АТОМНАТА БОМБА НАД ХИРОШИМА – ИСТИНСКАТА МИШЕНА Е СССР!

…Американците, както и всички останали хора, са роби на собствените си видения за миналото и не проумяват, че разбирането им за историята оформя поведението им в настоящето. То определя самото възприятие за възможното и постижимото… Оливър Стоун, Питър Кузник

0
155

Нарастващото отрицание в последните години на „американщината”, както обикновено, започва да обхваща всичко и всички. Забравя се, че не е никак редно заради правителствена политика да се гледа през „черни очила” към цял един народ, защото освен отвратителни правителства, той ражда велики свои синове, които са гордост не само за него, но и за човечеството. Не е нужно да търсим примери за това  чак толкова надалеч, достатъчно е да се огледаме около себе си, за да се убедим в правотата на тая максима.

Оливър Стоун

Ярък пример в това отношение е американецът Оливър Стоун, роден е през 1946 г.  За съжаление, създаденото от него все по-трудно стига да своите зрители и читатели по цял свят. Мнозина от по-възрастните у нас си спомнят неговите филми, които не е пресилено да се определят като шедьоври. Стоун е носител на три Оскара, режисьор е на 30 игрални филма и продуцент на 29. Десет са неговите документални филми, включително и на „вулканични” теми, една от които е случващото се в Украйна. Съвместно  с украинския режисьор Игор Лопатенок той  създава филм за събитията от 2014 г., озаглавен „Украйна в огън”. Преди две години Стоун разтърси американската и световната публика и с документалния четири часов филм „Интервю с Путин”. В друго интервю той определя руския президент като велик лидер.  

Ще  спомена няколко от най-популярните му филми, които в последните  години трудно си пробиват отново път на български екран  – „Взвод”, „Уолстрийт”, „Роден на 4 юли”, „Убийци по рождение”…

Но освен, че е отдаден докрай на киното, той е изкушен и от писаното слово. И на това поприще създава шедьоври. Несъмнено такъв връх е и историческото изследване с доста красноречивото  заглавие „Премълчаваната история на САЩ”, което излезе от печат на български език през миналата година и което е написано съвместно  с професора по история  и директор на Института за ядрени изследвания Питър Кузник. Това никак не е случайно, тъй като в книгата се отделя доста място и за създаването и използването на американската атомна бомба. Авторите лансират стряскащото, но богато документирано твърдение, че всъщност Труман се е  целел не толкова в Хирошима и Нагасаки, а в Съветския съюз. И то във време, когато САЩ и СССР все още са съюзници в антихитлеристката коалиция!

Днес ви предлагаме със съкращения откъс,  посветен на тази тема. Чудно ли е, че и сега задокеанският ни „брат” бурно преследва своята стара цел?

Да напомним и един много любопитен детайл за българите – уранът от Бухово заминава за Съветския съюз и изиграва значима роля в създаването на първата съветска атомна бомба. https://duma.bg/parvata-savetska-atomna-bomba-e-i-s-nash-uran-n245308

А ето и няколко отзива  на значими писатели за гигантския труд на двамата творци, който „скандализира не само американските ястреби, но и цялата държавна администрация на САЩ”:

„Смела книга, която разбива много чуждестранни политически митове и поразява с отвратителното наследство на американския милитаризъм… Разчистете място в библиотеката си  за това завладяващо четиво!”

Дъглас Бринкли

„Внушително четиво: Брилянтно, шедьовър!”

Даниел Елсбърг

„Най-сетне една книга, която има куража да предложи различен от общоприетия разказ на съвременната американска история…”

Бил Мейер

 

ОЛИВЪР СТОУН И ПИТЪР КУЗНИК „ПРЕМЪЛЧАВАНАТА ИСТОРИЯ НА САЩ”, Ново преработено и допълнено издание, Изд. „МИЛЕНИУМ”, 2023 г.

Из четвърта глава „БОМБАТА”, Трагедията на малкия човек

[…]  В Япония американските въздушни удари са много по-безмилостни. Когато генерал-майор Хейуд Хансел, командир на 21-ва ескадрила, не се подчинява на заповедите да използва запалителни вещества срещу големи населени обекти, генерал Хенри Арнълд поставя на негово място генерал Къртис ле Мей. Ле Мей, по прякор Железния задник заради своята непреклонност и неотстъпчивост, вече си е изградил репутация по време на въздушните атаки в Европа. В Япония той прави истинска революция в използването на бомбардировките като средство за поголовно унищожение.

През нощта на 9 срещу 10 март 1945 година Ле Мей изпраща към Токио 334 самолета, въоръжени със запалителни бомби с напалм и бял фосфор. Загиват около 100 хиляди души, ранените са много повече. От огъня водата в каналите завира, металите се разтапят, а хората избухват в пламъци. Жертвите, докладва доволно Ле Мей, са „опърлени, сварени и опечени до смърт”. До месец май 75%  от използваните бомби са запалителни, като целта е да се опожарят японските „хартиени градове”. Според японския учен Юки Танака САЩ хвърлят запалителни бомби [в] над повече от сто населени места. В град Тояма разрушенията надхвърлят   99,5%, заради което министърът на отбраната Хенри Стимсън споделя пред Труман, че „хората ще говорят, че САЩ са надминали Хитлер по жестокост”. При все това самият Стимсън не прави почти нищо, за да спре тази касапница. Приема на доверие обещанието на Арнълд, че „ще ограничи щетите за цивилните”. Бъдещият министър на отбраната Робърт Макнамара, който е подчинен на Ле Мей през 1945 г., е съгласен с неговия коментар, че ако САЩ изгубят войната, всички военни ще бъдат съдени като военнопрестъпници и заслужено ще бъдат осъдени.

Омразата към японците е толкова силна, че почти никой не се възпротивява на масовото избиване на цивилни. Опенхаймер си спомня разочарованието на Стимсън от безразличието на американците: „Стимсън изрази възмущението си от липсата на протести срещу въздушните атаки, при които загиват толкова много хора. Той не беше категоричен противник на бомбардировките, но смяташе, че има нещо сбъркано в държава, в която никой не се възпротивява на това избиване на мирни граждани”. За бригаден генерал Бонър Фелърс това е „едно от най-безмилостните и варварски убийства на мирни граждани в човешката история.” Според Арнолд „90 % от американците са готови да убият всеки срещнат японец”.

Комитетът на генерал Гроувс взема решение атомните бомби да се пускат върху военни съоръжения, около които има работнически жилища, като първата бомбардировка трябва да е „толкова зрелищна, че хората да си дадат сметка за поразяващата й мощ”. Ръководената от Стимсън временна комисия за използването на атомните бомби предлага първо да се извърши демонстрация в ненаселено място, но Бърнс от името на Труман категорично възразява.

На заседание на 31 май временната комисия разглежда и въпроса за бъдещето на ядрените оръжия. Учените са наясно, че произвежданите бомби са примитивен прототип и могат да бъдат усъвършенствани. Опенхаймер информира командването, че до три години САЩ ще разполагат с оръжие със седем хиляди пъти по-голям потенциал от бомбата, която предстои да бъде хвърлена над Хирошима.

В края на май Силард, нобеловият лауреат Харолд Юри, астрономът Уолтър Бардки правят опит да се срещнат с Труман, за да го предупредят за последиците от бомбата. Те са препратени към Спартанбърг, Южна Каролина, където ги приема Бърнс. Силард описва срещата им по следния начин: „Бърнс не изтъкна аргумента, че е необходимо да използваме бомбата, за да спечелим войната. Вече всички знаехме, че Япония всъщност е победена. Той обаче изрази загриженост за разпространението на руското влияние в Европа и настоя, че като покажем на руснаците мощта на бомбата, те ще станат по-послушни в Европа”. Гроувс също признава, че за него истинският враг винаги е бил Съветският съюз: „От момента, в който се заех с този проект бях наясно, че врагът ни е СССР и проектът беше осъществен на тази основа”. През март 1944 г. Гроувс шокира Джоузеф Ротблат с думите си: „Надявам се си давате сметка, че основната задача на този проект е да подчиним руснаците”. Изказванията на Бърнс и Гроувс донякъде обясняват изреченото от Бърнс пред Труман на 13 април, че атомната бомба „може да ни постави в позиция да диктуваме условията в края на войната”.

Докато учените от Лос Аламос работят трескаво, за да приключат проекта за атомната бомба, мнозина техни колеги започват да се съмняват дали е разумно да се използва новото оръжие. През юни учените от Чикагската лаборатория създават няколко комисии за изследване на отражението на атомната енергия върху различни сфери. Комисията за социално-политическите измерения на използването на атомната енергия, председателствана от нобеловия лауреат Джеймс Франк, публикува доклад, в който се повдига въпросът дали е разумно да се използва атомната бомба в настоящата война. Той предупреждава, че изненадваща атака срещу Япония не само ще урони моралните позиции на Съединените щати, но и може да предизвика ядрена надпревара със Съветския съюз, с което ще се създадат условия за „пълно взаимно унищожение”. В доклада се отбелязва, че тъй като няма нищо тайно в принципите на разработването на бомбата, не след дълго и Съветският съюз ще разполага с подобно оръжие.

Силард има най-ясна представа за опасността. Той отчаяно се стреми да предотврати използването на бомбите и затова изпраща доклада на Франк до учените в другите лаборатории. След като службите за сигурност го засекретяват и забраняват той да бъде разпространяван, Силард изготвя петиция със следните предупреждения към президента:

Атомните бомби, с които разполагаме, са само първата стъпка и няма ограничения в разрушителната сила, която можем да постигнем. Държавата, която създаде прецедент в използването на тези новоосвободени природни сили за целите на разрушението, ще трябва да понесе отговорността и за отварянето на врата към една ера на опустошение в невъобразими размери.

Петицията е подписана от 155 учени от Чикагската лаборатория и от урановия завод в Оук Ридж. Опенхаймер забранява разпространението й в Лос Аламос и предупреждава Гроувс да не допуска тя да стигне до Стимсън и Труман. Агентите на Гроувс са наблюдавали внимателно Силард по време на цялата война. Гроувс дори пише писмо до главния прокурор, в което нарича Силард „вражески елемент” и настоява той да бъде „интерниран до края на войната”. За щастие Комптън го убеждава да не го изпраща. Гроувс прави свое проучване сред учените и с разочарование установява, че 83 % от тях подкрепят провеждането на демонстрация за действието на бомбата, преди тя да бъде хвърлена над Япония, само че потулва резултатите.

Други също се опитват да предотвратят използването на бомбата, но за съжаление без успех. На 27 юни заместник-секретарят на флотата Ралф Бард изпраща на Стимсън докладна, в която твърди следното: „В последните седмици нараства увереността ни, че японското правителство търси възможност да се предаде”.Той призовава САЩ „като една велика и хуманна страна” да предупредят Япония за влизането на СССР във войната и за разработената бомба, като според него това ще доведе веднага до капитулация. Някои историци смятат, че след като напуска правителството няколко дни по-късно, Бард се среща с президента и повдига този въпрос пред него, но писмените доказателства за това са оскъдни. Безспорно е обаче, че на заседанието на военното командване на 18 юни заместник-министърът на отбраната  Джон Макклой препоръчва на президента да съобщи на японското правителство, че „ще им бъде разрешено да си запазят императора и формата на управление по свой избор и че разполагаме с ново, силно разрушително оръжие, което ще използваме ако не се предадат”.

В този ключов момент лидерите на съюзниците се събират в Потсдам, предградие на бомбардирания Берлин.  Планираната дата за първата атомна бомбардировка е след по-малко от месец. Труман пристига на 15 юли, като е доста притеснен от първата си среща с Чърчил и Сталин. От всички страни долитат сигнали, че японците желаят да излязат от войната. Съществуват безспорни доказателства, че американското командване е знаело за това. На 18 юли е прихваната телеграма, в която се казва: „Безусловната  капитулация е единствената пречка  пред мира”. Впоследствие Труман я нарича „телеграмата, в която японският император моли за мир”. Форестал докладва „за доказателства, че японците искат да излязат от войната”, Стимсън говори за „японски маневри за сключване на мир”, а Бърнс – за „японски намеци за мир”. […]  Директорът на политическата секция на министерството на отбраната полковник Чарлз Боунстийл заявява: „Горките японци, наистина са отчаяни”.

Труман споделя, че заминава за Потсдам, за да се увери, че руснаците ще се включат в бойните действия срещу Япония, както са обещали. След като Сталин го уверява, че ще спази договореностите, на 17 юли президентът отбелязва в дневника си: „Съветският съюз ще влезе във война на 15 август. Край с японците!” На следващия ден той пише на Бес: „Ще приключим войната с една година по-рано. Помисли за момчетата, които ще бъдат спасени”.

Труман разполага с още един коз, който възнамерява да използва в подходящия момент. На 15 май Стимсън записва в дневника си, че бомбата може да бъде мощно оръжие на дипломацията, но за съжаление няма да е готова преди Потсдам. „Смятаме, че ще бъде готова малко след това, но в дипломацията не бива да рискуваш, ако не държиш коз в ръката си”.

Труман успява да отложи датата на срещата с две седмици, като се надява, че бомбата ще бъде тествана, преди да започнат преговорите със Сталин.  Опенхаймер признава: „Бяхме подложени на неимоверен натиск да приключим преди срещата в Потсдам”.

На 16 юли, докато Труман обикаля Берлин и се подготвя за среща със Сталин на следващия ден, учените взривяват първата атомна бомба в пустинята край Аламогордо, Ню Мексико. Резултатът надминава очакванията. Заради огромната сила на взрива и яркото зарево в небето някои учени наистина смятат, че са подпалили атмосферата. […]

Заместник-директорът Кенет Бейнбридж се изразява по-просто: „Вече и ние минахме на страната на лошите”.

[…] Труман, Бърнс и Гроувс смятат, че могат да ускорят японската капитулация и без съветска помощ, като по този начин се измъкнат от обещаните на Съветския съюз териториални и икономически отстъпки. […] Уинстън Чърчил описва следващата пленарна сесия: „Не можех да повярвам на очите си. След този доклад пред мен стоеше съвсем нов човек. Казваше на руснаците кога могат да вземат думата и кога не, и изобщо командваше цялата среща.” Макклой също забелязва, че бомбата вдъхва самочувствие на Труман: „Новината за „голямата бомба” промени играта, след нея и президентът и министър-председателят втвърдиха тона. След пристигането на доклада на Гроувс двамата отидоха на следващото заседание като малки момченца, скрили в джобовете си по една голяма червена ябълка”. […]

Поведението на Труман в Потсдам потвърждава убеждението на Сталин, че Съединените щати възнамеряват бързо да сложат край на войната и да се отметнат от Ялтенските договорености. По време на конференцията той уверява президента, че съветските войски ще бъдат готови да атакуват в средата на август. Главнокомандващият съветската армия Алексей Антонов информира американските си колеги, че е по-вероятно това да стане в края на месеца. Сталин дава разпореждане на маршал Александър Василевски да бъде готов две седмици по-рано. […]

Съветският съюз също е обезпокоен. Руснаците знаят, че целта на бомбата не е да се довърши и без това разгромената Япония и достигат до извода, че истинската мишена е Съветският съюз. В Кремъл смятат, че американците иска да ускорят японската капитулация с надеждата да не изпълнят обещанията си за отстъпки пред СССР в Азия. Още по-тревожният извод е, че напълно ненужното използване на бомбата в Хирошима е сигнал,  че не биха се поколебали да я насочат и срещу Съветския съюз, ако бъдат застрашени интересите им.

Руснаците ясно разбират посланието от бомбата. Кореспондентът на „Сънди таймс” Алекзандър Уерт, който живее в Москва в периода 1941 – 1948 г., отбелязва че „новината за Хирошима покруси всички”. Хората тук си дават сметка, че това е нов факт в световната политика и че бомбата представлява заплаха за Русия, а някои песимистично настроени руснаци, с които разговарях същия ден, тъжно коментираха, че трудно спечелената победа над Германия вече е „отишла на вятъра”. […]

Политическите лидери, в това число Сталин и външният министър Вячеслав Молотов, също са изплашени. Физикът Юрий Харитон си спомня как „цялото правителство тълкува Хирошима като атомен шантаж срещу СССР, като заплаха за начало на нова, още по-ужасна и унищожителна война”. Ядрените физици ежедневно съобщават в Кремъл докъде са стигнали в проучванията си. За броени дни Сталин поставя началото на ударна програма за разработване на съветска бомба.

След Хирошима японските лидери настояват за бърз отговор на молбата Съветският съюз да посредничи за сключването на мир. Отговорът е повече от ясен – в ранните часове на 9 август Червената армия помита японските войски в Манджурия, Корея, Сахалин и Курилските острови почти без съпротива. Сутринта на 9 август ръководството на Министерството на външните работи съобщава новината на министър-председателя Сузуки, който отговаря: „Това, от  което се страхувахме, най-накрая се случи”.

Същата сутрин, преди Япония да успее да организира отпор за нахлуващите съветски войски, САЩ хвърлят плутониевата бомба  „Дебелака” в Нагасаки. […]

Японските ръководители, паднали духом след съветската атака, свикват спешно правителствено заседание, на което научават и за Нагасаки. Но нито тази новина, нито неверният доклад на министъра на отбраната Анами, че американците разполагат с още сто бомби и че следващата мишена е Токио, прави безусловната капитулация по-приемлива. За повечето от тях е без значение дали САЩ ще разрушат даден град с триста самолета и хиляди бомби или с един самолет и една бомба. Японците вече са се примирили, че американците могат да унищожат всички японски градове и с радост ще го направят. Това, което прекършва съпротивата на японското командване, е нахлуването на Червената армия. То доказва не само пълния провал на дипломатическия подход на Япония към Съветския съюз, но и стратегията за яростна съпротива срещу очакваното дебаркиране на американски сухопътни сили. За японците атомните бомби са допълнителна причина, но не и решаващ фактор за капитулацията, въпреки че някои се хващат за тях като удобно оправдание. […]

Сузуки проумява, че няма избор. Според него Япония или трябва да капитулира незабавно, или „Съветският съюз ще завземе не само Манджурия, Корея, Карафуто, но и Хокайдо. Това би било пагубно за Япония. Трябва да сложим край на войната, докато все още можем да преговаряме със САЩ”. […]

След войната японските лидери обясняват капитулацията както с атомните бомби, така и със съветското нашествие. Въпреки че разговорите са проведени с представители на американските окупационни власти, не са малко тези, които определят за по-важно съветското нашествие. Заместник-главнокомандващият армията генерал Тораширо Кавабе обяснява:

За мащаба на пораженията в Хирошима разбрахме не изведнъж, а постепенно. За сметка на това включването на Съветския съюз във войната беше за нас голям шок. В Токио пристигаха съобщения как съветските войски „нападат на рояци”. Точно от това се бяхме опасявали, как огромната Червена армия се пренасочва от Европа и се нахвърля върху нас. 

Адмирал Тойода е съгласен с него и добавя: „Вярвам, че именно руското участие във войната срещу Япония, а не атомните бомби, ускориха капитулацията ни”. Генерал-лейтенант Сумисиха Икеда, директор на генералната агенция по планиране, заявява: ”Когато чух, че Съветският съюз е влязъл във войната, разбрах, че за нас това е краят”. Министерството на отбраната също отговаря по подобен начин: „Съветското участие във войната имаше най-пряко влияние върху решението на Япония да капитулира”. Проучване, извършено от американското министерство на отбраната през януари 1946 г. , стига до същия извод: ”В обсъжданията, довели до взимането на това решение, рядко се споменава атомната бомба. Почти сигурно е, че японците при всички положения са щели да капитулират при влизането на Съветския съюз във войната”. […]

С погрешното убеждение, че бомбите са сложили край на войната, 85% от американците одобряват използването им. Почти 23 % съжаляват, че японците са се предали твърде бързо и САЩ не са продължили с бомбардировките. Обществото обаче не знае, че по-голямата част от висшите военни смятат бомбардировките за ненужни от военна гледна точка и за морално неоправдани. Началникът на кабинета на Труман адмирал Уилям Лий, който ръководи заседанията на командването, е най-яростният противник на атомните бомбардировки и определя бомбите с химическо и бактериологическо оръжие като нарушение на „християнска етика и на военните закони”. Той твърди: „Японците вече бяха готови да се предадат. […] Използването на това варварско оръжие над Хирошима и Нагасаки не допринесе с нищо за победата. Но заради това, че все пак го използвахме, ние зададохме един етичен стандарт от времето на варварите. Не са ме учили да водя война по такъв начин, а и войните не могат да се печелят чрез избиване на жени и деца”. […]

Труман се среща за пръв път с Опенхаймер на 25 октомври 1945 година и му задава въпроса дали руснаците ще успеят да направят атомна бомба. Опенхаймер отговаря, че не знае, а президентът отсича: „Никога!” Подразнен от тази агресивна проява на невежество, Опенхаймер споделя: „Господин президент, имам чувството, че ръцете ми са изцапани с кръв”. Труман гневно отвръща: „Аз поемам вината, остави това на мен”. След това президентът казва на секретаря си: „Не искам повече да виждам в кабинета си този кучи син”. По-късно нарича Опенхаймер „мрънкало”

 

Из глава V „Студената война“

[…]На 23 септември 1949 година президентът Труман смайва американците със съобщението  за налични „доказателства, че през последните седмици в СССР е имало атомна експлозия”. Повечето учени отдавна очакват тази новина. В началото на 1946 година „Лос Анжелис таймс” цитира мнението на физика Харолд Юри, че до пет години СССР ще разполагат  с атомна бомба, което опровергава мнението на Гроувс, че на руснаците ще им трябват поне двадесет години. Експертите отдавна са наясно, че това предизвикателство е по-скоро за инженерите, отколкото за учените. „Таймс” обвинява Гроувс, че е заблудил американците с лъжливите си внушения, че САЩ разполагат с велика тайна, която си струва да бъде пазена грижливо и отправя съвет към правителството да „използва  тези от Бога дадени години не за трупането на атомни бомби и джавкане с другите страни, а за конструктивно държавничество”. През 1948 година Робърт Опенхаймер заявява в интервю през списание „Тайм”: „Нашият атомен монопол е като бучка лед, оставена на слънце”. Труман, който преди това е споделял пред Опенхаймер, че руснаците никога няма да разработят своя бомба, първоначално не вярва на съобщенията за извършен ядрен опит, а после обвинява германските учени, които работят за Съветския съюз.  Съветските учени си отдъхват. Физикът Юрий Харитон коментира: „Сега, когато разполагаме с това оръжие, елиминирахме вероятността то да бъде използвано безнаказано срещу СССР”. Той смята, че бомбата дава възможност на страната да „се защити от реална опасност”. Физикът Игор Головин пише, че безсънните нощи и херкулесовите усилия на учените са си заслужавали, защото „така  избихме коза от ръцете на американската ядрена дипломация”.

 

 

 

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук