Нашите историци, ровещи се в новата история на България, рядко, да не кажа никак, подхващат тази тема в проучванията си. В медиите е същата работа. Повечето предпочитат да пишат и показват обилно кой в Северна Македония откраднал нещо от историята ни, кой какво антибългарско изрекъл, как набили някого край Вардар затуй, че се българее. Но рядко някой се сеща за неостаряващите им копнения за Пиринско. Може би, защото това малцинство у нас наистина е, айде не от един-двама, ама и не повече от няколко файтона хора. Не се докачайте, това е изтъркана метафора, но все пак не са кой знае колко много запалените по македонистката идея у нас глави. Макар някои от тях да твърдят, че в България има македонско малцинство, което било не по-малко от 400 000 души. И тази година, преди няколко месеца, премиерът на Северна Македония Димитър Ковачевски пак поиска да признаем „македонско малцинство“, а кресливи мекедонстващи тук периодично искат същото. Току що пък специалният пратеник на САщ Габриел Ескобар пък заяви, че българските власти му казали, че няма да пречат повече РСМ да влезе в ЕС. Нищо, че договорените условия не са изпълнени. Следващото е да ни натиснат за Пиринския край и малцинство у нас.
Едно изключение от оглушителното публично мълчание по темата е доц. Димитър Тюлеков, който покрай заниманията си със студентите в Благоевградския университет, е навлязъл много надълбоко в темата за македонско малцинство у нас в началото на века. Разкрива и как Омовци изнесоха своята кампания не без успех в Европейските институции.
Изследването, което доц. Тюлеков е публикувал в книга, откъс от която ви предлагаме днес, впечатлява със своята задълбоченост и с добрия си тон. Той не хвърля безадресни думи нахалост, а спокойно посочва къде какво се е случило, кой какво е казал, какви задкулисни битки кой да е войводата се водят сред нашите македонстващи, но забележете – конкретно, без да спестява нито едно име или каквато и да е значима подробност. Димитър Тюлеков едва ли не единствен у нас изследва в наше време подробно и конкретно фактите около македонстващите групички в Пиринско – патерицата на онези външни сили, които ни натискат не само да пуснем агресивно нападащата страната ни Северна Македония в ЕС, но и да признаем македонско малцинство в България.
Това изследване ще е полезно и на западняците, които доста често подкрепят неистово северомакедонците за какво ли не. Да им се чуди човек на акъла и самочувствието. Що не вземат по-напред да почистят от проблемите по националните си въпроси своите авгиеви обори, че тогава да се захванат с нашите. В сравнение с тяхното дередже, нашето е приказка направо. Да припомням ли нажежените до червено национални проблеми на Великобритания, Испания, Франция, да не говорим за Турция? Че при тях все още се пуца, стреля се де, и бомби трещят.
Нека хората да знаят какво и как всъщност се върши отвътре. Пък всеки да си прави своите изводи.
И ще повторя: Ако наистина обичаме Македония, трябва не да слугуваме някому, а да й помогнем да стане нормална страна, която умее и иска да поддържа добри отношения със съседите си, с нас.
ДИМИТЪР ТЮЛЕКОВ, „ПОЛИТИЧЕСКИЯТ МИТ ЗА „МАКЕДОНСКО МАЛЦИНСТВО” В БЪЛГАРИЯ”, изд. Македонски научен институт – София, филиал Благоевград, 2007 г.
- Рождението на евромакедонизма в България (първа част)
Най-упоритите привърженици на провинциалния македонизъм в България обаче успяват да потвърдят правилото “партия със закон не може да се забрани”. Мнението на най-висшата съдебна институция върху един чисто юридически казус е превърнато в обект на несекващи политически спекулации и идеологически македонистки тълкувания. В условията на демократично развиващото се българско общество реално омо-дейностите въобще не са преустановени. Напротив!
Няколко са по-значимите фактори, които имат определящо значение за началния тласък в процеса към новото превъплъщение на българския македонизъм. Почти единодушна е външнополитическата подкрепа от страна на Скопие. Въпреки приетите само преди година европейски норми за регулиране отношенията между Република Македония и България, тамошните власти, партиите и лесно манипулираната общественост избират възможно най-скандалния път. Те не просто коментират решението на Конституционния съд в съседна България. По изпитания отдавна способ Владимир Тулевски и Бошко Нацевски – бивши кореспонденти на в. “Нова Македония” в София, оценяват конституционното решение като дискриминаторски и националношовинистичен акт на официална България. В съзвучие с тях, на 1 март 2000 г. Владо Бучковски от опозиционния Социалдемократически съюз, като критикува правителството на Л. Георгиевски, изказва подкрепа за “българската партия на македонското малцинство” в стремежа й да търси справедливост пред Международния съд за правата на човека в Страсбург. Бучковски обещава, че “СДСМ няма да жертва интересите на македонците, заради теснопартийни интереси”. В такъв дух са и декларациите на Социалистическата и Либералната партия.
На 9 март Събранието на Република Македония приема специална декларация “за защита правата на членовете на “ОМО Илинден” ПИРИН”. Връх на поредната антибългарска кампания е организираният на следващия ден митинг. Издигнатите лозунги “Бугариа во Африка”, “Бугари-татари”, “Бугари-фашисти”, “пОМОщ”, “Стоянов [Петър], признай ги Македонците”, “Любчо – Бугарин”, нагледно разкриват закостенелия характер на македонистките поведенчески нагласи в Скопие. Становището на Министерството на емиграцията и декларацията от митинга имат еднакви искания към България в полза на омовския македонизъм: ”Образование на майчин език, частни медии и държавни програми на македонски език, вероизповедание на македонски език, отделна графа “македонец” при демографските преброявания, свобода на изразяване на етническата принадлежност и самобитност”48
Решението на Конституционния съд в София не е прието с единодушие. В Скопие съзнателно се тиражира особеното мнение на конституционния съдия Маргарита Златарева. Нейната убеденост, че българските граждани макар и с фиктивно етническо съзнание не заплашват териториалната цялост на държавата, че конституционно гарантираната свобода на словото отхвърля съдебната забрана върху изказването на обществено неприемливи идеи и исторически неистини, както и разбирането й, че дейността на регистрираната партия може да бъде обект на по-добро държавно регулиране от акта на забрана, са официален импулс сред македонистката общност в България.
Особените мнения в Конституционния съд бяха споделени и от Международната хелзинска федерация за човешки права и Хелзинските комитети в България и Република Македония. Още на 1 март 2000 г. във Виена, София и Скопие бе оповестено съвместно съобщение. В него решението е наречено “дискриминационно” и реактивиращо комунистическите теории, че не само действията, но мислите и изявите на политически групи и водачи, могат да бъдат предмет на съдебно обследване и репресия.
Точно след пет дни централният съвет на “ОМО Илинден” ПИРИН излиза с декларация до председателите на Общото събрание на Съвета на Европа и на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, до висшите държавни институции в България и до посолствата на САЩ, Великобритания, Франция, Германия, Италия и РМ. Съставеният политически документ е уж проникнат от загриженост за авторитета на българската държавност, но всъщност цели неговото поругаване и злоумишлено обвинение към София в незачитане колективните права на “македонското малцинство”. В съдържанието на декларацията няма нищо случайно. То е обобщение на вече тиражираните и изказани в Скопие политически оценки и обидни квалификации към България. С огласяването на омовската декларация Иван Сингартийски обявява пред журналиста Виктор Цветаноски заканата си: “Ке я тужиме бугарската држава во Страсбург”. Седмица по-късно скандалното партийно ръководство, пред радваща се на интерес пресконференция, обявява волята си да търси арбитражното посредничество на Европейския съд за човешки права в Страсбург.
Не е необходима заплахата със Страсбург, тъй като България не крие от международната общност резултатите от преброяването през 1992 г. Това е декларирано в началото на април пред Европейската комисия срещу расизма и нетолерантността. Фактът в случая е само повод да се обвини България, че ограничава правото на мирно събиране и да се активизират омовци за масово участие в поредното македонистко възпоменание около гроба на Яне Сандански. Двете македонистки формации, без да имат разрешение от кмета на гр. Сандански Драго Попов, по различно време изпълняват антибългарския си сценарий. В това отношение се отличава Й. Костадинов, който отново обвинява българските държавни ръководители Т. Живков, Ж. Желев и Петър Стоянов в политика на национална асимилация и в жестоко отношение към “македонците в България”.
Това, което омо-водачите и техните покровители прекрасно съзират като възможност за оцеляване, се крие не в традиционните скандални прояви от регионален мащаб и провокираните сблъсъци с местните власти. Периферният македонизъм интуитивно чувства липсата на живителна хранителна среда, така необходима за замислената широка дейност. Единственият траен път за узаконяване на македонистките институционални опити в България за него стават европейските наднационални фактори. Посоките в този смисъл са две: 1. Европейският съд за правата на човека в Страсбург, където с помощта на хелзинския правозащитник Кр. Кънев са внесени обвинителни актове срещу България от Й. Костадинов, Ив. Сингартийски и техните съмишленици. 2. Застъпничеството на гръцката македонистка организация “Виножито”, която има статут на наблюдател към Европейската свободна асоциация на малцинствените и регионални партии. Проблемът за забраната на ОМО е поставен от нея далеч по-рано пред Съвета на Европа, а партийният секретар Павле Воскопулос е пределно ясен: ”Българите сега ще имат много проблеми с нас…, за да стане членка на Европейския съюз, София трябва да реши въпросите с малцинствата. Сигурен съм, че България ще промени решението си за ОМО, иначе тежко й”. На 9-10 ноември 2000 г. делегация на “Виножито” участва в работата на Генералното събрание на Европейският свободен алианс, където е приета за негов пълноправен член. Оттогава започва утвърждаването на “Виножито” като основен международен адвокат на “ОМО Илинден” ПИРИН, която с решение на Софийския градски съд е заличена от регистъра на политическите партии
На 2 февруари 2001 г. Снежана Кацарска, прокурор при Окръжна прокуратура-Благоевград, постановява забрана върху замислената обща проява на нелегитимните “ОМО Илинден” ПИРИН и ОМО ”Илинден”. Поводът е годишнината от рождението на Гоце Делчев, чийто паметник в областния център от години е превърнат в обект на нелицеприятни сцени. Гръцките македонисти веднага изразяват солидарността си с намерението за поредно посегателство на омовци срещу историческата памет на българския революционер. Чрез “Виножито” депутатите Горка Кнор и Еуринг Вин поставят в Европейската комисия и Съвета на министрите повторно въпроса за наложените законови ограничения спрямо дейността на “ОМО Илинден” ПИРИН
През февруари-март 2001 г. и двете македонистки организации безпрепятствено водят пропагандна кампания с една и съща цел: колкото се може повече жители на Благоевградска област да се самоопределят като “македонки и македонци с майчин език МАКЕДОНСКИ”. Подетата битка за регистриране броя на бъдещия македонистки “електорат” и неговия обществен застъпник се води с различни средства. В “гласилото” на ОМО ”Илинден” е публикуван “повик” с критики за липсата на графа ”македонец” при преброяванията от 1965, 1975, 1985 и 1992 г., а “цивилизованите” партийци от “ОМО Илинден” ПИРИН разпространяват 80 000 листовки. Настоятелният им призив за свободна изява на македонската етническа принадлежност е обоснован с някаква гарантирана защита от “международните правни институции”.5 Жалващият се в Страсбург македонистки кръжец, явно недоволен от приключилото преброяване, обвинява за това българските власти. Още преди редовното априлско възпоменание около гроба на Яне Сандански е докладвано в Скопие за готовността да се организира самостоятелно, автономно преброяване. От офиса на “ОМО Илинден” ПИРИН в Благоевград се обещава, че ще бъде изпратена протестна декларация до Съвета на Европа в Страсбург. Паролата от Скопие е ясна: “На традиционната средба на Македонците од сите три дела, на Роженскиот манастир, на гробот на Пиринския цар, Jне Сандански…” да започне обединение сред пиринската македонистка общност.60 В изпълнение на тази директива, през двата почивни дни 21 и 22 април, съвсем безпрепятствено на Рожен привържениците на Иван Сингартийски и Йордан Костадинов произнасят политически слова. Македонисткият събор е благословен от гръцкия архимандрит Никодим Царкнас в съслужение на свещеници от Неврокопската епархия. Обявява се, че присъстват представители на албанските македонци, Ристо Прицкас, основател на “Виножито” в гр. Солун, Гоце Петровски, председател на сдружението на “прогонените македонци” от Егейска Македония. Естествено, без скандали не се минава.
Вече бленуваното в Скопие обединение на македонисткия лагер се оказва обаче трудно изпълнима задача. Йордан Костадинов дава интервюта, че зад него стоят “400 000 македонци в България”, все без право да учат на майчиния си език и да се сдружават. Но не успява да се овладее и обругава съгражданина си Ботьо Тиков, като го нарича “сътрудник на бугарскиот окупатор”, привърженик на СДС и “голем бугарин”. При такива междуличностни отношения е изключено и междупартийното сътрудничество. Добра илюстрация за това е най-новата българска политическа практика. Всъщност Б. Тиков е от кадровия резерв на “ОМО Илинден” ПИРИН, неин заместник-председател. Той е представен в Скопие от Иван Сингартийски като честен македонец, чийто покоен баща – учителят Вангел Стоев Тиков (02.12.1924 г., с. Велюшец – 12 юли 1985 гр. Сандански) е “лежал 10 години за македонските работи”. Привържениците на Ив. Сингартийски, за разлика от групата около Й. Костадинов, бойкотираща изборите, издигат като независим кандидат-депутат инж. Б. Тиков.
Безспорният медиен “герой на деня” в македонисткия сектор от края на 2001 г. е Й. Костадинов. С голямо въодушевление на 24 ноември в Младежкия дом в Благоевград той разяснява решението на Европейския съд по правата на човека. На 17 октомври в Страсбург е даден ход на делото. По-късно, на 2 ноември 2001 г., от подадените през 1995 г. пет жалби са одобрени две. Исканията на общо 23 индивидуални жалбоподатели не са уважени. Евросъдиите удостояват с внимание молбите на Борис Станков от гр. Петрич, Вл. Коцелов от Благоевград, Кирил С. Тилев и Й. Костадинов от гр. Сандански. От предявения иск срещу правителството на стойност 25 000 германски марки и 35 000 френски франка адвокатски хонорар, България е осъдена да изплати 40 000 франка за нематериални щети и 36 127 франка съдебни разноски. Решението на съда няма абсолютно никакво отношение към регистрацията на ОМО ”Илинден” в България и не засяга постановения вече отказ. Европейският съд по правата на човека установява нарушение на чл. 10 и чл. 11 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, предвиждащи свободно събиране и изразяване на мнение и позиция. Основанията за това решение са отказите и ограниченията на българските власти спрямо омовските активисти при организираните от тях публични възпоменателни прояви на 31 юли 1994 г., 22 април и 30 юли 1995 г. и 20 април и 2 август 1997 г.
Звездата на Й. Костадинов постепенно започва да гасне. Сред омовската общност от Санданско-Петричкия район се носят слухове за конфликт между Костадинов и Борис Станков. Разделящата ги тема най-вероятно е нецелесъобразното изразходване на получените средства.
Скоро бившият кандидат за представител в ХХХІХ Народно събрание инж. Б. Тиков, спечелил на парламентарните избори едва 725 гласа, единодушно е избран за лидер на нова македонистка партия. Датата е 18 февруари 2002 г., а мястото е гр. Гоце Делчев. Гости на учредителното събрание с над 500 души са Георги Христов (Ян Пирински), главен редактор на в. “Народна воля”, Красимир Кънев и Емил Коен от Българския хелзински комитет. След решението в Страсбург Кънев уверява присъстващите, че няма законови пречки за дейността на новата партия. Ст. Томовичин, един от инициаторите за създаване на партията, заедно с бурните аплодисменти отправя благодарствени думи към въпросния правозащитник. Събранието е открито от Ангел Безев, който подчертава значимостта на новата партия и очакваните промени при защитата на “…правата, културата и традициите на македонската общност в България”.
Нищо ново в града на Гоце Делчев. Прословутият “танц на инициалите” отразява познато съдържание. Абревиатурата “ОМО-ПИРИН” сега означава: “Обединена македонска общност – партия за интеграция, развитие и икономически напредък”. Избран е централен партиен съвет от 21 членове. От община Сандански, освен Б. Тиков, са Серафим Гоцев и Васил Стойчев, от Благоевград – Ангел Радонов, Петър Иванов, Спас Захариев и Огнян Мечкаров, от Гоце Делчев – Стоян Стоянов, Костадин Караджов, Костадин Прангов, от Разлог – Христо Джупанов, Крум Пахов и Тодор Ушев, от община Кресна – Стоян Димитров и Дамян Резаков, от община Хаджидимово – Ангел Безев и Иван Черганов, от община Петрич – Крум Филатов и Стоян Георгиев, от Пловдив – Христо Пелтеков.
Ако през пролетта и лятото на 2002 г. омо-проявите край Роженския манастир и Самуилова крепост минават почти безпроблемно, не е така при почитането на измисления “Ден на геноцида срещу македонците в България”. На 12 септември в центъра на Благоевград се стига до остър площаден сблъсък между македонистите на Й. Костадинов и членове и привърженици на ВМРО – БНД. На 23 септември в Благоевград се провежда безпрецедентна по своя формат среща. Тук се събират представители на всички политически сили без ДПС. По идея на ВМРО – БНД идват депутати от избирателния район, отговорни служители от полицията и общинското ръководство. Всички дават израз на възмущението си от действията на ограничения македонистки актив, който отдавна се подвизава в Пиринския край под името ОМО ”Илинден”.
Представителният политически форум не успява да формира в областния център трайно становище за противодействие на провинциалния македонизъм. Затова едва ли има пряка връзка между срещата от 23 септември и решението след три месеца на Софийския градски съд каквато омовци се опитват да вменят. Членовете на двете македонистки партии, по-точно на една и съща политическа формация с две имена, смятат че без да носят вина за случилото се на 12 септември, незаслужено са наказани. На 12 декември е отказана регистрация на деветмесечното им отроче, пръкнало се в гр. Гоце Делчев. Преди това, на 18 ноември 2002 г. Благоевградският окръжен съд отхвърля искането на ОМО ”Илинден” за законна дейност. Така общо и трите политически организации ОМО-ПИРИН, “ОМО Илинден” ПИРИН и ОМО “Илинден” придобиват един и същи статут, с който влизат в процедура за следваща регистрация пред Върховния съд и последващо жалване в Страсбург .
Идейната, политическата и организационната характеристика на омовските активисти през последните 3-4 години се формира и изявява вече не само чрез публичните манифестации около Роженския манастир, Самуилова крепост и двата задължителни митинга край паметника на Гоце Делчев. Началото на 2003 г. е белязано от водещата обединителна линия. Отказът на Софийския градски съд да регистрира новата-стара ОМО-ПИРИН въобще не означава край на планираната обществена дейност за изпълнение на партийните цели. На 16 февруари 2003 г. в гр. Разлог централният съвет (ЦС) на ОМО-ПИРИН провежда заседание с 15 свои членове. Партийният председател Тиков, наред с главния проблем за състоянието на местните структури, докладва и за срещата на 2 февруари с председателите на ОМО ”Пирин” Борис Павлов и ТМО-ВМРО (независима) Георги Солунски. Споделено е очакването при следваща подобна среща да бъде подписан тристранен протокол.
Кръгът около Ив. Сингартийски и Б. Тиков, бивши общински съветници на СДС в гр. Г. Делчев и гр. Сандански, за кратко време се утвърждава като основен обединителен център на периферния македонизъм в България. Този процес се развива поради следните обстоятелства: 1. Й. Костадинов и приближените му, с публикувания през март 2003 г. статут на ОМО ”Илинден”, окончателно доказват своята абсолютна политическа неадекватност и неосъществимост на следваните близо 15 години от тях македонистки цели. Освен това, жаждата за вождистка хегемония, излъчвана от град Сандански, лидерското честолюбие и създаденият в омо-средата отблъскващ публичен образ, намаляват почти изчерпания авторитет на ОМО ”Илинден” в България и Скопие; 2. Членовете около Сингартийски-Тиков съставляват по-ново поколение македонисти, далеч по-образовани, с възможности да водят много по-фина антибългарска агитация и пропаганда, по-добре вписваща се в балканските процеси на европейска интеграция. Именно зад тях, макар не директно, стоят властите в Република Македония; 3. Целенасочената дейност за организационно обединение и външно идейно-политическо захранване от страна на Тодор Петров, познатият скопски емисар, ръководител на Световния македонски конгрес.
Не кметът на община Ново село, Струмишко – Република Македония, а именно Т. Петров е домакин на “първата национална конференция на македонците в България”. Проведена е на 5 април 2003 г. в селския дом на културата. От оскъдната информация71 за дневния ред със 17 пункта все пак става известен основният замисъл: регистриране на сдружение ”Обединени македонци в Благоевград”, както и на Македонски културно-информационен център. Защитаваната в Струмишко стратегическа цел е от ясна по-ясна: в условията на демокрация да се осъществи окупаторско по амбициозността си македонизиране на изконна българска етническа територия.
На конференцията е приета програма за отбелязване на значими дати, събития и личности от “историята на Македония и македонците”. Решено е в памет на 88-годишнината от смъртта на Яне Сандански, на 20 април да се организира обединително честване. Планираното поклонение е проведено безпрепятствено, естествено с поздравителен адрес от председателят на т. н. Световен македонски конгрес. В речите на лидера му Тодор Петров, Кимет Фетаху (Дружество “Мир” от Голо Бърдо), Стефан Боцевски и Гоце Петровски – представители на македонците в Албания, РМ и Република Гърция, наред с уроците по европейско право, се съдържат директни внушения към българските държавни власти да признаят наличието на “македонско малцинство в тази земя”.
В Скопие ежегодното поклонение е представено като първо общо дело, организирано от “заедницата на Македонците”. Желаното там обаче съвсем не се превръща в действителност в България. Сдружението не е изградено, но по-ясно очертаният в Ново село досегашен формат започна да се спазва. На 27 юли домакините от сдружението на македонците от Егейска Македония канят в с. Търново за ХХІІІ-та всемакедонска погранична среща представители, освен на “Виножито”, “Мир” и “Преспа”, и на ОМО ”Илинден” и ОМО-ПИРИН.
Първото сериозно предизвикателство за непрекъснато внушаваното отвън омовско обединение е случаят в Благоевград. Живеещият в с. Крупник Борис Павлов поема инициативата да организира поклонението на 12 септември в областния център. За по-голяма тежест той използва името и на ОМО-ПИРИН, но уведомлението до кмета на Благоевград не е подписано от представител на македонистите-партийци. Скандалната ОМО ”Илинден” изцяло запазва като своя печална марка 12 септември, нарочен съвсем сериозно за “ден на жертвите на геноцида и държавния тероризъм, извършван от българските правителства на Македонската нация”.
Негодуванието сред конкурентно борещите се за лидерство в омо-средата е съвсем оправдано, защото спонтанните отрицателни реакции в широката българска общественост по повод опороченото честване се стоварват върху уж модерните европейци от ОМО-ПИРИН, т. е. – върху “ОМО Илинден” ПИРИН. Става все по-разбираемо нежеланието на Й. Костадинов и неговият приятел Б. Павлов да проявяват инициативност за обединение с бивши омовци, отцепили се от тяхната първородна организация по различно време и с различни мотиви.
Тези настроения обаче не блокират обединението, което все повече се схваща като сливане на близки организации. Това от своя страна е оценявано и очаквано като по-ефективно средство в “борбата за човешки права и свободи на македонския етнос в Република България”. Такава е преобладаващата нагласа между членове на ОМО-ПИРИН и ОМО ”Илинден” на благоевградското събрание, проведено преди македонисткия събор по повод 89 години от убийството на Яне Сандански. На петнадесетото по ред антибългарско възпоменание през 2004 г. около гроба на “пиринския цар” за втори път се провежда общо честване. Този път има и културно-музикална програма, подготвена от дружество “Плетенка” – Ново село, Струмишко.
Докато ОМО ”Илинден” (Й. Костадинов) съзнателно дири площадни скандали и аудитория за голословна пропаганда, то ОМО-ПИРИН (Б.Тиков – Ив. Сингартийски) работи бавно и методично за вътрешнополитическото стабилизиране на македонистката формация. На 30 май 2004 г. “Виножито” в Солун, с впечатлително европейско представителство, провежда първия си конгрес. В гр. Гоце Делчев, на 5 юни 2004 г., ОМО-ПИРИН събира делегати за своята втора отчетно-изборна конференция. В приетите тук уставни промени се търси директна приемственост с “Гоцевата ВМРО”. Изпълнителният съвет от председател и двама подпредседатели е заменен с председателство, състоящо се от петима равноотговорни съпредседатели. Конференцията продължава мандата на досегашния национален съвет с пожеланието да работи за “…обединение на всички македонски сили в България в единна политическа сила”. Утвърденото председателство е в следния състав: Б. Тиков, Ан. Безев, Ан. Радонов, Стойко Стойков и Хр. Джупанов. Конференцията възприема позицията обединението да бъде “принципно, на идейна и справедлива основа, съобразена с интересите на македонците в България”.
“Новите последователи” на българския учител и революционер Гоце Делчев водят редовен и свободен вътрешнопартиен живот. Членовете на Националния съвет и петимата съпредседатели всеки месец провеждат заседания. Демократичното право на свободно събиране, за разлика от РМ, е в реално приложение. На 11 юли те са в партийния си клуб в гр. Разлог, на 22 август са отново в гр. Гоце Делчев. В. Разлог е свикано специално извънредно заседание за подготовка на насроченото съдебно дело срещу Никола Григоров, водещ на телевизионната програма “Сите българи заедно”. Омовските “комити” на 24 октомври са в Пирин планина, местността Синаница, а на 28 ноември – в гр. Г. Делчев. Това всичко е факт през 2004 г. и съвсем не потвърждава ширещото се по света македонистко пропагандно обвинение, че България е “фашистка”, “недемократична и тоталитарна държава”, която упражнява “геноцид върху македонците”.
Проблемите от дневния ред на обсъжданията са най-разнообразни. Водеща е темата за омовската международна дейност. Разглежда се вътрешнополитическото положение в Република Македония, подържа се официална кореспонденция с нейните президент и премиер. Взети са мерки за съдействие на кандидат-студенти от България, желаещи да учат в съседната държава. Предлага се партийно одобрен списък на делегации за участие в “…предстоящи навсякъде по света събирания и тържества на македонците”. Решено е ОМО-ПИРИН да бъде обществен застъпник в съда срещу “лица и организации, позволяващи си да отричат съществуването на македонско малцинство и да обиждат македонците”. Изслушват се отчети на партийни делегати, участвали в заседание на Световния македонски конгрес, на събора в с. Търново, на среща в гр. Прилеп и т. н. Приета е идеята за “патриотична екскурзия из Егейския и Вардарския дял на Македония”. Обединителните импулси и партийното влияние сред омовската членска маса са обвързани с очертаващия се положителен изход на делото в Страсбург. На последното заседание е изтъкната необходимостта от интеграция на партията в европейските структури и организации. Приет е текст на декларация до Европейския парламент, която е изпратена в началото на декември 2004 г. ОМО-ПИРИН се самопровъзгласява за партия на “европейските ценности и грижеща се за правата на най-дискриминираното малцинство в Република България – македонското”. Констатирано е, че България не изпълнява критериите за влизане в ЕС. Без да се отрича правото на българската държава да бъде пълноправен член на Европейския съюз, се търси съдействието на европейския политически елит, който да реши проблемите с “правата на малцинствата в страната”.
Така през 2005 г. главните задачи пред ОМО-ПИРИН са две: омо-обединението и партийната евроинтеграция.
Информацията за заседанията на нейните ръководители в гр. Сандански, 9 януари, гр. Гоце Делчев, 5 февруари и 17 април, в Благоевград 13 март, и 3 април в местността “Предела” съдържа доказателства за свободно развиващо се партийно строителство: установяване на връзки на местните секции с националния съвет чрез петима околийски координатори, създаване на клубна база и обзавеждане с офистехника, комплектуване и организиране на партиен архив, сериозна предварителна подготовка за възпоменателните прояви с цел избягване на каквито и да било скандали и провокации и почти професионална медийна политика. В първото заседание е показан и първият брой от партийния бюлетин – вестник “Македонски глас”, орган на “борците за правата на македонците в България “.
Редовно коментираното обединение обаче сериозно зацикля. Инатливото ръководство на ОМО ”Илинден” категорично отхвърля безкритично приетата от ОМО-ПИРИН идея на Т. Петров за “македонска заедница”. Тогава инициаторите предлагат на Йордан Костадинов създаването на “нова македонска партия”, отворена за всички доброволци и законно регистрирана. Предложението не е прието и започва медийна престрелка между организацията-майка и омо-отрочето, обременено от предразсъдъци, но смело поело прокарания вече от “Виножито” път към Европа. Така петнадесетгодишният юбилей от началото на организирания посттоталитарен македонизъм не е ознаменуван с пролетно обединение. На 16 март 2005 г. управителният съвет на ОМО “Илинден” в писмо до националния съвет на ОМО-ПИРИН, оповестява прекъсването на преговорите, отказа си от всякакво обединение, както и решението си повече да не участва в общи публични прояви.
Утвърждаването на ОМО-ПИРИН и решаването на втората главна задача – нейната евроинтеграция, е ускорено от три определящи фактора:
- Явно променената политика на коалиционното правителство на Република Македония спрямо македонистката партия, нейните привърженици и защитници.
а/ Сред поканените от посолството на Р Македония в София за срещата от 24 март 2005 г. с премиера Владо Бучковски са омо-партийците Б. Тиков, Ст. Стойков и Ив. Сингартийски. Точно след един месец в Мелник е проведен юбилеен възпоменателен събор. За първи път от 15 години насам отговорни представители на държавни институции от Скопие реално са съорганизатори, а с присъствието си около гроба на Яне Сандански доказват и съпричастността си към македонистката манифестация.
б/ На 27 април 2005 г. ръководни членове на ОМО-ПИРИН/”ОМО Илинден” ПИРИН са съучастници в така нареченото от тях “сензационно събитие”. Насред българската столица е открит от президентите на двете държави македонски културно-информационен център. Сред омо-общността това се възприема като положителна промяна в отношението на България към “…македонската култура и нация”.
в/ На 8 септември 2005 г. – денят на проведения през 1991 г. референдум в РМ, новите перспективни водачи на българския македонизъм са поканени на коктейл, организиран от Абдурахман Алити, посланик на Република Македония в София.
- Решенията на Европейския съд за правата на човека в полза на “ОМО Илинден” ПИРИН и ОМО ”Илинден”.
На 20 октомври 2005 г. съдът в Страсбург осъжда България за забраната на партията от Конституционния съд. С присъдата от 29 февруари 2000 г. е нарушен чл. 11 от Европейската конвенция за защита правата на човека, т. е. не е гарантирано правото на сдружаване и затова България е наказана с 6000 евро парична глоба. С други 3000 евро европейските магистрати възмездяват ОМО ”Илинден” за неразрешаване на нейни публични прояви до 2003 г.
В същата година, на 24 ноември в Страсбург се произнасят по още едно дело, заведено през 1999 г. от “ОМО Илинден” ПИРИН. Негови титуляри са Кирил К. Иванов, Вл. Коцелов, покойният Димчо Димитров Христов и Ангел Г. Шарков. България е санкционирана с 2000 евро заради отказа на кмета Стефан Софиянски да разреши на посочените лица провеждането на 10 август 1998 г. и 12 септември 1998 г. на митинги в българската столица.
Гласност на единодушно споделяните сред омо-македонистите политически изводи в резултат на тези решения дава съпредседателят на ОМО-ПИРИН Ст. Стойков. Според него в България свободно може да се води борба за македонска културно-национална автономия от законно регистрирани партии и организации, чиято свободна обществено-политическа дейност трябва да бъде осигурена от изпълнителната власт.
По всички тези казуси София и Страсбург нямат едно и също тълкувание. В България е неприемливо и в противоречие с конституцията обособяването по изкуствени критерии на илюзорна етническа общност, чиито представители, без да имат широка подкрепа, работят, макар и без особен успех, за разединение на българската нация. В изброените по-горе случаи има последвали санкции на българските власти. Те влизат в действие по повод конкретни законни нарушения. Досега липсват ограничителни разпореждания заради публична демонстрация на т. нар. “македонска етническа принадлежност” от отделни нейни носители. Принципът на етническа самоидентификация в България е утвърдена правна норма, докато решенията на евросъдиите не отчитат духа на вътрешното, българското национално законодателство. Постановленията от Страсбург са принципно мотивирани от гледна точка на международното право, което утвърждава демократичните регулативни механизми на свободно сдружаване, събиране и изразяване по законен начин на каквито и да било политически идеи.
В съвременната демократична обстановка са налице условия подборното незачитане на законите в РБългария от страна на македонистите постояно да осребрява жалбите им до Страсбург. Евентуалните бъдещи български глоби за омовския бюджет са недопустим разход. Това е предизвикателство не само пред българската общественост, но и удар върху достойнството на всички държавни институции, работещи в общоевропейска демократична среда. Българската страна е длъжна да приеме балансиращ регулативен механизъм, който да отчита и правата на българските граждани в РМакедония.
Двойнственото тълкуване на вече разгледаните дела се засилва още повече от двойните стандарти по отношение правата на човека в РМакедония. Случаят с отмяната на регистрацията на българското културно-просветно сдружение “Радко” е особено показателен. Очевидно двете съседни държави, съвместно и под арбитражното давление на Брюксел и Страсбург, трябва да намерят взаимно приемливо решение. Но на този етап, преди всичко властите в РМ е редно да осигурят индивидуалните права на своите граждани, които желаят свободно да декларират българската си етническа принадлежност. Побоят на 13 януари 2007 г. в Скопие над етнически българи, родени в РМ, по повод възпоменателното честване на българката от Тетово Мара Бунева (1901, Тетово – 13 януари 1928, Скопие ) е факт, които не се нуждае от коментар.
- Коренно различната медийна политика на ОМО-ПИРИН.
Партията реално разполага с в. “Народна воля”, където най-плодовитият сътрудник е Ст. Стойков. Има свой “Македонски глас”, уебсайт, изгражда Пирински македонски информационен център и отпечатва в хиляден тираж листовки.
Посочените три фактора предопределят основните насоки в организационно-политическата дейност на ОМО-ПИРИН и водещата работа по нейното евроинтегриране.
В това отношение най-голяма е заслугата на Стойко Стойков с псевдоними Самуил Ратевски, Стойчо Петров. Роден в гр. Сандански през 1974 г. и той като Иван Катарджиев завършва история в Скопие (1997), където защитава дисертация по средновековна история. Поет и журналист, той е и партийният отговорник за връзки с медиите.
Стойков, най-дейният омо-съпредседател, оживява връзките с “Виножито”. В резултат от това сътрудничество Стоян Георгиев-Томовичин е делегат, заедно с членове на “Виножито”, в редовното годишно събрание на EFA/Европейския свободен алианс (EСА) в Бретан, Франция. На 25 май 2005 г. той е изпратен от Б. Тиков и Ив. Сингартийски в Солун, където е проведена и среща с ръководителите на “Виножито”. Целта е една: “Виножито” да бъде трансмисията за приема на ОМО-ПИРИН като редовен член на ЕСА. Очакването е чрез колективното членство в четвъртата европейска парламентарна сила да се окаже натиск върху правителството за “обръщане положението на македонците в България”.
От взетото интервю с неговия колега Павле Воскопулос става известно, че отново Ст. Георгиев, като “представител на македонското малцинство в България” е участвал през октомври 2005 г. в конференция на ОССЕ във Варшава. В изпълнение на партийната политика на сътрудничество с европейските структури отговорните другари от ОМО-ПИРИН/”ОМО ”Илинден” ПИРИН се срещат с представители на австрийското посолство. От 1 януари 2006 г. тази страна поема председателството на Европейския съюз.
В равносметката на тази дипломация от омовски тип са две брюкселски писма. Нели Маес, председател на Европейския свободен алианс, на 5 септември и 28 ноември 2005 г. се обръща в едното до Георги Първанов и Сергей Станишев, президент и премиер на Република България, а във второто – само до г-н президента. В първото писмо България се приканва да изпълни четири условия за приемането й в Европейския съюз, а във второто, след като няма отговор от София, предупредително се размахва пръст с три препоръки, смисълът на които е един и същ. ЕСА е за членството на България в ЕС, но “само ако тя е демократична и уважаваща различията страна”. Преведено от дипломатически език на използвания от ОМО-ПИРИН и “Виножито” политически речник, това ще рече следното: 1. На държавно ниво да бъде признато македонското малцинство в България и цялостно да бъдат приложени правата, гарантирани в Рамковата конвенция за защита на малцинствата; 2. Максимално бързо регистриране на ОМО-ПИРИН; 3. На следващото преброяване в държавата да се въведе самостоятелна графа за деклариране на македонците, озаглавена “македонци” и правителството публично да декларира, че всички хора могат свободно да определят своето самосъзнание, включително македонците; 4. България да поясни чл. 44 от своята Конституция, който определя държавата като еднонационална и хомогенна и че всички действия, насочени против единството на нацията, са забранени, като ясно посочи дали става дума за етнически или политически базирана дефиниция, тъй като този член се използва понякога за отхвърляне на етническото самоопределение на македонците, а друг път за забрана на исканията за автономия.
От анализа върху “творчеството” на Ст. Стойков във в. “Народна воля” може да се предположи, че той е сред задкулисните вдъхновители на вежливата покана от Брюксел към София. Най-вероятно настоятелното искане за регистрация на ОМО-ПИРИН се прави, защото то се оказва пречка за пълноправното членство в ЕСА. От есента на 2005 г. въодушевените омовци започват да говорят за нова борческа тактика и отново елемент от нея е идеята за създаване на “единна македонска партия”. Официално е възобновена и дейността на ОМО ”Илинден” ПИРИН. През януари 2006 г. 50 души се събират с тази цел в кръчмата на Илия Велев-Бабин от с. Кромидово, община Петрич. Решено е да започне процедура по партийната регистрация. Обсъжда се вече узрялата идея за промяна на партийното име и премахване на абревиатурата “ОМО”, която наистина “е компрометирана пред българската общественост”. Предлага се името ПИРИН да се съхрани, като неговата политическа дешифровка стане: “Партия за интеграция, регионална инициатива и напредък” или пък “Партия за Интеграция, Регионализъм, Истина и Напредък. Има и предложение да се следва челният пример на “Виножито” и новата партия да се нарича ЕСА ПИРИН = ЕFA PIRIN. На 26 март 2006 г. в гр. Гоце Делчев е избран инициативен комитет, приета учредителна декларация и отправен апел за учредяване (възстановяване)на познатата политическа партия “ОМО “Илинден” ПИРИН.
На 7 май партийна делегация в състав: Ст. Стойков, Б. Тиков и Александър Спасов заминават по покана на Европейския свободен алианс за Брюксел. След посрещането им от домакините – членове на постюгославското “културно-уметническо” дружество ”Илинден” – Вилвоорд, на 11 май делегацията е приветствана от юбилейната генерална ансамблея на Европейския свободен алианс. Тук е задействан отрано замисленият резервен вариант. Партията ОМО ПИРИН преотстъпва мястото си на член-наблюдател в Европейския свободен алианс на ОМО ”Илинден” ПИРИН. Брюкселското озарение е знак, че именно “ОМО ”Илинден” ПИРИН ще бъде партията-стожер за обединението на цялата провинциална македонистка общност.
Това решение е документирано в масово тиражираният позив, озаглавен “Апел за пререгистрация на ОМО ”Илинден” ПИРИН. Изпълнението му е в гр. Гоце Делчев, където на 25 юни е проведено учредително-възстановителното, а и обединително събрание. Може и така да бъде наречено, защото водещият Стойко Стойков обявява, че от 1992 г. т. нар. “македонско движение” в България “никога не е било по-близо до единството”. На събранието отсъстват най-приближените хора на Йордан Костадинов, но там са членове и съмишленици на ОМО ПИРИН, Дружество на помаците “Сонце”, ТМО ВМРО (независима) [Георги Солунски] и оглашените от македонистката идея в християнското братство”Свети пророк Илия”. Въпреки съзнателната атмосфера на скандалност и медийна шумотевица, според обявената пресконференция общият броя на учредителите е 530 души.
От града на Гоце Делчев новата-стара партия започва да работи за редовната си съдебна регистрация. Но става ясно, че ОМО ”Илинден” не желае обезличаването си. Затова логично след случилото се в гр. Гоце Делчев, изненадващо замисля в град Сандански също учредяване на своя партия. Там по-късно, на 17 ноември 2006 г. в таверна “Дионисос” при хотел “Свети Никола” (сега отново „Спартак” – б. Хр. Г.), свободно е проведено просветно събрание на тема “Рамковата конвенция за защита на националните малцинства”. Лектор е Йордан Костадинов. Така че заплахите от в. “Народна воля” срещу “антимакедонците” стават смешни и тъжни. Скопската идея за цялостно обединение на омовската общност и учредяване на “всемакедонска партия” – т. е. с антибългарска насоченост, няма условия да бъде изпълнена.
Омо-застъпниците на ЕСА не са чужди на идеята в предстоящите избори за евронаблюдатели да разполагат със законна партия, която да окаже подкрепа на свой кандидат. Убедени, че имат добра социална база, те подават през септември 2006 г. документите си за регистрация в Софийския градски Съд (СГС). На 31 октомври с. г. съдът отказа вписване на етническата “македонска партия” в регистрите си. По-късно, през февруари 2007 г., Върховният касационен съд потвърждава решението на СГС. От тук нататък следва познатата процедура. Жалба до Страсбург, мобилизиране на македонистката диаспора с цел поредното обругаване на България и едностранчива медийна кампания за измисления “геноцид над македонците”.
* * *
Така в резултат на шестнадесетгодишните организирани опити за възраждане на българския македонизъм се създават възможности за поредното негово модерно превъплъщение и тиражиране на новото копие, наречено “евромакедонизъм”. Дали то ще свие топло гнездо в евроструктурите? Каква ще бъде неговата съдба в Европейския Югоизток? Това са въпроси, чийто отговор се крие в степента, в която в тази част на стария континент се прилагат истинските и неконюнктурно тълкувани демократични ценности.
