НЕОЛИБЕРАЛНИЯ ФАШИЗЪМ

0
897
  1. За наратива фашизъм, неговите форми и дефиниция

Думата „фашизъм“ става все по-популярна днес, след повече от седем десетилетия от победата над фашизма в Европа с края на Втората световна война. Ако влезем в интернет, ще видим, че в англоезичното пространство на Гугъл думата „фашизъм“ се среща 131 милиона пъти, в руското – 4 700 000 пъти, в българското – 269 000 пъти. Това огромно количество употреби на тази дума не е случайно. „Фашизъм“ е наратив, който през последните години се употребява непрекъснато в най-различен контекст, за противоположни хора и явления и твърде често се използва дори като негативен епитет за заклеймяване и дискредетиране на някоя държава, партия, организация, политик или просто човек, който не харесваш. Той се използва толкова често и широко, че изглежда  трудно да се дефинира.

Вижте само някои от примерите за това. С разпада на държавния социализъм в Източна Европа антикомунистите популяризираха теорията за тоталитаризма, според която фашизмът и комунизмът са еднотипни явления и в СССР и в другите бивши социалистически държави са живели при система, която е така престъпна както фашизма, докато поддръжниците на държавния социализъм критично отхвърлят такава идентификация и се позовават на западни признания, че идеята за тоталитаризма е остатък от идейно оръжие от времето на Студената война. В една от най-авторитетните западни енциклопедии на политическата мисъл за термина тоталитаризъм се казва: „Конфузната история на идеята за тоталитаризма, както се вижда, показва, че това не е просто спорно понятие като „свобода“ или „демокрация“, нито ценностно натоварена нормативна идея като всички значими политически идеи, а е термин, чиито първични значения и употреба са изключително идеологически… Той остава обаче ключ за характера на идеологията на Студената война и така за социологията на следвоенната епоха.“[1]

В момента войната в Украйна, противопоставяща Русия и евроатлантическия Запад, води до това, че личности, свързани с всяка от двете страни, отправят обвинения срещу другата във фашизъм. В Русия се говори за бандеровщината и проявите на фашизъм в Украйна. В същото време официалната германска агенция „Дойче веле“ излезе със статия „Режимът на Путин става все по-фашистки“.[2] У нас проф. Калин Янакиев от СУ публикува статия в Портал „Култура“, препечатана от там в „Медиапул“ и „Дневник“, озаглавена „Путинизмът – фашизмът на ХХI век“.[3] А известният американски историк, специалист по съвременна история на Централна и Източна Европа, професор в Йелския университет, Тимоти Снайдер публикува в „Ню Йорк Таймс“ на 19 май 1922 г. статия със заглавие „Трябва да го кажем. Русия е фашистка държава“.[4] Беларуската писателка и дисидентка Светлана Алексиевич, Нобелов лауреат за литература от 2015 г. от своя страна твърди: „Имаме работа с руски фашизъм и той се създава пред очите ни.“[5] От другата страна към Запада обаче се отправят същите обвинения. Секретарят на Съвета за сигурност на Руската федерация Николай Патрушев заяви: „Ситуацията във възка със специалната военна операция на Русия в Украйна показва, че неолиберализмът на колективния Запад пред нашите очи се трансформира в идеология на неолиберален фашизъм, насочена преди всичко към изкореняване на Руския свят“.[6]

В условия на изострящи се противоречия и поляризация на обществата терминът „фашизъм“ се превръща в инструмент за заклеймяване на една политическа сила срещу друга политическа сили и лидери в различните страни. В САЩ противниците на републиканския президент Тръмп го обвиняваха във фашизъм. Проф. Тимоти Снайдер, който обвинява сега Русия във фашизъм, обвиняваше преди това в „Ню Йорк Таймс“ Тръмп във фашизъм. На неговите страници на 9 януари 2021 г. той написа: „Също като историческите фашистки лидери Тръмп представяше себе си като единствения източник на истина. Неговата употреба на термина „фалшиви новини“ подражава на националисткото заклеймяване Lügenpresse („лъжлива преса“); подобно на нацистите той говори за репортерите като „врагове на народа“. Като Адолф Хитлер той дойде на власт, когато конвенционалната преса губи позиции; финансовата криза от 2008 г. направи с американските вестници същото, което Голямата депресия направи с германските. Нацистите мислеха, че те могат да използват радиото, за да заместят стария плурализъм на вестниците; Тръмп се опита да направи същото чрез Туитър“.[7]

У нас депутатът от „Продължаваме промяната“ Христо Петров нарече представителите на партия „Възраждане“ „шепа нещастни фашисти“. От своя страна лидерът на партия „Възраждане“ Костадин Костадинов говори, че държавата се управлява от „фашистка сган“ и нарече „фашистка измет“ протестиращите пред Народното събрание в подкрепа на сваления от длъжността председател на Народното събрание представител на „Продължаваме промяната“ Никола Минчев. Подобни обвинения виждаме от страна на една комунистическа партия към БСП. На сайта „Комунисти“ на Съюза на комунистите в България има статия със заглавие „Днешният социалистически фашизъм е по-опасен от германския“, в която се казва, че „лъжесоциалистите от Българската социалистическа партия… поставят за своя задача съхраняването на капитализма и целта им е свалянето на ГЕРБ от властта и провеждане на друг тип капиталистическа диктатура, базирана на откровено фашизоидни разбирания – ксенофобия, омраза към малцинствата, силна капиталистическа държавност, вождизъм и омраза към всичко социалистическо и комунистическо, което в техните болни глави се родее с термина „джендъризъм“!“[8]

Виждаме от колко различни посоки колко различни неща се наричат фашистки и очевидно това не е строга дефиниция за нещо, а термин, използван активно за стигматизация на политически противници, на коренно различни неща от съвсем различни хора. Същевременно проблемът за същността на фашизма се усложнява и от това, че се говори за множество различни негови форми. Когато става дума за теоретически изследвания, монографии и статии откриваме, че фашизмът има твърде много лица. Исторически той е бил свързван преди всичко с Италия на Мусолини, но това е тесният му смисъл. В широкия смисъл включва и франкизма, и нацизма, и режима във Виши във Франция, и основаната през 1924 г. в САЩ „Фашистка лига в Северна Америка“,  появилата се през 1932 г. във Великобритания партия „Британски съюз на фашистите“, както и проявленията му чрез партии и организации в десетки други държави. У нас през 30-те години на миналия век се създават също политически движения и партии, свързвани с фашизма – Българска националсоциалистическа работическа партия, създадена през 1932 г., Националсоциалистическо дижение, създадено през 1932 г., Съюзът на българските национални легиони, създаден през 1932 г., Съюзът на ратниците за напредъка на българщината, създаден през 1936 г.

Всички те имат общи неща, но и се различават по едни или други характеристики. Немският фашизъм например е расов, особено по отношение на евреите, но и на ромите, донякъде на славяните и пр., за разлика от този на Мусолини, който през първите 12 години на своето управление не приема антисемитизма и едва през 1938 г. прокарва антисемитско законодателство. В Испания също няма антиеврейски расизъм и Франко дори приема на територията на страната избягали еврейски бежанци от окупираните от хитлерова Германия територии. Хърватският фашизъм също е бил расов, но при него се говори за превъзходството на хърватите над сърбите и фашистката държава на Анте Павелич ликвидира около 250 000 сърби.

В същото време имаме множество други политически форми и организации, за които се употребява терминът фашизъм. Съществуват много изследвания, в които се говори за либерален фашизъм. Американски изследователи говорят за християнски фашизъм или  „христофашизъм“, имайки предвид идеологията и практиките на някои християнски организации в САЩ, но и в много други страни – например усташите в Хърватско, чиято идеология е смесица на римокатолицизъм, хърватски национализъм и италиански фашизъм и идеята за расово чистата хърватска нация, която се прочиства от сърбите. През последните десетилетия с възхода на ислямския екстремизъм се публикуват книги и статии за ислямския фашизъм. След края на  Втората световна война изследователите на фашизма са приели различни термини, за да опишат определени съвременни политически партии и лидери, които не са явно фашистки или неофашистки, но които демонстрират някои характеристики на исторически фашистки движения и режими. Сред поставените етикети са „квазифашист“, „протофашист“, „полуфашист“ и т.н.[9]

През последните години има редица изследвания за новите версии на фашизъм, проявяващи се при едни или други партии и движения в света, които се характеризират като неофашизъм. В енциклопедия „Британика“ като пример в това отношение се дават Националният фронт във Франция и партията на Жириновски в Русия, в неофашизъм се обвиняват Милошевич в Сърбия, редица от привържениците на Тръмп. При всички тях една от отличителните черти е крайният национализъм. Изтъква се, че емигрантските вълни от началото на ХХI век и притокът на мюсюлмански имигранти в Европа водят до възход на десни и неофашистки партии и организации. Като примери се дават Националният фронт във Франция, Алтернатива за Германия във ФРГ, победата и президентстването на Тръмп през 2017–2021 г. в САЩ, който насърчаваше враждебността към мюсюлманските и мексиканските имигранти и се зарече да депортира всичките 11 милиона имигранти без документи в САЩ.

Когато се търси дефиниция на фашизма, обикновено се формулират някакви общи характеристики – например, че това е крайно дясно политическо учение, което е свързано с авторитарен режим, тотално господство на държавата, омраза към всички версии на марксизма и комунизма.

Различните изследователи внасят своите културни и идеологически нагласи в интерпретациите на едни или други неща, хора, действия като фашизъм. По същество можем да говорим за различни идеологически интерпретации на фашизма либерални, консервативни и марксистки дефиниции.

Либералите гледат на фашизма като крайно дясно и консервативно политическо учение или политически режим, характеризиращ се с авторитарност, национализъм и расизъм в управлението, обвързан със съответната корпоративна власт.

Светски ориентираните либерали подчертават религиозните корени на фашизма. Римокатолическите и протестантски ориентирани автори изтъкват неговия светски произход.

За консерваторите фашизмът е тоталитаризъм, маскиран като „държава-бавачка”. Социалните консерватори сочат „социалистическите“ и популистки аспекти на този феномен.

Но и либералите, и консерваторите не търсят връзки между същността на капитализма и фашизма. Свързаните с марксизма автори развиват в една или друга степен идеята за фашизма като израз на криза на капитализма. Класическо в това отношение е определението на Георги Димитров: „Фашизмът е открита терористична диктатура на най-реакционните, най-шовинистичните, най-империалистическите елементи на финансовия капитал… Фашизмът – това не е надкласова власт и не е власт на дребната буржоазия или на лумпен-пролетариата над финансовия капитал. Фашизмът е власт на самия финансов капитал. Той е организация за терористична разправа с работническата класа и с революционната част на селячеството и интелигенцията. Фашизмът във външната политика е шовинизъм в най-груба форма, култивиращ зоологическа ненавист към другите народи“.

Логиката на тази дефиниция е свързана също с факта, че фашизмът не е някакво случайно явление, изключение в историята на капитализма, а е израз на неговата същност, което може да се проявява в множество исторически модели. При това условията на криза и засилването на мощта на капитала, особено мощта на финансовия капитал, го правят възможен отново и отново в най-различни, променящи се форми и с различни лица и самоопределения.

Фашизмът е едно от външните проявления на капитализма, поради което неслучайно през 30-те години можем го да открием в една или друга форма в много западни държави, но и защото и след победата във Втората световна война над Хитлер продължава да съсъществува с такива дясно авторитарни режими като Испания на Франко, Чили на генерал Пиночет и други.

  1. Неолибералният капитализъм и фашизмът

Георги Димитров разбира в своята дефиниция фашизма като открита и терористична диктатура на финансовия капитал. Финансовият капитал обаче днес е неизмеримо по-мощен и подчиняващ на себе си всичко,  в сравнение с времето на Хитлер, Мусолини и Франко. Това виждаме от едно изследване, качено на сайта на Ландън скул ъв икономикс, озаглавено „Финансовите корпорации днес са заличили своите граници с индустриалните“. Там се казва: „Различието между индустриални и финансови корпорации вече не е ясно. И едното, и другото са единици на финансовия капитал, организиран около управлението на портфолиото от финансови активи… финансите всъщност са неразделна част от капиталистическата глобализация през последните години…Критично настроените учени и прогресивните политици днес широко възриемат възгледа, че финансите са паразитна и разяждаща сила върху „реалната“ индустриална икономика. Според тази гледна точка „финансилизирането“ е предвестник на упадъка на американския капитализъм – принуждавайки нефинансовите корпорации да приемат „краткосрочна“ перспектива и да се преструктурират по начини, които са нефункционани за дългосрочното икономическо здраве и стабилност.“[10]

И тук идваме до тезата за неолибералния фашизъм, която няма да срещнете в нашето медийно и идеологическо пространство. Като периферна страна в този капитализъм при нас има много по-голямо промиване на мозъците и няма да чуем нещо, която се споделя от немалко известни имена на Запад. А това е, че всъщност преходът у нас не е просто към формална либерална демокрация, а към капитализъм, и то в неговата неолиберална форма, която теза се поддържа от нарастващ брой изследователи на Запад.

      В своя работа, озаглавена „Политиката на неолибералния фашизъм“, Хенри Жиру, който е един от най-известните автори, занимаващи се с този проблем, отбелязва, че „всеки век си има свой собствен фашизъм[11] Сега го наблюдаваме не в неговата класическа националистическа версия, а в неолибералната му глобализирана форма на подчинение на всеки и всичко от диктатурата на пазара.

Двама италиански учени – Андреа Микоки и Флавиа Ди Марио, публикуваха през 2014 г. в световноизвестното издателство „Ратлидж“ своята книга „Фашистката природа на неолиберализма[12], която предизвиква голяма дискусия за неолибералния фашизъм. Според тях неолибералният капитализъм има определени характеристики, които го правят сходен на фашизма, независимо че външно като че ли нямаме някогашната фашистка бруталност и диктатурата се реализира не толкова чрез националната държава, а на първо място чрез глобализирания пазар.

И при неолибералния капитализъм, и при фашизма има господство на финансовия капитал, а наред с него още една една фундаментална базисна характеристика – собствеността е в частните ръце на капиталистите, а правителството се намесва, когато частният капитал се проваля. Неолиберализмът просто може да си слага различни маски – авторитарни и демократични – неслучайно кървавият убиец и диктатор Пиночет в Чили е подкрепен и поставен на власт с помощта на САЩ, откъдето му пращат екип от експерти от Чикагския университет, за да прави своите неолиберални експерименти, които след това ще разпространят из целия свят.

Пре неолибералния капитализъм финансовият капитал се превръща в глобален феномен, бягайки по офшорни зони и данъчни убежица, подчинявайки на себе си всичко, включително и националните държави чрез гигантски лобистки структури. Повечето от държавите в света като икономики са по-малки от най-големите глобални корпорации. Сред стоте най-големи икономики в света 69 са на корпорации, а само 41 са на държави.[13] Затова и корпорациите са с мощ по-голяма от тази на държавите. В своята статия „Неолибералният капитализъм като крайна точка на казино капитализмът“, публикувана в списание „Бърз капитализъм“ канадският професор Анри Жиру показва как подчинявайки изцяло държавата на капитала неолибералният капитализъм приватизира гигантски обществени ресурси, води до това нараставаща част от новопроизведената стойност да отива в ръцете на капитала,  а не на труда, увеличава неравенството и  намалява дела на средната класа в развитите западни държави.[14]

В друга работа на тази тема – „Неолиберализмът е форма на фашизма“, белгийската юристка Мануела Кадели говори за това, че неолиберализмът е форма на екстремизъм и мачка хората преди всичко с икономически инструменти. „Фашизмът – пише тя – може да бъде дефиниран като подчинение на цялата държава на тоталитарна и нихилистична идеология. Аз твърдя, че неолиберализмът е един от видовете фашизъм, понеже икономиката при него е поставила на подчинение не само правителствата на демократичните страни, но и всеки аспект на нашето мислене.“[15] При него доминира социал-дарвинистко мислене, според което всеки е отговорен за своята съдба и друго нищо не е възможно. Той е единственото възможно общество. Или, както казва Маргарет Тачър през 1985 г.: „Няма алтернатива“. Всички друго е утопия, ирационалност, регрес.“

Неолиберализмът налага вярата, че пазарите са самодостатъчни, не се нуждаят от регулация и са най-добрият гарант за обществено благосъстояние. Според неговата идеология всичко, което засилва пазара, т.е. приватизацията, дерегулацията, мобилността на капитала, отказа от преразпределителната роля на социалната държава, разглеждането на индивидите не като човешки същества, а като човешки капитал, трябва да се подкрепя. Същевременно всичко, което отслабва силата на пазара и прехвърля функции, регулации, ограничения на пазара върху дейността на държавата, трябва да бъде изоставено. Всичко трябва да се формира по образ и подобие на пазара, включително и държавата, и гражданското общество, както и поведението на хората. Демокрацията се интерпретира като пазар на идеи и политици, а политиката се подчинява на неолибералната икономическа теория. Така както неокласическият икономикс е основа и оправдание на неолибералната икономическа политика, т. нар. нова политическа икономия, разглеждаща политиците като действащи в политиката по същата логика и мотиви, както икономическите субекти, подчинява изцяло политиката на пазара.

Друг известен изследовател на неолибералния фашизъм е американският учен Хенри Жиру.[16] В своята статия „Кошмарът на неолибералния фашизъм“ той говори, че неолиберализмът създава всеобхващащ пазар, ръководен от принципите на приватизацията, дерегулацията, комодификацията и свободното движение на капитали. Това срива профсъюзите, разбива и отслабва социалната държава, води до по-ускорен от всякога възход на богатството на едрите капиталисти и намаляване на доходите на голяма част от наемните работници, свиване на средната класа. Класическият фашизъм упражнява своята диктатура директно, докато неолибералният фашизъм я реализира чрез пазара, печалбата, частния интерес, превръщайки в покупко-продажба всичко и чрез тази своя логика, външно представяна като „свободата“, реализира по-ефективна диктатура от класическия фашизъм.

В книгата за неолибералния фашизъм на двамата италиански изследователи Микоки и Ди Марио се казва, че нелиберализмът има някои типични характеристики, правещи го подобен на това, за което са мечтали фашистките политически движения. При класическия фашизъм против профсъюзите, които трябва да защитават работниците, се води борба и те са смачкани и укротени от фашистката държава. При неолибералния капитализъм обаче те са още по-силно са ударени, броят на членската маса в тях е минимизирана и ролята им рязко намаляла.

Виждаме как неолибералният капитализъм постигна това, което дори Хитлер не успя – да доведе с политиката на нова Студена война и надпревара във въоръжаването до разпад на източноевропейския социализъм и СССР, а човешките и материални загуби от това са по-големи, отколкото загубите на СССР по време на Втората световна война. В западните държави мощни някога комунистически партии се маргинализираха, а социалдемократическите бяха принудени да се неолиберализират по посока на „третия път“ на Тони Блеър и „новия център“ на Герхард Шрьодер, а във Франция опитите на Франсоа Оланд да вдига данъците доведоха до бягство на капитал от страната, блокиране на тази негова политика и бърз упадък след това на неговата социалистическа партия. В крайна сметка това доведе до криза, разпадни процеси и маргинализация на левите и социалистическите партии. Във Франция, където се появява думата „социализъм“, за кандидата на бившата мощна социалистическа партия гласуваха едва 1.7% от французите при президентските избори през 2022 г. Наемните работници, които някога гласуваха за левите сили през последните години, в нарастваща степен са привлечени от националистки и популистки партии. Във Франция например на изборите за президент през 2022 г. значима част от работническата класа и по-голямата част от безработните гласуваха за Марин Льо Пен. В САЩ за републиканците и Тръмп гласуваха голяма част от т. нар. „сини якички“ от традиционната работническа партия, а не за демократите и техния кандидат, които традиционно се водят там в лявата част на политическия спектър. Фашизмът ликвидира директно социалистическите и социалдемокртическите партии, а неолиберализмът ги унищожава индиректно, неолиберализирайки ги и подчинявайки ги на своята логика на функциониране. Той си слага маската на демокрация и формално изглежда като че ли не е открита диктатура, но на практика имаме неолиберализация на партиите и от дясно, и от ляво, които в крайна сметка искат не искат, са подчинени на господството на капитала. Ние сме типичен пример на страна, в която формално лява партия въведе плосък данък и минимизира данъка на корпорациите, за сметка на косвените данъци, които се плащат от всички. Аргументът бе, че само така можем да привличаме чужди инвестиции от чужди корпорации, които искат по-ниски данъци, т.е. държавата открито подчинява своето функциониране на интереса най-богатите по света.

Неолиберализмът ограничава свободата до правото да налагаш своя личен интерес и интересите на пазарите. Всъщност неолиберализмът използва своята сила – не пряко като фашизма, но косвено, оформяйки политическата власт чрез своята идеология. Той ви кара да вярвате в така наречения свободен пазар, да се подчинявате на неговите невидими и все по-брутални сили, да се борите с нарастващата несигурност на работното място.  Създадена е фалшивата представа за избор, манипулирана от корпоративните медии – може да избираш например между „Кока Кола“ и „Пепси+, между републиканци и демократи, между лейбъристи и консерватори и пр. Този псевдоизбор просто сменя периодично една йерархия с друга йерархия. Както отбелязва Джордж Оруел, промяната е посто смяна на имената на едни господари с други.

Множество хора – включително цели икономически катедри в университетите – са накарани да се присъединят към глобалната идеология на свободния пазар на неолиберализма. Колкото повече власт се концентрира в ръцете на корпоративните и финансовите елити, толкова в по-висока степен любимата на либералите категория „свобода“ се дефинира изключително в пазарни термини.

  1. Кризата на неолибералния капитализъм и появата на форми на класическия фашизъм

Подобно на фашизма, неолиберализмът не е просто набор от икономически политики, а нова и по-ефективна технология на власт. Неолибералният фундаментализъм на пазара, който икономизира всички сфери на обществото, изпразва от съдържанието ѝ либералната демокрация, която маскира диктатурата на неолибералния пазар. Неслучайно множество изследвания през последните години говорят за нейния упадък. Така например в  поредния доклад през 2021 за нейното състояние в света на „Фрийдъм хаус“ се прави изводът: „Глобалният упадък на демокрацията се ускори“.[17] Това e е свързано със засилване на всички противоречия на капитализма, поляризира обществата, променя световните баланси на сила и води до нарастващи предпоставки за войни, нови вълни на милитаризация и опасности от войни, което наблюдаваме в момента.

Това от своя страна води в Западна Европа и САЩ до нарастващата роля на десни и популистки партии, които се опират на расови и антиемигрантски нагласи и засилващ се национализъм, представляващ една от характеристиките на класическата форма на фашизъм. Десетилетията на масово неравенство, колапса на индустрията в развитите западни страни, данъчните отстъпки на финансовия елит, довели до фронтална атака върху социалната държава, възраждат открития фашистки дискурс и правят все по-неефективна маската на либералната демокрация. Публикувано наскоро международно изследване на „Галъп интърнешънъл за състоянието на демокрацията в различни страни в света показва, че в Европа, САЩ, Русия, Латинска Америка има особено силно разочарование  от либералната демокрация. В изследването на десетки хиляди хора по света е поставен въпросът „В каква степен сте съгласен или не сте съгласен със следното твърдение „Страната ми се управлява според волята на народа?“. В България 77 % от анкетираните отговарят, че не са съгласни, че страната се управлява по волята на народа, т.е. че има реална демокрация. В САЩ 56% отговарят по същия начин, в Русия – 69%, в ЕС и Швейцария общо така отговаря  57% от населението.[18] Повечето хора смятат, че на практика либералната демокрация не съществува. Неслучайно у нас основна институция, чрез която се осъществява либералната демокрация, е парламентът, към който обаче нивото на доверие през последните години е много ниско и е на равнище под една четвърт от населението на страната и непрекъснато пада, стигайки според изследване на „Маркет линкс“ в края на април 2022 г. едва до нищожните 8% от анкетираните граждани.[19] Гигантската част от българите нямат доверие в основната институция на либералната демокрация, въпреки заклинанията на безброй „демократи“ повече от три десетилетия как правят „преход към демокрация“. Либералната демокрация бе маската на неолибералния фашизъм, която сега губи тези възможностите да краси и прикрива неговото лице, както стана през 30-те години на миналия век в Европа.

Затова не е случайно, че в София по улиците през последните години може да видим нашарени по стените на сгради и огради  стотици пречупени кръстове, а в българското интернет пространство свободно можеш да си свалиш „Моята борба“ на Хитлер, т.е. пропагандата на нацизма я има и в българското публично пространство. На редица места, включително и по интернет можеш да си купиш чашка или значка с образа на Хитлер. Подобни тенденции на нарастващи проявления на фашизъм се наблюдват в цяла Европа и САЩ. През последните години десетки организации и партии в САЩ и ЕС са поставени в класификацията на фашистки партии.[20]

Неслучайно на сайта на Европейската комисия по икономически и социални въпроси има статия, озаглавена „Фашизмът е във възход: откъде идва и как да го спрем с общ европейски отговор“. В нея се казва, че фашизмът преди Втората световна война е свързан тясно с голямата икономическа криза 1929–1933 г. и по подобен начин сега имаме криза, нарастващо неравенство и увеличаване на относителния дял на бедните.[21]  Неолибералният глобализиран фашизъм е в криза, след като доведе до рязко увеличаване на неравенството и промени в глобалното геополитическо разположение на силите. Това ражда нови версии на неофашизъм, свързан с национализма и популизма, както и нарастващи опасности от нова война. Военният сблъсък на Русия с Украйна придоби глобални измерения и доведе до нарастваща цензура до мащаби, непознати дори при предишната Студена война и допълнително падане на външно „демократичната“ маска на неолибералния капитализъм.

В тези условия отново се появяват форми на организация от типа на Отечествения фронт, за които пледира и се бори Георги Димитров при кризата и възхода на фашизма в Европа през 30-те години. На 14 юни 2022 г. група  организации обявиха в Националния пресклуб на БТА създаването на Обединен антифашистки фронт, в който влязоха Движение „Че Гевара“, „Безсмъртният полк“ – България,  Дискусионен клуб за леви идеи „Георги Кирков“ – Казанлък, Българският антифашистки съюз, Движение на русофилите „Петко Войвода“, Движение „Русофили“ – Казанлък и Обединен комитет „Младежки инициативи“. В обръщение към българския народ те заявиха, че си поставят за цел да станат платформа-обединение на всички обществени сили, които подкрепят борбата срещу съврменните прояви на фашизъм и нацизъм у нас и по света.

––––––––––

[1] Totalitarianism, In: The Blackwell Encyclopedia of Political Thought, Ed. By D. Miller, Oxford-Cambridge, 1991, pp. 524-526.

[2] „Режимът на Путин става все по-фашистки“, https://www.dw.com/bg/%D1%80%D0%B5%D0%B6%D0%B8%D0%BC%D1%8A%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D1%83%D1%82%D0%B8%D0%BD-%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%B2%D0%B0-%D0%B2%D1%81%D0%B5-%D0%BF%D0%BE-%D1%84%D0%B0%D1%88%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BA%D0%B8/a-61776434, 12.05.2022

[3] Янакиев, Калин. Путинизмът – фашизъм на ХХI век, https://kultura.bg/web/%d0%bf%d1%83%d1%82%d0%b8%d0%bd%d0%b8%d0%b7%d0%bc%d1%8a%d1%82-%d1%84%d0%b0%d1%88%d0%b8%d0%b7%d0%bc%d1%8a%d1%82-%d0%bd%d0%b0-%d1%85%d1%85%d1%96-%d0%b2%d0%b5%d0%ba/, 27.03.2022

[4] Snyder, Timothy. We Should Say It. Russia Is Fascist, In: The New York Times, https://www.nytimes.com/2022/05/19/opinion/russia-fascism-ukraine-putin.html, May 19, 2022

[5] „Комунизмът не е мъртъв. Червеният човек отново променя формите си“, https://www.dnevnik.bg/knigi/2022/06/16/4358573_komunizmut_ne_e_murtuv_cherveniiat_chovek_otnovo/, 16.06.2022

[6] Патрушев заявил о превращении неолиберализма коллективного Запада в неолиберальный фашизм, https://www.m24.ru/news/politika/17052022/462174, 17 мая 2022

[7] Snyder, Timothy. The American Abyss, In: The New York Times, https://www.nytimes.com/2021/01/09/magazine/trump-coup.html, January 9, 2021

[8] Днешният социалистически фашизъм е по-опасен от германския, https://komunistibg.wordpress.com/2019/06/17/1-470/, 17.06.2019

[9] Soucy, Robert. Fascism, In: Britannica, https://www.britannica.com/topic/fascism, June 13, 2022

[10]  Maher, Stephen, Scott Aquanno. The new finance capital has blurred the line between industrial and financial corporations, https://blogs.lse.ac.uk/usappblog/2021/04/03/the-new-finance-capital-has-blurred-the-line-between-industrial-and-financial-corporations/, April 3, 2021

[11] Giroux, Henry A. The Politics of Neoliberal Fascism, In: https://www.tikkun.org/the-politics-of-neoliberal-fascism, August 21, 2018

[12] Andrea Micocci and Flavia Di Mario. The Fascist Nature of Neoliberalism, Routledge,  2017

[13] 69 of the richest 100 entities on the planet are corporations, not governments,  figures show, In: https://www.globaljustice.org.uk/news/69-richest-100-entities-planet-are-corporations-not-governments-figures-show/, October 17, 2018

[14] Giroux, Henry. Neoliberal Fascism as the Endpoint of Casino Capitalism, In: Fast Capitalism, 2019, Vol. 16, N 1

[15] Cadelli, Maneula. Neoliberalism is a form of fascism, In: https://renegadeinc.com/neoliberalism-is-a-form-of-fascism/, 26.07.2019

[16] Giroux, Henry A. The Nightmare of Neoliberal Fascism, In: Truthout, https://truthout.org/articles/henry-a-giroux-the-nightmare-of-neoliberal-fascism/, June 10, 2018; Giroux, Henry A. Neoliberal Fascism and the Echoes of History, In: Truthdig, https://www.truthdig.com/articles/neoliberal-fascism-and-the-echoes-of-history/, August 2, 2018

[17] New Report: The global decline in democracy has accelerated, In: Freedom House, https://freedomhouse.org/article/new-report-global-decline-democracy-has-accelerated, March 3, 2021

[18] Изборите по света са възприемани като по-скоро свободни и честни. Властта по света обаче не е докрай припозната като отговаряща на волята на народа, https://www.gallup-international.bg/45995/elections-around-the-world-are-considered-free-and-fair/, 6 юни 2022

[19] Криза на доверие, https://www.marketlinks.bg/storage/INFOGRAPHIC%20NRS%20Politics%2004.2022.pdf, 15.05.2022

[20] List of fascist movements by country, https://en.wikipedia.org/wiki/List_of_fascist_movements_by_country_U%E2%80%93Z, June 15, 2022

[21] Fascism on the rise: where does it come from, and how to stop it, with a common European response, https://www.eesc.europa.eu/en/news-media/news/fascism-rise-where-does-it-come-and-how-stop-it-common-european-response, October 30, 2018
–––––––––––––
Доклад пред научната конференция „140 години от рождението на Георги Димитров”, проведена на 15 юни 2022 г. в Руския културно-информационен център в София.

Предишна статияБСП ТРЯБВА ДА СЕ ГОТВИ ЗА ИЗБОРИ. НЕ МОЖЕ НАЙ-БЕДНАТА ДЪРЖАВА В ЕС ДА НЯМА СИЛНА ЛЕВИЦА
Следваща статияАКТУАЛНОСТ НА ВЪЗГЛЕДИТЕ НА ГЕОРГИ ДИМИТРОВ ПРЕЗ ВТОРОТО ДЕСЕТИЛЕТИЕ НА XXI ВЕК
Avatar photo
Проф., д.ф.н. Васил Проданов e преподавател в УНСС. Бил е главен секретар на Българското философско дружество (1978 – 1989), директор на Института за философски науки (1988 – 1992) и на Института за философски изследвания към БАН (1995 – 2010). Автор на стотици научни публикации, излезли в България, САЩ, Русия, Германия, Франция, Испания, Холандия, Полша и много други страни в света. Автор на 21 книги, сред които „Познание и ценности“, „Биоетика“, „Биосоциални ценности“ и др. Проф., д.ф.н. Васил Проданов е член-кореспондент на БАН, професор, доктор на философските науки. От 1988 до 1992 г. е директор на Института за философски науки, а от 1995 до 2010 г. – директор на Института за философски изследвания към БАН. Автор на 24 книги и 550  научни публикации в България, САЩ, Русия, Германия, Франция, Испания, Холандия, Полша и много други страни. Специализирал е и чел лекции в Русия, САЩ, Великобритания, Унгария. Директор на Тракийския научен институт. Идеологически интерпретации на периодите 1944 – 1989 и 1989 – 2019 г.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук