„СПОРЪТ“ ЗА ЦАР САМУИЛ И СВЕЩЕНИЯТ РИТНИК НА ВЕЛИКИЯ БАС БОРИС ХРИСТОВ

Подготви Христо Георгиев

0
368

„Великите“ политици на България и Македония и техните назначенци се готвят в името на някаква си задокеанска конюнктура „да избягнат конфликти“, като ослепят и самия ни многострадален цар Самуил. А мълчанието е непоносимо зловещо. Шефът на македонската група в т.нар. смесена комисия обяви, че спорът за това чий цар е бил Самуил, е емоционален и политически.

Не господа, спор в историята няма, спора го роди политиката ви. И нищо друго не ни остава, освен да ви предложим да чуете най-великия български бас на всички времена Борис Христов, който не само устоява на съблазънта на големите пари, но и пише „ще страдам, докато не видя тези двамата български юроди (композитора Македонски и проф. Ташовски, създали опера, на основата на фалшификацията, че цар Самуил е македонец – б.а.), да им извия врата, да им изтегля ушите и да ги изпратя по дяволите с един мощен и свещен ритник…“

Защо се докарахме дотук комисия да обсъжда какъв по народност е Самуил и как и с кого да го отбелязваме? Дали не и затова, защото първите ни хора днес, а и кандидатите за такива, не ги е еня за историята на народа ни, нещо повече – тя им пречи в ламтежа за властта. Защо всички до един не последваме примера на злочестите наши деди след края на Първата световна война, когато победителите в нея не намират нито един българин оксиженист, който срещу най-високо заплащане в ония жестоки времена на глад и мизерия да се съгласи да унищожи военната ни авиация в летище Божурище? (За тая позорна цел те командироват оксиженисти от чужбина!) Защо днес се намират мераклии да сквернят цар Самуил? Не треперят ли пред народното проклятие, над което мнозина днес се подсмихват, не се ли страхуват от ослепените Самуилови войници, които ще се надигнат с гняв от незнайните си гробове?!

Ще изхвърлим ли от паметта си и  безсмъртната строфа от стихотворението „Към родината“ на македонеца Атанас Далчев? Чуйте и неговия могъщ глас:
„И българин съм не заради твойта слава
и твойте подвизи и твойта бранна сила,
а зарад туй, че съм безсилен да забравя
за ослепелите бойци на Самуила.“

„Моето непрестанно учение и моята дългогодишна световна кариера в служба на културата са били и ще бъдат винаги в името на човечеството, на моя славянски род и в името на моята родна България, към която чувствувам привързаността на син и гордостта за издигането на нейния престиж.”

Борис Христов

Редактор Велиана Христова

Из спомените на Любен Живков, съученик на Борис Христов от Втора мъжка гимназия и негов състудент от Юридическия факултет:

След завършването на гимназията група младежи се явихме на конкурсен изпит в хор „Гусла“. Тогава приемането в този прочут наш мъжки състав ставаше със строг ритуал-церемония. Всеки от кандидатите трябваше да пее пред целия хор, воглаве с известния и талантлив оперен диригент Асен Димитров, главен художествен ръководител на „Гусла“…

Пръв до пианото застана Борис Христов. Още от самото разпяване, след всеки тон, по строгото лице на Асен Димитров разцъфтяваше усмивка. Той стана, сложи ръце на раменете му и каза: „Какво мислиш да правиш, момче, с този хубав глас?“ Смутеният Борис му отговори, че желае да се запише в… Юридическия факултет. Така бе приет в „Гусла“. Той не послуша обаче съвета на диригента, който веднага разбра какво „златно гърло“ има този младеж и на когото по-късно предрече световна кариера. Борис завърши право, но всички ние знаехме, че то не го влече, а е изпълнил само майчината заръка.

Началните му сериозни успехи активизираха много хора около него да съдействат за отпускане на стипендия за вокалното му усъвършенстване в Италия. Вестта зарадва всички, които го тачеха, а най-щастливи бяха гусларите… С небивал ентусиазъм, по решение на ръководството на хора, купихме оригинална българска гусла и му я подарихме, а на мен бе възложено да напиша писмо до най-популярния по онова време певец Бениамино Джили. С него молехме  прославения италиански маестро да поеме шефството, така да се каже, над нашия даровит сънародник.

През 1945 година Борис е изживял неща, които са могли да струват живота му! По време на боевете на Първа българска армия на унгарска територия избягалият кървав професор Александър Цанков създаде във Виена куклено, задгранично правителство. Негови агенти плъзват между заварените там от събитията младежи и студенти, за да ги завербуват за скалъпения „боен корпус“. Когато предлагат на Борис Христов да се включи в него, отговорът му е категоричен: „Аз съм дошъл тук да уча пеене, а не да се занимавам с политика…“ Няколко дни след това Гестапо го изпраща в лагера „Фелдкирхен“, близо до австро-швейцарската граница. В него принудително работят младежи между 14 и 16 години. От ранна сутрин до късна нощ в зеленчуковата градина се бъхта и Борис – недоял (храната е отвратителна и зловонна), недоспал върху коравия нар, наблъскан между другите в едно прогизнало от влага мазе. Живее, по-скоро – тлее, загубил всякаква надежда за спасение…

Една сутрин всички концлагеристи са строени на плаца. надзирателите озверели: в един от ъглите на мазето нечия ръка е изрисувала ясно набързо, по детски несръчно – сърп и чук! Свирепите инквизиции се сторват най-напред върху украинчетата… Един от тях е буквално смазан – изгубва съзнание. Потресен от дън душа, Борис Христов в продължение на дълги дни и нощи бди над злочестия младеж, носи му храна и вода, докато постепенно се възстанови. Но това не убягва от зорките очи на мъчителите – те подозират, че може би Борис е съучастник, а дори инициатор на акцията и насочват следствието срещу него. И точно когато това събитие е можело да вземе трагичен обрат, щастливият му шанс се намесва – френска военна част стремително  прекосява австрийската граница и внезапно окупира лагера. Фашистките палачи не успяват да унищожат концлагеристите. Те са освободени.

Патриотизмът на Борис не беше само негово младежко кредо и увлечение. Това остана негова същност, на която той не изневери и през следващите десетилетия, шествайки из широкия свят като всепризнат първенец и творец във вокалното изкуство. И винаги пред него е стояло името на България.

И така, през 1969 година непознат на Борис Христов композитор (Кирил Македонски – б.а.), живеещ в СР Македония – СФРЮ, му праща писмо, с което го уведомява, че е написал опера с исторически сюжет, наименувана „Самуил“. Той уверява певеца, че при сътворяването на произведението си е живял с мисълта да бъде изпълнена с участието на Борис Христов в главната роля. И тъкмо за него е написал басовата партия. Ето защо композиторът пита Христов дали би се съгласил да му изпрати партитурата на операта, за да я прегледа и му каже мнението си. Ако преценката е положителна – да отговори готов  ли е да пее на премиерата, която ще се състои в открития театър на Самуиловите кули в Скопие, а след това да направи запис за грамофонни плочи на творбата. Композиторът уверява Борис Христов, че е осигурил за неговото участие заплащането на хонорара в долари – крупна сума по най-високите размери, каквито певецът получава на западните сцени. Естествено, Борис Христов проявява професионален интерес към операта на младия автор и иска от него да му изпрати либретото и нотния материал. Когато го преглежда, той е изумен от факта, че Самуил е титулуван като… македонски княз, а останалият персонаж са  „дейци от някаква македонска нация“. Това предизвиква спонтанния му, несдържан гняв. Син на българи от Македония, запознат много добре с родната си история, Борис Христов не може да проумее как е възможно истината да бъде така преиначена, просто фалшифицирана, та признатият от всички учени – наши и чужди – български цар Самуил да бъде обявен за македонски владетел, а българите в Македония – за някаква народност, различна от българската нация!

Като пренебрегва материалния си интерес и естествения стремеж на всеки певец да прибави към репертоара си и към списъка на грамофонните си плочи още едно заглавие, Борис Христов учтиво, но категорично отхвърля предложението на композитора със следното писмо:

Господин Македонски,

Получих програмата на „ВАШИЯ“ Цар Самуил за скопската сцена. Защо ми я изпратихте обаче не можах да разбера, като Вие знаете отдавна моето мнение, което е мнение и на всеки българин. Тягостно впечатление ми направи предговорът на Д. Ташковски, който е пълен с нелепи съждения и с изопачавания на исторически истини, които не могат да направят впечатление дори на невежи хора. Вие знаете, че моят род произхожда от този край на България, в който Вий живеете и който се нарича Македония, която е била и ще бъде център на най-здравия български национален дух, така както цар Самуил е бил и ще остане в световната история цар Болгарский. Желая Вам и на Вашето семейство Честита Нова година.

Борис Христов

12 януари 1969 г.“                                                                                                                 

Фактът, че се намират хора, които си позволяват да засегнат националното му достойнство с изопачаване на 13-вековната българска история, развълнувал Борис Христов така дълбоко, че той чувствувал нужда да сподели възмущението си с някой близък човек. В писмо до мен от 1 септември 1969 година той пише:

„През тази зима композиторът Македонски има тупето да ми изпрати една програма от премиерното представление на „Цар Самуил“ в Македонския народен театър в Скопие. Изпращам ти прибавено към писмото фотокопие от предговора към програмата –пример на официално предателство към род, родина и човешко достойнство и фотокопие на моето кратко писмо-отговор. Без да коментирам повече, искам да ти съобщя, че ще страдам, докато не видя тези двамата български юроди (композитора Македонски и проф. Ташовски – б.а.), да им извия врата, да им изтегля ушите и да ги изпратя по дяволите с един мощен и свещен ритник…

Боже, успокой раба твоего, Бориса!“ 

(Ваня Правчанска–Иванова и Николай Правчански „Срещи с Борис Христов“, Изд. „Музика“, С., 1990 г.) 

Од Википедиьа – слободната енциклопедиьа

Кирил Македонски (Битола, 19 ьануари 1925 – Скопье, 2 ьуни 1984) – македонски композитор, автор на првата македонска национална опера „Гоце“, коьа своьата премиера ьа доживеала во Скопье, во 1954 година.

…Покраь операта „Гоце“, Кирил Македонски е автор на уште две други опери со историска тематика: „Цар Самуил“ од 1966 година и „Илинден“ од 1972 година. Покраь оперите, Кирил Македонски напишал и пет симфонии, 20 свечени песни-химни, камерни дела, соло-песни, а балетот „Делфина“ и ораториумот „Кирил и Методиь“ никогаш не биле изведувани.

На почетокот, операта „Цар Самуил“ не можела да се изведува во Македониьа, така што познатиот оперски пеьач Борис Христов му предложил на Кирил Македонски да ьа постави во Рим, под услов да биде наведено дека Самуил е бугарски цар, но Кирил Македонски не го прифатл тоа. Подоцна, оваа опера доживеала 50 изведби во Македониьа.

Из статията на Георги Каранджулов Борис Христов и Македония„, сп. „Македонски преглед“, брой 1, 2009 г.

Произходът на Борис Христов води началото си от село Мегленско под връх Каймакчалан (Югозападна Македония), място, известно с ожесточените си сражения през Първата световна война и хилядите жертви, дадени и от двете страни. Поради притеснения от турските власти семейството се преселва в закътаното в планината „Нидже“, високо едва ли не над горския пояс село Сович, Леринско…

Христо Совичанов (дядо на Борис Христов) в един момент решава да напусне Вощарани и да опита щастието си във вилаетския център Битоля. Христо Совичанов става псалт в битолската българска черква „Света Богородица“, защото пеел много хубаво, толкова хубаво, че и друговерци – турци, евреи – са спирали пред входа на черквата, за да послушат, после разказвали, че когато Христо псалтът пее и птичките по дърветата в черковния двор млъквали, за да го слушат… Кирил Христов Совичанов (баща на Борис Христов – б. а.) става учител в Деде Агач до 1900 г., където е и председател на районния революционен комитет на ВМОРО. Подгонен оттам, се връща в Битоля. По това време става ясно, че се готви въстание. Кирил Христов пръв е арестуван.

Заради пословичната си честност дядо Христо бива избран за касиер на битолския революционен окръг. След разгрома на въстанието Кирил Христов Совичанов се вижда принуден да бяга към София. Тук той записва в Университета славянска филология. След което спечелва конкурс и заминава за Франция, град Лион, където завършва литература. След това е отново учител в Пловдив и София. Дълги години е член на на легалната „Илинденска организация“, а през 1932 и 1933 г. – председател на организацията, без да получава възнаграждение за редакторската си работа. Без неговия упорит труд ние не бихме имали теченията „Илюстрация Илинден“.

Преди всичко Борис Христов получава своята музикална подготовка в семейството си, гдето всички са обичали да пеят и са пеели. Баща му Кирил е тенор. В продължение на четири години е изпълнявал македонски народни песни по Радио София. Чичо му Георги е бас-баритон, леля му Олга – мецосопран, а брат му Николай – бас. До 1942 г. Борис Христов не си е поставял за цел да стане оперен певец, а още по-малко велик певец, учудващ с гласа си света.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук