ПОЕТЪТ ГОВОРИ НА ВСИЧКИ ЕПОХИ

0
751

На 15 юни т.г., дни преди да се навършат 99 години откакто лъчезарното момче на българската поезия Христо Смирненски напусна този свят, домът му на ул. „Овче поле“ №116 в София отново е отворен за посещения.

 

 

* * *

Христо Смирненски си отиде, ненавършил 25 години. Завеща ни безсмъртни строфи. И неподправена любов – към онеправданите и угнетените, към притиснатите в челичените лапи на недоимъка, към прихванатите в оковите на мъката неизказана.
Какво желание да утеши, да приюти, да приласкае! Какво себераздаване!
Каква вяра – във всепобеждаващата правда на живота, която, ето, след секунда, след миг ще се покаже иззад ъгъла и ще възтържествува! Каква феерия от багри, звуци и възторзи. И… каква тишина – след бурята…

* * *

Героите на Христо Смирненски са сред нас като видения. Във все така разблудния, „скован от злоба“ столичен град „бездомните гаврошовци“ стоят с очи, жадно вперени във витрините. „Старият музикант“ все така приведено седи до моста и „тегли полекичка лъка“, а може би смъртта. „Малката цветарка“ все така плахо пристъпя между масите и предлага „златожълти хризантеми в кошничка кокетно малка“…
Всяка вечер „Витоша е тъй загадъчна и нежна“ на фона на свечеряващото се небе. И „вечната бедност и грижа“ все така потискащо „гледат през мътни стъкла“ подир случайните минувачи, потъващи в бледосинята мъгла на живота. И танцът на „снежинките сребристи“ е все тъй вълшебен през неизплаканите сълзи на нещастничетата, които „чувалчета снели от гръб“, треперят от студ до фенера…
Стихиите на протеста, бумтежите на бунта, ритмите на революцията са отшумели. Мощта на бурята, направила „непознати и велики“ в своя пик „довчерашните стенещи тълпи“, се е стопила, а… „Братя мои, мои бедни братя…“ – продължава да се носи над улиците на Ючбунар, над „сънния Люлин, прибулен с воала на здрач тъмносин“…

* * *

Въздействието на поезията му е неотразимо. Словото му зашеметява …

„Ах, летете, ескадрони! В устрема ви милиони
погледи са приковани със надежда и любов.
Свил десницата корава, целий свят се днес изправя
стреснат, трогнат, очарован от победния ви зов“…

Мечтата му за „вечна обич, вечна правда на земята“ намира нови и нови всеотдайни и чисти сърца.

* * *

Той провижда човека, както никой друг: от работника, „от гняв запален“, до стария вълк, „гузен и пиян“, който отива да си легне след безсънната празна нощ. Но провижда и силата отвъд човека, белязваща кръстния му път през бита и битието: от зеленоокия Мефистофел, който на кафе споделя пред него своя вечен земен опит, до лукавия Изкусител, превръщащ пак и пак простодушния „плебей по рождение“ в „принц по рождение“…
Рисунъкът му е нахвърлян, „на едро“, в движение. Палитрата му е наситена – от сиво-черно и тъмносиньо до теменужено и рубиненочервено. Изсред потискащия синьо-сивкав фон на неподвижната непрогледна мъгла, сякаш от нищото, изкристализират изящните му графики – фигурките на дечица, невинни и нежни, силуетите на мъже и жени, прихлупени от живота, и около тях – фасадите на сгради, искрящите глобуси, мътните прозорчета, гърбицата на Витоша, овалите на Люлин…

* * *

Сякаш е вграждал себе си в този град. Толкова е осезаем дори след сто години.
Помня, когато някога, в средата на 80-те, се озовах в столицата. Той започна да се мярка вседневно пред очите ми. Не, не точно… По-скоро отвътре, като че на клетъчно ниво усещах, че присъства навсякъде и във всичко. В улиците, зданията, хората… В планината, небето и снежинките дори… И недоумявах как е възможно – та нали това все пак бе София на 80-те години, а не онази София, на 20-те…
Много скоро, само след няколко години, персонажите му действително възкръснаха в пейзажите на града… И стихове – с неговите образи – идваха в главата ми от само себе си… Раждаха се от неговата „цветарка“ и преливаха в нови образи…

…По залеза, по улицата малка,
по мъките, по цялата земя
върви и плаче малката цветарка –
излъгана, захвърлена, сама.
И гасне старомодната й рокля
от погледите мъжки, от нощта.
Мълчат бездушно сградите високи,
мълчат студено бездните дълбоки.
Душата й угасна между тях.

Бликваха от неговите „гаврошовци“ и рисуваха други…

Сред пъстрите витрини на града,
сред делничната гмеж и надпревара,
под веселия ромон на дъжда,
под слънцето, под своя си звезда
живеят хора някакви. Клошари.

Те имат смачкан и потискащ вид,
отсъстващ поглед, неизвестно утре,
походка вяла, панталон протрит.
И имат още детство, гръб превит,
очи бездънни и душа безсмъртна…

Оттласкваха се от неговата „улична жена“ и се появяваше друга жена…

Почти на спирката последна
край кошовете за боклук
една жена свирепо гледа
с очи, заминали от тук.

Една жена в лъчите коси
от залеза на своя път –
на границата без въпроси –
полу при нас, полуотвъд.

Прозрачен ангел към всемира
след малко ще я поведе.
А тя дори не подозира
какво и как, и накъде.

* * *

Всичко това – заради поклона доземи. Заради възхитата. Заради почитта. Пред „слънчевото дете“. Пред гениалния Юноша. Пред провидеца Смирненски, надникнал преди сто години в нашето днес. Защото… Поетът се съизмерва не със своите съвременници и с времето, в което е живял, макар че и това го има. Поетът се съизмерва с времето въобще. Поетът говори на всички епохи. На всички езици. И всички хора и епохи го разбират.

* * *

Той уверяваше своите близки, приятели и любовта си Женя: „Аз твърдо вярвам в две неща: че ще оздравея и че човечеството ще оздравее чрез една пневмония на революциите…“ (в писмо до Женя Дюстабанова; Горна баня, 1 май 1923 г.), защото ги обичаше, не искаше да страдат. Но всъщност много преди това бе предсказал дори своята смърт:

И, мълчалив и блед сред бедните си братя,
ще понеса аз черния си кръст
и нека на гърди ми кървав пръст
да отбележи сетний ден в борбата
и Каин да разбий с картечен гръм
челото ми и земния ми сън.

А ти, другарко скъпа – сетна ми утеха,
възторжена и смела отмини
към слънцето на пролетните дни.
Аз ще целуна твойта светла дреха
и утрото на празника ни пръв
с корални капчици димяща кръв.

Предсказал – едно към едно, във всяко отношение. В включително и относно „лакеите“ (от предсмъртния му бележник), т.е. онези лоясали „революционни сърца“ (от писмото до Женя, цитирано по-горе), които биха могли „да се употребят за сапун при тая скъпотия на тлъстините“.
И на техния фон – двусмисленият образ на онази „пневмония на революциите…“, която ще е оздравителна за човечеството.
Който има ухо – ще чуе. Който разбира – ще разбере.

Къщата-музей „Христо Смирненски“
отново посреща почитателите на поета

Проблемите на къщата-музей „Христо Смирненски“ започват след 1989-а, когато тя започва да се руши и има спешна нужда от ремонт. В забързаните, трескави години на объркания българския преход обаче никой не се решава да отпусне средства за ремонт и през 2004 година тя е затворена за посещения. Благодарение на финансовата и моралната подкрепа на Министерството на културата днес сградата е изцяло реновирана от Националният литературен музей.

В двете стаи, където е живяло многолюдното семейство Измирлиеви, бежанци от град Кукуш, Македония, в периода от 1916 до 1923 г. и където Христо Смирненски пише емблематичните си стихотворения, белетристични и публицистични творби, е възстановена автентичната атмосфера. В основата на битовата експозиция са оригинални вещи и обзавеждане, подарени от родствениците на поета, след като през 1956-а е решено къщата да се превърне в музей. За първи път музеят отваря врати през 1959 година.

В залата на втория етаж е подредена експозиция с лични вещи, кореспонденция, оригинални ръкописи, снимки, първи и по-нататъшни издания на произведения на Христо Смирненски. Изложбата следва хронологично и тематично жизнения и творческия му път. Сред най-интересните експонати са негови лични вещи: театрален бинокъл, инкрустиран със седеф, фотоапарат с комплект декоративни плаки, джобен часовник, „Микроскопична енциклопедия“ с негови стихове, подписани с псевдонима Ведбал, и илюстрирани от художника Тома Григоров, тетрадка с късни творби, която е в основата на стихосбирката му „Да бъде ден“ (1922), предсмъртният бележник на поета, притежание на Националния литературен музей и др. В изложбата са включени още писма и подаръци, разменени между Христо Смирненски и Женя Дюстабанова, неговата годеница, семейни и лични снимки на поета, портрети, живописни творби и графики по негови произведения на известни български художници. Припомнени са въздействащи редове от неговата поезия.

На официална церемония за откриването на възстановената къща-музей на Христо Смирненски на столичната улица „Овчо поле“ №116 присъстваха Илияна Йотова, вицепрезидент на Република България, Юрий Вълковски, заместник-министър на културата, представители на Министерството на културата, на столична община и район „Възраждане“, писатели, общественици, почитатели на творчеството на Христо Смирненски, сред които Боян Ангелов, председател на Съюза на българските писатели, Недялко Йорданов, Надежда Захариева, Георги Константинов, проф. Михаил Неделчев, председател на Сдружението на български писатели, Благовеста Касабова, проф. Мюмюн Тахир и много други.

Водещият Атанас Капралов, директор на Националния литературен музей, благодари на участниците в благородното начинание за възстановяването на къщата-музей и сподели: „Ние се стремим да правим мост между минало, настояще и бъдеще и ще организираме литературен салон, който от есента ще заработи и ще събира днешните големи български писатели и поети“.
В словото си вицепрезидентът Илияна Йотова подчерта: „Впечатлителен и наблюдателен, забелязващ неща, на които другите не обръщаха внимание“, разказва за Смирненски сестра му Надежда Измирлиева. С голямата си чувствителност, с невероятния си талант, даден му свише, той успя да нарисува образите на цветарката, на стария музикант, на Гаврош, успя да ни потопи в трудния свят без светлина, а същевременно жадуваше „светлина, светлина, светлина…“.
„Днес повтаряме словото на Смирненски и се радваме, че името му е записано завинаги в пантеона на бележитите личности, защото живеейки пълноценно, той успя да създаде нещо, което да надживее и него, и съвременниците му“ – отбеляза Юрий Вълковски, заместник-министър на културата, след което допълни: „Времето на Христо Смирненски няма как да отмине, защото с думите си той е сред нас. Имам ярък спомен от идването ми тук като дете. Идвах тук, за да се заредя духовно. За мен е чест да видя един от символите на детството ми обновен“.
В тържеството по откриването участваха още квартет „Светоглас“, поетът Георги Константинов, актьорът Янко Лозанов, а ученици от 43 ОУ „Христо Смирненски“ в София изпълниха вълнуващ рецитал по стихове на своя патрон.

По инициатива на главния уредник на къщата-музей „Христо Смирненски”, още преди пълното завършване на нейното възстановяване, в нея бе създадено ново културно средище. На 16 септември 2020 г., в навечерието на 122-та годишнина от рождението на поета, с литературно-музикална вечер в двора на къщата бе поставено началото на Литературен център „Да бъде ден“. Той носи името на стихотворението и лирическия сборник на поета „Да бъде ден“, който излиза през 1922 г. и за една година претърпява две издания. Личността и творчеството на Христо Смирненски ще бъдат център на всяка творческа проява, не само заради мястото, в което се провежда, а и заради изискването всеки участник или гост в нея да рецитира или прочете любима творба от поета.

Снимки – личен архив, интернет

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук