ЕПИДЕМИЯТА НА ФАШИЗМА И НЕЙНИТЕ МИКРОБИ

0
247

Иля Еренбург (1891-1967), според всеобщото мнение, е една от ярките фигури на миналия век,  независимо от коя камбанария се гледа към него. Необичайно е, като се има предвид, че е преди всичко интелектуалец и писател. Още  като юноша, през 1908 г. се среща  с Ленин. Сприятелява се със знаменитости, като се започне от Пабло Пикасо, Диего Ривера, Амедео Модиляни. Близък е с Владимир Маяковски, Анна Ахматова, Борис Пастернак, а по-късно по бойните полета на Испанската гражданска война – и с Ърнест Хемингуей. С Фредерик Жолио-Кюри, с Алберт Айнщайн… Той е влюбен в Париж и живота в него, но още в младостта си изповядва комунистическата идея. В гласа му се вслушва и самият Сталин, който не отдава значение на факта, че е евреин. А  и произхожда от заможно семейство.
И когато всички считат Еренбург повече за французин, отколкото за руснак, той ги опровергава – зарязва Париж и се връща в матушка Русь.
 В годините на Втората световна война неговото оръжие, което разнася славата му по цял свят, е перото му. В Съветския съюз гениалният публицист и писател получава невиждано дотогава признание за творец – избран е  в Съвета на депутатите на СССР,  присъдена му е през 1942 и 1948 г. Държавната награда на СССР, (Сталинската),  през 1944 г. е награден с орден „Ленин”, през 1952 г.  и с международната награда „Ленин“. А Франция го провъзгласява за  Рицар на честта на легиона.  (Но не друг, а вестник „Правда” публикува и отрицателна оценка за крайностите в неговите текстове.)
Но най-голямото признание за Еренбург е това на милионите бойци от окопите, на измъчените  хора от тила, които се трудят ден и нощ, за да има всичко фронтът.
Иля Григориевич става военен кореспондент на  в. „Червена звезда“. Сътрудничи и на „Известия”, на „Правда”, пише и в най-обикновени дивизионни вестници. От 1941 до 1945 г., според неговитe изследователи, той публикува хиляди преди всичко кратки статии, които изтръгва не само от блестящия си ум, но и от сърцето си. Интересът към тях в чужбина, включително и в САЩ,  е също огромен.
Защо те имат толкова голямо въздействие и на фронта, и в тила? Защото Еренбург напипва най-чувствителната струна на войната. От една страна разкрива потресаващите жестокости, които вършат „немските рицари” над военнопленници, жени, старци и деца, погромите  в руската земя, но от друга посочва по какъв начин всеки може да отвърне – според него той е само един – с отмъщение – убий немеца!
(Войната отключва и най-неподозираните животински страсти у военнослужещия, независимо от ранга му,  и това не е национален „патент”. Днес е почти удобно „забравено”, че американски войници изнасилват десетки хиляди немкини. Кой помни участък „Е” във военния мемориал Уаза – Ена в Северна Франция,  и безименните гробове в него на над 90 осъдени на смърт американци за изнасилвания и убийства на деца и жени? Общо осъдените на смърт са над 443. Това изнася испанският журналист и писател Хесус Ернандес в „100 тайни за Втората война”. А Фернандо Пас в изследването си „Нюрнберг. Съдът на нацизма” твърди, че общият брой на изнасилените жени от отделни  американски военнослужещи е 17 000. Не е забравен още  филмът „Чочарка” със София Лорен в главната роля? Тук не влизат жертвите „от войната с жените”  на канадските, френските и японските военнослужещи. Според някои изследователи, общият брой на пострадалите жени е около 2 милиона. А можем ли да извърнем поглед встрани от „лагерите на Айзенхауер”, в които след края на войната са изолирани немски войници и офицери. В тях загиват, според някои изследователи, от глад и болести, милиони пленници.  Дали не са почнали да  съжаляват, че не са се предали на руснаците?)
И друго признание получава Еренбург – това на Хитлер, който обещава, когато завладее Москва да обеси най-големия враг на Германия, „чудовището на Сталин”. Но както е известно, неговите пророчества се оказват доста слабички. Ако надзърнем обаче в тези на самия Еренбург, ще се убедим, че пък неговите се сбъдват, колкото и невероятни да изглеждат. Още през 1922 г. той предсказва в книгата си „Необикновените приключения на Хулио Хуренито”, че скоро ще изгарят и погребват евреите живи. С две думи – предрича Холокоста. Той вижда и бомбардирането на Япония с ново непознато оръжие, създадено и контролирано от американците.
Главната „вина” на Еренбург май е в това, че той пооткрехва с ярост завесата на насилието над мирното население и последвалото отмъщение по време на Втората световна война.
Май още не е време за Еренбург, нали!

 
 „ПРОКЛЕТ НАВЕКИ” Антология на световната антифашистка публицистика, Партиздат, С. 1985 г.:

Из „ВОЙНА“
Иля Еренбург

  • 16 ноември 1943 година
    Искам да разкажа на американците за онова, което видях. Наскоро се върнах от фронта и трябваше да пътувам дълго по освободената от окупаторите територия. Търся и не намирам сравнения, които биха предали впечатленията ми от тази „пустинна зона“.
    И по-рано съм виждал разрушения, но сега мащабът е друг. Можеш да пътуваш с кола от сутринта до вечерта и да не видиш нито един оцелял град. Хитлеристите са надминали себе си.
    Пред мен е писмото на подофицера от 283 пехотна дивизия Карл Петерс. Той пише на някоя си Герда Бекер: „Да, когато предаваме някой град, ние оставяме само развалини. Отдясно, отляво, зад теб – навсякъде избухват взривове. Къщите се изравняват със земята. Пламъците не могат да погълнат само печките и комините им приличат на каменна гора. Стига взривът да е добър, огромните грамади на сградите се сриват отведнъж. Грандиозните пожари превръщат нощта в ден. Повярвай, никакви английски бомби не могат да причинят такива разрушения. Ако се наложи да отстъпим до границата, няма да оставим на руснаците нито един техен град и нито едно село от Волга до границите на Германия. Да, тук господства тоталната война в нейния висш, съвършен вид. Това, което става тук, е нещо невиждано в световната история. Зная, че поради тежките бомбардировки вие в родината преживявате трудни моменти. Но, повярвай ми, много по-зле е, когато врагът е на собствената ти земя. Тукашното гражданско население няма никакъв изход. Останали без покрив, хората трябва да гладуват и мръзнат. Пак отиваме да палим. Прегръщам те, пиленце. Твой Карл.“
    Какво може да се добави към това писмо? Разбира се, в Германия един такъв Карл никога не е хвърлял фаса си на улицата, слагал е ръкавели, за да не си протрие ръкавите, застраховал се е не само срещу пожар, но дори и срещу рак. Сега се наслаждава на унищожението. Вживял се е в ролята на Нерон. Вече не мечтае за „жизнено пространство“. Въодушевява го едно – да остави след себе си смърт.
    Разбира се, хитлеристите не са смогнали да унищожат всички градове и села. Понякога Червената армия е изпреварвала подпалвачите. Така са се запазили Нежин и Суми. А и в Киев подпалвачите избягали още преди да преполовят работата си. Много села са оцелели, защото хитлеристите се страхували, че с пожарите ще издадат изтеглянето си. Не съвестта, а страхът ги е спирал. Но после се опитвали с всички средства да наваксат пропуснатото. Глухов и Кролевец бяха приятни провинциални градове с уютни къщи и зелени градини, с олющени колони и широки покрити стълбища. Хитлеристите не успели да ги изгорят при изтеглянето си. Но след ден-два германските бомбардировачи поправили грешката на подпалвачите.
    Минавах покрай догарящи села. Струваше ми се, че земята агонизира, гърчейки пламтящите главни като пръсти. Земята издишаше мъртва горещина. И навсякъде виждах една и съща картина – край топлата пепел се тълпяха хора. В тези къщи те бяха живели, работили, вдигали сватби, оплаквали покойници. В тези къщи е имало стари скърцащи кревати, нащърбени маси, скринове с булчински премени, с наследено от деди и пра¬деди имущество. Немците са изгорили всичко това, изгорили са живота и сега жените и дечицата се греят в студената нощ край пожарището, което до вчера е било техен дом.
    Наваля сняг. Той покри раните на земята. Но такива нощи за бездомните са още по-страшни. Нали полушубите, топлите шалове, валенките са изгорели.
    И ето че Карл Петерс се радва – обрекъл е старците и дечицата на мъки.
    Хитлеристите напразно се опитват да говорят във вестниците за военното значение на „пустинната зона“. Изгорените села не спряха руските танкове, които преминаха от Лгов до Житомир. Червената армия е свикнала да нощува в горите – там е по-спокойно, няма мишени за вражеската авиация. Руските войници са облечени добре. На тях не им трябват къщи. Ще загинат бабичките и децата.
    Да се мъчат беззащитните – това е целият патос на хитлеристка Германия.
    Украйна беше прочута с ябълките си. Аз видях изсечени овощни градини. Нима те имат военно значение? Каква глупост! Да се отсекат сто ябълки в селото – нима това ще спре Червената армия?
    Видях хиляди дойни крави, застреляни от немците. Кравата е опора на селското семейство. Има ли крава, децата са нахранени. Немците не могли да откарат добитъка – нямали време. И кравите били застреляни от автоматчици. Нека си спомним как след Версайския мирен договор германците недоволстваха, че им вземали кравите и по този начин лишавали германските деца от мляко. А сега германците убиват кравите. Страшно е впечатлението от тези застреляни стада, от тези петнисто-червени крави с подути до пръсване кореми. Нима избиването на кравите, овцете и свинете може да спре Червената армия? Кравата не е цистерна с гориво. Но кравата е мляко за децата. Смърт на руските деца! – крещи Карл Петерс.
    В Чернигов имаше църкви от XI век. В Америка често ни наричат „млада страна“. Но ние имаме дълга история. В древните руски градове е процъфтявала култура – наследница на Елада. Времето беше пощадило чудесните църкви на Чернигов – девет века те са стоели непокътнати. Хитлеристите ги изгорили за девет минути.
    Отстъпвайки, фашистите избиват хората. И това няма „военно значение“ – те избиват жените, юношите, старците. По-рано откарваха населението. Сега бързат, пък и Германия, вече е много близо – няма къде да откарват хората. Нова кръв се прибавя към кръвта, която проливаха по-рано. Огромни области са запустели като есенна гора. Хитлеристите избивали всички евреи. Избивали старците. Вземали кърмачета и удряли главите им в някое дърво или стълб. Заравяли полуживи хора. В Пирятино украинецът Чепуренко ми разказа как го принудили да заравя един гроб. От този гроб се надигнал с кръвясали очи каруцарят Рудерман и се провикнал: „Доубий ме!“ Аз имам право да кажа, че този ден германците са убили не само Рудерман, но и Чепуренко. В цяла Украйна, очистена от германците, не са останали повече от стотина евреи, които са се криели в горите. Това е избиване на цял народ. Хитлеристите са избили всички цигани. Избивали са руси, белоруси, украинци. Избивали са цели села.
    Целият свят говореше за чешкото село Лидице. Та у нас има стотици и стотици такива Лидице.
    И ето, като си заминават, напоследък фашистите убиват, всекиго, който се мерне пред очите им. Селяните бягат в горите и така се спасяват.
    Когато не им стига времето, хитлеристите разрушават и палят по избор. Оставят старите къщурки. Палят училища, болници, музеи, новите и хубави сгради. Всичко това е строено трудно. Хората са се лишавали от много неща, вярвали са: „Ще го построим и ще заживеем щастливо.“ Всеки камък сякаш са откъсвали от сърцето си. Кой няма да разбере какво значи в едно село първият родилен дом или първото училище? И всичко това сега е пред мен – чакъл, боклук, пепел. А Карл Петерс крещи: „Тотална война в нейния висш, съвършен вид.“
    „Може би това е пропаганда?“ – навярно ще попита недоверчивият читател и дори ще произнесе думата „пропаганда“ така, както се изговаря „реклама“. Но каква стока рекламирам аз? Аз говоря за човешката мъка. След това пътуване не мога да спя спокойно, виждам пепелища, болни сенки и мъртвило. Чувам да ми разказват: „А когато ги заровиха, пръстта още мърдаше…“.
    Шинелът ми се вмириса на дим и тази миризма ме преследва като халюцинация.
    Прочетох безсрамните разсъждения на един германски журналист. Той твърди, че „когато отстъпваха през 1941 година, русите също разрушаваха сгради“. Да, помня селяни, които горяха къщите си, когато бягаха от германците. Това бяха техните къщи. Отстъпвайки, Червената армия никога не е унищожавала градовете и селата. Но ако русите вдигаха във въздуха своите заводи или палеха своите къщи, това беше тяхно свято право. А Карл Петерс пали чужди къщи в чужда страна и на туй отгоре се радва, че руските деца вече нямат покрив над главите си.
    Има хора, които си мислят, че за тези злодеяния са виновни само единици или стотици. И аз бих искал да мисля така – по-спокойно е да запазиш цялата си вяра в човека. За съжаление това не е така – за престъпленията, които видях, са виновни стотици хиляди и милиони.
    Хитлеристките войници не само изпълняват старателно заповедите да унищожават, те го вършат на драго сърце, те влагат инициативност, въображение, жар. Малцината германски дезертьори, с които съм разговарял, казват: „Войната е загубена“ или „Аз искам да живея“, или „Аз имам семейство“. Те не казват, че са възмутени от зверствата. Те не мислят за чуждите семейства върху пепелищата. Те са напуснали Хитлер, подтикнати от страха, а не от съвестта. Те не са ония праведници, заради които господ е пощадил Содом и Гомор, те са просто страхливци.
    Иска ми се да вярвам, че подпалвачите няма да намерят сантиментални защитници, че виновниците ще бъдат поставени на подсъдимата скамейка, че милионите войници, превърнали Европа в „пустинна зона“, десет години ще чукат камъни и ще секат дървета. Те може би ще възстановят градовете. Но не ще възкресят мъртвите. Не ще възкресят в сърцето ми предишното доверие в човека. Аз видях земята, оставена от хитлеристите, и никога няма да я забравя.
     
    16 юни 1945 година
    Неотдавна Франция отбеляза с траур годишнината от унищожаването на Орадур-сюр-Глан. Президентът Бенеш посети пепелището на Лидице. Мисля си за нашите Орадури, за нашите Лидице. Колко са те? Тръгнеш ли от Москва на запад, към Минск, или на юг, към Полтава, или на север, към Ленинград, навсякъде ще видиш развалини, пепелища, гробове и като свалиш шапката си, вече няма да я сложиш. И навсякъде оцелелите жители ще ти разказват как са се поклащали старци на бесилките, как майки са се опитвали да спасят дечицата си от палачите, как са горели къщи с живи хора в тях.
    Не искам да забравя нищо, паметта не е нито красива дреболия, нито баласт, паметта е велик дар. Ако нямахме памет, животът на човека щеше да бъде лек, но нищожен. След Първата световна война Западна Европа жадуваше едно – забрава. Това беше епохата на фокстрота, на Пол Моран и славеевите трели край брега на Женевското езеро. Дуче вече се готвеше да завземе Рим, вече се бяха появили Шлагетер и германските превратаджии, Круп и Шнайдер, Детердинг и Захаров вече си правеха сметка колко ще спечелят от всеки нов тон човешко месо, а хората, които жадуваха да бъдат излъгани, възклицаваха между два танца: „Вече няма да има война!“ Не, ние няма да позволим нито на саксофоните, нито на фризьорите да заглушат гласа на мъртвите. Ние не искаме след двайсет години децата ни да преживеят същото.
    Над люлката на фашизма стояха не само вещици, но и глупави феи. Те се надяваха да научат новородените людоеди на добри маниери. През ония години по стените на Париж можеше да се види „човекът с нож между зъбите“. Тогава смятаха русите за варвари, ламтящи да унищожат цивилизацията, а фашистите – за палави, но благородни момчета. Болест на растежа. Напомням за това не защото съм свадлив – за да спасим бъдещето, трябва да помним децата на Мадрид, след тях дойдоха децата на Париж и Лондон. Световният печат разказа с ужас за лагера на унищожението в Освиенцим. Там бяха намерени тонове женски коси, нацистите бръснели жените, преди да ги задушат, а с косите им тъпчели дюшеци. Трябва да помним, че пътят към Освиенцим минаваше през Мюнхен…
    Какво ще кажат потомците, когато прочетат, че тези полуфашисти-полукретени, доживели победата, заявяват, че това е тяхна победа?
    Малко е да се унищожи фашизмът на бойното поле, необходимо е той да бъде унищожен в съзнанието, в подсъзнанието, в оная душевна подмолност, която е по-страшна от подмолността на диверсантите. Епидемията не може да бъде унищожена със снизходителност към микробите. Не чакам от вещиците сълзи на разкаяние, нищо, че вещиците до една вече се снабдиха с носни кърпички – мода 1945 година, и следвоенна маскировка. Но защо хленчат глупавите феи? Ние не искаме фашистка отрова, разредена с техните сълзи…
    Народите гледат с надежда към нашата страна. Мирът е само на един месец, това дългоочаквано дете още не е проходило и не е проговорило. Народите тревожно се питат – дали тези немарливи бавачки няма да задушат детето?
    Спомням си сентенция върху слънчев часовник: „Всички раняват, един убива.“ Ако огледаме трупа на фашизма, по него ще открием много наранявания – от драскотини до тежки рани. Но само една рана е смъртоносна и тя беше нанесена на фашизма от Червената армия. През есента на 1941 година германците се приближиха до Ленинград и Москва. Вещиците се хилеха: „Ние винаги сме го предсказвали.“ Що се отнася до глупавите феи, те благославяха Нептун и си търсеха сигурни скривалища от бомбите. Фашизмът беше достигнал своя зенит и той се оказа началото на неговия залез. Сблъскаха се два свята: светът на надменността и светът на човешкото достойнство, светът на бандитизма и светът на творчеството, светът на фашизма и светът на социализма.
    Нека знаят глупавите феи: човечеството беше спасено от миролюбивия народ, който обича книгата, пергела и глобуса…
    Някои чуждестранни литератори и досега наричат нашата победа „чудо“. Те не могат да разберат как Червената армия е отблъснала вермахта. Нали отначало германците имаха и по-голям военен опит, и повече техника. Някои чужденци добавят: „Освен това германците бяха по-културни.“ Стара и жалка заблуда! Сред огнярите на пещите в Майданек и Освиенцим имаше библиофили и нумизмати. Можеш да седиш над чудесен микроскоп, за да изучаваш живота на инфузориите, и да си по-нищожен от инфузория. Можеш да получиш научна степен, да се снабдиш с хладилник и прахосмукачка и да си останеш дивак. Културата не е само техника. Културата не е и рента, не е готови формули, не е сбор от правила за добър тон. Културата е непрекъснат творчески процес, не може да се живее от култура, културата трябва да се изгради. И в растежа на новото съзнание, на новите чувства ние се оказахме по-напред от другите.
    През лятото на 1941 ме учуди един от първите дневници на германци. Сблъскал се със съпротивата на русите, авторът-интелигент веднага беше преминал от възторжените възклицания към меланхолия в духа на романите на Ремарк, към тъжното „защо?“. Нима питаха „защо?“ героите, защитавали до смърт Ленинград, нима питаха „защо?“ жените, старците и децата на този многострадален град?
    През годините на тежки изпитания се изяви най-ярко величието на нашия народ – твърдостта на сърцата не се проверява с рози, а с желязо. Тайната на нашата победа се крие в 1941 и 1942 година. Има мигове, когато човек решава сам, дълбоко в душата си, въпроса за живота и смъртта. Германците напредваха бързо. Нашите градове горяха. Дивизиите ни попадаха в обкръжение. Но нашите хора не падаха духом, не се покориха. Изяви се всичко, което предхождаше тези изпитания – раждането на новия свят, равностойно на разместването на геоложки пластове, работническите факултети и яслите в колхозите, и доменните пещи на Кузнецк, и Шекспир на сцената на затънтеното селище, и многомилионните тиражи на книгите. По време на германските победи един от умните немци, генерал Детлинг, пише в доклад за отношението на руското население към окупаторите: Огромното мнозинство не вярва в победата на германците. Младежта от двата пола е настроена просъветски и се отнася с недоверие към нашата пропаганда. Тези младежи с прогимназиално и по-високо образование задават въпроси, от които може да се съди за високото им умствено равнище, те четат запазилата се съветска литература.“ Имаше учители и писатели, хора на мисълта и на сърцето. Те бяха седяли четвърт век, без да знаят ще дочакат ли плодовете от своята сеитба. През 1941 година светът се изуми от духовната сила на Русия. Това бяха плодовете на дълги години. Трябва ли да припомням как радистът предаваше – „насочи огъня към мен“, как червеноармеецът въздъхваше и пълзеше с граната под вражеския танк, как девойките умираха в затворите на гестапо, без да продумат? Да припомням ли за мъжеството на тила, за работниците, които спасяваха заводите, за жените, които работеха на полето вместо мъжете?
    Пишехме за подвизите, тоест за онези епизоди, които привличаха вниманието с необикновеността си, после и подвизите станаха нещо делнично, защото героизмът беше като въздуха – вдишвахме го и не го забелязвахме.
    Щастливи сме, че защитихме не само родния си дом, но и слънцето, което свети за всички. Щастливи сме, че помогнахме на французите да освободят Париж, на англичаните да спасят Лондон. През войната почувствахме по-силно братството, свързващо хората на труда, всички приятели на свободата. Знаем какво преживяха народите, попаднали в ръцете на фашистите, и затова нашият боец ще разбере без думи французина или норвежеца…
    Сега не е ярко пладне, а зазоряване. Твърде много преживя Европа, за да се отдаде веднага на буйна радост, твърде много са празните места на трапезата…
    Ние познавахме победата, когато тя вървеше в нашите бойни редици, когато се грееше с войниците край огъня. Сега победата е сред знамената на парадите. Тя ще влезе скоро във всеки дом, ще стане осезаема, топла, близка, ще нареже хляба, ще пийне от виното. И тогава хората ще почувстват вкуса на победата, вкуса на изстраданото щастие.
  •    Из книгата под печат на Христо Георгиев „Поглед в близката история“ – втори том с публикации от рубриката „Черно на бяло“

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук