„ДИВАЦИ И ВАРВАРИ“. КРАЙНОДЕСНИ ВЪЗГЛЕДИ ОТНОСНО БЪЛГАРСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ (1923 – 1944 г.)

0
427

Известни са думите, с които по време на Лайпцигския процес през 1933 г. Георги Димитров заклеймява българския фашизъм и българските фашисти (като обобщен израз на дошлата на власт след 9 юни 1923 г. крайнодясна реакция и последвалите различни крайнодесни режими до 9 септември 1944 г.). Той ги оприличава на „диваци и варвари“. Като човек, който повече от 10 години изследва историята на българското образование в периода между двете световни войни, се убеждавам, че те са наречени „диваци и варвари“ не само заради бруталната им терористична разправа с техните политически противници, но и заради посегателствата върху вековните устои на дълбоко демократичната и дълбоко народна система на българската просвета и култура.
Ще приведа няколко примера, с които да обоснова твърдението си.
Националната задруга – фашисти, ръководена от Александър Сталийски, застъпва позицията, че трябва да се намали броят на факултетите на Софийския университет. Някои от тези факултети трябва да се закрият „поради грамадни разходи“, а спестените средства да се пренасочват уж за изпращане на повече български младежи да следват в чужбина. Струва ми се, че такава политическа позиция не би могло да се оцени като особено патриотична и национално отговорна.
Народното социално движение на Александър Цанков призовава пътят към университетското образование да бъде широко открит само за „действителното способните ученици“. Логично е да се предположи, че за останалите деца (огромното мнозинство) този път следва да бъде закрит.
Друга крайнодясна формация – Съюз „Българска родна защита“ начело с ген. Шкойнов настоява за въвеждане на „определени ограничения“ в Избирателния закон, водещи до „образователен и компетентен ценз“. Т. е. иска се само „образованите“ и „компетентните“ да имат право на глас.
Но „дивите и варварски“ призиви по отношение на българското образование не остават само на хартия и само на думи. Дошлият на власт с преврат на 9 юни 1923 г. сговористки режим на Ал. Цанков предприема повсеместна разправа с българските учители, голяма част от които симпатизират на БЗНС и БКП. Убити, арестувани и избягали в чужбина са десетки учители. Между 3000 и 4000 са уволнените. Закрити са голям брой гимназии и прогимназии, а някои училища са превърнати в полицейски участъци и в концентрационни лагери за политически противници на незаконната власт.
На свой ред превратът от 19 май 1934 г. между другото води и до закриване на повече от 60 гимназии. Забранени са и всички учителски профсъюзи, както и издаваните от тях вестници и списания.  Стига се до ситуация, при която едва 6% от българските деца получават право да се учат в гимназия.
През 1938 г. пък се пристъпва към затваряне на второто висше училище в България – Свободния университет (дн. УНСС) с мотив, че създава „умствен пролетариат“ и е „нелоялен конкурент“ на Софийския университет.
Систематично се орязва бюджетът за образование и се ограничава приемът за кандидат-студенти (т. нар. numerus clausus) с аргумента: „преситеност от висшисти“. Сред най-тежко засегнатите факултети на Софийския университет са Агрономо-лесовъдният и Ветеринарномедицинският, въпреки че към 1936 г. агрономите в „земеделска България“ са едва 450, а ветеринарите – 339. Посегателството срещу медицинското образование се посреща особено болезнено, тъй като през тези години в България лекарите са общо едва около 600, а от тях около 450 са разпределени между 4000 села.
В основата на всички тези очевидно антидемократични и антибългарски прояви на крайнодесните управления в България до 1944 г. лежи философията, формулирана особено ясно от пронацистката организация на ратниците през 1936 г.: „Всичко хубаво в света е рядко и малобройно“. Оттук и изводът, че на българските деца, особено от по-бедните слоеве на населението, следва всячески да се ограничава правото на образование.
Безспорният връх в антипросветната и антибългарска политика на режимите преди 1944 г. е забраната на 24 май – Празника на славянската писменост и култура.
В спомените си ремсистката и партизанка Митка Гръбчева отделя специално внимание на това покушение срещу традиционния български празник: „Най-хубавият, най-радостният празник на моето детство беше Денят на двамата славянски първоучители Кирил и Методий. Цяла седмица преди това ние чистехме и миехме училището, виехме венци и китехме огромни букети. На самия ден мама ни събуждаше рано и стегнати в най-хубавите си дрешки, изгладени и лъснати, ние се отправяхме към училището, където се събираше цялото село, че празникът на Кирил и Методий бе празник не само на децата, а и на целия български народ.
И този хубав празник фашисткото правителство през 1942 година се опита да отмени, за да угоди на своите хитлеристки господари, обявили цялото славянство за тор на богоизбраната немска раса“.
Опитите на българските патриоти-антифашисти да почетат Деня на славянската писменост и култура завършва с полицейски репресии. В Централния държавен архив са запазени протестни писма до началника на Дирекция на полицията. В тях се изразява възмущение от забраната на славянския празник и от полицейското насилие:
„Господин началник,
Постановката на вашите подчинени полицаи и агенти на 24 май беше покъртителна за публиката! Те бяха истински зверове, облечени в зверски униформи.
Народът се потресе от дъното на душата си и проклинаше вашите наредби и закони. Вие постъпвахте зверски, като мислихте, че народът ще ви похвали, но то излезе обратното. Вие разплакахте хиляди майки и бащи, но и на вас ще се плати. Вас ви е драго да бесите и разстрелвате, но знайте, че със същото ще ви се връща.
Защо отказахте да се празнува великият славянски празник Св. Св. Кирил и Методий?? Защо в речите си не споменахте поне на едно място думата славянство????!?!?!?
Или вие се срамувате да се наречете славяни, защото германците казват, че сме от тях произлезли и затова те трябва да ни владеят и ни водят за носовете. Вие сте без всякакво национално чувство, щом като отричате славянския си произход. Вие не сте никакви родинолюбци, щом като продавате народа си, но сте сребролюбци.
Но тежкò и горкò му на онзи, който ще дава отчет за всичко, вършено досега.
Престанете да тормозите арестуваните!!!
Пуснете ги!! Те не са виновни!!!
Мислете за после. Това после ще каже много неща!!!
( ЦДА, ф. 62Б, оп. 1, а. е. 215, л. 2)
Може би най-категорично по темата за забраната на 24 май се изказва небезивестният банкер и политик Атанас Буров:
„Филов… беше говедо на куб, не на квадрат. Животно. Забрани през 1942 година да се чества Свети Свети Кирил и Методий. Това човек ли е? Българин ли е? …Той обиди България, българина…“
Днес между историците продължават да се водят спорове дали режимите, управлявали България в периода 1923 – 1944 г., могат да се определят като фашистки. Но едно е сигурно, че когато провеждаш политика на закриване на училища и систематично ограничаване достъпа до висше образование, когато уволняваш и репресираш учители, и забраняваш празници като 24 май, подобно „диво и варварско“ държавно поведение може да се окачестви единствено и само като антипростветно, антидемократично и антибългарско.

Използвана литература:
90 години Университет за национално и световно стопанство. София, 2010.
Георги Димитров пред фашисткия съд. Писма и документи от времето на ареста и на Лайпцигския процес. София, 1945.
Гръбчева, М. В Името на народа. Спомени. София, 1962.
Николов, Й. Бойният път на българското учителство. София, 1965.
Социално наляво, национализмът – напред. Програмни и организационни документи на български авторитаристки националистически формации. София, 2009.
Топалов-Памукчиев, Михаил. Срещи с Буров. София, 1990.
Фанин, М. Студентство и народ. София, 1937.
Фанин, М. Българската младеж и университета. София, 1938.

––––––––––––––––––––––––
Доклад пред научната конференция „140 години от рождението на Георги Димитров”, проведена на 15 юни 2022 г. в Руския културно-информационен център в София.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук