КЪМ СЪВРЕМЕННОТО ОСМИСЛЯНЕТО НА ПРИНОСИТЕ И РОЛЯТА НА ГЕОРГИ ДИМИТРОВ В ИСТОРИЯТА

0
202

В преломните времена за човечеството днес, когато светът се мени необратимо, имаме дълга, привилегията и достойнството да честваме 140-годишнината от рождението на бележития българин Георги Димитров – една от най-светлите, най-героичните, популярните личности в новата и най-новата история на България и на човечеството. Човек с рядка съдба, велик характер, творец на историята в един от най-драматичните периоди на ХХ век, водач на световната антифашистка борба, герой на своето време и на бъдещето. Никога след неговата кончина Георги Димитров не е бил толкова необходим и актуален, а светът толкова същият, срещу когото той величаво се изправя. Днес България и светът имат огромна потребност от личности с такива новаторски идеи и възможности за решаване на проблемите и кризите, защото той надхвърля не само пределите на България и Балканите, а идеите му се превръщат във всесветски в борбата против фашизма. Още повече сега, при пълния провал на последните опити на световния капитализъм да продължи  господството си чрез неолиберализма и глобализацията, наложени преди повече от три десетилетия. А те всъщност породиха дезинтеграцията, тероризма и неофашизма и задълбочиха и обостриха бедността в обществата, доведоха до брутални промени в културата и ценностите, морала и духовността на човека. Днес безспорни учени и авторитети са категорични, че светът е в условията вече не на структурна, а на системна криза на капитализма. Ние сме съвременници на драматичната смяна на различни епохи в човешката история. В тази повратна точка в историята на човечеството, при тоталното рушене на господстващите досега шаблони, при разширяващия се фашизъм, връщането към идеите, оценките, към историческия опит и достижения на Георги Димитров, ни дава отговори, които са особено необходими и актуални за лявата и антифашистката част от човечество и неговото бъдеще. Още повече че преди няколко години и Умберто Еко предупреди: „Първичният фашизъм може да се завърне под най-невинни маски. Наш дълг е да го разкрием и да го посочим с пръст при всяка от проявите му – всеки ден, във всяка част на света.“ Според официални данни от 2018 г. „…в Европейския съюз има над 500 неонацистки и националрадикални групировки, често младежки. В тях членуват над 7 милиона души.“ Тази информация е още по-стряскаща и тревожна на фона на отсъствието на международни правила, на рухналата система за сигурност, на степента на нацификация на обществото в Украйна и в много страни в Европа и в света и на обстоятелството, че нацизмът е неотделима част от западната култура, макар и в латентен вид понякога. Възраждането на фашизма (ренацификацията) стана възможно след рухването на социализма и разпадането на СССР, а с това и системата на сдържане на фашизма. Нужно е да припомним, че след Втората световна война процесът на денацификация в Европа и света не бе завършен реално.

Съвременният капитализъм и човечеството в много отношения и показатели се върна в състоянието от 30-те години на ХХ век. Кризите на капитализма, както тогава, така и в последното десетилетие имат единствен изход в лицето на  фашизма. Демократичните процедури и институции в голяма степен са дискредитирани, финансовият капитал от десетилетия господства и диктува условията и механизмите навсякъде и във всичко единствено в собствен интерес, а принципите и политиката на неолиберализма не само не са в състояние да се борят със зародилия се фашизъм, нещо повече, те го пораждат и стимулират.

Всяко връщане към ярката личност и делото на Георги Димитров силно откроява неговия изключителен принос, идеите му за социална справедливост, ожесточените класови и политически битки, в които участва през целия си живот, ценностите и морала, патриотизма и неразривната му връзка с народа, работниците и трудовите хора, а едновременно с това и огромната потребност от неговото величаво присъствие и пример като политик и държавник, като морален стожер и всепризнат международен деец. Неонацистките безчинства и изстъпления в Украйна от години са предупреждение и показват какви ценности трябва да отстояваме.  Антифашистките и хуманни идеи на Георги Димитров отново са в духа на времето и отговарят на това, от което днес се нуждае човечеството.

Тази бележита годишнина ни дава повод в тези трудни времена да се обърнем към един от заветите на Георги Димитров: че „…най-добрият наш учител за настоящето и бъдещето е правилно разбраната история и използването на нейната богата съкровищница от ценни уроци. Ние се нуждаем като хляб и въздух от своя собствена марксическа философия на нашата история“ – казва Г. Димитров.[1] В своята дейност и творчество той непрестанно дава примери как самият се учи от историята, от историческото минало, от историческия опит, традиции, събития и народопсихологическите особености на народите. Доброто познаване на историята дава възможността на Георги Димитров да предвижда и да  обяснява случващото се, да чертае бъдещето, винаги да има отговор за протичащите събития, защото, както е доказано, в историята изключително рядко се случва нещо уникално ново и по-рано несъществуващо в рамките на определено историческо време. Затова е така необходимо да имаме познанието и възможността да анализираме и осмисляме миналото. Известно е, че всичко започва с образованието, със знанието и особено в преломните времена – с историческото знание. Скъсването с историческата памет и историческото познание, тенденциозното пренаписване на историята води до дълбоки, а понякога и фатални грешки, до превръщане на историята в лъжа. Тази безпаметност бе наложена от неолиберализма в последните десетилетия и в нейната схема и конструкция „за края на историята“ се изключват и заличават личността и делото на Георги Димитров, а също и на неговите другари и съратници от целия ХХ век. Така се наложи и невярната представа, че богатият с историята си, измъченият от пораженията български народ от политиката на монархизма и буржоазните правителства има свои герои и достижения само до Освобождението (а и те, както виждаме, са силно схематизирани и ограничени). Отхвърлени и зачеркнати бяха всички, абсолютно всички бележити и любими дейци на социалните и революционните борби и на антифашистката съпротива. Те бяха първи в списъка след 1989 г. на безумието, наречено декомунизация, на отричането на историческата истина, унищожаването на националната памет и паметници, на промяната на ценностите и съзнанието на хората. Така националният и международен герой Георги Димитров се оказа много по-известен и популярен в редица други страни, отколкото в собствената ни родина. Това се потвърди преди пет години (когато чествахме 135-годишнината му) от многобройните чуждестранни гости, уважили личността и събитието. За мнозинството от народа на България, убедена съм, личността и делото на Георги Димитров не трябва дълго и обстоятелствено да се обясняват, защото ние го чувстваме и това е част от народната памет и почит.

И още нещо много важно и съществено за актуалното разбиране и осмисляне днес на идеите и делото на Георги Димитров е неговото лично отношение към своя, към българския народ. Във всички негови речи, доклади, приветствия и пр. впечатлява честата употреба на израза „нашият народ“ или „българският народ“ (в заключителната реч на Лайпцигския процес)[2], на дълбоката привързаност към него и неговите проблеми и въжделения. Той много добре знае от многогодишните остри борби в защита на социалните и политическите права на работническата класа, на трудовите хора, че всяко откъсване от потребностите, идеите и духа на народа, обрича на неуспех, забрава или пълен провал идеи, политика, политици, държавници или интелектуални водачи. Затова в народната памет, а не в измислената и пренаписаната история в последните десетилетия, остават тези, които са свързани с българския народ,  посветените на добруването му и просперитета на държавата, съзидателите, защото силен е този, който е с народа си. Затова в народната памет и днес, наред с известните фрази на Ботев и Левски, са и тези на Георги Димитров. И това се предава от поколение на поколение, от десетилетия, въпреки…

Днес, когато на държавно ниво ни липсват национални идеали, вярната посока за развитие и за бъдещето, когато изживяваме сродни събития и процеси, познати от миналия век, особено необходимо е съвременното осмисляне на приносите и ролята на Георги Димитров в историята на България и международното движение за свобода, справедливост и антифашизъм.

Георги Димитров е идеал за морал и нравственост, за всеотдайно посвещение на ценностите на свободата, на социалната справедливост, на националната независимост, на културното богатство и национален просперитет. Многостранна е личността на Георги Димитров, сложни и драматични са събитията в неговата политическа и лична биография. През целия си живот Георги Димитров, надарен с необикновена смелост, физическа и морална сила, с остър ум и интелект, остава верен на своите идеи и същност – професионален революционер, теоретик, блестящ публицист, организатор, трибун, общински съветник, депутат, стратег на левия социалистически проект за България и нейната модернизация, деец и ръководител на международното комунистическо и антифашистко движение, другар, приятел, любящ син, съпруг и баща.  Наш неотменен дълг е да съхраним историческата истина за Георги Димитров, да популяризираме и предадем на следващите поколения неговия живот, дело, идеи и морал в контекста на времето, в което живее и се бори той, но и в нашата съвременност. Защото той се формира като личност, политик и революционер в своето време и в сложна, нова за човечеството епоха, която трябва да се познава и разбира.

Всяко прекъсване в паметта за миналото и историята е опасно и води до повторение на стари грешки и изпитания. Отрицанието и очернянето на личността на Георги Димитров не може да продължи вечно, това обикновено е само период, епизод в човешката история, когато временно побеждава реставрацията и разрушението. Неизменна е задачата, а и времето, което идва, неминуемо ще върне Георги Димитров на заслуженото му място в българската и световната история. И не само него, но и цялата плеяда светли личности, негови другари, съидейници, съмишленици и герои на нашата история от края на ХIХ век и част от ХХ. Наш дълг е да се борим и отстояваме това, да не бъдем малодушни, разделени и дезорганизирани.

****

На първо място, огромен е приносът на Георги Димитров за формиране революционния характер на нашето социалистическо движение още в първите две десетилетия на ХХ век, когато съмишлениците на Димитър Благоев и Георги Кирков, а впоследствие и той самият, водят безкомпромисна борба за идеите, принципите и ценностите, които ще определят социалистическата същност на Партията и бъдещето на България. В БРСДП, в кръга на Димитър Благоев и Георги Кирков (и особено под неговото ръководство), Г.Димитров израства като партиен, синдикален и политически ръководител, като международен деец с огромен авторитет и обаяние и тях той счита за свои учители, остава завинаги техен последовател, съратник и продължител и никога не отстъпва от интелектуалното ниво и облик на партията, което първоапостолите налагат и отстояват. Рамо до рамо с Георги Кирков  Георги Димитров работи за изграждане на работническите синдикати, възглавява стачки, участва в остри класови и политически битки, пише статии и активно работи за разширяване на дейността и влиянието на Благоевата БРСДП (т.с.). Лично е препоръчан от Георги Кирков, известен с безпогрешните си критерии, за член на ЦК и като един от най-младите и надеждни дейци и ръководители на партията.

По време на войните Георги Димитров е избран за народен представител (едва на 31г., като най-младия в българския Парламент по това време), получава и доверието за общински съветник в София, като едновременно израства и на международното поле – в средите на международното социалистическо движение, където категорично отстоява антивоенната доктрина на БРСДП (т.с.) и призивите за солидарност на балканския пролетариат, както и позицията за решаване на националните проблеми на Балканите чрез Балканската федерация, която остава неговия идеал до края на живота му. Посреща заедно със своята партия, работниците, и огромната част от българския народ Октомврийската революция и разпространява нейните лозунги. Георги Димитров е начело на младите и енергичните дейци, които пренасят принципите, стандартите и традициите на тесносоциалистическия период в новото време и новия етап на класовите и политическите битки след Октомврийската революция.

Второ. В условията на дълбоката социална, икономическа, политическа криза на следвоенна България и в търсене на изход, Георги Димитров издига правилния път в този момент за лявото движение – Единният фронт и Септемврийското въстание. Тогава страната е взривена от антиконституционния преврат на 9 юни 1923г. и последвалите въстания и незатихващата до 1944 г. гражданска война. Събитията на 9 юни са началото на фашисткото настъпление на капитала в България, несъмнено с българска специфика. В условията на криза Г. Димитров е убеден, че са възможни две решения: едното е капиталистическото решение (дясното), което по това време в България придобива най-реакционен, кървав и фашистки характер. Другото е това, което идва от народа, което посочват трудещите и участват в неговото решение. Със своите седем статии, посветени на Единния фронт, от страниците на „Работнически вестник“ той прави своя първи значим принос в обществено-политическата мисъл в България и в лявото движение. В тях проникновено изразява  и формулира идеята за Единния фронт. Тя е в основата  на усилията да се създаде лява демократична коалиция против насилието, терора и крайната цел е – установяване на работническо-селско правителство. Единният фронт, лансиран за първи път в света от Георги Димитров, е нужен на България не само в името на въоръжени, въстанически действия, но и на една продължителна и мащабна политика в бъдещето.[3] Той е уверен, че  след преживените катастрофални войни и кървави удари, след пълното фиаско на буржоазните партии, е невъзможно капиталистическите партии да увлекат след себе си широките народни маси в името на обща национална програма.

Георги Димитров заедно с Васил Коларов застават начело на подготовката и провеждането на Септемврийското антифашистко въстание, безспорно първо в света. Днес официалната историография отричат антифашисткия характер на Септемврийското въстание, като по този начин се оправдават действията на върлуващата политическа фашистка реакция в България, чийто следващ връх след хилядите жертви е законодателството, прието само няколко месеца след злокобните им действия през септември 1923г. Тази неолиберална теза опровергава оценката на Георги Димитров и на мнозина негови съвременници за фашисткия характер на действията на превратаджийската власт след 9 юни.[4] Съществува документ (от септември 1924 г.) от кореспонденцията на проф. Ал. Цанков и министъра на външните работи на правителството му Христо Калфов (изпратен в Италия да проучи опита на Мусолини), в което премиерът споделя: „…има мнение в чужбина между обществото и печата, че правителството не се ползва с добро име. Минаваме за недемократично, реакционно и фашистко правителство. Това е общото впечатление на всички. Това дава повод на някои да повдигнат въпроса за смисъла на правителството. Дори някой ми намекна не е ли време вече да се оттеглим. Отговарям, че сме готови винаги да разискваме по въпроса, но трябва да се отчитат вътрешните и външните условия.“[5] По-категорично мнение и характеристика на деветоюнската власт е излишно да се търси.

Точна и актуална до днес е оценката на Георги Димитров за Септемврийското въстание през 1923 г., в която той посочва, че то „…има тази незаменима заслуга за развитието на българската демокрация, че положи основите на нейното действително единство. То циментира работническо-селския боеви съюз като основа на това единство… Въстанието беше разбито, но народните маси в своето огромно мнозинство останаха непримирими към фашизма. Между народа и фашизма, между капиталистическата буржоазия и трудещите се маси въстанието изкопа такава дълбока пропаст, която с нищо не можа да бъде запълнена и която определи цялото последвало развитие на нашата страна до победоносното въстание на Девети септември 1944г…“[6]

 Трето. Георги Димитров – героят и победителят в Лайпцигския процес. Още в началото на 20-те години на ХХ век  Георги Димитров внимателно следи събитията в Италия и появата на фашизма, настъплението на капитала се превръща в международно явление, като последно средство на капитала в борбата срещу работниците и трудещите се. А превратът на 9 юни в България му дава прозрението, че „Фашизмът съвсем не е само антикомунистически, той в същото време е антинароден.“[7] Това забележителното вникване и разбиране на проблемите на своето време, натрупаният опит, особено в последното десетилетие на настъпление на  фашизма през 30-те години, съчетани с необикновения му характер и подготовка, отвеждат Георги Димитров в епицентъра на събитията през 1933г. и в инсценирания Лайпцигски процес. По неговите думи „В Лайпцигския процес фашизмът за първи път дебютираше в ролята на европейски жандарм срещу комунизма.“[8] И както е известно, този дебют завършва с катастрофа за инициаторите. Решаваща роля за това има главният обвиняем Георги Димитров. Несъмнено целият живот до този момент, революционният му опит, идейната и интелектуална подготовка са от важно значение за успеха му. Но наред с това, както споделя той „…в затвора прочетох около 6700 страници по германската история“[9] Изучаването на германската история му разкрива връзката между миналото на германския народ и събитията в този исторически момент, които засягат целия свят. Той не разчита на предоставения му от властите служебен защитник, но и проникновено изучава германското право, което му дава възможност да се защитава и активно да участва в съдебния процес „…и като подсъдим, и като самозащитник“, като свое естествено право. А това за него е собствената му „комунистическа, революционна чест“, в защита на „своите идеи, своите комунистически убеждения. Аз, казва Георги Димитров „защитавам смисъла и съдържанието на моя живот.“[10]

Защитната му реч е характерна със забележителни анализи и заключения за характера на фашизма, блестящо осветляване и обобщаване на  сложни социални явления в съвременния свят, разкриване на противоречивостта на обвиненията и механизма на съдебното следствие, което впрочем има изключително значение за изхода на процеса и решенията на съда. И днес, когато политици и анализатори в България сипят хули и обвинения към българския народ, е нужно да си припомним блестящата защита и протеста му срещу нападките към народа му, за да изрече: „Аз нямам причини да се срамувам, че съм българин, и аз се гордея, че съм син на българската работническа класа.“ [11] Обстойната, аргументирана реч, изпълнена с факти, анализи и заключения, отхвърля принципите и логиката на обвинението и насочва съда и световната общественост към действителните подпалвачи и същност на процеса. По време на процеса се изгражда мощна подкрепа на подсъдимите, на Георги Димитров, създава се онзи Единен фронт, който той самият обосновава още през 1923 г. и за който се бори повече от едно десетилетие.

Бих искала да цитирам думите на Гьоринг за легендарния победител, тъй като те са убедителни и верни и заради това, че са произнесени именно от противник, от един от инициаторите и творците на замисления разгром на левите сили в Европа. Според Гьоринг, личността на Г. Димитров е „международна величина“, която „се намира в центъра на обществения интерес“. „Може с положителност да се очаква – по думите на Гьоринг, – че в бъдеще той ще бъде един от най-яростните противници на националсоциалистическа Германия, за което е особено способен, поради своята интелигентност.“[12] И прозрението се оказва точно. Това се случва. Нещо повече.

Четвърто. Скоро след това в условията на развихрящия се фашизъм, Георги Димитров формулира и обявява от трибуната на VII конгрес на КИ спасителната идея за единния работнически и Народния антифашистки фронт в борбата против настъпващия фашизъм. В средата на 30-те години на ХХ век, след неизживяната още дълбока криза на капитализма, фашизмът се превръща в световна опасност, а с това светът се доближава до нова война, като изход от кризата. Огромният авторитет, новите му идеи, рушенето на вредните догми и острата необходимост от обновление в КИ, налагат Георги Димитров като идеолог и новатор на промяната, на единството в борбата против настъпващия фашизъм. За него борбата против фашизма се е превърнала в лична съдба повече от десетилетие.

Убедително, мобилизиращо и категорично звучат думите на Г. Димитров пред конгреса: „Фашисткият звяр трябва да бъде обуздан. Трябва да му се противопостави мощният, организираният юмрук на Народния фронт. Трябва да му се надене железен намордник, за да не може да хапе.“[13] Дава и  точното определение на фашизма, което звучи изключително актуално и днес: че „фашизмът е открита терористическа диктатура на най-реакционните, най-шовинистическите и най-империалистическите елементи на финансовия капитал.“ Но според него това определение не изчерпва типологията на фашизма като ново за онова време социално и политическо явление. Внимателният прочит днес, при сходните условия, обстановка и прояви, ни позволява по-ясно и пределно точно да разберем не само значимостта, актуалността, но и непреходността на оценките и тълкуването му на същността на фашизма. „Фашизмът е не локално, не временно или преходно явление… фашизмът се старае да проникне в масите и да си създаде сред тях идеологическа, политическа и организационна опора.“ „Фашизмът не ще рухне автоматически“, „…фашизмът няма да падне от само себе си. Той няма да се откаже от по-нататъшното разпалване на войната…“. „Фашизмът беше една тоталитарна система, но тя беше наложена, както се знае, от горе, с терор и насилие над народа и нейният смисъл се заключаваше в неограниченото господство и диктатура на една шепа едри капиталисти, финансови магнати, гешефтари и политически авантюристи над огромното мнозинство от народа за неговото ограбване и поробване.“[14]

И нещо особено важно днес – фашизмът, както през миналия век, така и сега се разпространява с национални полутонове и разлики, без стандарт и унификация. В страните, където се проявява, фашизмът се опира на собствената историческа ретроспекция и национална митология със свои ярки черти, но въпреки това моделът, смисълът е общ. Ето как той очертава това явление, което е особено важно и днес: „Надминавайки със своя цинизъм и лъжа всички други разновидности на буржоазната реакция, фашизмът приспособява своята демагогия към националните особености на всяка страна и даже към особеностите на различните социални слоеве в една и съща страна.“ Затова препоръчва той, е „Необходимо  във всяка страна да се изследва, да се изучи, да се издири национално-особеното, национално-специфичното във фашизма и съобразно с това да се набележат методите на действие и форми на борба против фашизма.“[15] В този смисъл са напразни усилията на съвременни историци, чиито аргументи за липсата на фашизъм в България е отсъствието на дредица черти от германския или италианския фашизъм.

От трибуната на VII конгрес на КИ Г. Димитров предупреждава, че  „…без унищожението на фашизма до последен остатък няма да има мир и демокрация.“[16] Малко повече от десетилетие след това (на Петия конгрес на БКП въз основа на преживения опит, Г. Димитров заявява: „Не може да бъде радикално и без остатък премахнат фашизмът, ако не се посегне на крупния капитал…“[17]

Срещу този фашизъм и неговата глобална опасност героят от Лайпциг лансира идеята, че Единният пролетарски фронт е недостатъчно политическо средство в борбата против фашизма, настъплението на капитала и войната, а върху неговата основа е необходимо да се създаде широк Народен антифашистки фронт. Затова като начало е жизнено необходимо единството на работническата класа и нейните организации, на масовите професионални съюзи, на левите партии. А програмата на Народния фронт се изгражда и е насочена към „защита  интересите на трудещите се, за защита на демокрацията и мира против фашизма и фашистките подпалвачи на войната.“[18] Затова не само исторически невярно е, но е и кощунство да бъдат равнопоставени комунизмът и фашизмът, както това се прави повече от тридесет години.

Идеите на Г. Димитров пред VІІ конгрес на КИ за единен и народен фронт засягат жизнените интереси и надеждите на милиони хора и неслучайно в средата на 30-те години на ХХ век  те са така популярни и приложими.

 Пето. Забележителна е ролята на Г. Димитров като авторитетен международен деец и генерален секретар на КИ в годините на Втората световна война и Отечествената война на съветските народи. Той е в постоянна оперативна и директна връзка със Сталин, Молотов, Жданов и други съветски ръководители, със съветските военни и организатори на партизанското движение. В тежките месеци в началото на германската агресия организира интернационален полк за отбраната на Москва. В полка са включени политически емигранти  от различни националности – испанци, чехи, словаци, българи, поляци, гърци, румънци, англичани, испанци, виетнамци и пр. При формиране на полка по предложение на Г. Димитров участват и изтъкнатите български комунисти: Цв. Радойнов, Христо Боев, Иван Винаров (който е и политкомисар на полка). Коминтернът и Георги Димитров са ангажирани с организирането, обучението и изпращането на нелегалните групи от емигранти, намиращи се в СССР, в техните страни, окупирани или зависими от хитлеристка Германия. Първа е изпратена българската група с подводници и самолети, общо 50 души с революционен опит, известни в нашата история като подводничарите и парашутистите.

С огромен интерес и тревога Георги Димитров следи събитията в България. Особено характерно е едно негово писмо до В. Коларов (31.12.1941г.), в което пише: „Съществуването на България като самостоятелна държава е поставено на карта. Има само едно-единствено средство за спасение на нашия народ от гибел и страната ни от катастрофа – това е общонародното движение, движение на армията и народа срещу предателската политика на продалите се на Хитлер български управници…“ Това е и основанието да оглави ОФ в България, да започнат излъчване специални радиопредавания от съветска територия за България (а и за всички окупирани страни), да полага изключителни усилия за разгръщане на антифашистката съпротива в България и другаде. Разбира се, като българин, за него ежедневна грижа е разрастващата се антифашистка съпротива в България и подготовката на деветосептемврийското въстание. На  тези въпроси са посветени големите му статии „Накъде върви България“ и „Кризата в България“, „Правителството на Багрянов“ и други. Тези статии придобиват широка международна известност не само в България. Те предизвикват и реакцията на в. „Ню Йорк Хералд Трибюн“, който пише: „Българите знаят, че имат в Москва великолепен и влиятелен защитник, известният български комунист Георги Димитров… Димитров ще бъде безпощаден към българските управители, които ги вмъкнаха във войната, но те са убедени, че той ще защитава интересите на България.“[19]

Неговото огромно влияние в световното комунистическо, антифашистко и демократично движение, а също и сред съветските ръководители има решаващо значение за спасяването на София от пълно разрушаване в резултат на бомбардировките на английски и американски самолети. По молба на Г. Димитров Съветското главно командване се свързва с командването на САЩ и настоява да бъдат спрени ударите над София. Това е истината за спасяването на столицата ни от разрушителните бомбардировки през пролетта на 1944 г., а не героизираният офицер кап. Димитър Списаревски, чийто идеал е Хитлер.

Особено важни са намесата и действията на Георги Димитров в навечерието на настъплението на Съветската армия към България. Той лично информира ген. Жуков и Сталин, че българският народ ще посрещне като освободител Съветската армия и че е ненужна и опасна подготовката на военни действия на българска земя. Думите му са посрещнати с доверие. Това личи от отправеното обръщение на генерал Толбухин към българите в навечерието на навлизането на съветските войски на българска земя: „Червената армия няма намерение да воюва с българския народ и неговата армия, тъй като тя счита българския народ за братски народ.“

Шесто. Изключителният принос на Георги Димитров за изграждане на нова, модерна, социалистическа, индустриална България със свой път към социализма. Този нов социален, хуманен и антропологически проект е насочен изключително към човека, към формирането на новия човек с високи духовни, интелектуални и физически качества. В периода след 9.09.1944г. образът и личността на Георги Димитров се уплътняват и обогатяват и като държавник – патриот, и строител на социалистическа България с ясна концепция за изграждане на социализма по специфичен български път: чрез народната демокрация, по пътя на всеобщата модернизация и индустриализация; на културното и духовното развитие на народа, „тъй като в областта на културата няма големи и малки народи“.

Друга важна заслуга на Георги Димитров като държавник е запазване на териториалната цялост на страната при крайно тежките международни условия след Втората световна война с решителната подкрепа на съветската държава и дипломация, когато България се третира като бивш съюзник на победената хитлеристка Германия; осигуряване на мощна международна защита и гаранция за сигурността и интересите на България при подписване на мирния договор в Париж (февруари 1947г.) и урегулиране на отношенията със съседните ни страни; реализиране на идеята за народната демокрация и Отечествения фронт като основа на многопартийната политическа система след 9.09.1944г. И действително, както той предвиждаше, България за няколко десетилетие постигна това, което другите страни и народи бяха постигнали за столетия. Последните повече от три десетилетия мнозина целенасочено търсят грешките му, особено в последния период от живота, когато той продължително боледува. Това е част от войната с Миналото ни, с историята. Но обективният анализ доказва, че грешките не могат да затъмнят и намалят нито историческите заслуги, нито пък националната и световната значимост, силата на авторитета и всесветското му влияние и авторитет. Днес ние, българите, се лутаме в нашата обезлюдена земя и все повече  пустеещите села и градове, където не запазихме дори останките от заводи, предприятия, земеделски кооперативни стопанства, от мавзолея дори; живеем в заблудата за благоденствие от европейски фондове и субсидии, а политиците ни водят все по грешни пътища, по чужди идеи и нареждания. Забравяме, че Георги Димитров завеща на България едно от важните свои послания за вечни времена: „Бъдещето на българския народ е неразделно свързано с великия руски народ, наш двоен освободител“.

[1] Димитров, Г., Съч. т.12, с. 307.

[2] Димитров, Г., Стенограма на заключителната реч пред съда, съч. 9, с. 260-261; съч. т.13, с. 447-508)

[3] Димитров, Г. т. 7, с. 100-101, 206, 223.

[4] Пак там, т.10, с. 394.

[5] ЦДА, ф. 369к, оп.1, а.е.313, л.3

[6] Димитров, Г., Съч. т.14, с. 242.

[7] Пак там, т.7, с. 210.

[8] Пак там, с.383.

[9] Пак там, т.9, с. 300.

[10] Пак там, т.9, с.258

[11] Пак там, т. 9, с. 261.

[12] Исусов, М., Георги Димитров – жизнен път и политически идеи, С. 2004. с. 327.

[13] Димитров, Г., цит. съч., т.10, с. 294.

[14] Пак там, т. 10, с.49,  273 – 297.

[15] Пак там, т. 10, с. 24, т. 11, с. 14.

[16] Пак там, т. 13, с. 227.

[17] Пак там, т. 14, с. 273.

[18] Пак там, т.10, с. 285.

[19] Исусов, М. цит. съч.

Текстът е подготвен въз основа на доклада пред научната конференция „140 години от рождението на Георги Димитров”, проведена на 15 юни 2022 г. в Руския културно-информационен център в София и на словото на тържественото събрание, посветено на 140-годишнината от рождението на Георги Димитров, проведено на 16 юни 2022 г. в София.

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук