създаване, на базата на този „финансов капитал“, на финансова олигархия; 3) износ на капитал, придобиващ в сравнение с износа на стоки особено важно значение; 4) образуване на международни монополистически съюзи на капиталисти, поделящи си света; 5) завършена териториална подялба на света и борба за неговото преразпределение[4].

Според нас, различията между теориите на Ленин и Люксембург имат по-скоро формален, отколкото съдържателен характер и се свеждат само до объркване в понятията. Р. Люксембург, говорейки за империализма като „вечен спътник“ на капитализма, не отрича спецификата на етапа от нейно време на развитие на капиталистическия начин на производство. Тя говори за „империалистическата фаза на натрупване на капитал“, като откроява неговите основни характеристики: износа на капитал, международните заеми, евтиния износ, защитните мита и т. н. В. И. Ленин на свой ред казва, че „колониалната политика и империализмът съществуват и преди най-новия етап на капитализма и дори до капитализма“[5]. Следователно, когато говорим за „империализма“ като метод за натрупване на капитала, по-добре е да се има предвид определението на Р. Люксембург; напротив, когато говорим за „империалистическия“ стадий на развитие, за да се избегне объркване, е по-добре да се използва понятието „монополистически капитализъм“, което самият Ленин постоянно използва като синоним на империализма.

Проблемът за империализма при Р. Люксембург е пряко свързан с нейното виждане за историческата тенденция на капиталистическия начин на производство. Свиването на некапиталистическата световна среда води до борба между европейските страни и до нарастване на „енергията на империализма“, но „колкото по-енергично и из основи се грижи  империализмът за смъртта на некапиталистическите култури, толкова по-бързо отнема почвата изпод краката на процеса на натрупване на капитала“ (стр. 321).

По такъв начин самите условия за натрупване на капитала, свързвани от Р. Люксембург с некапиталистически анклави, поставят обективен предел пред съществуването на капитализма. „Колкото повече насилие проявява капиталът, когато чрез милитаризма унищожава съществуването на некапиталистически слоеве по целия свят и в собствената си страна и влошава условията на живот на всички трудещи се маси, толкова по-скоро историята на съвременното капиталистическо натрупване на световната арена се превръща в непрекъсната верига от политически и социални катастрофи и конвулсии, които заедно с периодичните икономически бедствия във формата на кризи правят невъзможно продължаването на натрупването“ (стр. 337). Подобни изводи се откриват и в други нейни произведения[6].

В съветските изследвания възгледите на Р. Люксембург за тенденцията за развитие на капиталистическия начин на производство, получили названието „теория за автоматичния край на капитализма“, бяха подложени на критика[7]. Твърдеше се, че тенденцията за развитие на капитализма се свежда от нея само до външните процеси на асимилация на некапиталистическата среда и унищожаването на некапиталистическите начини на производство, тоест до придобиването от капитализма на неговата  историческа „чистота“. По такъв начин излиза, че историческият генезис на капитализма е поставен от Роза Люксембург в зависимост от „външните“ условия.

Подобна постановка на проблема обаче не отчита това, че при нея процесът на капитализма за придобиване на своята „чистота“, се проявява само като тенденция, чиято пълна реализация е невъзможна поради вътрешните противоречия, присъщи на капиталистически начин на производство. Г. Лукач, разглеждайки теорията за натрупването на капитала на Р. Люксембург, отбелязва: „Икономическата невъзможност за натрупване в чисто капиталистическото общество се изразява, както изглежда, не в това, че с експроприацията на последните некапиталистически производители капитализмът „се прекратява“, а в онези действия, към които предчувствието за наближаване на това състояние подбужда капиталистите: в трескавата колонизация, в борбата за природните ресурси и пазарите за реализация, в империализъм и световна война и т.н.“[8]

Що се отнася до общата методология на Роза Люксембург, тя често е наричана антидиалектична и еклектична. Същността на аргументацията на противниците на теорията на Р. Люксембург се свежда до това, че тя, поставяйки движението на капитализма в зависимост от външната некапиталистическа среда, извежда източника на движение на обекта не от неговата вътрешни противоречия, а от външни, второстепенни противоречия[9]. Но самата Р. Люксембург говори за свиването на некапиталистичната среда, пораждано от постоянното разширяване на капитала, само като проявление на „пълния с  противоречия закон за спада на нормата на печалбата“ (стр. 259), което несъмнено е противоречие, вътрешно присъщо на капитализма. Именно включването от Роза Люксембург на изследването на реалните исторически условия на натрупване на капитал прави този анализ диалектически поради това, че натрупването се разглежда в своята съвкупна социална среда[10].

 



[1] См. Андерсон П. Размышления о западном марксизме. М., 1991. с. 21.

 

[2]Люксембург, Р. Накопление капитала: в 2 т. М.; Л., 1934. Т. 1. С. 257. По-нататък позоваванията на страниците в статията се дават в скоби в текста.

 

[3] Днес добре знаем, че капиталът е способен и сам да си създава необходимата му некапиталистическа периферия, като разрушава и потапя в хаос слабите капиталистически общества; всъщност, в неотдавнашното или обозримо минало именно това е ставало в такива страни като Сомалия или Либия.

 

[4] См. Ленин, В. И. Империализм как высшая стадия капитализма... // Он же. Полное собрание сочинений. Т. 27, 386-387.

 

[5] Там же, 379-380.

 

[6] См. Люксембург, Р. Введение в политическую экономию. М., 1960, 314‑325.

 

[7] См. Лаптев, И. Д. Предисловие // Люксембург Р. Введение в политическую экономию...21-25.

 

[8]Лукач, Г. История и классовое сознание. Исследования по марксистской диалектике. М., 2003, 265-266.

 

[9] См.: Мотылев, В. Предисловие // Люксембург Р. Накопление капитала. С. XXXIV – XXXV; Розенталь, М. М. Диалектика ленинского исследования империализма и революции. М., 1976, с. 67-72.

 

[10] См. Лукач Г. История и классовое сознание. С. 136.

 

 


Добави коментар


Защитен код
Обнови

Статии от същия автор