Времето, в което живеем днес е действително разделно, време на драматичен избор на позиция за всеки един от нас и за нацията, за партията и за социализма. Нашият четвърти конгрес е в това време. И от позицията на всеки от нас ще зависи дали великото начинание, означено като преустройство ще добие значенията на нова велика революция или отново ще преживеем за кой ли път нов девети термидор на крушенията. Не мога да се освободя от чувството, че всички ние седим на голяма железопътна гара и още не знаем точно кой влак да хванем. А само един единствен води във вярната посока. И ако го изпуснем, ако той профучи покрай нас, това ще е последният влак, последният ни шанс за този век. А следователно и за моето поколение. Няма алтернатива, няма влакове в други посоки, които да водят към същата цел.
И защо да крием? На подобна междинна гара, седнало на сиромашкото си куфарче, объркано и поуплашено е и българското кино. Един от пътниците, не най-важният, не от първа класа, но не и от онези пасажери без значение, които ако изпуснат влака, никой няма да забележи отсъствието му. А иска ми се всички да забележат присъствието на киното ни в битките за преустройство, защото всяка революция е битка, окоп и барикада, а не козметичен салон за пребоядисване на косите. Битка, окоп и барикада трябва да стане и нашето кино, възбудено и честно, разумно, отговорно, отказващо всякаква форма на колаборационизъм с чужди идеи, но и с измамата, маскирана със своя собствена революционна фразеология. Всякакво съглашателство със социалната лъжа и демагогия, с конформизма, националистическото патриотарство, битовия фашизъм, застоя, догматизма – кино, изострящо сетивата на зрителя срещу фалшификацията или симулацията на преустройство. Защото всички тези злини от по-стари и по-нови времена, ще бъдат предлагани на пазара, не се съмнявайте в това, но в нова, по-привлекателна опаковка.
Говорейки това се сещам за едно друго време на възбуда и велики надежди, на нови енергии и храбри предначертания, когато бе формулирана забележителната априлска концепция на партията. Това бе преди 33 години. Справедливо е днес да й се отдаде заслуженото, щото тя промени климата на страната и в голяма степен съдбата на мнозина от нас. Но бихме разпилели лекомислено и недалновидно този политически капитал от поуки, полезен опит и горчиви уроци, ако за тази концепция продължим да говорим само като за възходяща линия, без чупки, криволици и залутани отклонения, само в радостни суперлативи под музикалното оформление на победни фанфари – нещо превърнало се за някои в професия, която те заченаха в далечната 56-та и успяха да натрупат трудов стаж за пенсия с гарантирани ордени за кръгли годишнини. А април 56-та бе зов за борба и стратегия на тази борба, а не покана за банкет.
В битките, които последваха, бяха постигнати и значителни, необратими победи, ала вкусихме и от горчивото питие на пораженията. Здрави сили на обновлението извършиха тогава чудесни пробиви, някои от които се докоснаха до териториите на днешното преустройство, но често се оказваха разкъсани и обкръжени, а в тила вражески командоси, преоблечени в априлски униформи, безчинстваха, като успяха да нанесат трудно възстановими вреди. И драмата не беше в това, че по автобусите и почивните станции, постепенно и тихичко отново се появиха портретчетата на Сталин, отново се разнесе далечната трупна миризма на култ, а в загубената вяра, в настъпващото равнодушие и отчуждение, а зейналите нравствени вакууми мигновено се запълниха с нечувана бюрокрация и корупция, морално разграждане на нацията и естествено с носталгия по „чистите” Сталински времена.
Дълго време съзнателно или не, успехи на априлската концепция и явления, напълно противоречащи й, се поднасяха както се казва в един кюп, топтан. Надявам се, че нашата историография и анализът на тези времена ще ги дистанцират и разграничат, ще отсеят налепите, ще очистят закона от закононарушенията, евангелието от неговия дяволски прочит. Но сега, веднага, незабавно, е съдбовно важно да се разучат механизмите – кадрови, идейни, методологически и психологически, вътрешно-партийни и международни, които допринасяха за тъй бързото ерозиране на такава една забележителна програма, каквато тогава според мен, нямаше никоя друга социалистическа страна.
Действителен израз на политическо мъжество и лична честност бе неотдавнашната констатация, че априлската линия е изчерпала своите възможности. Но кога ги е изчерпала? В деня на публикуването на тази констатация, или месец преди това, или 10 години преди това? И действала ли е тя с еднаква ефективност навсякъде, във всички материални и духовни сфери на нашето социалистическо битие?
Не се наемам да говоря за други сектори освен за киното, но смятам това за важно. В киното априлската линия задейства най-бързо и най-ефикасно от всички изкуства. Начело на обновителния процес застанаха преди всичко социалисти, появиха се филми, които бяха първите лястовици, предтечи на пролетта не само за нашия, българския екран, но и въобще за социалистическото кино. Уви, процесът трая кратко. Той бе разтъпкан, премазан, носителите му унизени. Кой извърши това? Внимавайте! Тези, които трябваше да проведат априлската линия! Внимавайте: извършиха го лицемерни кариеристи, уж угрижени за идейната чистота, извършиха го страхливи партийни бюрократи, уж угрижени събитията да не излязат от контрол. И пак внимавайте! Извършиха го накратко сталинисти, натоварени да проведат десталинизацията. Четвърт век по-късно това е важен урок, ако искаме да разчетем посланията му с честни очи.
С вътрешния взор аз я виждам, аз я помня онази редица от така наречени отговорни другари, които не отговаряха за нищо и чийто край се губи в мъглата на паметта ми. Те поучават, те нареждат, те заплашват, те забраняват, те указват, те знаят всичко за изкуството, те знаят точно какво трябва то да бъде, как трябва то да се създава, какво изкуство иска народът, какво не иска партията. Един по един те отминават в небитието, премествани и размествани в лабиринтите на властта. И с крачка напред идва на фокус следващият невежа, и той угрижен, и той заплашва и поучава, преди да бъде изпратен в яйцедобива или в чужбина. Те знаеха всички думи от българския речник, освен една: „Доверие”. Те мислеха, че държат под контрол доверието на хората, а разстреляха доверието в партията.
Това не са упражнения по история и психология на Промяната, това са моите страхове, това са призраците, които проскърцват нощем по тавана ми, за да знам, че те са тук, че те очакват своя час. Аз съм убеден противник на отмъщението. Преустройството ще бъде извършено от нас, от хората на тази страна, такива, каквито са. Няма откъде да внесем по-добри, нито по първо, нито по второ направление. Аз знам, че не бива да бъде пускан от бутилката духът за разчистване на сметки, хъсове или квитове за стари обиди. Той не може после да бъде лесно върнат обратно. Но не съм и за всеблагото мормонско всеопрощение. Имам предвид не отделни личности, не отделна субективна вина, а принцип, който ако е грешен трябва да бъде наистина заклеймен. Нека говорим за покойници, така е по-леко. Не знам дали Зошченко или Ана Ахматова, Шостакович, Ахмадулина, Вавилов или Майерхолд биха били много щастливи ако Берия и Жданов с искрени сълзи на разкаяние се заемат с преустройството или десталинизацията в сферата на изкуството. (ръкопляскания)
Моля, нека е друг! Моля, нека е с чисти ръце! И нека знае, че е свършило времето на безотговорността. Отговорен е не само съдията, издал несправедлива присъда, отговорен е и палачът, който я е изпълнил!
Господ Бог е създал за хората и праведните дела, но и грешките, и греховете. Ала замазването им, затриването на следите, това е дело на Сатаната. Защото можеш да съгрешиш и с най-добри намерения, но съзнателното затриване на следите на прегрешението изисква хладния ум на професионален престъпник. Не бих желал да бъда обучаван в преустройство и демокрация от хора, склонни не да разкриват, а да замазват пороците на нашето общество, не бих искал те да определят на колко капки свобода имам право днес и колко лъжички информационна кашичка няма да навредят на душевното ми здраве!
И в киното – нашата любов, нашият живот и нашата съдба, нашата надежда и нашите крушения, няма кой вместо нас да извърши преустройството, няма кой вместо нас да понесе отговорността. А отговорността е голяма, защото промяната във всички сфери ще забуксува, а мечтаният светъл път към един нов, демократичен, хуманен социализъм отново ще се залута и загуби в кьорсокаците на застоя, ако политическата и икономическата реформа не бъдат съпътствани или дори предшествани от нравствено преустройство на личността с нова скала на личностните ценности, с нови значения на понятията за лично достойнство, за свобода на личността, за свобода на убежденията. И тук думата има Негово Величество Изкуството. Думата има светлият екран в тъмната стая, от който трябва да струят истина, разум, доброта, любов към ближния, милосърдие и чувството на огромна, боговдъхновена грижа на всеки поотделно за общността и на общността за всеки поотделно.
Изкуството може да се развива и процъфтява само в условията на свобода. Свобода без „но” и без „обаче”, безусловната свобода, която бе на устните на онези другари, пролели кръвта си по друмищата на България, онази думичка „свобода”, която е над лъвчето на зеленото знаме на Левски.
Свобода без условия, уговорки и заклинания! Свобода, неделима от разума, от отговорността и Закона!
Затова се обръщам към нашите най-висши ръководители: не ни пазете от свободата! Ние сме разумни и отговорни люде. Никой няма монопол за любов към народа, родината и партията, за отговорност към идеите на социализма. Всички – и вие, и ние – сме равни пред законите и пред съвестта си!
Обръщам се към нашите ръководители: Ние се нуждаем от разумни закони, които не ограничават, а защитават свободата на творчеството. Създайте, моля ви, добри закони, които да ни бранят срещу всякакъв вид преследвания и репресии – явни и тайни – за изказани мнения, за критика, несъгласия, другомислие. Обявете вън от закона и за престъпление срещу човечеството и цивилизацията преследването или унищожаването на самото художествено произведение. То може да има един-единствен съдник – публичната дискусия и публичната критика!
Обръщам се към ръководителите на едно министерство: Изкуството, другари, не е ваша стихия. В изкуството работят социалисти и безпартийни, които обичат родината си не по-малко от вас, разбират интересите й и могат да ги бранят достойно. Употребете щита и меча на революцията другаде, където са действително нужни. Ние каним вашите хора да продължават да идват на нашите събрания или прожекции. Но просто като наши приятели и гости, за повишаване на квалификацията… (ръкопляскания)
Нека сте добре дошли, защото българските кинематографисти не са врагове на народа си, нито ваши врагове! Не вярвайте, скъпи другари от това министерство, на злоумишлени манипулации, защото ви заблуждават. Не от чехословашкото кино започнаха събитията в Чехословакия през 1968 г., не от него! А от времената, когато съидейниците на Берия разстреляха Слански и другарите му, и с това разстреляха вярата в социализма. За тези престъпления не киното е виновно: не обвинявайте термометъра затова, че болният има температура! Не чупете барометрите, ако те предвещават разрушителен ураган!
Обръщам се и към тези, от които това зависи: отворете архивите, другари! Това е жизнено важно за изкуството и литературата. Важно е за самата същина на социализма. И нека тихият заговорнически шепот се превърне в обикновена, спокойна, пълна гласност. Не ни пазете от самите нас! Защото тогава кой да ви опази от самите вас?
Ерата на нямото кино завърши. Бих искал да вярвам, че е завършила и ерата на немия кинематографист. А самото ни кино трябва да бъде плът от плътта на гласността, този велик инструмент на демокрацията. Неотдавна част от присъстващите тук чухме едно заявление – че в България гласност подобна на съветската няма и няма и да има. Забележете: няма и да има. Значи во веки вечная. Чувство за единение с вечността, достойна за Далай Лама! Бе ни съобщено още, че нашата гласност ще е дирижирана. Естествено е да попитаме кои ще са диригентите? Кой ще е тоя Караян на гласността?(ръкопляскания)
И още ни се каза, че тук положението няма да бъде изпуснато от контрол. Кое положение, другари? Какво положение е създадено в България и кои са заинтересуваните да го създадат? И като става дума за контрол, не е толкова важно кои ще бъдат контрольорите, колкото това, какви гаранции има страната ни, че самите контрольори няма отново да излязат от контрол! (ръкопляскания.) … Че самият контрол няма отново да се превърне в безконтролна намеса, опекунство, надзор, безконтролно потъпкване на основните принципи на човешкото достойнство, на свободата и демокрацията. И нека не искат от нас да бъдем послушни и винаги съгласни с висшестоящите. Нали вече всички се досетихме колко драматично сме се препънали в кадровата си политика като обявявахме своите за чужди – защото като честни люде не се съгласяваха с всяка глупост, а чуждите за свои, защото хитро и лицеприятно се преструваха, че се съгласяват с абсолютно всичко. Такива „свои момчета” – кариеристите, подмазвачите и лицемерите не са „наши момчета”! Пазете преустройството от тях, не от нас!
Хумусът се образува бавно. Векове са нужни, за да се натрупат няколко сантиметра плодородна почва. Само за минути тя може да бъде изгребана от безотговорен багерист, за да остане върху гръдта на земята рана, която лесно не зараства. И националното изкуство трупа бавно своя плодороден хумус от таланти и традиции. Той е лесно раним и изисква нежните грижи на градинар, а не грубите зъби на багера. Нека помним това и като градинари да отглеждаме утрешния ден на българското социалистическо кино. Това е онази талантлива кинематографска младеж, която ще прекрачи отвъд нашия век. Ще го прекрачи без нас. За да премине в 21 век с чистото, талантливо, свободно изкуство на утрешна демократична социалистическа България.
Благодаря за вниманието!