АКО СИ АНТИКОМУНИСТ, ЗНАЧИ СИ БЛАГОНАДЕЖДЕН

Периферните щрихи на Андрей Пантев към прословутото ни слагачество. В Троян изключват Сталин от комунистическото движение през 1939 г.заради пакта с Хитлер.

0
268

Днес продължаваме темата за това как и защо антикомунизмът, русофобията и прякото безпрекословно подчинение на „Големия брат” в наш ущърб се настаниха плътно в политиката на властващите. И при „престъпния комунизъм” не сме били такива васали на избрания за наш пътеводител СССР.  Току що бе огласено европейско проучване, от които се видя, че в ЕС българите са най-нещастни от живота си. Анализите на различни по цвят политолози, социолози и политици са пълни с коментари за сгъването в кръста  на властта пред задокеанските ментори, да не говорим за масовите писания на хората в интернет. Дори  внимателният,  когато поиска,  Вежди Рашидов в прав текст заяви: „Галя от посолството ни управлява“.
Обект на ирония и подигравки е пословичното слагачество на България, едно и също  – ту пред Третия райх, ту пред руснаците, ту пред американците. И в този парламент раболепието се приема с „ура“! Затова е особено интересен анализът на проф. Андрей Пантев за нашия конформизъм в исторически контекст, за антикомунизма и русофобията у нас, които не са само днешен феномен, напротив. (И още един щрих – комунистите в Троян изключват Сталин заради договора му с Хитлер през 1939 г.) Предлагаме ви по-долу част от изящните констатации на известния наш историк и общественик. А добре е да си припомним и как някога с овации царското мнозинство в парламента ни докара катастрофа.  
Но ако си спомним  Достоевски – има престъпление, но има и наказание. Нашите политици не са изключение от правилото, нали!
 
Проф. д.и.н. Андрей Пантев, ОСОБЕНОСТИТЕ НА БЪЛГАРСКИЯ АНТИКОМУНИЗЪМ В ИСТОРИЧЕСКИ КОНТЕКСТ. В: „Антикомунизмът в постсоциалистическа България”, Доклади, изнесени на научната конференция, състояла се на 7 юли 2017 г. в Руския културно-информационен център, гр. София, Съставители: Васил Проданов, Ангел Димов, Нено Димов, Български аграрно-промишлен съюз, С. 2018 г.

Колкото и да са токсични темите  „комунизъм“ и „антикомунизъм“, те са свързани с непълни и условни понятия. Затова често пъти в тълкуването им виждаме също неясен, дори понякога и комичен характер. В техните интерпретации преобладава все още не толкова науката, колкото публицистиката. Не следва да игнорираме предпоставката, че това което наричаме антикому­низъм, има в преобладаващата си част ситуационен характер. Той е явление постфактум, съгласно формулата на Д. Благоев за произхода на политическата динамика у нас. Аз не съм познавач на този период и неговата разнолика проблематика. Затова си позволявам да поднеса само допълнителен, почти периферен щрих към явле­нието антикомунизъм с български облик и наши кра­ски.
След промените през 1989 г. принадлежността към антикомунизма стана тест за благонадеждност. Както преди това бе привързаността към комунизма. Усърдно и предварително го покриваха повечето от тези, които не бяха питани за такова отношение. Всеки изтъква­ше знатен произход, страдания при комунизма, „десни убеждения“. Въпрос на гузно минало, пропорционално на неоконюнктурното старание.
Ако посочим нещо морално отблъскващо в разруша­ването на системата през 1989 г., то това е поведението на част от нейните храненици преди това. След толкова години на адаптация днес никой не се пита къде се дя­наха и каква е професионалната и идейна преориента­ция на повечето преподаватели от 20-те идеологиче­ски катедри у нас. Този хлъзгав контраст навежда към далечни паралели, които удобно подминаваме. Такава забрава не е новост в нашата история. Ако това е субек­тивна мемоаристика, нека отправим поглед назад.
Аналогиите и паралелите не са доказателство за ис­тина, но все пак са основание за размисъл и тревога. Това което се е случило в българската история, не е уни­кално, защото при различни обстоятелства и форми се е възпроизвеждало. Може би е така само в крайностите, които ги има и другаде, но там те не ни впечатляват толкова, защото не ни засягат и са чужди. Затова си позво­лявам да се „връщам“ за кратко в нашата история в тър­сене на сходни явления, процеси и личности, които невинаги имат пряко отношение към темата. Ние не мо­жем да разглеждаме антикомунизма у нас вън от цялата политическа история на България.
Така че, българският антикомунизъм, без да е уни­кален, свидетелства за специфични исторически осо­бености. Нека напомня също, че антикомунизмът не е ново явление в световната история, както и неговият антипод, изобретен в библиотеката на Британския му­зей. Той съществува дълго преди 1917 г. Към него са се присъединили според „Манифеста“, „Папата и Метерних“. Кой ли не беше назован комунист – от Бисмарк до Джон Ленън и по-нататък. Кой ли не се самопредстави за мъченик от преди 1989 г. – пред уволнение, арест а и дори друго. Тогава, когато липсваше друга аргумента­ция за противопоставяне или нагаждане, този дамгосващ етикет – комунист, вършеше работа, но свидетелст­ваше за идейно безсилие. Тези хора също се назоваваха антикомунисти, които подражаваха на ранните аналози в Испания, Италия и Германия на тази тема. Говореше се, че при комунизма жените ще бъдат общи. Но след отстраняването на комунистите от държавната власт, жените станаха май повече общи. Така, че и българските ситуационни антикомунисти не са откриватели. Комунизмът е част от дежурните виновници за повечето ни национални поражения.
Няма защо да крием, че справедливо или не, имиджът на България като страна с бързо и крайно променящи се ориентации получи поредните исторически проек­ции и паралели. Две години след трагичната драма на тракийци през 1913 г., ние бяхме в боен съюз с Турция, воюващи редом с нея не само в Добруджа, но и в Маке­дония. Разменяхме си ордени. Преди така наречените „промени“, социалистическа България беше сочена като модел на най-преданата и най-съветизираната страна в Източна Европа. Сега спорим с Албания за най-американофилската нация в Югоизточна Европа. При целите ни резерви към понятието народопсихология, не можем да не си припомним как обяснявахме нашата съюзниче­ска привързаност към Третия Райх. Иначе Хитлер щял да ни смачка. Вярно е, а това е утешително за тогаваш­ните войнишки майки. Но ако така са разсъждавали всички нации и страни, Фюрерът можеше да стигне до Тихия океан. Нима сърби, гърци, датчани и дори поляци не са знаели, че ще бъдат прегазени. Но те казаха „охи“ и „болье рата него пакта“, знаейки какво ги очаква. Ние предпочетохме условното сътрудничество с по-силните, което не ни донесе позитивен имидж в очите на света. Колко и кои чужди представители присъстваха на по­гребението на оплакания цар Борис? Такива бързи об­рати не са прецедент в нашата история,колкото и да се наричаме народ непреклонен.
Още преди Първата световна война не ни вярваха много в преговори и ангажименти, защото ни виждаха като непостоянен и изменчив партньор. Във Виена ни подозираха и приемаха като русофили, а в Петербург като австрофили. При съюзите си по време на двата све­товни конфликта се обявявахме за генетично чужди на славянството, а после дойде време за „вечната нерушимата и светата“ дружба със СССР, когото днес подиграва­ме. Тези угоднически амплитуди не са от вчера. Как ли са се чувствали онези храбри войничета, които до месец през Балканската война са се били срещу общия угнетител заедно със сърби и гърци и след това да се насочат срещу „съюзници-разбойници“? Как бойните ни пило­ти, които заедно със седем германски изтребители са бранили небето на София и след това, пребазирани в Скопие, вече се насочили срещу „месершмидите“ и „юнкерсите“? Ами генералите – съветски възпитаници, сега служещи в НАТО? Много трудно сменяш врагове и при­ятели по време на бой, но при нас не винаги е така. По време на Междусъюзническата война един наш генерал подаде оставка, защото според него, армията не може да има „две души“.
В почти непозната у нас книга от хърватския исто­рик и дипломат Владимир Дедиер, автор на „Сараево 1914″, назована „Изгубената битка на Йосиф Висарионович“ има шеговито свидетелство. Съветският посланик в Белград се оплаквал на Тито, че в Югославия малко славят Сталин. „Вижте – изтъкнал посланикът – как се слави навсякъде името на Сталин от българите.“ Пос­ледвал язвителен отговор: „Ами те много славеха името на Хитлер, та сега гледат да наваксат!“. Да, у нас имаше булеварди Хитлер и Мусолини, после Варна стана Ста­лин. Не посочвам тези примери, за да омаловажа дос­тойнството, храбростта и гражданската доблест на мно­го българи през тези времена, заплатили дори и с живота си за принципи, убеждения и патриотизъм. А все пак досадната аналогия се натрапва.
Една значителна част от онази прослойка, върху коя­то се бе излял целият рог на социзобилието, веднага след магическата 1989 г. прибързано обяви, че няма нищо общо с тази работа. Винаги е било така. Колкото и общи да са явленията, персонажа и проявите в цяла Източна Европа след тази промяна, наблюдаваме и специфичен български привкус, който напомня познати историче­ски примери, които, без да са изключение в сравнение с другите страни, навяват някои локални аналогии. Тук привеждам един цитат, подходящ за случая, който се опитвам да илюстрирам. Дочо Христов, министър на въ­трешните работи и народното здраве от 14.11.1943 до 1.6.1944 г., с изпълнена смъртна присъда от Народния съд, пише в мемоарите си: „Аз не съм от онези лековерци, които правят заключенията си от официалните по­срещания и изпращания на министрите, от гръмките викове „Ура“ и от ръкоплясканията. Аз знам, че един и същ е народът, който с песни и гайди замина да участва в Балканската война за освобождението на Македония и Тракия; който викаше „Ура“ при поемането на власт­та от Александър Стамболийски; който с облекчение посрещна на 19 май 1934 година преврата срещу Мушановото правителство и който „си отдъхна“, когато през същата година Кимон Георгиевото правителство разтури партийно-политическите организации и обяви безпартийния режим; който изпадна в делириум при присъединяването на Добруджа, а впоследствие на Ма­кедония и Беломорието към България; който посрещна като освободители минаващите през България немски войски, който масово и непринудено проливаше сълзи през 1943 година за починалия цар Борис; който масо­во се стичаше на митинг, за да ме чуе като министър и изразяваше одобрението си от изложението на моята вътрешна политика; който по села и градове се надпре­варваше да създава групи на Народния съюз; който мал­ко по-късно адмирираше правителството на Багрянов и на Муравиев; който вика и днес „Ура“ на всяка дума, ка­зана от правителството на Отечествения фронт, а това правителство отрича всичко, за което до вчера неговият народ викаше „Ура““. Това е част от неговата книга „Пред истински демократичен съд бих се оправдал. Мемоари“. С., 1991, с. 38.
Заемам този цитат от книгата на Емилия Каменова „Царски времена“, изд. 1998 г., според която този цитат е необходимо да бъде изречен целия. И още един подобен. Депутатите от 25-то Народно събрание наричат пакта Молотов-Рибентроп „Щастливо съвпадение за нашата страна“ и се възхищават от „националните сили“ в СССР и лично от „другаря Сталин“. Отговорът на тронното слово пред същото събрание е също забележителен. Депута­тът Петър Думанов отхвърля укорите на Англия и САЩ към България и СССР. В същото време наш историк, от когото съм силно впечатлен, Александър Кертин пък посочва контрастиращ донкихотовски случай. Поради пакта членове на старото болшевишко ядро в Троян из­ключват Сталин от комунистическото движение. Как ли след Девети септември са се отнасяли към тях?
Разбира се, такива метаморфози не са само българ­ско явление. Половин Франция, въпреки Съпротивата сътрудничеше на нацистките победители. Морис Шевалие пееше във „Фоли Бержер“ за немските офицери, Пикасо си купуваше на черната борса хайвер, Андре Жид пишеше, че да уважаваш победителите, в случая нацистите, не е раболепие. Половината Франция рабо­теше за Хитлер, както и цяла неутрална Швеция. Малко преди триумфалното шествие на генерал Шарл де Гол по Шанзелизе, колаборационистът маршал Петен бе по­срещнат с овации в същия Париж.[…] А, нека помним, че след 1945 г. имаше юридическото обвинение за „хоризонтално сътрудни­чество“ от страна на французойките. Такива контрасти виждаме в много страни. Но те не носят идеологически характер и поради това, често са били подминавани дори и без укор.
Подобни явления ще открием във всички стани по това време. Разликата е въпрос на степени и мащаби. Те не омаловажават съпротивата срещу репресивни режи­ми, независимо какви и къде са те, които са се изявили по-късно или обявени от други като антикомунистиче­ски. Но често под наименованието антикомунизъм от­криваме най-обикновено ситуационно нагаждачество в битов и прагматичен смисъл. Това още не е индикация за демократизация. При съпоставяне на принципи, идеи и идеали с такава битова метаморфоза след 1989 г., пре­обладаването на приспособенчеството е очевидна. Това също е част от разбирането на нашенския антикомуни­зъм. Разбира се, много неща следва да бъдат осъдени от онова време. Както през всички времена от всяко мина­ло всеки народ. Но все пак неволно при такива драстич­ни промени, се натрапва въпросът на драматурга Алек­сандър Грибоедов: „Кои са съдиите?“. Това потвърждава наблюдението, че наред с всичко останало, и комуни­змът, и антикомунизмът са част от нашия конформизъм от миналото.

ХХV Обикновено народно събрание
Втора редовна сесия
Стенографски дневник на 61 заседание, неделя 2 март 1941 г.
(Открито в 18 ч.12 м.)

Председател Никола Логофетов: Г-да народни представители! Това заседание е свикано по моя инициатива, в съгласие с правителството… (Става прав)
Г-да народни представители! Като председател ще кажа няколко думи специално за това заседание. Понеже това заседание  историческо и понеже е необходимо всички до си мерим думите, позволете ми, против моята привичка, да ви прочета няколко реда (Чете)
„Г-да народни представители! Поради политическите събития от последните дни, имащи за нас историческо значение, изразени конкретно в присъединяването на България към Тристранния пакт, сключен по-рано между Германия, Италия и Япония, приподписан от други три държави, ние, българите, формално и фактически се разбрахме с нашите сърдечни приятели германците и италианците. (Продължителни и бурни ръкопляскания и викове „Браво”!) и с техния мощен съюзник Япония, без да нарушаваме традиционното си и искрено приятелство с велия руски народ, („Браво!”, продължителни ръкопляскания)… като държим винаги и всякога сметка за старото и дългогодишно разбирателство и приятелство с храбрия унгарски народ, (Продължителни ръкопляскания и викове „Браво!”) както и за Словакия и Румъния…
Всичко правим с цел: първо, да запазим мира на Балканите, доколкото това е възможно, и, второ, да вземем активно и дейно участие в политическото реорганизиране на нова Европа, когато, не се съмняваме, ще възтържествува правдата на обезправените народи, между които е и българският народ. („Браво!”. Продължителни и бурни ръкопляскания).
При тази фактическа обстановка, наложи се, господа народни представители, бързото свикване на народното събрание днес за днес, когато г-н министър-председателят ще направи от името на правителството своето изложение.
Налага ни се още, г-да народни представители, да изслушаме и преценим декларацията на правителството със спокойствие, хладнокръвно, обективно и достойно, без страсти и чувства.
Обединени и сплотени около Негово Величество Царя да вперим поглед само напред, без да се обръщаме назад и да поглеждаме встрани.
Бог да бди над България! (Бурни и продължителни ръкопляскания и викове „Браво!”)

Преди да дам думата на г-на министър-председателя, само ви съобщавам, че е постъпило едно запитване от народния представители Никола Мушанов и други, относно Тристранния пакт и нашето положение.

Петко Стайнов: То е по-дълго. Почетете го цялото.

Председател Н. Логофетов: Моля Ви се! Ще се изпрати на съответните г-да министри.

Н.  Мушанов: Прочетете го. Прочетете имената на всички подписали го.

Председател Н.Логофетов: Моля! Не се четат запитванията, а само се съобщават.

Н. Мушанов: Прочетете имената на всички.

Председател Н.Логофетов: Има думата г-н министър-председателят

Мининистър-председател д-р Богдан Филов: (От трибуната. посрещнат с бурни и продължителни ръкопляскания)
Г-да народни представители! По силата на събитията, които се развиха в Европа и около нас, се създаде едно ново положение, за което ние трябваше да държим сметка и да вземем съответното решение, за да запазим жизнените интереси на българската държава и българския  народ.
Съзнавайки тежката отговорност, която носи в този съдбоносен момент, правителството обсъди всестранно положението и взе своите решения с оглед преди всичко на жизнените интереси на България, без да се отклонява от основната линия на водената досега от нас външна политика, която се въодушевява от миролюбието на нашия народ и от желанието му да остане верен на договорите, които сме сключили с нашите съседи.
Тези решения на правителството се отнасят до присъединяването на България към Тристранния пакт и до свързания с него въпрос за допущането на германски войски в България.
Тържественият акт за присъединяване на България към Тристранния пакт се извърши , както ви е известно, на 1 март т.г. във Виена. По този случай между пълномощниците на съответните страни бе подписан следния протокол: (Чете)

„Правителствата на Германия, Италия и Япония, от една страна, и правителството на България, от друга, установяват следното, чрез долуподписаните техни пълномощници:
Член 1.
България се присъединява към подписания на 27 септемврий 1941 г. в Берлин Тристранен пакт, между Германия, Италия и Япония…
Настоящият протокол е съставен на български, немски, италиански и японски език, при което всеки текст се счита за оригинал. Той влиза в сила в деня на подписването му.
В удостоверение на това, долуподписаните, надлежно упълномощени от правителствата си, подписаха и скрепиха с печатите си този протокол.
Съставен в четири оригинала във Виена на 1 март 1941 г. в ХІХ година на фашистката ера, отговаряща на 1 ден от 3 месец от 16-та година на ерата Сиова”…

За да се уясни по-добре гледището на българското правителство, аз прочетох на тържественото заседание във Виена, непосредствено след подписването на протокола, следната декларация:
„Българската външна политика винаги се е ръководила от желанията на българския народ да живее в мир и в добри отношения със своите съседи. В името на тая политика, българският народ понесе с търпение последиците от европейската война… но той винаги се е надявал, че неправдите, извършени спрямо него, могат да бъдат поправени с мирни средства. Тая негова вяра се оправда  м.г. със спогодбата , постигната между България и Румъния за Южна Добруджа. България има да благодари за това на силите от Оста и на техните велики водачи Адолф Хитлер и Бенито Мусолини…. С това силите на Оста не само заслужиха дълбоката признателност на българския народ, но показаха и своето решение да установят един по-добър и по-справедлив ред в Европа, като по този начин откриха нова епоха на споразумение и сътрудничество между народите.
Изхождайки от тоя голям исторически факт, България вижда в пакта… инструмент на тая политика, която цели да даде възможност на народите да се развиват спокойно, да засилят своето благосъстояние и да гарантират справедлив и траен мир.
България влиза в Тристранния пакт, водена от желанието да сътрудничи също от своя страна за постигане на тая висока цел…Като верен партньор на Тристранния пакт, България се надява да допринесе своя дял, за да бъде въведен траен мир и нов, по-справедлив ред в Европа”…

Приемът и вниманието, оказани във Виена на българския министър-председател, са едно доказателство за видното място, което си е извоювал нашият народ под мъдрото ръководство на Негово Величество Царя, и аз искам да изкажа тук, пред народното представителство, моята най-искрена благодарност към германското правителство и към водача на германския народ Адолф Хитлер за сърдечния прием и голямото внимание, които те оказаха във Виена  към представителя на Б-я (Бурни и продължителни ръкопляскания.)…
Още догдето се водеха преговорите за присъединяването на България към Тристранния пакт, германското правителство поиска от българското правителство да позволи да бъдат допуснати в България германски войски, като заяви, че тяхната задача е временна и цели запазването на мира и спокойствието на Балканите. Германското правителство не е искало от България нищо, което би било в противоречие с  миролюбивата ѝ политика с договорните ѝ задължения към съседите…
При това положение, след като прецени всички обстоятелства с оглед съществуващото между България и Германия приятелство, българското правителство, след като получи уверение, че законите и редът в страната ще бъдат напълно съблюдавани и че интересите на България ще бъдат спазени, реши да приеме предложението на германското правителство…
Като взе тия решения, българското правителство смята, че при днешното положение то (правителството – б.а.) най-добре услужва на България, на нейното бъдеще и на мира на Балканите. То се радва, че неговото поведение ще бъде добре оценено от всички, които гледат обективно на нещата, а не през призмата на собствените си интереси и желания. То е убедено, че тия негови решения ще бъдат от полза за България и ще намерят одобрението на българския народ. (Всички народни представители  стават прави, бурно и продължително ръкопляскат и с викове „Ура!” правят продължителна овация на правителството. Министър-председателят благодари с поклони на народното представителство)

П.Стайнов: Искам думата, г-не председателю!

Председател Н. Логофетов: (Звъни. Продължителни викове „Ура!”)

Н. Мушанов: Искам думата, г-не председателю! (нови продължителни викове „Ура!” и ръкопляскания)

Ангел Держански: Г-не председателю! Искам думата!

Тодор Поляков: И аз искам думата.

Н. Мушанов: По декларацията искам думата.

Председател Н.Логофетов: Чух… Макар че няколко г-да народни представители искат да се открият разискванията по декларацията…

Дени Костов: Няма нужда от разисквания!

Председател Н Логофетов:… аз констатирам, че Народното събрание в своето голямо, за да не кажа абсолютно болшинство, приема и одобрява тая декларация (Продължителни ръкопляскания и викове: „Вярно!”. Народните представители стават прави и викат продължително „Ура!”). Все пак ще гласувам. Които приемат декларацията на правителството, моля да вдигна ръка. Абсолютно мнозинство. (Бурни и продължителни ръкопляскания и продължителни викове „Ура!”)

Н. Мушанов: Този произвол за пръв път се отбелязва в аналите на българския Парламент!

Председател Н.Логофетов: В съгласие с правителството, предлагам ви за следното заседание във вторник, 4 март 1941, следния дневен ред: Одобрение на предложението за забраняване износа на фиево семе…

[Докато председателят чете невъзмутимо дневния ред, Н. Мушанов, П. Стайнов, А. Держански продължават да искат думата –б.а. ]

Н. Мушанов: Г-не председателю! В този момент се върши едно историческо престъпление към българския народ!

Председател Н.Логофетов: Вдигам заседанието.

Всички народни-представители стават прави и с продължително „Ура!” и с бурни ръкопляскания изпращат правителството.

(Заседанието вдигнато в 18 ч. 32 м)

https://www.parliament.bg/bg/plenaryst/ns/55/ID/4033

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук