ГЕОРГИ ДИМИТРОВ И СЪВРЕМЕННАТА ЕПОХА

Днес, когато отбелязваме 140 години от рождението на комуниста, революционера, държавника и символа на антифашистката борба на ХХ век, българина Георги Димитров Михайлов, следва да се опитаме да разберем какво е отношението на съвременна България, но и на света към тази несъмнено велика личност в нашата, европейската и световната история.

Разбирането за отношението към Димитров у нас и по света е невъзможно да бъде разтълкувано, ако не се изясни каква е текущата ситуация у нас и в глобален план. Ето защо ще започнем именно с това какъв е днешният свят? А също какво представлява нашата родина като малка частица от този свят, силно повлияна от ключовите фактори и тенденции, форматиращи геополитическите, геоикономическите, социо-политическите и прочее процеси?

Светът между Октомврийската революция и разпада на СССР
Днешният свят трудно може да бъде разбран, ако не погледнем глобалната парадигма в предходните периоди. Първо начало, което предизвестява възникването на ново време, е Октомври 1917 г. С появата на съветска Русия капиталистическата цивилизация в своята ключова проява – Западът, т.е. страните от Западна и Централна Европа, както и Северна Америка, се сблъсква с алтернативен тип социално-икономическа динамика, както и с алтернативен тип глобализационен процес. Дотогавашният капиталистически глобализационен процес, представян най-вече от западноевропейския империализъм в лицето на Великобритания, Франция, Холандия и други, протичащ във формата на колониализъм, се конфронтира със социалистическия глобализационен процес.

Опитите за пряко военно въздействие върху СССР, чиято най-демонстрационна проява става нападението на хитлеристка Германия против Съветския съюз, не само не се увенчават с успех. Точно обратното – те водят до по-нататъшно скокообразно разширяване на социалистическата система. Последната покрива такива територии като част от Централна и почти цяла Източна Европа – ГДР, ЧССР, Полша, Унгария, Югославия, Румъния, България и Албания, както и значително пространство в Източна и Югоизточна Азия – Китай, Северна Корея и Виетнам. Тя прониква даже в Латинска Америка – Куба.

Това принуждава Запада, воден след Втората световна война вече от САЩ, за да отговори на предизвикателството на социализма, да започне трансформация в две направления:

• Да промени системата на външните си взаимодействия – да се откаже от колониализма и да извърши преход към значително по-гъвкавите форми на неоколониализъм спрямо бившите си колонии. По отношение на страните на социализма стартира т.нар. Студена война;
• Да реформира вътрешното си социално-политическо и икономическо пространство. По отношение на последното да осъществи по-нататъшно развитие на т.нар. ДМК – държавно-монополистически капитализъм. Същият се характеризира с преход към квази-социалистически форми на социално-икономическо функциониране.

Това включва:

• усилване на държавното регулиране и стимулиране с помощта на такива инструменти като индикативно макропланиране, държавно кредитиране, създаване в невралгични точки за стопанската динамика на пряко финансирани от държавата или държавни иновационни структури;
  мерки за ограничаване на апетитите на едрия капитал чрез въвеждане на прогресивен подоходен данък със „стръмна“ скàла на облагане на значимите доходи;
• активна политика в сферата на заетостта и в други социални области, широко стимулиране на потреблението като начин за увеличаване на търсенето, а оттук и на производството, както и изграждане на прословутата т.нар. средна класа, като механизъм за укрепване на социалната база на доминиращите в този момент в развитите капиталистически държави кейнсиански и неокейнсиански модели на капитализма.

Наред с горното започва разработката на различни теории и концепции, насочени да въздействат по един или друг начин на алтернативната система на социализма, както и на просоциалистическите сили в собствените си страни. Последните включват концепциите за човешките права, за „разведряването“, за „конвергенцията“, както и такива за „народния капитализъм“, за буржоазната многопартийна плуралистична демокрация като висша форма на политическо функциониране и други.

Лидерите на Съветския съюз в периода от средата на 50-те години на ХХ век до края на съветската държава през 1991 г., както и ръководствата на създадената общност на социалистически държави в една своя значителна част се оказват неадекватни на изискванията на времето, породени от настъпилите трансформации на капитализма, както и от измененията, породени от собствената динамика в предходните периоди. Те не успяват да използват докрай преимуществата, които дават социализираните форми на стопанско и обществено функциониране за осъществяване на оптимална динамика за нужното изпреварващо развитие.

Следва да се отбележи, че в предходните етапи на социалистическо развитие, въпреки изключителните трудности – Гражданската война в съветска Русия, а след това Втората световна война, на базата на изключителни мобилизационни усилия се създава нужната база за такава изпреварваща динамика.

В новите значително изменили се условия от средата на 50-те години на ХХ век се изисква да се започне сериозно усъвършенстване на тази база – политическите форми на управление, както и провежданата социално-икономическата политика. Отсъствието на такова усъвършенстване предвид изчерпването на позитивния потенциал, заложен в централизираната схема на функциониране, води до състояние, което може да определим като „криза на модела“. Основен момент в тази криза е невъзможността в рамките на текущия модел да се осъществи преход от екстензивен към интензивен тип социално-икономическа динамика.

Следва особено да се акцентира върху един от ключовите фактори, който създава не само условията за криза на модела, но и поражда последвалите контрареволюционни събития – трансформация най-вече на съветския блок на социализма, наречен по-късно общество на „държавен социализъм“, в полупериферен и периферен тип капитализъм. Става дума за „социалистическия бюрократичен слой“, т.нар. номенклатура, която е безспорно необходима, особено на ранните етапи на социалистическо развитие, но която следва да бъде контролирана, нейните интереси и влияние – уравновесявани и балансирани.

В първите етапи на развитие на съветския тип социализъм трудовите маси не са развили необходимия потенциал на компетентност за контрол и уравновесяване на номенклатурното въздействие. Поради това контролът се осъществяваше чрез т.нар. чистки и формиране на конкуриращи се групи в самия номенклатурен слой, така че да се осъществява баланс посредством междугрупово противоборство.

Обаче, от втората половина на 50-те години на ХХ век повишаването на образователното равнище, развитието на социалистическо гражданско съзнание и т.н., изгражда нужния потенциал за система на нов контрол – контрол „отдолу“ по отношение на номенклатурата. Въпреки това такъв не е създаден. Преодоляването на старите форми на контрол – „чистките“ и прочее, започвайки от втората половина на 50-те години на ХХ век, без създаването, обаче, на нова система на контрол „отдолу“ води до негативен резултат. На практика системата на контрол е сведена до минимум – тя функционира само на равнище личен контрол „отгоре“. Такава схема е вътрешно противоречива, тъй като в нея са заложени твърде голям субективизъм и волунтаризъм. Това нерядко води до остри лични противопоставяния. Явява се значителна пречка за провеждане на политиката на приемственост. Това особено се проявява в „съветския блок на социализма“ – СССР и Източна Европа, и в значително по-малка степен в КНР, КНДР, СРВиетнам и Куба.

Принизеният обществен контрол спрямо номенклатурата води до „обрастването“ ѝ с невинаги правомерни привилегии. Подобна ситуация създава условия номенклатурният слой да започне да развива интереси противоречащи на обществената посока на развитие. Тоест постепенно вътре в самото ръководно ядро възниква тенденция, заплашваща самото съществуване на социализма като политическа система и обществено-икономическа платформа.
Когато подобни тенденции във времето се обективизират, т.е. обхванат определена част от социалистическата бюрокрация – номенклатурата, и когато в условията на крещящата нужда от смяна на модела тези тенденции се интегрират с наличието на безотговорен нарцистичен субективен фактор последствията стават почти безалтернативни. Стига се до съзнателно и целенасочено осъществения разпад на СССР, реализиран от „перестроечната върхушка” начело с М.С.Горбачов и Б.Н.Елцин.

Глобализмът като ключова платформа на динамиката на съвременния свят
Разпадът на СССР става събитие с огромни геополитически и геоикономически последствия за целия свят, тъй като се слага край на ключовото противопоставяне във втората половина на ХХ век – това между „Pax Americana“ и „Pax Sovietica“, което близо половин век определя динамиката на световното развитие.
Тук трябва да отбележим, че повече от десетилетие преди този разпад Западът се „преформатира“, т.е. извърши своя „перестройка“. Това преформатиране е инициирано от поредицата от кризи през 70-те години на ХХ век – „Шокът Никсън“ (става дума за поредица от икономически мерки, предприети от президента на САЩ Ричард Никсън през 1971 г., най-значимата от които в дългосрочен международен план е едностранната отмяна на пряката международна конвертируемост на щатския долар в злато), „Нефтеният шок“ през 1973 г., последвалата структурна криза 1974–1975 г. и следващата „Нефтена криза“ от 1979 г.

Решаването на тези кризи чрез кейнсиански методи, т.е. създаване на търсене чрез държавни поръчки и финансиране формира определен държавен дълг. Освен това като цяло се наблюдава провал на кейнсианската макроикономическа регулация да се справи със стагфлацията и други последици от кризите на 70-те години. По този начин се създава атмосфера за въвеждане на нов социално-икономически модел на капитализма – неолибералния, първоначално във формата на „Татчеризъм“ и „Рейгъномика“. Икономическата политика на неолиберализма се свързва преди всичко с парадигмата на laissez-faire (пълна свобода на пазарните сили) и включва елементи като икономическа дерегулация, приватизация, намаляване на публичните разходи, увеличаване на ролята на частния сектор и неограничена свободна търговия.
Първите носители на този модел стават т.нар. „Неокон“-и, т.е. „неоконсерваторите“ във Великобритания и САЩ, неоконсерватизмът като идеология и политика е проява на най-крайните дясноконсервативни сили в Щатите, които поддържат позицията за използване на икономическата и военната мощ на Съединените щати за победа над враждебните режими и установяване на буржоазна демокрация в тези страни.
Интеграцията на неоконсерватизма в политиката с неолиберализма в икономиката формира изключително нова агресивна форма на капитализма, поставила си за цел победа над „Съветския блок на социализма“ в „Студената война“. Този „агресивен синтез“ става основният външен фактор, който в съчетание с демонстрирани по-горе ключови „вътрешни фактори“ довеждат до края на СССР и източноевропейския социализъм.

В крайна сметка разпадът на СССР създава условия за стартиране на глобализацията в текущия и формат, т.е. този на модела на американския глобализъм. Последният представлява опит за създаване на „моноформатен“ свят в ключови измерения на международното развитие:

• В геополитически план – еднополярен свят, ръководен от единствената останала свръхсила – САЩ, при което само последната има правото и „задължението“ на използване на военна сила, както и други форми на натиск и намеса – дипломатически, информационни и т.н. Безспорно САЩ се опират и на определени многонационални механизми като блока НАТО в зоната на Атлантическия океан или Договора за сигурност с Япония в зоната на Тихия океан, чрез които да диверсифицират тежестта на носените финансови, човешки и прочее разходи за поддръжката на еднополярния свят;
• В геоикономически план – като специфична структура, на върха на която са глобалните финансови институции най-вече със североамерикански, но отчасти и западноевропейски, и японски произход, доминиращи производствените мощности, разположени по целия свят, а най-вече в страни с благоприятен климат и ниска цена на работната ръка, каквито несъмнено са страните от Източна и Югоизточна Азия. Като ключов оператор на финансови потоци се разглеждат глобалистичните структури като МВФ и Световната банка, контролирани от САЩ, по-точно от глобализирания американски финансов капитал, а основна световна резервна валута – доларът на САЩ. Значим елемент в този геоикономически план е създаването на ЕС (Европейския съюз) като съюзна и доминирана от САЩ структура, която, обаче, в никакъв случай не следва да се допуска да придобива позицията на самостоятелен фактор;
• В общополитически план – тенденция на „размиване на националната държава“ и на създаване на глобална система на т.нар. демокрация без граници, при която всяка страна в света, дръзнала да се противопостави на САЩ, може да бъде обвинена в нарушаване на „демокрацията“ и „човешките права“ и съответно да бъде „наказана“ за това;
• В икономически план – въздействие върху страните в света в посока на формиране на т.нар. неолиберални модели на стопанска динамика“. Последните се опират на „три слона“ – пълна или почти пълна приватизация на цялото стопанско пространство и даже социалната сфера, квази пазарна конкуренция (тъй като е трудно да се говори за „честна пазарна игра“ в условията на свръх монополизираното световно стопанство, като се изключат ниските етажи на същото) и чуждите инвестиции като базов източник на развитие;
• В социо-културен план – разработка, разпространение и пропаганда на ценностите на пазарното общество – свръхпотребителство и свръхиндивидуализъм, развитие на мултикултурализма, на крайните форми на хедонизма, на т.нар. джендъризъм и т.н.
  Американският модел на глобализма, т.е. на осъществяване на глобализацията по американски се разглежда като дългосрочен проект. Американски идеолози, такива като Френсис Фукуяма говорят за „край на света“, т.е. за окончателно и едва ли не вечно тържество на неолибералния капитализъм и американския глобализъм. ХХІ век се разглежда като „Американски век“.

Георги Димитров като изтъкнат световен деец
на комунистическото и антифашисткото движения
в първата половина на ХХ век

Съвсем накратко ще отбележим онези основни моменти в живота и делото на Г. Димитров, които най-ярко и по най-безкомпромисен начин очертават неговата личност.

Димитров през целия си съзнателен живот се изявява като революционер-марксист. На 20 години през 1902 г. встъпва в БРСДП (Българската работническа социал-демократическа партия), а през 1903 г. се присъединява към фракцията на „тесните социалисти“. На 24 години през 1906 г. е ръководител на работническата стачка в „Мини-Перник“, продължила 35 дни и завършила с успех.

Възторжено приема Великата октомврийска социалистическа революция през 1917 г. и е сред тези от БРСДП (т.с.), които се борят за болшевизацията на партията, която през 1919 г. се преименува на БКП (т.с.).

През 1909–1923 г. е секретар на Общия работнически синдикален съюз (ОРСС). През 1913–1923 г. става народен представител. През 1921 г. участва в работата на III конгрес на Коминтерна (Комунистическия интернационал) и през същата година е избран за член на Централния съвет на Профинтерна.

Ключов момент в делото на Димитров е, когато заедно с Васил Коларов оглавяват Септемврийското въстание срещу дошлото с фашистки преврат правителство на Александър Цанков. За тази си дейност е осъден на смърт.

Като представител на Коминтерна през 1929 г. работи нелегално в Германия. След нацистката провокация, свързана с пожара на Райхстага (сградата на парламента на Германия) е арестуван по обвинения за палеж. В хода на Лайпцигския процес през 1933 г. той смело и самоотвержено отхвърля обвиненията и защитава делото си, като от обвиняем се превръща в обвинител. Лайпцигският процес привлича вниманието на прогресивната общественост от целия свят, а героичното поведение на Г. Димитров завоюва симпатиите на милиони хора в Европа и по света.

След като е оправдан и освободен от затвора в Германия, заминава за СССР, където получава съветско гражданство. В края на април 1934 г. е избран за член на Политическата комисия на Изпълнителния комитет на Коминтерна (ИККИ) и е назначен за ръководител на Централноевропейския секретариат на Коминтерна. Така през 30-те години на миналия век Димитров, заедно с Ернст Телман – лидер на германските комунисти, и Долорес Ибарури – ръководител на испанските комунисти, става един от лидерите на международното комунистическо движение.

Във връзка с предстоящия VII конгрес на Коминтерна, Димитров е избран за докладчик по най-важната точка от дневния ред: настъплението на фашизма и задачите на Коминтерна в борбата за единство на работническата класа. Той е един от инициаторите и активните създатели на концепцията за народния фронт и единния антифашистки фронт. През 1935 г. е избран за Генерален секретар на Изпълнителния комитет на Коминтерна. След VII конгрес Коминтернът начело с Димитров провъзгласява курс към създаване на широки антифашистки фронтове и Световен антивоенен фронт, за борба за мир и срещу надигащата се нова световна война.
На 15 май 1943 г. Коминтернът е разпуснат, а Димитров през юни 1943 г. е назначен за началник на Отдела за международна политика на ЦК на ВКП (б) – Всесоюзная комммунистическая партия (большевиков), който благодарение на Димитров става фактически приемник на работата на Изпълнителния комитет на Коминтерна.
Когато хитлеристката армия настъпва към Москва през 1941 г., нацистите създават списък от 100 човека, които трябва да бъдат незабавно арестувани, когато те влязат в града. Името на Димитров е сред стоте човека в списъка.

През 1942 г. Георги Димитров застава начело на Отечествения фронт на България като основен политически орган, ръководещ антифашистката борба в България. През 1945 г. се връща в България. На 6 ноември 1946 г. е назначен за председател на Министерския съвет. От декември 1948 г. до смъртта си е Генерален секретар на ЦК на БКП. Като такъв Г. Димитров подема инициативата за разработка на концепцията за народната демокрация, като широка социална база за прогресивно социално-икономическо развитие на страните, включително България.

В обобщение следва да подчертаем, че със своя живот и дейност Георги Димитров се изявява като патриот, комунист и революционер. Съвсем не е случайно, че неговото име и дело стават символ на борбата срещу фашизма по целия свят. Именно като знаме на антифашистката съпротива паметта за Георги Димитров ще остане в световната история.

България в съвременната епоха
След „сюблимната“ дата 10 ноември 1989 г. в България започна процес, който се обозначава от различни политико-идейни сили в българското общество с доста противоположни термини и оценки. Последните гравитират между две основни такива – от една страна, процесът е наречен „преход към демокрация и пазарна икономика“, а от друга – контрареволюция. Първата оценка носи в себе си положителна конотация, докато втората е остро отрицателна.

Несъмнено важен критерий за истината, особено когато става дума за абсолютно противоположни виждания, може да бъде само практиката. Привържениците на първото мнение утвърждават, че България успешно върви по пътя на демокрацията и пазарната икономика. Те аргументират своето мнение за „успешна България“ с фактите, че страната ни е станала част от т.нар. цивилизован свят. Тя, видите ли, е член на „най-силната военна организация в света – НАТО“, както и на „клуба на богатите“ – Европейския съюз. Казано с „толерантния“ език на тези личности, българите са станали „европейци“ и „бели хора“.

За съжаление, обаче, има и едни други факти, които днешните български политици и основните средства за масова информация като правило премълчават. Това са факти, които в най-голяма степен отразяват състоянието на нещата в България. Става дума за показателите на демографската динамика, която в най-концентриран израз демонстрира грозната истина за нашата родина, след като тя тръгна „по пътя на демокрацията и пазарната икономика“ .

Ще започнем с кратко сравнение на днешната демографска картина с различни предходни периоди. В началото на ХХ век България е тази европейска страна, която се характеризира с най-висока демографска динамика в Европа – раждаемост от 28 на 1000 души. Това ѝ позволява в сравнително кратки срокове в някаква степен да преодолее последиците от спада на населението вследствие на двете национални катастрофи – след Междусъюзническата и след Първата световна война.
Като ключов фактор за тази демографска виталност, може да се посочи че страната ни е типично аграрна, с многобройно дребно земеделие и съответен модел на възпроизводство на нейния човешки потенциал. Така че въпреки високото равнище на детска смъртност, високата раждаемост – резултат от модела на многодетното селско семейство, позволява да се поддържа благоприятен естествен прираст и съответно общо увеличаване на населението на страната.

Започналата от началото на 50-те години на ХХ век ускорена модернизация на обществото, т.е. индустриализация и урбанизация, скоро създава условия демографската динамика да придобие общоевропейски параметри, т.е. създава се моделът на едно-двудетно градско семейство. При това тези параметри придобиват все по-ниски измерения. И макар до края на 80-те години на ХХ век да не може да се говори за демографска криза, доколкото естественият прираст демонстрира все още положителни стойности, определено ситуацията може да бъде определена като предкризисна.

Фиг.1. Естествения прираст на България за 50-годишен период (1939-1989 г).1

От средата на 90-те години на ХХ век, въпреки някои положителни тенденции, проявили се в динамиката на раждаемостта в краткия петгодишен период между 2003–2008 г., поради силното застаряване на населението, а също и поради влошаване на здравния статус на същото, се наблюдава нарастваща тенденция в смъртността. Това води до срив в естествения прираст на България. Същият може да се дефинира като демографска катастрофа. От края на 80-те години на ХХ век с началото на т.нар. смяна на системата датира началото на демографската криза в нашата страна.

Фиг. 2. Старт на демографската криза в края на 80-те години на ХХ век2

Фиг.3. От средата на 90-те години на ХХ век започва демографската катастрофа на България3

Демографската катастрофа на България освен количествени има и качествени характеристики с различни измерения. Първо такова измерение е делът на хората над 65 години и този на младите под 15 години спрямо общия брой на населението. Както се вижда от Таблица 3, в България възрастните над 65 години са два пъти повече, а младите под 15 години два пъти по-малко, отколкото средните стойности за света.

Таблица 3.Сравнение на хората над 65 години и под 15 години спрямо общия брой на населението в България и средните данни по света за 2020 г.4

Друг важен аспект на качествените характеристики на демографската катастрофа е здравното състояние на хората в България, което определено е резултат на липсата на адекватни здрави грижи вследствие на съществуващата здравна система. Здравната система на България напълно е възприела неолиберален режим на действие. Болниците са превърнати в търговски дружества, чиято цел е максимизация на печалбата. Поради това основен метод за поддържане на здравен статус и лечение не е профилактиката, от която малко се печели, а инвазивната и лекарствената медицина.

Липсата на системни профилактични грижи са особено забележими при заболяванията, които са ключови причини за ранна смъртност – тези на кръвоносната система (хипертония и като следствие – инсулти и инфаркти), а другата са раковите заболявания.

Трети важен аспект на качествените характеристики на демографската катастрофа на отечеството ни е етническата съставляваща. Ако погледнем от тази посока, нещата стават още по-трагични. Фактически негативните параметри на раждаемостта, а оттук и естественият прираст, основно са за сметка на държавнообразуващия етнос – българите, т.е. върви процес на обезбългаряване на България.

Друг важен фактор за демографската катастрофа е емиграцията. Над милион и половина са напусналите страната през последните години, за да търсят работа и по-добри условия за живот. В Испания, Гърция, Италия, Германия, Великобритания, Канада и САЩ работят стотици хиляди български „гастарбайтери“, които подпомагат бедните си роднини в България. Голяма част от емигрантите са висококвалифицирани, което означава изтичане на „сиво вещество“. Освен това средно над 10 000 младежи отиват да следват в чужбина, както сочат разчетите на посредническите фирми, които уреждат приема във висши учебни заведения зад граница. Поне 70% от завършващите елитните езикови и математически гимназии стягат багажа за западни университети.
Отечеството ни плаща своеобразен „кръвен данък“ на богатите страни, като нашите млади хора подобряват демографската ситуация в тях за сметка на собствения си народ и държава. Такова „изтичане“ се е извършвало в продължение на пет века спрямо Османската империя, макар и в други форми и по един по-различен начин.
Според предварителните данни от последното преброяване от 07.09.2021 г. България е вече е 6 520 314 души. Намаление на населението се наблюдава при последните четири преброявания, като най-голямо е то при преброяването през 2021 г. – с 844 хил. души, или с 11,5% спрямо 2011 година. Естественият прираст за периода 2011 – 2021 г. е в размер на минус 448 хил. души, т.е. починалите са повече от родените с близо половин милион, или 53% от общото намаление за периода. Останалите 47% се дължат на отрицателното салдо на външната миграция за периода.5

Фиг. 4. Динамика на броя на населението на България по години на преброяване 6

Дадените факти са доказателство, че спрямо българския народ и държава се прилага геноцид съгласно официалните документи на ООН.7 Определението, дадено в член ІІ на Конвенцията, гласи , че геноцид е „всяко от следните действия, извършени с намерение да бъде унищожена изцяло или отчасти една национална, етническа, расова или религиозна група като такава:
……………………
c) умишлено налагане на групата на условия на живот, целящи нейното пълно или частично физическо унищожение.8

Ситуацията в България напълно попада под т. с) на това определение за геноцид. Страшният разгром на системата за материално възпроизводство, т.е. на българската икономика и научно-техническо развитие, а именно затварянето на над 2300 предприятия, ликвидацията на трудово-кооперативните земеделски стопанства, съкращаване на отрасловите институти и развойни бази, както и на редица академични институти – ето ги конкретните механизми, с които е осъществен и се осъществява геноцидът. Така се унищожава поминъкът на българина. Останал без трудова интеграция, той е „гонен“ от родината си да търси парчето хляб по всички континенти на света.

Съществува понятието „културен геноцид“. Под това понятие се разбира разрушаване на културния „код“, т.е. социо-културния дух на национална, етническа, расова или религиозна група, респ. общност. Казано по друг начин, става дума за целенасочена насилствена (в смисъл без съгласието на мнозинството на групата, респ.общността) промяна на системата от общопризнати традиционни вярвания, ценности и символи, така че да се предизвика загуба или трансформация на груповото, респ. общностното съзнание.

Тук не може да не споменем съзнателното унищожаване и замяната на системата на култура и образование с такива сурогати като:
– най-пошлите образци на западната култура от типа на „Биг брадър“ и всякакви други подобни;
– културата на „чалгата“, на разголените певачки, на задните части на Азис…;

Наред с това у нас се насаждат ценностите на т.нар. мултикултурализъм в неговите най-блюдолизки и крайни форми. С други думи, този т.нар. мултикултурализъм се използва като инструмент за обезличаване, а в перспектива и заличаване на българската култура. Значима роля в разрушаването на традиционните български ценности, запазили народа ни през вековете чуждо робство – семейство, родителска и синовна отговорност, човешко достойнство и т.н. играе внедряването на т.нар. джендърни представи, базирани на ЛГБТ (лесбийство, гейове, бисексуални и транссексуални) изследвания, третиращи проблемите на пола (джендъра), половата идентичност, половата ориентация и сексуалните малцинства. При което човечеството се разглежда не като съставено от два пола – жени и мъже, а най-малко като такова, включващо няколко разновидности – хетеросексуални, бисексуални – лесбийки и гейове, транссексуални, тригендерни, цисгендерни и т.н.

Наред с това се води активна пропаганда за създаване на някаква илюзорна „европейска идентичност“, отричаща в повече или по-малко скрити форми такива чувства и ценности като родолюбие, обичта към родната земя и народ, както и достиженията на европейския модернизъм – нация, държава и патриотизъм.
Да не говорим за упоритото „подкопаване“ на славянско-православната идентичност на българката и българина, която е неразривна част от неговата българска идентичност. То не бяха публикации, утвърждаващи, че съвременните българи не са славяни, то не бяха псувни по отношение на православието от типа „Майната му на православието!“ Явно целта е българинът да се срамува от своите цивилизационни корени, което е и първата стъпка на откъсване от същите.

В крайна сметка наблюдаваме разрушаване на системата на духовно възпроизводство на България, пълзящ културен геноцид, трансформиращ утвърдения български социо-културен код. Последният включва такива изконни ценности като силна привързаност към родината, отговорност към своя род, силна любов към деца и семейство. Казано по друг начин, ценности, определени от мотото „Достоен живот в достойна страна!“

Георги Димитров и съвременна България
Ето в тази България на геноциден капитализъм, на държава с отнет суверенитет, на умираща нация и оцеляващи хора, на бесен антикомунизъм и дива русофобия какво означава и какво олицетворява името на Димитров?

Една важна задача, която си поставят т.нар. демократи и с която, макар и негласно, се съгласяват във времето т.нар. социалисти, е слагане на край на „комунистическото минало“, да не може то да се върне никога. Ключова цел за слагане на този край е, казано с езика на известния Алеков герой „Бай Ганьо“ – „омаскаряване“ на своите антагонисти. В случая става дума за широкомащабно оклеветяване, охулване и опозоряване на сакрални фигури и техните дела, на знакови личности, представители на борбата за социална справедливост, социално равенство и социална солидарност.
Несъмнено Георги Димитров е водеща личност и върху него се изсипва най-мръсният, подъл и кален поток. Ще се опитаме да коментираме новни моменти на това злепоставяне, което безспорно е съсредоточено върху онова, което най-ярко характеризира Димитров като антифашист и революционер.

Пръв такъв момент е неговата роля в Септемврийското въстание и въобще мястото на това въстание в историята на България. Тук атаките са в няколко посоки. Днес официалните фактори отричат фашисткия характер на режима не само през 1923 година, но въобще през целия период до 9.ІХ.1944 година. Най-острата дефиниция, която се използва по отношение на този режим, е той да е наричан просто „авторитарна власт“. Към подобни тези за нефашисткия характер на режима се придържат даже някои т.нар. „леви“ дейци и изследователи.

Самото Септемврийско въстание се третира като инициирано от Коминтерна. По този начин не просто се поставя под съмнение неговата „легитимност“, поради това, че то е, видите ли, плод на външна намеса. Нещо повече, на него му се вменява престъпен характер, а най-вече такъв се приписва на ръководната сила на това въстание – БКП(т.с.) и лично на Г. Димитров.

Не може да се отмине с мълчание спорът за това имало ли е фашизъм в България. Затова първо да започнем с разбирането що е фашизъм? Съществуват различни определения – известна е формулировката, дадена от VІІ конгрес на Коминтерна в доклада на Г. Димитров пред този конгрес за фашизма на власт, като „открита терористическа диктатура на най-реакционните кръгове на монополистическия капитал, осъществявана в името на съхраняване на капиталистическия строй“.
Но ще използваме друга дефиниция. Последната е дадена в една известна, да не кажем най-масовата и популярна американска семейна енциклопедия „The Concise Columbia Encyclopedia“9. В нея фашизмът се определя като „опозиция на демократическите и социалистически движения, расистка идеология като тази за антисемитизма, агресивна военна политика и вяра в авторитарен лидер, изразяващ националните идеали. Фашизмът основно печели подкрепа чрез обещания за социална справедливост пред недоволните елементи на работническата и средната класи, както и за обществен ред пред могъщите финансови интереси. Съхранявайки класовото разделение и като правило, защитавайки интересите на капиталистите и земевладелците, фашистката държава упражнява контрол на всички равнища на индивидуална и икономическа дейност, използвайки специални полицейски сили, за да насади страх.

Първа използва термина фашизъм партията, чийто основател е Мусолини и която управлява Италия от 1922 г. до разгрома на страната във Втората световна война. По-късно терминът е използван и от други десни движения като национал-социализма в Германия и режима на Франко в Испания“10.

Даденото определение фиксира едно зряло обществено състояние. Но постигането на това състояние е процес, при това е общоевропейски, да не кажем световен. Безспорно през 1923 година процесът е едва в началото в европейски и световен план. Затова е излишно да търсим в него пълния набор от чертите, характеризиращи зрелите му форми. От друга страна, тогавашният български капитализъм е неразвит, доиндустриален тип общество. Тези му особености оказват въздействие върху политическите форми на фашизация в нашата страна. Например, у нас никога не се създава масово фашистко движение, както това става в Италия и Германия. Наред с това ще припомним, че „фашизмът играе ролята на превантивна сила, на превантивна контрареволюция“. Това е режим, „извикан“ от мощни икономически интереси на най-едри буржоазни слоеве, за да предотвратява евентуален бъдещ революционен момент далеч преди да е настъпила революционна ситуация.

Доколко това е истина за България при неразвитостта на социално-икономическите и съответно класовите процеси? Следва да се признае един важен факт, а именно по време на участието на България в Първата световна война (14.10.1915–29.09.1918), докато едни българи измират на фронта от куршуми и болести, други, т. нар тилови плъхове правят големи пари от спекули, кражби и други. Фактически именно тогава се формира първоначалната българска олигархия. Нейните интереси, нейният страх от търсене на отговорност за това как са се обогатили е един от ключовите фактори, мотивирали Деветоюнския преврат през 1923 г. Юнското и по-късно Септемврийското въстание са народният отговор на този преврат.

Превантивният удар на 9 юни 1923 година на българската буржоазна олигархия и монархията, също чувствайки се заплашена от желанието на правителството на Стамболийски да обяви България за република, е фашистко действие. Да, те нямат пълния „фашистки набор характеристики“. Но даже Мусолини, пък и Хитлер не ги е имал в един първоначален период. Световната наука за обществото отдавна е отбелязала факта на различие между „фашизма-движение“ и „фашизма на власт“, т.е. „фашизмът-държава“. За политическа сила и режим се съди преди всичко по политическото поведение. И ако тя се „държи“ фашистки, т.е. изразява интересите на една макар и недоразвита, но все пак буржоазна олигархия, като при това е готова в защитата на тези интереси да използва цял набор терористични действия, какво е тя освен една или друга форма на фашизъм?

На въпроса, имало ли е фашизъм в България и откога започва той, мисля, че може да се отговори утвърдително. Още на 9 юни 1923 година започва първата вълна на фашизация, която по-нататък се развива по една „колебателна крива“. Докато се стига до зрялата, пиковата фаза в историята на българския фашизъм от периода на първата половина на 40-те години. Но даже тогава липсват някои от ключовите черти на класическите примери в лицето на италианския фашизъм и германския нацизъм. Въпреки тази си „непълнота“ даже в пиковата си фаза режимът на монархо-фашистката власт напълно се вписва като един от отрядите на световния фашизъм с най-важни свои характеристики. Той определено е терористическа диктатура, ярък пример на държавен тероризъм спрямо своя народ. Така например само в т.нар. септемврийски погром загиват както от въоръжените части, подкрепили превратаджийското деветоюнско правителство, така и от различни шпицкоманди, над 20 000 човека. По повод на неописуемите жестокости на погромаджиите писателят Антон Страшимиров изрича тежките, но верни думи: „Клаха народа така, както турчин не го е клал”.

Нека да коментираме най-щекотливия въпрос за връзката му с Коминтерна. Тази връзка е безспорна. Ала тук няма да коментираме политиката на Коминтерна по това време. Но не поради това, че тя не е важна, а поради факта, че в случая нас ни интересуват два по-основни въпроса: дали „командата“ от Коминтерна е първопричината и повода за това българските селяни, а също така работници, да се вдигнат с оръжие на въстание? И вторият въпрос е „делигитимира“ ли тази връзка борбата и саможертвата на септемврийци?

Да започнем с първия въпрос. За връзката с Коминтерна са знаели само тясна група ръководители на въстанието. Никаква заповед „отгоре”, от Коминтерн ли било, та ако ще и от Господ да бъде, не може да вдигне хората на въстание, ако за това няма конкретни причини. Ако липсва конкретната ситуация, създадена от политическите събития и цялостната обществена атмосфера. А тук конкретната причина е повече от очевадна. Тя е в наглото вземане с преврат на властта на 9 юни 1923 година, при което е убит най-цинично легитимно избраният министър-председател на България Александър Стамболийски. Както и днес да се трактуват делата на ръководеното от него правителство, както и самата фигура на Ал. Стамболийски, фактът си остава факт. За него гласува мнозинството от българите по онова време, той се ползва с подкрепата, солидарността, да не кажем, даже любовта на значителни маси от селското население на страната ни…

Тогава Юнското въстание, като една пряка и непосредствена реакция на земеделци и комунисти, е смачкано от добре подготвените превратаджии. Но „смачкването“ на Юнското въстание не снема общественото напрежение. Нещо повече. В дните и месеците, протекли непосредствено след 9 юни 1923 година, настъпва още по-ясно осъзнаване на станалото насилие. Насилие, което потъпква надеждата на стотици хиляди българи за подобряване, ако не на собственото битие, поне на това на децата им в някакво обозримо бъдеще. Смазано е и елементарното чувство за някаква човешка и божия справедливост. Случайно ли е, например, участието на поп Андрей във въстанието…

А не бива да се забравя, че тези, които се вдигат на въстание, не са какви и да е хора. В своето мнозинство те са минали през огън и вода в една, две, а даже и три войни – Първа Балканска, Втора Балканска или както още я наричаме Междусъюзническа, а най-вече Първа световна война. Те са гнили по окопите, те са стреляли и са били обстрелвани. Те знаят цената на живота, тъй като знаят какво е това смърт. Това са мъже-камък. Веднъж те са видели какво представляват превратаджиите, защото именно такива като деветоюнските превратаджии, а даже и действително някои от тях са насочвали оръжията на германците по Войнишкия бунт из Владайското дефиле през 1918 година. Тогава Владайската река потича червена от пролялата се войнишка кръв. И идва един момент, когато народът казва „Стига!!!” Този момент настъпва през септември 1923 година…

Така че въпреки „командата“ от Коминтерна въстанието си е наше, въстанието е българско, породено е от противоречията на българското общество. Първопричината не е коминтерновската „заповед“ за въстание, а фашисткият преврат на 9 юни 1923 година, дал решителното действие в посока на разгаряне на Гражданската война, на която въстанието е една от битките. Всякакви други тълкувания са изкривяване на логиката на историята, бягство от истината, опити за манипулация и идеологическо, а не историческо обяснение на събитията. В тази битка между фашизираната върхушка и народа Димитров не само е с народа, но той има дързостта да застане начело на тази борба.

Не бива да забравяме, обаче, и друго. Когато говорим, че въстанието си е наше и българско, не бива да пренебрегваме факта, че едновременно с това то, като първи, макар и неуспешен опит да се спре фашизма, има не само общоевропейско, но и световно значение. Защото става част от една гигантска борба, борба нелишена от своите противоречиви моменти. Борба величава, която определя цялостния исторически процес през 30-те и първата половина на 40-те години в Европа, пък и в целия свят – борбата на фашизма и антифашизма. Борба, за която няма спор в цял свят кой е бил на страната на хуманизма и прогреса, а кой – от другата страна. И в тази борба българските септемврийци паднаха първата жертва…

В този смисъл може ли да се говори за „нелегитимност“ на Септемврийското въстание през 1923 година?! И кой, погледнато от общочовешка гледна точка, движи историята в този страшен момент за българската съдба? Определено не генералите с лампази, кореместите чорбаджии, озверелите и окървавени шпицкоманджии, а точно обратното… Мъжете с изгорелите от слънце лица, жените с уморените очи, онези, които първо ожънаха нивите, за да не се съсипе житото, а след това се вдигнаха на борба… Именно те бяха оръдието на историята…

Тук ще припомним думите на Назъм Хикмет: „Ако аз не изгоря, ако ти не изгориш, как ще изгрее светлината в света“. За да припомним, че тази саможертва не бе безсмислена. Тя, както показаха сетнешните събития, имаше гигантски исторически смисъл и значение. Определено още през 1923 година започна формирането на нов солидаризъм. Старият, изграден в резултат на национално-освободителните борби, вече бе напълно „изтрит“ от фашизма. Тази нова вълна на солидаризъм особено укрепна през първата половина на 40-те години. Този солидаризъм прехвърляше границите на отделните класи, макар че имаше своето класово ядро.

Той сформира една неизразима с формалния език на официалните обществени науки атмосфера на вяра в правотата на своето дело, на съпричастие и жертвоготовност. Атмосфера, която може да бъде предадена най-вярно с езика на художественото слово, а най-вече на поезията. И ние я откриваме – в стиховете на Гео Милев, на Никола Вапцаров, на редица други поети и дейци на художественото слово… Тази атмосфера на солидаризъм раждаше примерите на героични дела. Раждаше случаите, когато шестнадесетгодишни ученички демонстрираха такава твърдост, от която трепваха полицейските и жандармерийски мъжаги…

В този смисъл саможертвата на падналите в борбата срещу фашизма не бе безмислена. Смисълът бе във факта, че на базата на създалия се солидаризъм чрез антифашистката борба се формираха вътрешните условия за осъществяване на прогресивен исторически процес – в дадения случай преодоляването на фашизма.
Това преодоляване на фашизма в България, обаче, поради редица геополитически, но също и вътрешни условия, придоби специфичен характер. Ако, например, в Западна Европа това преодоляване се осъществи в рамките на текущата формационна структура – капитализма, у нас то надхвърли формационните граници на капитализма. Тръгна се по нов път, който се стараеше да реши и противоречието на изключителното изоставане на България в производствено-технологически план, т.е. стремеше се да я индустриализира, да я доведе до онова равнище на цивилизованост, което светът беше вече постигнал. Но което българският капитализъм от Освобождението до 1944 година не успя, не можеше, а и не искаше да осъществи, тъй като на практика не си постави тази цел.

Погледнато от такава позиция саможертвата на падналите в борбата антифашисти имаше своята стойност, далеч надхвърляща рамките на антифашистката борба. Създаденият чрез тяхната жертва солидаризъм се превърна в духовното ядро на процеса на строителство на новото общество, което за своя исторически момент даде силен тласък на прогресивно развитие както в материалната, така и в духовната област.

И когато днес си задаваме въпросите за смисъла и уроците от първото в света антифашистко въстание, се питаме: ще успеем ли ние, сега, в условията на осъществяващ се „българоцид“, когато народът български се „топи“ като сняг през горещо лято и опасността от изчезването на родината ни като държава и народ е повече от осезаема, да формираме една нова спасителна солидарност? Солидарност, на основата на която да преодолеем днешната компрадорщина, олигархия и унищожителен неолиберален модел, за едно ново българско Възраждане?!
Важен аспект в охулването на Георги Димитров в съвременна България е той да бъде наричан „национален предател“, в което охулване активно участват даже академични фигури – историци, политолози и други. Повод за това е въпросът с Вардарска Македония. Днешните официални и не толкова официални пропагандни центрове сочат Коминтерна за виновник за македонската трагедия във Вардарска Македония, когато на основата на част от българския народ след 1945 г. започва строителство на нацията на антибългарска основа. В случая Димитров е обвиняван, че през 1946 г. в Пиринска Македония, която е част от България, започва процес на заставяне на тамошното население да се пишат македонци. Несъмнено този въпрос е силно комплициран и едва ли е възможно да се разгледа накратко. Но ще се опитаме да изразим нашите основни тези в тази връзка.

Първо, относно вината на Коминтерна за започналото нациестроителство във Вардарска Македония. Да, има документи на Коминтерна до неговото разпускане през 1943 г., в които се говори за съществуването в България на тракийска, добруджанска и македонска нация, подготвени от експерти от полски произход. Но тези документи в никакъв случай не са широко известни на БКП и нейното легално крило РП, както и в по-късната БРП (к). В този смисъл в никакъв случай не може да се приеме, че те са били ръководство за действие още повече, че Коминтернът престава да съществува на 10 юни 1943 г.

Що се отнася до истинската причина България да загуби важна част от българското землище – Вардарска Македония, Източна и по-късно и Западна Тракия, то вината трябва де се търси в авантюристичната и престъпна политика на Фердинанд Кобургготски и българската буржоазия, които вкарват страната ни в две войни – Междусъюзническата и Първата световна, завършили с две национални катастрофи.
Предвид политиката на населението на Пиринска Македония да бъде принудено да се пишат македонци през 1946 г., трябва да се каже следното. Този курс има за свое логическо оправдание онази обстановка, в която попада родината ни след Втората световна война. Въпреки участието на страната ни след 09.09.1944 г. във военните действия на страната на антифашистката коалиция срещу хитлеристка Германия, България не е призната за съвоюваща страна. Предстоят Парижките мирни договори между държавите от антихитлеристката коалиция и България, Италия, Румъния, Унгария и Финландия, с които да се уреди статутът на петте държави след края на Втората световна война. България е пред опасността да загуби нови територии. Гърция с подкрепата на Великобритания е готова с искания границата да бъде преместена на 90 км от София и 30 км от Пловдив. В случай, че нейни искания се обединят с подобни на Югославия – две балкански страни, активни участници в борбата срещу хитлеристка Германия, отечеството ни трудно би избегнало Трета национална катастрофа за по-малко от половин век. В желанието да не се реализира тази поредна трагедия Димитров и Коларов, които определят българската политика по това време, предприемат стъпки да бъде изолирана Гърция в тези свои искания чрез някои трудни и недопустими компромиси спрямо Югославия на Тито. Последвалите събития показват, че тези компромиси са оправдани. Югославия и Гърция не излизат с някакви интегрални териториални искания. По този начин става възможно Москва да настоява пред САЩ и Великобритания родината ни да не губи територия… И България буквално на секунда пред кобния час се разминава с Трета национална катастрофа. Тук следва да запитаме тези, които наричат Димитров „национален предател“, дали осъзнават неговата изключителна роля, заедно с тази на Васил Коларов, страната ни да не бъде за пореден път сполетяна от злата участ на Третата национална катастрофа?

Много още може да се каже за Г. Димитров – как именно неговата намеса с молба пред Й.В. Сталин да изиска САЩ и Великобритания да спрат бомбардировките на България, прекратяват бомбения ужас над София и други български селища.

Или пък редица други моменти като манипулациите с историята, когато даже леви изследователи представят трудния и противоречив процес на кристализация на такива важни разбирания и политики като идеите за народните или Единните антифашистки фронтове и за народната демокрация като, видите ли, борба на Димитров срещу Сталин. Както и за „огромното недоверие“ на Сталин към Димитров. Нима фактите, че Г. Димитров е избран за Генерален секретар на ИККИ, а след като Коминтернът е разпуснат, Димитров е назначен за ръководител на Отдела за международна политика на ЦК на ВКП (б) не говори точно за обратното?!

Така или иначе, трябва да подчертаем, че през изминалите над 30 години след 10 ноември 1989 г. усилията да се съхранят честта и достойнството на великия син на България Георги Димитров бяха повече от недостатъчни. Следва да кажем, че в днешните условия важните идеи, в създаването на които Димитров има ключово участие – народните фронтове, народната демокрация като начин за спасение на отечеството ни от неолибералния геноцид, стават все по-актуални. Именно затова всички онези, които действително мислят за България, е нужно да разберат, че без да защитим името на Димитров, не бихме могли да спасим милата ни родина.
–––––––––––
Доклад пред научната конференция „140 години от рождението на Георги Димитров”, проведена на 15 юни 2022 г. в Руския културно-информационен център в София.