БЪЛГАРСКИ ПОКЛОН ЗА БУДЕЩИТЕ ЧОВЕШКОТО У ЧОВЕКА ВИКТОР ХАРА И ВИОЛЕТА ПАРА

Вечер-възпоменание за големите чилийски творци Виктор Хара и Виолета Пара изпълни Клуб „Журналист” в СБЖ с песни, стихове, филми и спомени за едно разтърсващо време с вечни послания.

0
864

На 3 октомври т. г., точно между Световния ден на поезията и музиката, отбелязван на 1 октомври, и Деня на чилийската музика, честван на 4 октомври, в Клуб „Журналист” на СБЖ се събраха поети, бардове, журналисти, за да почетат юбилеите на двама от най-ярките и световноизвестни представители на културата, поезията, музиката на Чили. Става дума за легендарния поет, певец, композитор и режисьор Виктор Хара, убит от чилийската военна хунта след преврата през септември 1973 г., и за „майката” на автентичната чилийска песен, дарената с още много таланти Виолета Пара.

На 28 септември т. г. се навършиха 90 г. от рождението на Виктор Хара, а на 4 октомври – 105 г. от рождението на Виолета Пара. Съвсем съзнателно чилийците са избрали точно нейния рожден ден, за да го обявят и за празник на своята национална музика.

На 28 септември т. г. се навършиха 90 г. от рождението на Виктор Хара, а на 4 октомври – 105 г. от рождението на Виолета Пара

Възпоменателната вечер под надслова „Виктор Хара, Виолета Пара и честните песни от Чили до България” бе организирана съвместно от Сдружението на испаноговорещите журналисти в България (СИЖБ) и от Съюза на българските журналисти (СБЖ).

Събралите се в Клуб „Журналист”, сред които бяха и посланиците на Куба и Аржентина – Н. Пр. Каридад Ямира Куето Милиан и Н. Пр. Алфредо Атнасоф, както и представителят на Почетното консулство на Чили Андрес Сааведра, бяха приветствани от председателката на УС на СБЖ Снежана Тодорова.

Известният поет и бард Ивайло Диманов, който е и управител на Клуб „Журналист”, обяви, че тъй като вечерта е посветена на певци, началото ѝ също ще е песенно – с участието на български бардове и поети, чието творчество носи честни и хуманни послания, като завещаните ни от Виктор и Виолета.

Пръв с китарата си и с яркото си пончо пред публиката застана изпълнителят на латиноамерикански песни Янко Константинов, наследник на традицията на легендарното дуо „Лос Хемелос”, в което пееха, уви, вече отишлите си негови баща и чичо Димитър и Николай Константинови. Той изпя на испански специално подготвената за събитието песен на Виктор Хара „Каминандо” („По пътя”), както и своя авторска песен.

Последваха участията на бардовете Светлана Йонкова и Асен Масларски. Те развълнуваха публиката със сърцатите си изпълнения. Светлана Йонкова изпя песен, посветена на Виктор Хара и създадена преди над четири десетилетия от нейния преподавател Йордан Колев, написал музиката по текст на Чавдар Иванов. Второто ѝ изпълнение бе на нейна авторска песен със страстен апел към българите да се събудят за по-достойна съдба. Асен Масларски на свой ред пламенно представи преведена на български песен на Виктор Хара, пята преди години и от Михаил Белчев. Българският ѝ текст е на поета Богомил Гудев.

Асен Масларски изпя песен на Виктор Хара, преведена на български. Снимка: Добрин Керестелиев

Дуото Людмил Димитров-Пламен Бояджиев от групата „Забранени символи“ пък изпя в превод на български, направен от Людмил, и в нов аранжимент прочутата песен на кубинеца Карлос Пуебла в памет на латиноамериканския революционер Ернесто Че Гевара.

Вечерта продължи с прожекцията на документалния филм на големия кубински кинодокументалист Сантяго Алварес (1919-1998), заснет през 1973 г., „Тигърът скочи и уби, но той ще умре, ще умре”. Заглавието е по стих на кубинския поет революционер Хосе Марти. Самият филм е силно емоционален и експресивен. Изграден е от документални кадри, много от които отразяват извършения в Чили на 11 септември 1973 г. военен преврат, като те са озвучени само от 4 песни – една на Виолета Пара („Какво ще каже Светият отец”) и три на Виктор Хара („Душа, пълна със знамена”, „Помня те Аманда” и „Молитвата на орача”).

На екрана – изпълнение на Виктор Хара във филма на Сантяго Алварес. Снимка: Добрин Керестелиев

Като познавачка на Чили и Латинска Америка и като една от организаторките на възпоменателната вечер, се включих в по-нататъшния ѝ ход с разкази по предвидените теми. Представих допълнителни детайли за филма на Сантяго Алварес, както и за работата на други документалисти в Чили, заснели разтърсващи кадри около преврата. Сред тях особено изпъква приносът на германците от някогашната ГДР Герхард Шойман и Валтер Хайновски, оставили уникални киносвидетелства за онова време.

Нататък поведох подробен разказ за живота и творчеството на Виктор Хара и Виолета Пара, прочетох и преводите на текстовете от прозвучалите във филма на Сантяго Алварес техни песни. „Молитвата на орача” е преведена н български от поета Виктор Самуилов, а „Помня те, Аманда” – от поета и публицист Калин Донков, станал през 1974 г. инициатор за издаване в България на албум с две плочи с песни на Виктор Хара. Албумът е съвместно дело на „Балкантон” и на тогавашния седмичен вестник „Антени”, в който е работел Донков. На обложката на албума, станал хит навремето, са публикувани текстовете на няколко от най-известните песни на Хара – на испански и на български. Българските преводи са направени от изтъкнати наши поети – Виктор Самуилов, Георги Константинов, Калин Донков, Калина Ковачева, Кирил Гончев, Матей Шопкин, Петко Братинов – със съдействието на тогавашни студентки по испански филология. Имало много желаещи да участват поети, но нямало възможност да се включат всички – и някои дори се обидили. Това разказа предварително пред организаторите на възпоменателната вечер Калин Донков, който беше възпрепятстван да присъства на нея, но отправи поздравления за инициативата. Той сподели още, че и до днес се гордее с приноса си за издаването на албума на Виктор Хара в България.

На задната страна на обложката на този албум е публикуван и българският превод на последното, останало недовършено и разтърсващо стихотворение на Виктор. То е писано от него на стадиона „Чили”, изпълнен от превратаджиите с 5000 затворници, сред изтезания, гаври и убийства, малко преди палачите да погубят и самия Виктор…

На обложката на албума е отбелязано още: „Всички възнаграждения са преведени във фонда за солидарност с борещия се чилийски народ”.

Албумът с песни на Виктор Хара, издаден в България през 1974 г.

На възпоменателната вечер в Клуб „Журналист” дойде поетът Матей Шопкин, превел за този албум сатиричната песен на Виктор „Къщичките в Барио Алто”. Тя изобличава цинизма на обитателите на богаташкия квартал в Сантяго и техните заговори срещу правителството на президента социалист Салвадор Алиенде. Този превод бе прочетен пред събралата се публика, както и преводът на жизнерадостната песент „Човекът е създател”, направен от Георги Константинов.

Последва видео-откъс от последното телевизионно участие на Виктор Хара по време на негов гастрол в Перу през юли 1973 г. Публиката можа да види и чуе с каква искреност той казва, че не харесва определението „певец на протеста” и не го смята за валидно за себе си. Предпочита да се нарича „народен певец” и смята, че любовта е есенцията на неговото творчество, а и на самия живот – не само любовта между мъжа и жената, но и любовта към хората, към родината, към труда, към живота, към доброто.

Видеа с много снимки от живота на Виктор и Виолета, озвучени с най-емблематичните им песни  – „Манифест” и „Благодаря на живота”, послужиха като фон за разказа ми за живота на двамата творци.

Припомних, че Виктор Хара е роден на 28 септември 1932 г. в провинция Нюбле, Централно Чили. Природно надарен е с разностранен, искрящ творчески талант. Въпреки бедния си произход, именно с дарбите си спечелва стипендия и получава елитарното за времето си университетско образование на театрален режисьор, а по-късно печели с постановките си национални и международни награди.

Качествата си на певец проявява като солист на фолклорния ансамбъл „Кункумен”, с който през 1961 г. прави дълго турне из Европа, посещавайки включително и България. След завръщането си от турнето сключва брак с живеещата в Чили англичанка Джоан Търнър, която е балерина и е била негова преподавателка в Театралната школа. В семейството им растат две дъщери – Мануела, която е от първия брак на Джоан, и общото им дете Аманда.

Виктор Хара със семейството си – жена си Джоан и дъщерите Мануела и Аманда

Виктор се отдава по-сериозно на пеенето, писането на поезия и композирането под влиянието на голямата фолклористка Виолета Пара, която го насърчава да разгръща тези свои таланти. Самата Виолета се смята за основоположничка на движението „Нова чилийска песен”, което съчетава социална тематика с фолклорни мотиви.

Родената на 4 октомври 1917 г. Виолета Пара израства в многодетното семейство на учител по музика и шивачка. Скромният произход не пречи на избуяването на нейните творчески дарби и на непокорния ѝ нрав, разчупващ догмите на „женското поведение” в онези години.

Освен на пеенето, събирането на фолклорна музика, писането и изпълняването на собствени песни (общо 231 на брой), Виолета е отдадена и на изобразителното изкуство и занаятите – бродира и апликира красиви килими с наивистични мотиви, рисува, изработва ярка керамика. През 1964 г., докато се изявява като певица в Европа, в парижкия Лувър е организирана и изложба на нейни килими. Тя е единствената латиноамериканка, чиито творби за представени в този прочут световен музей.

Виолета Пара съчетава талантите на поетеса, композиторка, певица, художничка

При завръщането си в Чили Виолета полага много усилия за създаване на собствен артистичен център в паркова зона на Сантяго. Но той няма желания от нея успех, което, заедно с голямо нейно любовно разочарование, поражда у Виолета дълбока депресия, подсилена и от невъзможността да се измъкне от примката на натрупани покрай изграждането на центъра дългове. Всичко това я тласка към решението да сложи край на живота си и тя се самоубива на 5 февруари 1967 г.

Едва след смъртта ѝ чилийското общество истински оценява размаха на нейния талант, а като продължение на нейните завети се разраства и движението „Нова чилийска песен”. Истинско негово средище става клубът „Пеня де лос Пара”, открит от дъщерята и сина на Виолета – Исабел и Анхел Пара, които също са известни певци. Там редовно пее и Виктор Хара, както и други изпълнители и състави, включили се след това активно в културната програма на кампанията за президентските избори в Чили през 1970 г. Техният принос изиграва ключова роля за победата на кандидата на лявата коалиция Народно единство, социалиста Салвадор Алиенде.

Виктор Хара пее за народа и сред народа

Алиенде влиза в историята като „другаря президент”, а предприетите от него преобразования – като „мирната чилийска революция”, първият опит в света да се върви към социалистическо общество по ненасилствен, конституционен път. Но ожесточението на дясната опозиция и намесата на САЩ, почувствали заплаха за диктата си в Латинска Америка и за печалбите си от нейните природни ресурси, водят до кървав военен преврат срещу правителството на Алиенде, извършен на 11 септември 1973 г. Алиенде загива, убити са или „безследно изчезват” хиляди негови привърженици, още десетки хиляди преминават през центрове за мъчения, затвори и концлагери, около един милион чилийци емигрират, като част от тях посрещаме и в България.

Сред най-емблематичните жертви на военната хунта е зверски убитият като затворник на стадиона „Чили” в Сантяго Виктор Хара. След жестоки изтезания там – само заради песните му – той е разстрелян с 44 куршума, а тялото му е изхвърлено заедно с други убити край оградата на Централните гробища в Сантяго. Датата, на която го откриват – 16 септември 1973 г., е прието да се смята и за дата на смъртта му.

Палачите обаче така и не успяват да заглушат песните на Виктор Хара, които литват и по света при разгърналото се тогава мощно международно движение за солидарност с народа на Чили. За това много спомага съпругата му Джоан, която се включва активно в това движение, разпространява и популяризира творческото наследие на Виктор. Джоан е гостувала и в България като почетен гост на Първия фестивал на политическата песен „Ален мак” в Благоевград през 1975 г. Тогава я придружава английският режисьор Стенли Форман, създал през 1974 г. по нейно интервю документалния филм „Компаниеро Виктор Хара от Чили”.

На възпоменателната вечер в Клуб „Журналист” бе излъчена част от този филм с разказ на Джоан за зловещия удар на фашизма по Чили, за многобройните му жертви, от чието общо име говори и тя, разказвайки за своя Виктор.

Джоан написва и вълнуваща книга за него – „Недовършената песен”. При завръщането си в Чили през 80-те Джоан основава и Фондация „Виктор Хара”, съхраняваща неговата памет. Активно участват в работата на Фондацията и дъщерите ѝ Мануела и Аманда. Семейството упорито полага многобройни усилия през годините, за да бъдат установени, издирени и осъдени убийците на Виктор Хара. Изясняването на цялата истина около това престъпление става възможно едва през 2009 г., когато някогашен войник новобранец, служил като охрана на стадиона „Чили”, се съгласява да даде свидетелски показания за зверските гаври с певеца, на които по неволя е присъствал. Извършителите са група от деветима офицери, които също вече са установени. Осем от тях са ефективно осъдени и са в затвора. Деветият, който е направил изстрела, прекъснал живота на Виктор, е Педро Бариентос. Живее от десетилетия в САЩ и чилийското правосъдие още не може да издейства екстрадицията му. През 2016 г. той е осъден от американски съд да изплати финансова компенсация на семейството на Виктор Хара, но и това решение още не е приведено в изпълнение.

В Чили се отнасят с трепетна почит и обич към Джоан Хара, която през всичките десетилетия на дългата си борба за справедливост за Виктор не спира да повтаря, че това е и борба за паметта и правата на всички безименни или пренебрегвани жертви на хунтата.

Разказах пред публиката в Клуб „Журналист” за няколкото си срещи с Джоан Хара през годините, включително на концерт през 2008 г. в памет на Виктор на стадиона в Сантяго, на който е бил убит и който днес носи неговото име.

Джоан Хара с авторката през 2008 г. в Сантяго, на стадиона, където е бил убит Виктор Хара

Виктор Хара и до днес оглавява всички анкети за „любим певец” в Чили, а 90-годишнината му сега бе отбелязана в родината му с десетдневка с културни прояви в негова памет.

Припомних, че по време на масовите протести в Чили против неолиберализма и за социална справедливост през октомври-ноемри 2019 г. по площадите постоянно ехтеше една от най-популярните  и винаги актуални песни на Виктор „Правото да живееш в мир”. Написана по повод войната във Виетнам, тя и днес звучи удивително съвременно. Често я изпълняват и участниците в станалия традиционен ежегоден фестивал „Хиляда китари за Виктор Хара”. Пред публиката в Клуб „Журналист” бе показан клип с такова масово китарно-площадно изпълнение на тази песен от октомври 2019 г.

По-нататък по време на възпоменателната вечер бе разказано за още български творци, свързали творчеството си с паметта за Виктор Хара. Така например българският актьор Димитър Герасимов изиграва ролята на Певеца, убит от военните в препълнен със затворници стадион, във френско-българския филм от 1975 г. „Над Сантяго вали” на чилийския режисьор Елвио Сото. А българският скулптор Димитър Остоич (1928-2010) през същата 1975 г. извайва бюст на Виктор Хара. Людмила Писарева, вдовица на поета испанист Никола Инджов, десетилетия наред популяризирал у нас латиноамериканската поезия и литература, който си отиде през 2020 г., разказа колко са били потресени двамата със съпруга ѝ при вестта за преврата в Чили и последвалите репресии. Тя показа донесена от нея книга от поредицата „Поети с китара”, издадена през 1987 г., която съдържа преводи на песни на Виктор Хара, както и малка плоча с негови изпълнения. Всички преводи в това издание са дело на Никола Инджов.

Людмила Писарева с книгата с песни на Виктор Хара, преведени от съпруга ѝ Никола Инджов. Снимка: Родолфо Санони Гомес

В Клуб „Журналист” бе пуснат и запис на стихотворението на голямата българска поетеса Ваня Петкова (1944-2009) „Послание до генерал Пиночет”. То е написано скоро след преврата в Чили. В него е споменат и Виктор Хара. В записа, изпратен специално за събитието с поздрав от дъщерята на поетесата Оля Ал-Ахмед, самата Ваня Петкова чете творбата си със силна емоция.

Възпрепятстваният лично да участва във възпоменанието известен фотограф и журналист Христо Събев изпрати свой писмен разказ за срещата си на кинофестивала в Ташкент през 1980 г. със Стенли Форман, автора на споменатия филм „Компаниеро Виктор Хара от Чили”. Пред Събев англичанинът споделя топлите си спомени за България от няколко свои гостувания у нас, включително и заедно с Джоан Хара през 1975 г.

Интересно изказване направи живеещият у нас от десетилетия еквадорец Родолфо Санони Гомес, пристигнал навремето, за да следва в България и години наред свирил на различни инструменти в популярния музикален състав на еквадорските студенти. Този състав бе редовен участник в провеждалия се в София през 80-те студентски фестивал на политическата песен „Виктор Хара”, както и в международния фестивал на политическата песен „Ален мак” в Благоевград. А освен това не пропускаше да се включва със свои изпълнения в митингите и срещите в Чилийския клуб в столицата – културно-политически средище не само за чилийските емигранти, намерили у нас подслон в годините на диктатурата в родината си, но и за всички латиноамерикански студенти, за всички българи, увлечени по Латинска Америка. Санони направи обзор на ролята на левите творци и интелектуалци в Латинска Америка по онова време, подчертавайки: „Интелектуалците са част от мислещия елит на една страна или регион. Те са субекти, които от научни, от хуманистични и от артистични пространства водят диалог с политическата и социалната реалност. В този смисъл искам да посоча как музиката, като част от тази социална група, влияе на политическите промени в Латинска Америка”. Той припомни как през 70-те години на миналия век из различни страни на региона се заражда „протестната музика”, чиито представители спомагат за изграждането на „мощен съюз между политиката  и народа”. Представител именно на тази тенденция е и Виктор Хара, който е „гордостта за чилийския народ и Латинска Америка, народен певец и работник на демократичната култура”. Санони подчерта, че героите, мъчениците, жертвите на толкова латиноамерикански диктатури никога не умират, а „присъстват в сърцата ни завинаги, завинаги”.

Санони от Еквадор (вдясно) показва снимка на състава на еквадорските студенти, с който е свирил и пял

Сред гостите на възпоменателната вечер бе и дипломатът Стилиян Бурханларски, задълбочен експерт по Чили и Латинска Америка. Той е познавал лично Виктор Хара, с когото се среща в Сантяго още по време на правителството на Народното единство. Виждат се отново през август 1973 г., броени дни преди преврата и убийството на Виктор. Това става в Берлин, където по онова време се провежда Десетият световен фестивал на младежта и студентите, а Виктор е в чилийската делегация. Никой не знае, че тогава са последните му концерти…

 

Хуманните песни на Виктор Хара „зареждат“ и днес

„Чили, ти беше република странна на другия край на земята./Сега ти си моя дълга рана по крайбрежието на душата,” написа Любомир Левчев (1935-2019) след чилийския преврат. Толкова много хора у нас тогава чувстваха същото, толкова много спомени и емоции пламват и до днес при докосването до тази тема…. Виктор Хара и Виолета Пара са символи и кодове на онова време, когато и за нас, в България, а и за мнозинството хора по света светлите пориви и чистите помисли бяха единственият естествен и добър начин на живот, а насилието и военният ботуш бяха противоестествено и еднозначно зло.

Въпреки цялата последвала отрова, разляла се из планетата с неолиберализма, за първи път експериментиран от „чикагските момчета” тъкмо в „стерилизираното” от Пиночет Чили, вечери като тази, в която отново отворихме душите си за спомена за Виктор и Виолета, са оптимистичен знак, че будещото човешкото у човека изкуство продължава да е най-нужно и най-живо…

8 октомври 2022

От сайта „Барикада“
https://baricada.org/2022/10/08/chile-victor-jara-90-violeta-parra-105/
  

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук