БИТКАТА НА СССР ЗА БЪЛГАРИЯ СРЕЩУ САЩ, АНГЛИЯ И ГЪРЦИЯ. Да се учим от реалностите на историята

Продължение от „СССР спасява от гладна смърт българския народ”

0
430

В първата част на тази публикация напомнихме документи за това как през 1946 г.,  по време на страховитата суша у нас, СССР, с подписите на Сталин и Молотов, спасява от гладна смърт закъсалия български народ и ни доставя  десетки хиляди тонове хлебно зърно, царевица, слама и фуражи за животните, макар самите руснаци да са в тежка продоволствена криза и да мизерстват.  Москва възпира и войнствените искания на Атина страната ни незабавно да изплати в зърно репарации към Гърция, които тя претендира, че й дължим като победена страна от хитлеристката коалиция.

Много глупости изрекоха напоследък българските клакьори на новите ни задокеански братя за това как СССР сключил пакт с Германия през 1939 г. (ни дума, че го е направил последен от големите държави в Европа, които освен това още през 1938 г.  се договарят в Мюнхен с Хитлер), да не говорим, че пък в края на войната руснаците ни били окупирали. И пак – ни дума, че се изпълняват решения и на  Съюзната контролна комисия на антихитлеристката коалиция, създадена да следи за изпълнението на условията на Московското примирие, сключено на 28 октомври 1944 г. между България и Великите сили победителки. Шумните русофоби не го правят от невежество, те добре знаят, че пренаписват и подменят историята, а знаят и защо го правят. Но извращенията все пак трябва да имат мяра, затова нека се върнем към книгата на генерал Черепанов, която разкрива детайли, понякога комични, от  битката у нас за Мирния договор от 1947 г., когато пак  руснаците осуетяват намерението на Гърция и западните й поддръжници да отнеме от победена България половината ни територия от Тракия. Ала и в годините след това не стихват опитите властта на ОФ да бъде свалена с помощта на слугите на Запада (дори Иван Дочев, шефът на легионите,  нарича например горяните диверсанти – https://duma.bg/amerikano-balgarskite-bitki-po-granitsata-ni-sled-1944-ta-n247466). След 1945 г. САЩ и Западът изпращат в родината ни стотици банди от Гърция, Турция и Югославия – добре финансирани и оборудвани. В сраженията загиват десетки наши граничари – на българска територия, а не на гръцка, турска или югославска… Ето няколко имена: младши сержант Вергил Ваклинов, лейтенант Младен Калеев, редник Илия Стойков Русев, редник Иван Миладинов Иванов, редник Кирил Богданов Христов, редник Иван Петров Панев, Стоил Косовски, Георги Стоименов, редник Асен Илиев, редник Михаил Георгиев Михайлов…

И днес, въпреки бурните задокеански ветрове, към небето на България се извисяват техни паметници, които признателният ни народ отрупва с цветя. И песни се пеят за тях   (https://www.youtube.com/watch?v=j515YxsAeq8). За горяните – нито една.

Стига се дотам, че на 20 февруари 1950 г. България къса дипломатическите си отношения със САЩ, възстановява ги едва през 1959 г. За цели 10 години се късат! Това може ли да се случи ако няма фрапиращи основания! Добре е да се помни и това, когато сега с фанфари се отбелязва 120-та годишнина от началото на дипломатическите ни отношения с Големия брат и премиерът ни се кълне във вечна вярност към него. Видяхме докъде ни докараха с предишната ни вечна вярност.  Хайде най-сетне да сме верни на себе си и да се учим за наш интерес от реалностите и превратностите на историята, не от нечии моментни щения.

 

ПРОФ. ДИНЮ ШАРЛАНОВ, „ТИРАНИЯТА“, ИК „Стрелец“, 1997 г.

Из разговора на министър председателя Георги Димитров със заместник-политическия представител на САЩ в България г. Хорнър, станал на 7 юни 1947 г. в Министерския съвет, в присъствието на министъра на външните работи Кимон Георгиев 

Министър-председателят – Неприятни работи, нали? Хората, ако се занимават само с приятни работи, щеше да им е скучно.

Хорнър – Аз идвам да се осведомя по въпроса за арестуването на г. Никола Петков.

Министър-председателят – Много добре.

Хорнър – Очевидно това събитие ще привлече вниманието на САЩ. Моето правителство ще бъде огорчено от това.

Министър-председателят – Надявам се, че Америка няма да ни обяви война.

Хорнър – Войната не е свършена още.

Министър-председателят – Нито ще отзове своя политически представител от България, нито ще се откаже от ратифицирането на мирния договор. В това съм добре убеден. Американците са разумни хора…

Аз бих могъл да кажа нещо повече. Всяко вмешателство отвън може само да отегчи положението на Петков, защото тогаз ще има подозрение, че Петков е действал за преврат не сам, а заедно с тез, които го вземат сега под своя закрила отвън. Затова аз моля Вашингтонското правителство да има търпение и спокойствие и да остави съдбата на Петков да се решава от нашия български съд. Ако той е ваш агент – американски – защитавайте го. Но вие всичко това отричате. Петков е български поданик, а не американски, английски или френски. Той ще отговаря пред нашия народ, пред нашите закони…

Централен партиен архив, Ф. 146, оп. 2, а.е. 757

 

ГЕНЕРАЛ АЛЕКСАНДЪР ЧЕРЕПАНОВ „В ОНИЯ БУРНИ ГОДИНИ”, Спомени, превод от руски Георги Георгиев, Военно издателство, 1981 г.

Съюзната контролна комисия е била настанена на последните два етажа в сградата на БНБ                                                               stara-sofia.com

 

Организацията на Съюзната контролна комисия

…Обстановката в София бе съвсем различна от фронтовата. Вместо привичните блиндажи сред „червеностволите борове и обраслите с мъх камъни на Карелския провлак – обширни кабинети на дипломати и министри. Но ритъмът на живота си оставеше не по-малко напрегнат, отколкото на фронта. СКК трябваше да решаваше маса неотложни въпроси. Мой непосредствен началник стана заместник-предателят на СКК Сергей Семьонович Бирюзов.  Само 15 години продължи след това неговият прекрасен, отдаден до последния дъх на родината живот, за да завърши в нелепа самолетна катастрофа край Белград в момент, когато бе станал вече маршал на Съветския съюз и началник на Генералния щаб на Въоръжените сили на СССР…

За мащабите на предстоящата работа на СКК може да се съди по размерите на служебния апарат, който бе предоставен в наше разпореждане. В Състава на съветската част на СКК влизаха четирима генерали, един контраадмирал, повече от сто офицери, общо 270 души…

Апаратът на СКК трябваше да направи опис на всички инвестиции на нашите врагове, да проконтролира предаването в собственост на СССР на всички промишлени обекти, принадлежащи по-рано на противника, да осигури връщането на съюзните държави и на техните граждани изнесените от териториите им ценности. По-късно за разпореждането с предаденото в собственост на СССР имущество бе  създадено специално управление, а след това на тази база възникнаха българо-съветските дружества ГОРУБСО, ТАБСО и др. В края на краищата съветското правителство предаде безвъзмездно това имущество на България.

Военният и военноморския отдел  контролираха чистката на офицерския състав от фашистки елементи, а след войната следяха за привеждането на въоръжените сили в мирновременно положение. Пак те възглавиха работата по разминирането на българската територия…

При необходимост ние можехме да влизаме в сношения с всяко нужно ни лице от правителствените органи на България, като се почне от министър-председателя, но непосредствено и преди всичко бяхме свързани с комисарството за изпълнение на Съглашението за примирие. Този орган бе създаден на 9 ноември при Министерството на външните работи с постановление на Министерския съвет. Значението му се подчертаваше от факта, че председател на комисарството бе самият министър на външните работи Петко Стайнов, а негов заместник – главния секретар на министерството. В задачите на комисарството влизаше и задължението да поддържа  редовна връзка със СКК и да й дава всички нужни й сведения и обяснения, както и да върши цялата текуща работа по изпълнението на съглашението….

Отначало САЩ бяха представени в СКК от около 60 души, от които един генерал и 24 офицери. Англия – от 110, в това число един генерал и 24 офицери. Ръководител на представителството на Великобритания беше генерал-майор У. Оксли, политически представител – У. Бозуел. Американската част се възглавяваше от генерал-майор Д. Крейн, а политически представител беше М. М. Бърнс.

Съюзната контролна комисия се помещаваше в горните два етажа на сградата на Българската народна банка. Като ръководител на СКК С.С. Бирюзов имаше кабинет тук, а като командващ 37-а армия – в Духовната семинария, намираща се на другия край на града…

Сътрудниците на английско-американските представители в СКК бяха настанени в отделни сгради. За съвместното разработване  на отделни въпроси, за съгласуването и изясняването на един или друг проблем съюзните представители изпращаха съответни специалисти измежду офицерите от своя апарат във всеки от нашите отдели.

На първо време най-напорист на заседанията беше английският представител генерал-майор Оксли. Той очевидно бе прекарал голяма част от службата си в щабове с разузнавателен уклон, та отстояваше гледището си твърдо, говореше басово на една и съща нота, сякаш разбиваше крепостна стена, от време на време издаваше „войнствен” вик, подобен на мефистофелски смях.

Генералът имаше спортна фигура, беше подвижен и ходеше на лов не само с разузнавателна цел, но и от любов към лова. Беше добър и грижлив съпруг и баща…

За разлика от генерал Оксли генерал Крейн отстояваше гледището си без емоции, сякаш насила, макар и да не пропускаше и най-малката възможност за това. Предпочиташе домашния уют…

Генерал Робъртсън, който го смени, важничеше най-много от всички. За солидност вместо български милиционер поставяше пост пред дома си американски войник. На заседанията на СКК и при разглеждането на делови въпроси излагаше и отстояваше становищата си  така, сякаш командваше кавалерийска атака. Понякога по време на дискусията в цялото държание се прокрадваше фелдфебелска нотка, но той се сепваше и веднага се мъчеше да я заглуши. По своите убеждения и начин на мислене бе безкомпромисен реакционер…

Генерал Бирюзов беше десетина години по-млад от Оксли, Крейн и Робъртсън. Но той бе на недосегаема висота за английско-американските представители не само по достигнатото служебно положение, но и по военно-политическата си подготовка. Той далеч ги превишаваше и по цялостното си развитие… А изработения навик и похват да ръководи началниците на отделните родове войски и подчинените в щаба на фронта сякаш завладяваше не само нас, но и английско-американските представители и те още от първите дни инстинктивно почувстваха това и не само вътрешно, но и външно признаваха, че той е ръководителят на СКК…

Един ден, след като бяхме работили съвместно  близо година, в разговор с мен генерал Оксли с уважение каза за Бирюзов: „Далеч ще стигне”. И времето показа, че той беше прав.

 

Из глава  „Член 18-и от съглашението за примирие”

…Докато американците и англичаните честно изпълняваха задълженията си в СКК, нашето отношение към тях си оставаше като към съюзници, с които до вчера бяхме воювали съвместно. Но щом тръгнаха по пътя на изопачаването на един или друг член на Съглашението за примирие, те срещаха най-решителен отпор  от наша страна.

При това те всеки път вдигаха страшен шум по повод мнимото накърняване на правата на Англия и ние трябваше да проявяваме твърдост и търпение, за да отстояваме справедливата си позиция.

И американците и англичаните прибягваха до различни уловки, за да заобиколят по някакъв начин установения съветски административен приоритет в СКК…

За да могат да подхвърлят по-големи подаяния на своята агентура, американските  представители, основавайки се на задължението на българското правителство да издържа СКК, представяха на българските власти неимоверно завишени заявки за пари, продоволствие и други материални блага. На фона на страшното разорение на страната и на лишенията, които изпитваше населението, това изглеждаше като най-обикновено мародерство.

Генерал Бирюзов бе принуден да издаде заповед всички искания за продоволствие да не предявяват непосредствено  към българските органи, снабдяващи СКК, а чрез икономическия отдел на комисията, който да проверява тяхната обоснованост. Сега заявките се удовлетворяваха само с парафа на С. С. Бирюзов, със заверка от мен или началник-щаба А. И. Сучков. Отново се наложи да се водят не особено приятни разговори с представителите на САЩ и Англия, като например следния:

„Крейн: Още на 26 юли ни обещаха да ни дадат известен брой леки коли, но и досега не сме ги получили.

Бирюзов: Когато водя със Стайнов разговор за тези коли, той отговаря, че американците имат 24 коли, а офицерите им са само 20. Освен това бих ви посъветвал да не слагате в сметката колите на Бърнс и кореспондентите, защото България не е длъжна да осигурява тези коли.”

Голям натиск упражняваха съюзниците и относно паричните суми по чл. 15 от Съглашението за примирието. Например в края на 1945 г. Крейн предяви искане да получава 10 милиона лева  на 20 число всеки месец, без да представя предварително в СКК сметка за разпределянето на разходите.

Бирюзов отговори: „Съгласно съглашението за примирие България е длъжна да ви издържа, но това съвсем не значи, че някой може да трупа тук капитал. Ние всички сме поставени при равни условия и трябва да осигурим на всеки член на СКК и неговите сътрудници добър екзистенцминимум. Аз например получавам 140 000 лева месечно. [Преди обмяната на лева – бел. А. Ч.], изпълнявайки функциите на  председател. Ние знаем, че месечните заплати на англичаните и американците са по-високи и се съобразяваме с това. Все пак 10 милиона е голяма сума. Преди да дам съгласие трябва внимателно да се анализира нейното разпределение. Една сума в размер на 10 милиона ме плаши, това прави по 200 000 на човек при безплатна храна.

[…]Бих искал да попитам как да разбираме чл. 15 за осигуряването на СКК. Някои смятат, че приборите трябва да бъдат само кристални, а сервизите сребърни. Цялото жилище да бъде постлано с килими. Например американски представители получиха вече 825 килима и те все още не им стигат. Аз не мога да схващам така този член на Съглашението за примирие.”

Генералите Оксли и Робъртсън нямаше какво да възразят.

В писмо до комисаря по изпълнение на Съглашението за примирие Георги Кулишев, който смени на този пост Петко Стайнов, С. С. Бирюзов установи разумни норми за снабдяване на сътрудниците на СКК и техните семейства…

 

Милиция, гранични войски и държавна сигурност

[…]Народната милиция не преживя нито детски, нито юношески период, а още първите дни на своето съществувание се прояви като зрял, надежден орган на правителството на Отечествения фронт. […]

Английско-американските представители в СКК  по всякакъв начин се опитваха да докажат, че на милицията, както и на армията, трябва да се гледа като на въоръжена сила, подлежаща на демобилизация и на контрол от страна СКК, съгласно пункт d на чл. 1 от Съглашението за примирие […]

Поредният натиск трябваше да отбиваме на заседанието на СКК през август 1946 г., което се председателстваше от мен. Обсъждаха се въпроси за предаването на Граничните войски към Министерството на вътрешните работи […]

Че Граничните войски бяха създадени тъкмо навреме, свидетелстваха зачестилите инциденти на гръцко-българската граница: нахлувания, придружени от престрелки, на гръцки войници на българска територия под предлог, че преследват партизани, обстрелване на патрули, отвличане на мирни български селяни, нападения на военни самолети, задигане на овце, кози и т.н.

Към всички тези събития се налагаше внимателен подход. За англо-американците те бяха добре дошли: колкото повече гранични инциденти, толкова по основателна ще изглежда тяхната агитация сред враговете на българския народ, че тези събития налагат присъствието  на английско-американски войски в България […]

Най-после през ноември 1947 г. Българската дирекция на печата съобщи за обезвреждането  на гръцка диверсионна банда, която три години бе вършила провокации на границата. Задържаният българин от мюсюлманско вероизповедание заяви в своите показания, че е бил завербуван от резидент на гръцката разузнавателна служба. Бандата имала за задача да подбужда с щедри обещания българите мюсюлмани да бягат през границата.

На какво се дължеше тази шумотевица около въпроса на гръцко-българската граница? Империалистическите хищници бяха хвърлили око на някои територии на Югозападна България с ценни суровини. Но те се сблъскаха с твърдата позиция на съветското правителство. Пролетта на 1946 г. бе знаменателна за целия свят, защото в Париж се подготвяше първата след войната мирна конференция.

Главните участници в конференцията, които фактически решаваха съдбата на следвоенния свят – СССР, САЩ, Франция и Англия, – по това време бяха стигнали до определено споразумение по основните въпроси. Но по редица т.нар. частни въпроси съществуваха разногласия. Към тях се отнасяше и въпросът за южната граница на България, особено с Гърция.

Чърчил предлагаше тази граница да бъде коригирана по река Арда и аргументираше предложението си така: По време на окупацията на Южна Тракия, т.е. на гръцка територия, България причинила големи материални  щети, освен това река Арда била естествена граница, а земите, които ще преминат към Гърция, били безплодни, така че интересите на Земеделска България ще бъдат много малко накърнени.

На пръв поглед благовидни доводи. Тук обаче е необходимо да се върнем десетина години назад.

На гръцка територия, тъкмо в споменатия район англичаните бяха започнали експлоатация на големи находища на цветни метали: олово, цинк, калай, мед, сяра и др.

Хитлеристка Германия контролираше икономически монарохофашистка България и бе създала смесени българо-германски предприятия. Така бе създадено  и акционерното дружество „Пирин” (88% германски капитал и 12% български капитал), което бе започнало експлоатацията на извънредно богатите залежи на цветни метали на българска територия. В хода на военната агресия на Хитлер през април 1941 г. Гърция бе окупирана от Вермахта, след което фашистите почнаха да експлоатират и английските мини. Германците построиха тук една от най-големите въжени линии – 45.5 км – осигуриха флотация на рудата и т.н.

Такава беше икономическата основа на въпроса. С една дума, съществуваха най-сериозни причини българският народ да защити държавните си интереси с помощта на Граничните войски, за организирането на които помогна един от нашите сътрудници в СКК – генерал-майор Кирюшин […]

По онова време английската и американската мисия организираха радиопредавания, насочени против властта на Отечествения фронт, неведнъж се опитваха да посеят разпри между балканските народи.

 

Отлагането на изборите за Народно събрание в 1945 г.

[…]Връзката на опозиционерите от всички направления със задграничните им покровители чрез представителите на съюзниците в СКК бе, разбира се, „публична тайна”. Но политически марионетки вярваха, че те се отнасят към тях сериозно като към защитници на буржоазната демокрация. Голямо заблуждение! Техните цинични, изпечени в политическата борба покровители знаеха истинската им цена. В един разговор със С.С. Бирюзов и мен политическият представител на САЩ Бърнс в пристъп на откровеност ги нарече „политически проститутки”. „Вие – каза Бърнс – по свой начин желаете доброто на България, а те съвсем не се интересуват от нейната съдба и ни гледат като уличници с немия въпрос – колко ще дадете. Само в София има няколко хиляди такива „политически проститутки” .

Няма що, добре казано. […]

През юни 1945 г. Националният комитет на Отечествения фронт се обърна към народа с манифест, в който предупреждаваше, че реакционерите надигат глава и подготвят атака срещу народната власт. Призивът бе навременен. От страх да не бъде подслушван, когато получава директиви от английско-американските си господари Никола Петков водеше преговори с тях в  банята на своето жилище. В историята има всякакви парадокси – този път в баня се вършеха мръсни дела. Тъй като попълзновенията на врага им бяха съвсем ясни, органите на Държавна сигурност монтираха уредба за записване на разговори в банята. […]

Опозицията, щедро поддържана финансово от буржоазията, реши, че е дошъл моментът да премине към действия. Никола Петков, Григор Чешмеджиев и Петко Стоянов заявиха, че снемат кандидатурите си от избирателните листи. Същите Чешмеджиев и Стоянов, както и Асен Павлов и Ангел Держански, предявиха ултиматум, че ако изборите не бъдат отложени, ще излязат от правителството. При тази именно политическа обстановка С. С. Бирюзов уведоми Кимон Георгиев за решението на съветското правителство да възстанови дипломатическите отношения с България. Това съобщение разбиваше на пух и прах всички измислици и лъжи на опозицията […]

 

 

Из: ИВАН ГАРВАЛОВ, „ПРИЕМАНЕТО НА БЪЛГАРИЯ В ООН“, 

Изд. „ГорексПрес“, 2010 г.

…В Съвета за сигурност на ООН обаче не се постига благоприятно решение за приемането в ООН не само на България, но и на други страни. Липсва консенсус между великите сили, които са постоянни членки на Съвета за сигурност – САЩ, Великобритания, Франция и Китай от една страна, и СССР от друга.

… Редица мемоари на известни западни държавници и дипломати от онези години разкриват истинските причини, поради които САЩ, Великобритания и Франция са блокирали разширяването. За тях е било неприемливо приемането в ООН на „комунистически“ държави. Опасенията им са произтичали от това, че едно разширяване на членовете на ООН би довело до разместване на баланса на силите в организацията и те биха загубили мнозинството си.

Естествено, СССР е настоявал за приемането на Албания, България, Румъния и Унгария, като е обвързвал приемането им в пакет с Австрия, Финландия и Ирландия. А по отношение на Испания, Португалия и Италия не е бил съгласен. За СССР най-спорна е била кандидатурата на Япония, понеже между двете държави не е имало подписан мирен договор. […]

През 1955 г. през юни в Сан Франциско се провежда конференция за честване на десетата годишнина на ООН. Редица от присъстващите държавни ръководители поставят въпроса за необходимостта да се приемат нови членове. Един от участниците е външният министър на Канада – Лестър Пиърсън. В речта си той изразява съжаление, че има много суверенни държави, чието значение е голямо, но те не са членки на ООН. Той конкретно споменава Австрия, Япония, Ирландия, Испания и др., а същото така България, Румъния и Унгария. Лестър Пиърсън отива още по-далече, като предупреждава, че ООН не може да изпълнява функциите си, ако такива квалифицирани държави не са нейни членки и че ООН не бива да се превръща в „клуб на западните държави“…[…]

Истината е, че СССР искаше да се приемат трите комунистически страни, а докато за това се постигнеше съгласие, СССР налагаше „вето“ на всеки опит да се включат и други страни. Държавният секретар на САЩ Джон Фостър Дълес беше непреклонен в опозицията си срещу приемането на комунистическите страни. Освен това САЩ, Великобритания и Франция не искаха да се наруши балансът на силите в ООН. Франция допълнително се тревожеше, че с приемането на нови членки се отваря врата, което ще подтикне африканските и други колонии да получат независимост. Франция се безпокоеше преди всичко за Алжир“…[…]

При гласуването в Специалния политически комитет 52 държави подкрепят проекторезолюцията, две гласуват против – Китай и Куба, а пет се въздържат, между които САЩ, Франция и Белгия. На 8 декември 1955 г. при гласуването в Общото събрание се получава същия резултат. Единствената промяна е в позицията на Великобритания, която гласува за резолюцията.

Приемането на Народна република България за членка на ООН става на 14 декември 1955 година на церемония в Общото събрание на ООН късно следобед на същия ден.

На сутринта на 14 декември 1955 г. Съветът за сигурност провежда последното си заседание…, на което най-после успява след няколко години на остра конфронтация и безплодни дебати да постигне съгласие за известен брой държави-кандидатки…

Монголия и Япония остават извън ООН.

За приемането на България, Румъния и Унгария са подадени 9 гласа „за“ и 2 „въздържали се“ (САЩ и Китай)… Западноевропейските държави в Съвета за сигурност (Белгия, Великобритания и Франция) гласуват единодушно за България, Румъния и Унгария…

Прави впечатление, че двете южни съседки на България, които са в много лоши отношения с нея, подхождат различно при гласуването. Турция е за приемането на България, а Гърция се въздържа! Впрочем Гърция се въздържа и по отношение на Румъния и Унгария, а за Албания гласува „против“. […]

… В момента на приемането на България в ООН България не е имала никакво дипломатическо представителство в САЩ. Българската легация във Вашингтон е била закрита, защото България и САЩ скъсват дипломатическите си отношения през 1950 г. […]

През януари 1956 г. Министерският съвет на България решава да изпрати като първи български постоянен представител в ООН д-р Петър Вутов, който тогава е пълномощен министър в Индия. В средата на април същата година България вече има своя постоянен представител в ООН.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук