Известието за кончината на капитализма /ако заимстваме от Марк Твен/ е малко нещо преувеличена. Капитализмът има вграден чудотворен капацитет да възкръсва и се презарежда; въпреки че този капацитет е от естество, характерно за паразитите – организми, които се хранят от други организми, спадащи към други видове. След изтощаването или почти пълното изтощаване на един организъм-гостоприемник, паразитът има способността и съумява да намери друг организъм, който да го снабди с жизнени сокове за следващ, макар и ограничен период.
Преди сто години Роза Люксембург схвана тази тайна на зловещата, фениксо-подобна способност на капитализма, отново и отново да се въздига от пепелищата, способност, която оставя след себе си следа на разруха – историята на капитализма е белязана от гробовете на живи организми с изсмукани до пълно изтощение жизнени сокове. Но Люксембург ограничи обхвата на организмите, обречени на фаталните посещения на паразита, до „до-капиталистическите икономики“ – чийто брой бе ограничен и бързо намаляващ под натиска на разрастващата се империалистическа експанзия.
С всяко следващо „гостуване“, поредната „необработена земя“ бе превръщана в пасище за капиталистическа експлоатация, в резултат на което рано или късно ставаше негодна за нуждите на капиталистическото „разширено възпроизводство“, тъй като вече не осигуряваше печалбите, необходими на такава експанзия. Размишлявайки в такава насока /напълно разбираемо направление, имайки предвид предимно териториалната, вместо екстензивната, хоризонталната, а не вертикалната, природа на тази експанзия от преди сто години/, Люксембург, напълно разбираемо, не можеше друго, освен да стигне до заключението за естествените граници на вероятното времетраене на капиталистическата система: след като всички „необработени земи“ на земното кълбо бъдат завладени и въвлечени в мелницата на капиталистическото рециклиране, липсата на нови земи за експлоатиране ще предопредели и в крайна сметка наложи рухването на системата. Паразитът ще загине поради липсата на все още неизтощени организми, от които да се храни.
Преяждане на пиршеството.
Днес вече капитализмът е постигнал пълен глобален обхват, или най-малкото плътно се е доближил до него – постижение, което за Люксембург е било все още относително далечна перспектива. Следователно, означава ли това, че предсказанието на Люксембург съвсем скоро предстои за се сбъдне? Не мисля. Онова, което стана през последния половин век бе, че капитализмът усвои неизвестното и немислимо допреди изкуство да произвежда все по-нови „необработени земи“, вместо да ограничава хищничеството си до обхвата на вече съществуващите. При това ново изкуство, станало възможно в резултат на прехода от „обществото на производителите“ към “обществото на потребителите“, както и от срещата на капитала с труда към срещата на стоката с потребителя, станало основният източник на „принадена стойност“, печалбата и натрупването се изразяват в превръщането на все повече жизнени функции в стока, предмет на пазарно опосредстване, при задълбочаващо се потребителско задоволяване с изместването на потребностите от желанията като маховикът на преследващата печалба икономика.
Съвременната криза произтича от изтощаването на една изкуствено създадена необработваема земя; онази, населена от милионите затънали в „културата на спестовните книжки“, вместо тази на „културата на кредитните карти“; с други думи, онази на милионите хора, които се притесняват да харчат все още незаработени пари, да живеят на кредит, да теглят заеми и да плащат лихви. Експлоатацията на тази „необработена земя“ като цяло приключи и сега остана на политиците да разчистят руините, оставени след пиршеството на банкерите; тази задача е прехвърлена от сферата на отговорност на банкерите към сметището на „проблеми на политиката“ и съответно преформулирана вместо като икономически проблем, като въпрос на „политическа воля“ (по думите на канцлера Меркел) /Бауман има предвид причините и последиците от Голямата рецесия от 2008-2009 година – бел.прев. / Но ние сме в правото си да подозираме, че в множеството офиси на капитализма тече усилен труд, насочен към конструирането на нови „необработени земи“ – макар и те обременени с проклятието на сравнително кратък жизнен цикъл, имайки предвид паразитния характер на капитализма.
Капитализмът просъществува чрез творческо рушене. Онова, което се сътворява, е капитализъм „в нова и подобрена“ форма – а онова, което се руши, е самовъзпроизвеждащият се капацитет, препитание и достойнство на безбройните си мултиплицирани „организми-гостоприемници“, в което ние всички сме въвлечени/засмукани по един или друг начин. Подозирам, че един от ключовите активи на капитализма произтича от обстоятелството, че въображението на икономистите, включително и неговите критици, доста много изостава от неговата собствена изобретателност, произвол на предприеманите действия и безскрупулност на начина, по който процедира.
