ДА СИ ИЗГРАДИШ ДОМ НА ПАРНАС

90 години от рождението на Велин Георгиев

0
496

През 2023-а Велин Георгиев, ако би бил сред нас, щеше да навърши 90 години. Поет, белетрист, публицист, литературен ценител, приятел, чудесен човек…

„Тук, на това място – според както самият той би казал (и наистина казва в белетристичната си книга „Живак от счупен термометър“, 2017), – би трябвало да пише, че Велин Георгиев е роден на 21 ноември 1933 г. в с. Крупник, Пиринския край… Че е автор на 40 книги с поезия и публицистика… Че е създател и художествен ръководител на Националния литературен салон „Старинният файтон“… Че това, че онова…
Няма смисъл“.

Наистина. Биографията, която свършва с рождената дата и свършва с датата на смъртта няма смисъл за поета. За поета имат смисъл единствено тревожните брожения на неговия Дух, нестихващите вулканични изблици на неговото Слово, което ни остави и в което душата му, докато той бе жив, се е вграждала ден след ден, година след година.

* * *

Много съм писала за Велин Георгиев – за поезията му, за прозата му, за личността му, за обаянието му, за дейността му, главно като създател и художествен ръководител на Националния литературен салон „Старинният файтон“, защото тя бе много важна, апостолска. Във времена, когато литературата бе изтикана в ъгъла, той изведе писателите на видело, създаде трибуна, даде им думата. Знаеше какво е да отнемат думата на Владетеля на думите. Защото след стихотворението „Чужда кръв“ (1963) думата му десетилетия наред бе отнемана или цензурирана. Неслучайно една от стихосбирките му носи емблематичното заглавие „Искам думата“ (1980). Затова след 10 ноември 1989 той сам си даде думата, откривайки през 1995-а своя литературен салон, и после щедро я предостави на нас, писателите. Именно демократичният дух на Салона, заложен от Велин Георгиев в основите му, е запазен и до днес. Поетът не понасяше органично всичко, което ограничава твореца и въобще човека.
Неслучайно на 8 август 1991 той e нахвърлил половин страничка (на ръка):

„Искам да издавам подобие на вестник или списание със заглавие СЪПРОТИВА, в което да воюва човешкият Дух с фашизма от появата му до наши дни и ПОСЛЕ…
Трябва да се съпротивлява Духът на всичко, което се нарича ДИСКРИМИНАЦИЯ. А то е фашизъм“.

Срещам такива фашисти (в смисъла на Велин Георгиев) и днес. Бих ги нарекла дори гестаповчета, защото се изявяват като чиновници и писарушки в учреждения, медии, общества, където в своя угода „употребяват“ дадената им някаква властчица, като потискат, забраняват, отричат, клеймят онези, които не маршируват с тях. Само дето още не горят книги, но може и дотам да стигнат, ако някой не ги спре. Те не са далече от нас. Сред нас са. Дискриминират под всякаква форма: тук ни пропуснали, там ни премълчали; тук затворили врата под носа ни, там – казали зад гърба ни унищожителна дума… Велин Георгиев ги познаваше много добре. Бяха тровили живота му преди Промяната. Тровеха го и след нея. Затова… Прав си, Велине! Трябва да се съпротивляваме на фашизма. Във всичките му форми, открити и прикрити зад кухолейни фрази. Защото фашистите (в твоя смисъл) и днес отнемат думата на поета, заглушават гласа му, цензурират, забраняват, премълчават го и така той е като че захлупен с шапка невидимка за своите съвременници! Но не и за бъдните хора… Защото поетът живее във времето, в което се е родил, ала пише за всички времена. Неговото време на битуване е вечността. Нима съвременниците на Ботев го припознаха и оцениха подобаващо? Или припознаха и оцениха подобаващо Дебелянов, Вапцаров? Но ето, днес ги помнят, знаят, почитат. А онези, другите, ги няма…

* * *

Докато тия дни подготвях за печат книга за Велин Георгиев – поета, белетриста и литературния ценител, създателя на едно от духовните средища в София, което той нарече Национален литературен салон „Старинният файтон“, си мислех какво чудоносно същество е словотворецът. Приживе душата му „се заселва в думите“, изписани на белия лист от него. Тъй и бе изповядал Велин Георгиев – дали през смях, дали през плач – още в началото на новото столетие, в стихотворението „Подсказване“ за своята душа: „Но дори и във пиянството / се заселваше във думите“ (вж. стихосбирката „Шок“, 2002). За да не остави никакво в нас съмнение или двоумение какво точно ни „подсказва“, в същата тази своя книга е публикувал и стихотворението „Временно жилище“:

Днес си срещнах Душата в македонска балада.
И след миг от слушател над Пирин и Елада
полетях… Ала врана със криле ме чумоса:
Ти си целият рана. Следователно мой си… 

Викнах: Знам, че съм мърша, но душата е феникс.
Тя най-важното свърши: сви гнездо в стихотворения.
Само как й помагах. Колко дни, колко нощи
давах мило и драго… Врано, ето ти мощите…

И поставих в началото тези строфи, мен жилещи.
Беше временно тялото на душата ми жилище.

(През 2003-а в „Белязано дърво“, сборник с избрана лирика, „Подсказване“ вече е под заглавие „Местожителство на душата“. А в по-късна публикация – от 15 юни 2016 в сайта на сп. „Факел“ – последните два стиха са редактирани: „Но внезапно изчезна / злата врана, мен жилеща. / А душата пак влезе / в свойто временно жилище“.)

* * *

Мотивът за „заселването в думите“ под една или друга форма присъства в много от стихотворенията на Велин Георгиев и се прехвърля дори в прозата му, която пишеше в края на живота си. В последната му книга „Аз не съм дотука“ (2018) например този мотив, в различни варианти, е изведен като рефрен, а думите вече са му изградили „дом на Парнас“:

„Точно тук съм се вгледал в бялата страница като в мегдан, в който няма никой. Място за живот. Но животът е в теб, заселнико… Хайде, нали цял живот градиш дом на Парнас?“.

Да, тухла по тухла, стих подир стих през десетилетията той бе издигал своя „дом на Парнас“. И в края на живота си прекрачи в него завинаги.
Малко хора го разбираха. Не допускаха колко е нежен, крехък, съкрушим зад стройната му мъжествена осанка. И му вредяха – скрито или открито. Рядко някой се догаждаше колко е разточително богат на душа, колко е доблестен и колко смел зад неговата мълчаливост и скромност, макар целият му живот, видим като на длан, да свидетелстваше за това. И се опитваха да го съкрушат. Всячески.

Някой би казал, че пресилвам – та кой би искал да му навреди, да го съкруши, след като той всички ни бе представял в своя Салон, дори онези, които далеч не заслужаваха това поради оскъдицата на талант. Оплаквал ми се е неведнъж, че не може да им откаже, понеже сам е бил наритван в ъгъла и е наясно какво е. А на него му вредяха безпроблемно. Хора злонамерени и безмилостни. Едни – от завист, задето лети, пришпорил пегасите на Файтона. Други – за да го избутат от капрата и те да седнат. Ако не на мен, повярвайте на него. Ето стихотворението му „До сто и едно“ (непубликувано), написано на 22 март 2019, месец-два преди да почине:

Замълчаха приятели и врагове…
Абе вторите май са нащрек.
И от рекет към рекет
лобито им снове.
Ти недей се разсейва, а виж
кой капан са заложили.
Може да ти предложат и ложе.
Дръж на своя престиж.
Продължавай. Не стой.
Докажи се до сто и едно на сто.

И така – до края! И после… Вредяха му, без да им мигне окото… И се опитаха да го очернят и в смъртта… Но всуе… Прекалено голям е за враговете си – не могат да го досегнат. А и приятелите му не позволяват. (Дерибействаща напоследък в литературните среди особа, приела се на сериозно, след като се опита да откаже хората от Файтона, но безуспешно, днес дори се опитва да унищожи демократичния му дух, заложен от Велин Георгиев в Салона. Да има да взема!)
Много пъти съм се питала как Велин издържаше на постоянните им атаки, как се справяше с напрежението, на което непрекъснато го подлагаха, какво го крепеше. Едвам сега си давам сметка. Когато го нападаха, изместваха, пренебрегваха, пропускаха, не забелязваха, той се прибираше в своя „дом на Парнас“ и тухла по тухла, стих по стих го издигаше – още по-висок, по-просторен. Както бе казал навремето Монтен: „Моят дом е моята крепост“, тъй и Велин приемаше своя „дом на Парнас“ като крепост. Все в книгата му „Не съм дотука“ (2018), малко преди отново да срещнем вече познатото: „Вгледан съм в белия лист като нов заселник на ничие място, където няма никой. Място за живот. Но животът е в теб и ти си този, който… Хайде… Дом на Парнас…“, четем откровението му: „Защо да мисля за смъртта? Нали ме мисли тя. И в смъртта аз мисля да живея“.
Наистина провиденческо! Дори в смъртта просторният „дом на Парнас“, който Велин Георгиев сам си изгради, гарантира неговата безсмъртност. Той наистина днес живее и в смъртта. В Словото, което ни остави, в което приживе „се заселваше“ и в което, след като ни напусна на път за небесното си отечество, остави частица от своята субстанция… Тленното – на смъртта, нетленното – на живота, според както е положено… Оттук може би е усещането, че духът му бди над Файтона и ни пази от немилостивите му и немилостиви наши врагове…

* * *

СЛОВОТО Е ДОМ! Гениална догадка! Какво изящно продължение на Петко-Тотевата, също гениална, догадка – И КУЛТУРАТА Е ДОМ (под това заглавие през 2017 година излезе книга на Петко Тотев с публицистика). Но докато при литературния критик става дума за „екология на културата“, при поета нещата надрастват екологията, прехвърлят се в онтологията, ако може така да се каже. И така… СЛОВОТО Е ДОМ… „ДОМ НА ПАРНАС“… В НЕГО – ПРИЖИВЕ (НА ПОЕТА) – СЕ Е ЗАСЕЛИЛА ДУШАТА МУ… В НЕГО ПОЕТЪТ ЖИВЕЕ И СЛЕД СМЪРТТА…

А сега да си припомним захода на Иоановото Евангелие: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе“ (От Иоана свето Евангелие 1:1-5)… Разбирате ли за какво става дума? (Въпросът е риторичен.)

В друго – непубликувано – стихотворение (без заглавие) Велин Георгиев провъзгласява още един постулат от такъв висш порядък:

Виж какво било Словото.
Да си мислиш за някого –
много близък.
Понякога
да му казваш условности.
Да споделяш най-милото
на сърцето.
Въздишане, чувство
е поетическото изкуство.
Словото е милост.

„СЛОВОТО Е МИЛОСТ“. Като се замислиш и проанализираш тези думи в светлината на онези Иоанови прозрения за Словото… Боже мой, каква дълбочина и дълбина има в тях! И въобще в словото Велин-Георгиево! Затова все още творчеството на Велин Георгиев не е в полезрението на съвременниците. Него тепърва ще го изучават. Ние може и да не доживеем времето, когато това ще стане – толкова то е в бъдещето! Впрочем, поетът знаеше това. Защото поетът с подадине, поетът по Божия милост знае изначално някои такива нещица. Затова още през 90-те години на миналия век в стихосбирката „Лудница“ (1995) Велин Георгиев бе предупредил:

Важно ли е кой къде се ражда.
Важно ли е кой къде умира.
Идваш.
Някой вече ти досажда.
Тръгваш.
Някой вече те презира.
Може да си син
на Абисиния,
но какъв и кой си –
питат после.
Та мисли за после,
сукин сине.
„После“

И това „после“ може да се тълкува двояко: от една страна – после, по-нататък във времето, в бъдещето (тук, на земята); от друга – после, след живота, във вечността (там, на небето)… Всичко нашият приятел е предчувствал непогрешимо. Онези, които му пречеха, мислят само за днес и днешното виждат. Впрочем, я виждат, я не виждат и днешното. Защото Велин Георгиев не го видяха. Пропуснаха го. Трябва да виждаш в бъдещето (или да си от бъдещето!), за да го видиш, и то – в истинската му светлина. А той ги видя. И отправяше към тях простички, но някак неразбираеми за тях послания – като онова от сборника „Черна кутия“ (2005) например:

Всички думи губят своя смисъл,
губят стойността си изведнъж.
Ако мъжки песни си написал,
докажи на дело,
че си мъж.
„Условие“

Защото познавам много поети сред завистниците му, които по ботевски се кълняха в идеали и родина, ала само на думи. Стигнеше ли се до дела – смушваха се по дупките… При Велин Георгиев думи и дела се припокриваха. Напълно!

* * *

И понеже съм обхождала поезията и прозата на Велин Георгиев, както и „лирикокритическите“ му (определението е негово) етюди на длъж и шир, този път реших да се поровя в архива му, предаден на съхранение в къщата музей „Христо Смирненски“. Прехвърлих много неща, публикувани и непубликувани, писани на ръка върху разнообразни хвърчащи листчета и парчета от вестник, та дори и върху къс от хартиена салфетка, и най-вече – напечатани на машинка. Понякога – трудни, понякога – лесни за разчитане. Някои са датирани. Други – не, но подредени редом с датирани.
Спрях се на стихове, писани непосредствено след Промяната. Беше ми интересно как се е чувствал по онова време – най-после без ограничения и без цензури. Свободен от своите гонители, побързали на часа да се преиначат в негови приятели. Свободен сам да решава съдържанието на своите книги и съдбата си.
За моя най-голяма изненада, непубликуваните му, написани на ръка, стихове оттогава се оказаха хумористични. В един момент те прерастват в сатира, в сарказъм, в самоирония. Запазили са духа, дъха, най-точно – пушека на онова време. Но са и свръхактуални, някак пророчески – все едно за нашето време.
Ето например три епиграми, писани на 18-19 юни 1990, а сякаш днес:

АПЕЛ
Македонец, българин, турчин,
не се колебай, не се,
щом си бил номенклатурчик,
премини в СДС.

СТАРА ПЕСЕН НА НОВ ГЛАС
„Край Босфора
шум се вдига…“
Мили хора…
Петстотин години вече стигат.

ЛИДЕРЪТ НА ДПС
Във езика на Доган
лъска ятаган.

Или друга (без заглавие) – от 3 септември 1990:

Угасна тока. Опа.
Поехме пътя към Европа.

И още – от 3 ноември 1990:

ЗАДУШНИЦА
Припомняме дати
със свои заслуги.
Възкръсват предатели.
Забравяме други.

Кърви календара.
Кърви всяка дата…
Не случи България
със свободата.

И друга (без заглавие) – от 13 ноември 1990:

Каквито и думи да изречеш,
едва ли ще сепнеш с тях някого.
Върви си по пътя, пътувай, момче,
спомни си за Дякона.

Едва ли сте чели напоследък нещо по-силно като поезия от тези Велин-Георгиеви стихове за обезсмислянето на словото след всичкото очакване на нищо (не знам откъде ми дойде това „след всичкото очакване на нищо“, но много си е на мястото – може и да е чуждо!), за осмислянето на собствения смисъл или… на смисъла на своя живот…
А ето и епиграма от 25 януари 1991:

ПАРАДОКСИ
Времената се менят и с други
очи гледат новите поколения.
Престъпленията се оказват заслуги,
а заслугите – престъпления.

В четири реда – целият ужас с пренаписването на историята, включително и историята на литературата…
И още една епиграма (без заглавие) – от 19 септември 1991, която пророкува отлива на българите от избирателните секции днес и отлично обяснява защо:

Като слушам туй, което
обещават господата,
казвам си все пак: Поете,
помоли ги за звездата

да не ти я свалят само,
да помогнат да изгрее.
Но си мисля: Абе няма
как това да ме огрее.

Политиците са хора
главно със бита заети.
Чуй ги само как говорят!
Те са земните поети.

Речи, речи, много речи…
И се питам: кой ми пречи
да не дам аз свойто „да“
ей за тия господа.

Боже, без да се преструвам,
аз за всеки ще гласувам.

Спомняте си, нали? Колко обещаващи бяха тогава, в началото на Промяната, политиците, когато хората, разногледи от предизборните им балони, недоумяваха за кого по-напред да гласуват… И колко разочароващи са днес политиците, когато балоните им се спукаха и никой повече не вярва на празните им обещания…

И друга епиграма (недатирана и без заглавие), която в няколко реда обяснява всичко, дето преди месец-два „сто читатели“ и кусур нищеха ли, нищеха…

Светът е пълен с вересии
от Бога.
А тази наша орисия
двурога
е спонсорството от Сатаната…
О, Сатана!
Ти под аренда взе страната ни.

Виждате как постепенно усмивката от лицето на Велин Георгиев наистина изчезва. Три години на очакване, на надяване, на доверие/недоверие, а… нищо!
Ето, и в стихотворение (без заглавие), уж хумористично, ама не – от 6 септември 1992 – четем:

Много дълго вървях, а е нищо зад мен.
Нямат край тези пътища, чедо.
Гледам белия свят като теб изумен,
като теб изумено го гледам.

Като тебе и аз, мое мило дете,
от живота съм нямал представа.
Колко повече, чедо, човекът расте –
по-малък става.

Или в друго (без заглавие) – от 7 декември 1992:

За какво беше всичко това?
Тези устреми, тези копнежи!
И какви сомнамбулни слова!
И каква безнадеждност!

Това е. Илюзиите са сринати. Надеждата – погребана. Велин Георгиев се връща към привичното си лирическо амплоа. После изведнъж – от Нищото – се роди неговият литературен салон, на който даде име „Старинният файтон“. Не просто го създаде. Но и му вдъхна живот, като вгради себе си в него. Когато Файтонът навърши осемнадесет години, поетът ги ознаменува с литературнокритическия си сборник „Пълнолетие“ (2013). И продължи – с хъс и вдъхновение – по-нататък през годините… Тъй и написа на 24 април 2017:

На стар Файтон
към звездна кота
и аз се движа.
И се изнизвам от живота –
жив, за завиждане.
(в книгата „Живак от счупен термометър“, 2017)

„Изниза“ се от живота. Но се „засели“ в своя „дом на Парнас“.
Тук си, Велине! Още си още!
(Казвам това, перифразирайки неговите: „Тук съм!“ и „Още съм още…“.)

Литературно-музикална вечер във Файтона,
посветена на създателя му Велин Георгиев

На 21 ноември, когато точно преди 90 години идва на тоя свят един голям поет и голям човек – Велин Георгиев, в основания от него Национален литературен салон „Старинният файтон“ се проведе респектираща литературно-музикална вечер под наслов „В МЕН ПРЕПУСКА ТАБУН КОНЕ…“. Пред многобройната аудитория, препълнила залата в къща музей „Димитър Благоев – Дядото“ в столицата, сърдечно слово за поета произнесе д-р Елена Алекова, на която той преди смъртта си завеща своя Салон. Тя и прочете негови непубликувани стихотворения от 90-те години на миналия век. Спомени за Велин Георгиев от различни години разказаха негови приятели, колеги журналисти и поети, сред които литературният критик Пенчо Чернаев и белетристът проф. Банко П. Банков, Румен Петков, главен редактор на електронната медия „Поглед.инфо“, поетите Атанас Звездинов, Петър Андасаров. Матей Шопкин рецитала със стихотворение, посветено на Велин Георгиев, последваха изпълнения и топли думи на Петя Цолова, Владо Любенов, Марина Матеева, Илко Славчев, Виолета Станиславова, Райчо Русев – Райсън, Росица Копукова, Зинаида Чаушева. Прозвучаха и стихове на Уляна Пачева и Христо Милчев. Спомените на Бойка Велинова за нейния баща, разказани със сълзи в очите, развълнуваха всеки от присъстващите. А сред тях бяга и Татяна Велинова, другата от трите дъщери на Велин Георгиев, приятелите от младежките и по-зрелите му години д-р Магдалена Дикова и Димитър Копривленски, поетите Георги Славчев, Гео Каракашев, Йонко Бонов и други. Флейтистката Майя Сергиева-Богданова озвучи вечерта с прекрасните си изпълнения на творби от Албиони, Филип Кутев, Александър Райчев и Глук. Двучасовото официално тържество продължи още два часа в неформална обстановка, в която приятели и почитатели на Велин разказваха още и още за него, четоха стихове и почетоха паметта му подобаващо.

21 ноември 2023 г.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук