НАРОДЪТ ВЪСТАНА, ВЛАСТТА СЕ ИНАТИ!

0
295

ВЪЗМОЖНО ли е все още правителството да отстъпи, да спре своето решение? Не толкова отдавна отговорът беше очевиден. Когато се сблъскваха с дълги, решителни и организирани социални движения, изкарващи огромни тълпи на улиците, френските правителства понякога отстъпваха. А отстъпленията показваха, че хората могат да бъдат чувани и извън периоди на избори, защото демократичният живот все пак не се свежда само до това. Така различни проекти попаднаха в графата „забравени“: законът за автономията на частните училища през 1984 г., законът за подбора в университетите през 1986 г., договорът за професионална интеграция през 1993 г., „Планът Жупе“ през 1995 г. … Понякога на инициаторите на непопулярни реформа им се налагаше дори да подадат оставка – министърът на висшето образование Ален Деваке през 1986 г. например, или министърът на националното образование Клод Алегре през 2000 г.

Сн. Getty Images

След 2006 г. и победната борба срещу Първия трудов договор (CPE – contrat première embauche), обаче, нищо подобно не се е случвало. Без значение колко хора демонстрират, каква е стратегията, дали става дума за организирано или спонтанно шествие, седяща стачка, окупация на университети или зрелищни акции, провалите се редуват един подир друг: борбата срещу университетската автономия през 2007 г., битката за пенсиите през 2010 г., мобилизациите срещу закона „Ел Корми“ (свързан с трудовата заетост) през 2016 г. или наредбите на Макрон от 2017 г., срещу софтуера за подбор на висши училища „Parcoursup“ през 2018 г. …

Оттогава „Моделът Tачър“ се е превърнал в учебникарски пример: правителствата вече не отстъпват. Дори пред купищата боклук около кофите, пресъхналите бензиностанции, отменените влакове, затворените училища и блокираните пътища. Адаптират се към обърканото движение на метрото и всекидневните демонстрации, а ако стане нетърпимо, връщат принудително на работа и репресират. Това сурово отношение дори се е превърнало в атрибут на властта в републиката: „да се противопоставиш на улицата“, сякаш показва някакво чувство за държавност, за политическа смелост.

Така пред студенти в бизнес училище бившият министър-председател Едуар Филип гордо заяви: „Никога не знаеш коя капка ще прелее чашата. (…) През 2017 г. приехме трудовите наредби. Казвах си, че ще бъде ужасно. Защото си спомням Закона за труда две години по-рано – огромни демонстрации, максимално напрежение. Но ние направихме трудовите наредби и те минаха. Реформираме SNCF (държавните железници – бел. ред.), премахваме статута им на титуляр, отваряме конкуренцията и очакваме тотални блокади. Ами не се случва точно това, има стачки, но нещата отминават… Говори се за влизане в университетите, във висшето образование на базата на селективна ориентация, ако сте следили новините от последните 20–30 години, знаете, че това е бомба. Но ние го правим, има окупирани университети, дезокупираме ги и нещата отминават!“  (1). После движението на „жълтите жилетки“ показа, че нещата невинаги отминават.

Националното събрание като обикновен регистратор

ЕТО защо Еманюел Макрон се държеше така твърдо. Надяваше се, че и „това ще мине“. Той наложи своята пенсионна реформа с бруталност, пренебрегвайки протестното движение, а обхватът и решителността на това движение би трябвало да са му ясни. Девет пъти по ред, по призива на един необичайно сплотен междубраншов съюз, милиони хора излязоха на шествия в големи и малки градове, които никога преди това не са виждали подобни мобилизации. Проучванията на общественото мнение, будещи обичайно ентусиазъм в Елисейския дворец, отчитат 70 % противници на реформата, дори 90 % – ако се анкетират само работещите. И тези числа се увеличават, докато правителството се опитва да „образова“ хората, а гражданите развенчават министерските лъжи, че реформата е „необходима“, че е „справедлива“, че „защитава жените“, че осигурява „минимална пенсия от 1200 евро“ за всички. Да накараш хората да работят още две години, означава да поемеш риск – те просто се информират, проверяват.

Раболепен пред Европейския съюз, който препоръчва тази реформа, но неспособен да убеди французите и френските депутати, Макрон избра да действа със сила. Той използва всички възможни начини, за да ограничи времето на парламентарните дебати (чл. 47, ал. 1 от Конституцията), да прекратява обсъжданията, щом „се намесят поне двама оратори на противоположно мнение“ (чл. 38 от Правилника за дейността на Сената, използван за първи път от влизането му в сила през 2015 г.), да задължи сенаторите да се произнесат по реформата като цяло, а не член по член (чл. 44, ал. 3). Накрая, на 16 март 2023 г., правителството на Елизабет Борн пусна в ход прословутия член 49.3, който позволява да се избегне гласуването на депутатите. Това е оригинален подход за един президент, който обича да се представя за глашатай на свободния свят и да критикува „автократите“ и „авторитарните режими“, където мнението на населението не се зачита, парламентът служи за украса, а опозицията е заглушена.

В крайна сметка неговата пенсионна реформа, която засяга живота на французите за десетилетия напред, беше гласувана само от сенатори, избрани с непряко гласуване, които се погрижиха да защитят собствения си специален режим, премахвайки този на другите. Така двете години допълнителна работа, наложена без одобрението на Националното събрание, се крепят на легитимността на институция, доминирана от една партия („Републиканците“), която не надхвърли 5% от гласовете на последните избори, и в която институция отсъстват две от основните формации – „Национален сбор“ и „Непокорна Франция“…

Самият Макрон не вижда проблем: реформата беше включена в президентската му програма, той спечели изборите, значи французите я одобряват. „Тълпата“ няма „никаква легитимност пред народа, който изразява себе си чрез избраните от него представители“, каза той на 21 март. Преди една година, по време на първия тур на президентските избори, въпросът за пенсиите почти не беше обсъждан. Особено след като Макрон отказа на конкурентите си дебат, какъвто имаше пет години по-рано. Въпросът беше изтласкан зад темите за имиграцията, войната в Украйна, несигурността… А президентът получи гласовете на едва 20,7% от регистрираните избиратели. Що се отнася до втория тур, победата му до голяма степен беше резултат от гласуване по подразбиране, както самият той призна вечерта на 24 април 2022 г.: „Знам, че много от нашите сънародници гласуваха за мен не за да подкрепят идеите, които изложих, а за да блокират крайната десница. (…) Наясно съм, че този вот ме задължава за следващите години. Аз съм пазител на тяхното чувство за дълг, на тяхната привързаност към Републиката и на тяхното уважение към различията, които бяха изразени през последните седмици“. Ангажимент, който беше забравен на мига, в който беше произнесен.

От избирането си досега Макрон се е посветил на игнорирането или смазването на всяка форма на опозиция. По време на предишния му мандат Националното събрание беше сведено до регистрационна камара, в която президентското мнозинство гласува монолитно за всеки правителствен проект. По такива важни въпроси като войната в Украйна, доставките на оръжие за Киев и санкциите срещу Русия липсват сериозни дебати, които да завършат с гласуване. Бюджетът за 2023 г. беше наложен силово, посредством член 49.3, реформата в осигуряването за безработица мина по ускорена процедура, спорни мерки бяха въведени тайно в декрети… Винаги, когато се изрази несъгласие, Макрон налага своето силово, игнорирайки всеки, който му се противопоставя, като не благоволи да приеме дори синдикатите, които се мобилизираха срещу пенсионната реформа.

Тази арогантност може само да подхрани демократичното разочарование и да засили усещането, че политическата игра е приключила, за радост на „Националния сбор“. Пенсионната реформа концентрира „повечето от механизмите, които политолозите идентифицират като подхранващи социалното недоволство, което на свой ред подхранва популистките партии от радикалната десница“, обясняват изследователите Бруно Палие и Паулус Вагнер (2). Тя ще отслаби ниските слоеве на средната класа и хората с тежки професии ‒ два резервоара на гласове за крайната десница. И освен това илюстрира арогантността на „елитите“ пред лицето на народния гняв, склонността им да лъжат и да прикриват фактите, за да постигнат целите си, както и разпадането на институциите. Марин льо Пен с удоволствие ще използва тези аргументи, когато дойде моментът.

Освен че облагодетелства партия, възприемана като партия на отхвърлените, политиката на презрението насърчава избирателите да напускат играта. Защо да гласуват? Особено за едно Национално събрание, което е сведено до театър на сенките и чиято легитимност е под въпрос? Още на втория тур на парламентарните избори през юни 2022 г. повече от 53 % от регистрираните гласоподаватели се въздържаха. Някои дори не знаеха, че има избори. „Ако към 53-те процента въздържали се прибавим и 5-6% нерегистрирани гласоподаватели, ще се окаже, че шест от десет французи вече не гласуват на законодателни избори. В най-добрия случай мнозинството в парламента се определя от една трета от французите, дори от една четвърт“, отбелязва политологът Жан-Ив Дормаген (3). Въпреки това, продължава той, тези, които ходят до урните, имат специфичен профил: „При хората в зряла възраст и висшистите има 80% шанс да гласуват, докато при младите хора с ниска или никаква квалификация има 80% шанс да не гласуват“. Но именно горните слоеве на обществото, висшистите и пенсионерите съставляват електоралното ядро на президента и десницата, докато младите, необразованите и жителите на работническите квартали обикновено попълват редиците на „Национален сбор“ и „Непокорна Франция“. Макрон може да насърчава тази „демокрация на въздържанието“: тя му е от полза. И толкова по-зле, ако пропастта между избраните представители и гражданите се задълбочи, ако легитимността на парламента ерозира, ако политическото недоверие стане толкова голямо, че някои депутати вече да искат полицейска защита.

През 1922 г. Комунистическият интернационал стига дотам да изисква „девет десети от изборните длъжности, които са на разположение на партията, да се заемат от работници, и дори не от работници, които са станали партийни функционери, а от такива, които все още са във фабриката и на полето“. Представителите на народа трябваше да споделят „неговия морал, неговите схващания, неговите навици“. Век по-късно сред 577-те депутати в Националното събрание на Франция има едва петима работници, т.е. по-малко от 1%, при все че тази социална група представлява 16% от населението. В президентското мнозинство, което включва „Възраждане“, „МоДем“, „Хоризонти“ (политическата коалиция „Ensemble“, съставена от Renaissance, Democratic Movement (MoDem) и Horizons – бел. ред.), 61,4% са мениджъри и кадри с висши интелектуални професии, докато само 2% са служители и нито един не е работник. Завършили елитни висши училища и специални курсове, направили ги социално хомогенни, повечето от тези депутати – юристи, консултанти, банкери, директори на фирми, лекари, стартиращи предприемачи, имат само бегли познания за конкретната действителност в страната. Сигурни, че ще финансират старините си чрез допълнителни пенсии и солидни спестявания, те не са в състояние да забележат гнева, който пенсионната реформа ще предизвика у населението, наказано вече от инфлацията и измъчвано от здравната, геополитическата, енергийната и климатичната криза…

Трябва ли да се въоръжим с насилие, да са ни чуят?

ЗА разлика от поведението на парламентарната каста, мобилизацията срещу увеличаването на пенсионната възраст поразява със своята изключителна социална хетерогенност. Какво общо имат студентите, често от привилегировани среди, с болничните работници? Какво е общото между сметосъбирачите в мегаполиса и изследователския сектор? Между техниците по поддръжката на железниците и частните лекари? В техните очи тази реформа, както и много други, символизира непоправимото разделение между елитите, готови да върнат обществото назад, и дълбоките стремежи на хората да защитят и подобрят институциите, които правят възможен един щастлив, достоен и разумен живот. Правителството внезапно изтегли цялата нишка на икономическата система по своя мярка. Защото принуждаването на най-нискоквалифицираните работници, и особено на жените, да работят още две години неизбежно води до въпроси: за какво работят, защо и в чия услуга?

За някои от тях, заети в основни услуги в сферата на образованието, здравеопазването, почистването и личните грижи (те включват 26 дейности, извършвани по домовете, които улесняват всекидневието на семействата и подкрепата на малки деца, възрастни или хора с увреждания – бел. ред.), това означава да добавят още 24 месеца към една изтощителна кариера. Кариера, често прекъсвана от съкращения, от студената агресивност на вманиачени от показатели ръководства, от алчността на частни или обществени изпълнители, които организират агонията на възрастните хора в недостойни условия, като същевременно препоръчват на полагащите грижи задълбочено обучение по „хуманност“. Другите, работниците в секторите на транспорта, енергетиката, електроснабдяването и телекомуникациите, в големите бивши публични предприятия, които изграждат инфраструктурите на западните страни и като такива са се ползвали от специални режими, последователно унищожавани от „реформаторите“, ще трябва още две години да съдействат, и дори да сътрудничат, за да се изкорени каквато и да било колективна полезност на труда, предназначен сега да „произвежда стойност за акционера“ или да изплаща дългове.

Така че съпротивата, предизвикана от силовото упражняване на властта от правителството, може да се дължи на важността на въпросите, които законът поражда, и на начина на неговото приемане. Неизбежно е избухването на това противоречието между икономически режим, който процъфтява в маркетинга на шарени калъфи за мобилни телефони или разтопена ледникова вода за 11 евро бутилката, и население, което все повече се отвращава от политиката, сведена до избор между няколко начина да се увековечи един неподходящ модел. Ако дезертьорството, напускането на безполезна работа, за да се започне нещо друго някъде другаде, изисква ресурси и не решава по същество нищо, степента на „голямото примирение“, наблюдавано от двете страни на Атлантическия океан, включително сред възпитаниците на най-престижните училища, показва, че системата се изчерпва и че има нужда от нова надежда. През 2018 г. тази надежда беше понесена от „жълтите жилетки“. Гневът, предизвикан от реформата, разширява и обобщава този бунт.

Сравненията вече изобилстват. „За 284 000 „жълти жилетки“, в разгара на мобилизацията, Еманюел Макрон отпусна 13 милиарда, просто защото имаше насилие“, отбелязва Лоран Берже, генерален секретар на Френската демократична конфедерация на труда (CFDT) (4). „Според полицията на улицата са 1,5 милиона от нас, с достойнство и без насилие, но никой не благоволява да ни приеме! Нашите членове ни задават въпроси, допълва председателят на Френската конфедерация на християнските работници (CFTC) Сирил Шабание. Трябва ли да прибягваме до насилие, за да бъдем чути? Излизаме на улицата с три пъти повече хора от „жълтите жилетки“, а не ни чуват. Трябва ли да избухнем, за да получим това, което искаме?“ (5).

Протестът не стихва. Той се засилва, става напрегнат и никой не знае как ще завърши. Конституционният съвет трябва да се произнесе по валидността на реформата през април. Но каквото и да е решението му, тази история ще остави своя отпечатък. Осемнадесет години по-късно милиони французи все още си спомнят за референдума от 29 май 2005 г. относно Европейския конституционен договор и за отказа на правителството и депутатите да признаят техния вот. „От няколко близки до него хора научаваме (6), че президентът на републиката няма „никакви скрупули и за нищо не съжалява“. Никакви скрупули, това е сигурно. А дали няма да съжалява, ще видим.

––––––––––––––––-

(1) Реч на Едуар Филип на „Mardis de l’Essec“, 18 май 2021 г.

(2) Бруно Палие и Паулус Вагнер, „Les lendemains politiques d’une réforme contestée“ (Политическите последици от една оспорвана реформа), La Grande Conversation, 15 март 2013 г., www.lagrandeconversation.com

(3) Цитирано в Le Figaro, Париж, 14 юни 2022 г.

(4) Интервю за Journal du dimanche, Париж, 12 март 2023 г.

(5) Цитирано в L’Opinion, Париж, 10–11 февруари 2023 г.

(6Le Monde, 19–20 март 2023 г.

Превод Юрий Борисов

От „Le Monde diplomatique“, българско издание
http://bg.mondediplo.com/2023/04/article1919.html

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук