Васка Емануилова е едно от най-ярките имена в българската скулптура. Родена е през 1905 г. в село Комщица, тогава Царибродско. Селото се намира недалече от Годеч. Неин брат е микробиологът академик Игнат Емануилов – учен със завидна биография, който загива заедно със съпругата си, Йорданка, в самолетната катастрофа над Братислава на 24 ноември 1966-а, заедно с оперната певица Катя Попова.
Васка Емануилова завършва през 1927-а Художествената академия при професорите Иван Лазаров и Цено Тодоров. Няма собствено ателие, затова до 1931 г. работи в Академията в ателието на професор Марин Василев. През 1939-а, макар и само за три месеца, специализира „Скулптура” в Париж. Взема активно участие в изложбите на жени художнички.
През 1931 г. става съосновател и член на Дружеството на новите художници. Включва се в организираните от него колективни художествени изложби. Работи с гипс, бронз, теракота. Постига успехи в малката пластика в жанровете голо тяло, историческа и битова композиция и в портрета. Създава скулптурни портрети на поета Николай Хрелков, на художниците Илия Петров, Георги Машев, Борис Елисеев, Васил Стоилов, Стоян Венев, Иван Ненов. Известна е и със своите женски и детски портрети и еротични серии.
Васка Емануилова и Мара Георгиева създават централната композиция на Паметника на Съветската армия в София. През 1961 г. е наградена с орден „Червено знаме на труда”.
Мара Георгиева
На 4 февруари 1985 г. Емануилова дарява на Софийската градска художествена галерия 90 свои скулптури, 48 акварели и 35 рисунки. Умира на 11 юли същата година. След смъртта на Емануилова галерията открива постоянна експозиция с нейни творби във филиала на ул. „6-и септември“ № 9.
Поради реституция филиалът е затворен в продължение на 12 години, но през декември 2006 г. е възстановен като галерия „Васка Емануилова” на бул. „Янко Сакъзов“ 15. творби на Емануилова са притежание и на националната художествена галерия, както и на галериите в Пловдив, Русе, Варна, Добрич, Бургас и частни сбирки в България и по света.
Малко преди да почине Васка Емануилова дава интервю за сп. „Българо-съветска дружба”.
– Какво бихте разказала за Вашето детство в красивия годечки край?
– Комщица наистина е много красиво село, а Годеч – добре благоустроен град. С брат ми, Игнат, имахме хубаво детство. Не сме били богато семейство, но у дома имаше всичко. Родителите ми искаха на всяка цена да ни изучат добре и го постигнаха.
– Вашите учители в Художествената академия са световни имена в изкуството. Каква беше атмосферата в Академията?
– Студентските ми години са най-щастливите. Тогава се запознахме и с моята колежка, Мара Георгиева, с която по-късно станахме много близки, работихме заедно. Моят професор, Иван Лазаров, беше много благ човек, сговорчив. Много внимателен с мен, защото бях момиче, а скулптурата, знаете, е смятана повече за мъжка професия. Той, обаче, ми отделяше особено внимание, защото виждаше, че искам да се науча да работя. Цено Тодоров пък е тънък майстор в рисунката, много научих от него. Завърших, нямах собствено ателие, тогава професор Марин Василев ме пусна да работя в неговото. Отношенията между студентите и професорите бяха колегиални, приятелски. Всеки професор уважаваше постиженията на учениците си.
– Имате късмета да специализирате в Париж.
– Да, то си беше късмет. Да посетиш Париж, да видиш само историческите паметници в тази световна столица на културата си е направо щастие. Не съм единствената, на която и провървя да пие вода от извора, повярвайте. Престоят в Париж ми подсказа нов подход към извайването на женското тяло.
– Вие сте съосновател и член на Дружеството на новите художници. Каква беше мисията на Дружеството?
– Всъщност новите художници се превръщат в пропагандатори на европейските тенденции в изобразителното изкуство. Всички членове на дружеството бяхме млади хора, с добро образование, без голям опит. Търсехме промяна в статуквото, искахме скулптурата да се подчинява на действителността, да е свързана с проблемите на обикновените хора . Дружеството ни не оцеля дълго – от 1931-а до 1944-а . Но все пак успяхме поне да обменим един с друг знания и идеи.
– Заедно с Мара Георгиева работите върху централната скулптурна композиция на Паметника на Съветската армия.
– Беше много тежък труд. Трябваше да работим бързо. Трябваше да се спазват сроковете. Добре, че се разбирахме с Мара, та някак си се справихме. Никой не ни се бъркаше в работата. Пък и през 1954-а, когато привършихме композицията, и двете бяхме доста млади, здрави, силни. Трябваше да се съобразяваме и с барелефите в целия комплекс, който се изграждаше на централно място в столицата, недалече от Орлов мост. Аз съм щастлив творец, разногласия с колеги не съм имала никога.
– Имаше ли тържествено откриване на Паметника?
Подробности не помня. Сигурно е имало. През годините там винаги поднасяха цветя, особено на 9 септември и на 7 ноември.
– Кои бяха най-тежките моменти в живота Ви?
– Не са никак малко. Смъртта на брат ми и снаха ми, толкова нелепа и страшна. Дълго не можех да се помиря със загубата и на двамата. Продължих да работя, Мара ми беше опора във всичко. Трудът спасява и в най-тежките мигове.
Нели Жекова
