ПРЕВРАТАДЖИИ ОТ СЕПТЕМВРИ 1923 Г. ВЗЕМАТ ВЛАСТТА И НА 9-ТИ 1944 Г.

100 години от Септемврийското въстание

0
608

Септември 1923 г. е една от най-кървавите страници на режима на Александър Цанков и незаконно заелия трона цар  Борис ІІІ. След Деветоюнския преврат  следва чудовищното варварско убийство на Стамболийски, на десетки земеделски депутати и на хиляди  дружбаши. Режим, довел в крайна сметка до престъпното присъединяване на България към хитлеристкия пакт, до избиването на хиляди антифашисти и погубването на 11 300 евреи от Македония и Тракия, заедно с дечицата им.

Първи беше Мъглиж. И Голямо Дряново, и Стара, и Нова Загора, Чирпан, Енина и Шипка, Фердинанд, Оряхово, Берковица, Бяла Слатина и Лом, Мухово и Лесичово, Ихтиманско и Самоковско, Разлог… В боевете през септември 23-та се хвърлят комунисти, земеделци, анархисти, безпартийни, интелектуалци, селяни и работници – вдига се народът.

Отново тези дни познатите ни истерични антикомунисти използват 100-годишнината на Септемврийското въстание, за да извращават европейските ценности, да се гърчат и да се опитват да фалшифицират събитията – че нямало било фашизъм, че не било въстание, а бунтове, че било дело само на шепа комунисти, че обслужвало болшевиките от Съветска Русия.  Да прочетат поне спомените на министър-председателя Александър Малинов (учил впрочем в Русия), за да видят, че въстанието е дело на целия народ и да схванат защо няколко месеца след него  е бил приет бруталният Закон за защита на държавата (а после и неговите допълнения), станал нарицателен за държавен терор, узаконил хилядите всекидневно извършвани политически убийства, насилия и гонения. А сега си спомнете, че миналата година сегашните „демократи“ (мнозина учили също в Русия!) предложиха проектозакон за защита на националната сигурност, който бая копира оня Закон за защита на държавата – имат си пример отпреди  100 години

А и щом въстаниците през 1923 г. са неколцина, защо жертвите са хиляди, защо писателят Антон Страшимиров ще изригне с цялата си мощ след кървавия погром на въстанието: „Нито тези, които погавриха надеждите на народните маси и забегнаха, нито тези, които клаха народа си, както и турчин не го е клал, ­ нито едните, нито другите ще помислят за тълпите жени и деца, оставени на произвола пред зима.“ Защо Гео Милев ще напише поемата „Септември“, за която днешни гимназисти са сигурни, че отразявала… Априлското въстание! Толкова за познанията от училище и за училищните програми, които след 2016 г. бяха силово и престъпно орязани и извратени, те са отделна тема.

В никоя учебна програма никой не поставя и не дава отговор на въпроса защо част от вдъхновителите на Деветоюнския преврат  и на погромите, да речем Кимон Георгиев (яростен радетел на преврата), Дамян Велчев,  Димо Казасов, регентът Цвятко Бобошевски, внесъл като министър на правосъдието допълненията по ЗЗД през 1925 г., не са изправени пред Народния съд? Ами, те… са част от толкова проклинатото сега управление след 9 септември 1944 г., което кой знае защо и днес определят като комунистическо.  Дори окървавените до немай къде генерал Иван Вълков и полковник Димитър Порков се сблъскват с Народния съд едва 10 години по-късно.

Днес ви напомняме със съкращения и протокол за разпит от 1954 г. на Александър Петрович – един от участниците в септемврийските погроми. Предлагаме ви със съкращения и записания на аудиокасета от Любомир Кузев покъртителен разказ на Борис Гаджанов от Долна Баня, от което село през септември 1923 г. загиват 21 души. (За Кузев си спомня и Петрович) Оцелял наистина по чудо, с двадесет и осем рани от ножовете на шпиц командата в с. Радуил, непълнолетният тогава Борис потвърждава и допълва показанията на Петрович с „подробности”, които той едва ли поради разсеяност не изнася пред следователя. Който има здрави нерви да чете.

Из статията „ЕДНА ПАМЕТНА ДАТА“ на Кимон Георгиев

Всяка година днешният ден ще ни пренася към спомените от акта на 9 юний 1923 г., който още за дълго време ще продължава да буди интерес всред обществото. Едно по-пълно обяснение на това събитие не би било възможно в един вестникарски отзив. Все пак тоя акт би могъл бегло да се характеризира в няколко реда, стига да се има пред очи картината на нашия политически живот, която го наложи. Ето в едри щрихи физиономията на режима на Стамболийски, чиито разрушения в духа и морала на българския народ ще трябва да лекуваме още за дълго.

Насаждане съсловност в управлението, изкуствено възбуждане омраза и изостряне противоречията между класите, между селото и града, между учени и неучени. Изплуване на повърхността тинята на обществото чрез даване преднина на всичко полуинтелигентно, декласирано и престъпно. Даване широк простор на диви грабителски инстинкти чрез грубо посегателство върху държавни, обществени и частни имоти. Разклащане из основа на най-важните държавни институти: армията и правосъдното дело. Незапомнена деморализация на полицията, превърната в гнездо за нихилистични замисли и акции срещу политически противници. За разхищение и разврат се даваха най-цинични примери отгоре. Примирението със злото ставаше почти всеобщо.

За щастие, всред тоя общ морален упадък и обществен разплох имаше още крепки духом български синове, които стояха будни на своя пост. Техният знак в последния момент постави в движение незасегнатите от общата поквара морални сили в армията, около която като с магически жезъл се сгрупира всичко честно и родолюбиво в страната. Така армията извърши едно велико дело, спасявайки българския народ от морален разгром.

Нека оставим историята да даде справедлива преценка на това събитие в нашия политически живот, а на българския народ, в лицето на неговата интелигенция, нека пожелаем да довърши успешно положеното начало, тъй като замисълът на 9 юний очаква продължителните и дружни усилия на всички добри синове на тая страна.

В. „Отечество“, 13 юни 1925 г.

ИЗ СПОМЕНИТЕ НА АЛЕКСАНДЪР МАЛИНОВ ЗА СЕПТЕМВРИЙСКИТЕ СЪБИТИЯ ПРЕЗ 1923 Г.                                                                                                      Малинов, Ал. Под знака на острастени и опасни политически борби. София, 1991, с. 96-98.

Опасността от новото, бихме казали, болшевишко направление на вътрешните ни борби стана голяма. Тя с основание привлече всичкото внимание на правителството и на гражданството. За тях стана ясно, че оставени тия борби свободно да се ширят в царството, биха застрашили съществуването на самата държава. Това не можеше да се допусне и властта взе всички мерки, за да запази България най-вече от ония, които бяха намислили да я направят поле за радикални социални експерименти.

В началото на септември 1923 г. започнаха да циркулират слухове, че комунисти и земеделци готвят въстание. Към средата на същия месец се арестуваха някои от водачите на едните и на другите. Това ли, страхът ли, че заговорът ще бъде разкрит и осуетен, ускори отпочването на метежите. Почти едновременно те избухнаха на много места в царството, с особена сила в Берковско, Фердинандско, Ломско, Новозагорско и другаде. Метежниците направиха тук-таме опити да завземат държавни учреждения. Не всички от тях бяха добре въоръжени. Вместо пушки мнозина носеха коси, вили, тояги. Но някои от отрядите им имаха картечници, а един от тях – едно или две артилерийски оръдия.

Властта трябваше да потуши бунтовете – и към полицейските и военни отряди се придадоха въоръжени команди под различни названия. От последните най-вече се извършиха тук-таме големи жестокости. Проляха се много кърви, затвориха се много къщи. В няколко само дена се ликвидира една открита, явна гражданска война. Но тя продължи под друга форма. Двете страни почнаха скришом да се дебнат и да се унищожават. Против атентата на метежниците срещу държавата последната имаше много средства за самоотбрана – полиция, войска и т.н. Това бяха, как да кажем, обикновените и постоянни средства за защита. В изключителните времена, които тогава преживяваше България, се наложиха покрай обикновените и изключителни средства за по-усилена и по-ефикасна борба срещу всички, които комплотираха против държавната и обществена сигурност.

Правителството предложи на Народното събрание държавата ни да бъде защитена и от един специален наказателен закон – Закон за защита на държавата.

istorianasveta.eu

Строго поверително!

Екз. № 1

М.В.Р. ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ

ПРОТОКОЛ

(за разпит на обвиняем)

Днес, 10 юни 1954 година, гр. София, подписаният ст. лейтенант БОГДАН НИКОЛОВ КАЛЧЕВ – следовател при Следствения Отдел на Д.С., разпитах в качеството на обвиняем лицето:

АЛЕКСАНДЪР ПЕТРОВ ПЕТРОВИЧ – роден на 28. X. 1893 година, в гр. София, жител на София – живущ на ул. „Климент Охридски“ – III 6, българин, български гражданин, женен, осъждан по закона за незаконно забогателите, бивш търговец, безпартиен в миналото и сега, източно-православен, грамотен – завършил търговско образование в Швейцария, произхожда от градско буржоазно семейство, понастоящем касиер в Бачковския манастир – Асеновградско.

ВЪПРОС: Разкажете подробно за участието на офицерите от секция III-та, други офицери, цивилни и македонствуващи и за Вашето лично участие в потушаването на въоръженото Септемврийско въстание през 1923 година?

ОТГОВОР: …Мен Септемврийските събития през 1923 година ме завариха в гр. Пловдив, където бях по работа, откъдето се завърнах два дена по-късно. Връщайки се вечерта късно с влака в София, вкъщи ми казаха, че след обяда на няколко пъти ме е търсил по телефона майор ПОРКОВ и казал, щом се върна, да му се обадя. Беше късно, за да му се обадя вечерта и затова му се обадих рано сутринта на следващия ден. Той ми каза веднага да отида при него в Министерството по бърза работа. Разпита ме къде съм бил и какво съм научил за въстанието и след това ми каза, че има вдигнато въстание в района – Костенец, Долна баня – Радул, че в Чам-кория е нападнат от въстаниците двореца и, че те са организирали отряд (шпиц-команда), който веднага ще замине за Чам-кория и имат реквизирана една чорбаджийска лека кола, да отида да я карам аз. Отидох вкъщи, преоблекох се бързо и се върнах в Министерството. Всички офицери от секция III-та – ПОРКОВ, КЕФСИЗОВ, КУЦАРОВ, КОЧО СТОЯНОВ, РАДЕВ, ПРЕНДОВ, СТИЛЯН ТОШЕВ, ЛАЗАРОВ и МОЛЛОВ се бяха събрали във Военно министерство, всички бяха въоръжени с пушки и пистолети и бомби. Само КЕФСИЗОВ беше в цивилни дрехи и МОЛЛОВ – също в цивилни дрехи. Аз бях въоръжен с пистолет. Преди да тръгнем ПОРКОВ отиде при Военния Министър – генерал ВЪЛКОВ и след като се завърна от там, потеглихме с две леки коли – едната на секция III-та, шофирана от КОЛЮ (Тахандака) и другата кола, която карах аз, по шосето за Самоков. Когато стигнахме в Самоков, спряхме пред Артилерийските казарми, където ПОРКОВ и КОЧО СТОЯНОВ влезнаха в казармите, а останалите чакахме вън. След около половин час ПОРКОВ и КОЧО СТОЯНОВ дойдоха при колите и съобщиха, че са уредили две военни поделения от арт. полк гр. Самоков да заминат веднага, едното за Чам-кория, а другото през Самоков – Гуцарски баир – към Долна баня. Потеглихме и спряхме в Чам-кория на площада пред казиното. Там дойде командирът на дворцовата рота, когото не познавам и не си спомням, и съобщи, че, че предишната вечер въстаници са нападнали двореца в Чам-кория, водело се е дълго сражение, че има един войник убит и един тежко ранен. Малко след това от София пристигнаха 5 или 6 леки коли – автомобила, реквизирани набързо от пияцата, с изключение на една, която беше частна и която я караше НИКОЛА НИТОВ – негова собствена кола. С тези коли дойдоха четници от ВМРО, всичките в униформа (четническа униформа) напълно въоръжени с пушки, пистолети и бомби, които бяха предвождани от запасния подполковник АТАНАСОВ – член на върховното ръководство на ВМРО и Чичо (Войводата). Между тях познавах следните македонци: – Миле (Кучкара), ХРИСТО – другите му имена не зная (след това беше охрана на Ляпчев). Мисля, че ПРЕНДОВ дойде с македонците. Имаше и други македонци, имената на които не мога да си спомня и които не познавам. Групата на македонците беше около 30 души. Всички слезнаха на площада в Чам-кория. След малко от Самоков пристигнаха с два камиона войници-артилеристи, като с тях имаше един фелдфебел, пълен, кестеняв, червендалест, среден на ръст, името му не зная. С войниците от Самоков мисля, че имаше и един офицер, но не съм положителен. Спомням си, че ПЕТЪР СТАНЧЕВ – македонец, дойде заедно с македонската група….

След като се събраха всички от шпиц-командата, офицерите, македонците и другите, офицерите и водачите на македонската чета се събраха и обсъждаха как да извършат операцията за залавяне и унищожаване на въстаниците. Тази шпиц-команда се ръководеше от майор ПОРКОВ и той отдаваше всички заповеди и разпореждания.

Преди обяд потеглихме по посока на с. Радуил. Всички ходеха пеша с оръжие в ръка, а на нас с колите ни казаха да ги следваме от разстояние. Направо от Самоков един отряд от войници е потеглил за с. Долна Баня, като е минал през Гуцалския баир и по такъв начин се образуваше нещо като обкръжение на местността, която се намира между Самоков, Гуцалския баир – Долна баня и между Самоков – Боровец, Радуил – Долна баня. В същото време към Костенец и Долна баня се водеше сражение с въстаниците и се очакваше, че всички въстаници ще се оттеглят към Долна баня и с. Радуил, а отрядът, който мина през Гуцал, щеше да ги удари във фланг или в тил. Отрядът от Самоков разполагаше с артилерия, която беше употребена пред с. Радуил, чуха се няколко изстрела от снаряди…

Нашата група се движеше по следния начин: – от двете страни на шосето се движеха македонците в няколко колони по един, а по средата на шосето се движеха офицерите. Ние с колите вървяхме отзад на известно разстояние от групата.

Когато наближихме с. Радуил, изведнъж се дадоха изстрели, стреляше се в дясно от шосето на върха на селото. Всички залегнаха и се започна престрелка и настъпление. Ние също спряхме колите и залегнахме в канавките. Това трая известно време докато от отсрещната страна изстрелите спряха. Имало е няколко души въстаници. Нашата верига настъпи и част от нея настъпиха и влезнаха в училището и черквата. Не съм сигурен, но мисля, че до черквата намериха един убит въстаник от престрелката. От там навлезнахме в с. Радуил. Когато отидохме в селото, бяха започнали да правят обиск на всички къщи, за да търсят въстаници и оръжие. В същото време в селото пристигнаха войниците с фелдфебела. Обискът в селото се вършеше от войниците, офицерите и македонците. Това също беше по заповед на ПОРКОВ. След това се нареди да се бие барабанът и всичкото оръжие, което притежават селяните, да го донесат на площада, а така също, ако имат укрити въстаници, да се предадат. Селяните донесоха, че група въстаници са минали през селото и са се отправили по течението на р. Марица в Балкана. Започнаха да носят оръжието, повечето стари пушки, пистолети и др. и по едно време македонствуващите доведоха на площада двама ранени въстаници. Ранените бяха вкарани в една къща, или в общината, и бяха разпитвани от ПОРКОВ и другите офицери. От разпита бе установено, че същите са участвували при нападението в двореца в Боровец и там са били ранени. След това донесоха ранените на площада и барабанът повторно удари – цялото население да се събере на площада. Когато всички се бяха събрали на площада, поставиха ранените в средата, заобиколени от няколко души македонци. Тогава ПОРКОВ държа реч пред населението на селото, като наричаше въстаниците разбойници и пр. не мога да си спомня точно какво говори, но в такъв дух – против комунисти и земеделци. След това ПОРКОВ обяви пред населението, че заловените въстаници се наказват със смърт за пример и назидание на останалите. ПОРКОВ даде знак, македонците с натъкнати на пушките ножове ги намушкаха и по този начин ги умъртвиха пред населението. В това време присъствуващите селяни и селянки се разбягаха по домовете си. Труповете мисля, че ги оставиха на площада, за да ги приберат близките им. Акцията в с. Радуил продължи около 2 – 3 часа. Освен това мисля, че в с. Радуил се извършиха арести на заподозрени комунисти, но не съм положителен и не зная какво е станало с арестуваните, ако е имало такива. След това войниците от Самоков се върнаха обратно в казармата си, защото имаше донесение, че въстаниците, научавайки за настъплението на шпиц-командата от Боровец и Самоков, са се разбягали. Фелдфебелът остана с нашата група и действуваше след това, а войниците си отидоха в Самоков. След всичко станало в с. Радуил, ПОРКОВ назначи за комендант на селото един зап. подофицер – името му не зная.

След това отрядът потегли пеша по шосето и в страни от него по направление за с. Долна баня. Когато наближихме с колите с. Махалата, видях, че една дъскорезница, която се намира в лево от шосето, на р. Марица, беше запалена и гореше. Аз запитах от кого е запалена и селяни ми казаха, че е била запалена от нашия отряд. Същата дъскорезница била собственост на двама братя, които вземали участие във въстанието…

С пристигането на отряда в Долна баня, също по заповед на ПОРКОВ, беше запалена една къща на площада, двуетажна, отдолу магазин, собственост на някой си стар евреин, синът на когото, бил с въстаниците. Видях, че нещо гореше и селяни разграбваха вещи от магазина, но след това се заповяда да се разгонят селяните и всичката стока от магазина се унищожи. Привечер прекараха през площада около 10 души арестувани – въстаници, заловени в с. Долна баня и с. Махалата, конвоирани от македонците. Същите бяха навързани с въжета един за друг. Населението се беше събрало да гледа. Откараха задържаните по шосето, направление за с. Костенец, за които по-късно научих, че са били избити от македонците, по заповед на ПОРКОВ. Задържаните били убити чрез намушкване с ножове. След няколко месеца, бивайки в Долна баня, където след това съм ходил доста пъти по работа, научих, че един от вързаните, намушкан на много места с нож, е оцелял и по-късно, ако се не лъжа, се запознах с него…

На другия ден с двете коли и колата на секцията част от македонците и офицерите от секцията заминахме за с. Костенец. В Костенец вече беше мирно и за комендант беше назначен един зап. офицер – името му не зная. Слезнахме в общината и дадоха нареждане да бие барабанът, като всички жители на селото да се съберат в двора на общината. Спомних си, че за комендант на Костенец беше назначен някой си на име БАНКОВ. Даде се заповед всички, които притежават оръжие, също да го донесат в общината, а който не се яви, ще бъде наказан най-строго. От начало никой не идваше и стана нужда патрули от македонци и офицери да тръгнат из селото да подканват и заплашват населението да се събира в общината и да носи оръжието. След това започнаха да се събират селяни и в общината да носят оръжие, укрито от тях. Там пред населението се държа реч, пак в същия дух, както и в с. Радуил, като се говореше против въстаниците, комунисти и земеделци. Предполагам, но не съм положителен, че от балкона на общината държа речта ТОМА ПРЕНДОВ, а може би някой друг, но всеки случай не беше ПОРКОВ. Аз също бях се качил на балкона с НИКОЛА НИТОВ. След това се качихме в колите и се върнахме обратно в Долна баня, където заварихме, че с една лека кола от с. Белово бяха дошли 5 – 6 души македонци, предвождани от ТАШКО ЯНАКИЕВ – македонец, търговец от Белово. Той покани ПОРКОВ и офицерите от секцията да му гостуват в с. Белово. След обяд всички офицери от секцията, начело с ПОРКОВ и някои от по-видните македонци – ЧИЧО ВЕЛИЧКО, ПЕТЪР СТАНЧЕВ, МИШО НЕДЯЛКОВ и други се качиха на моята кола и в колата на НИТОВ и заминахме за Белово в дома на ТАШКО ЯНАКИЕВ, където останахме на вечеря. След вечерята потеглихме с двете коли през гара Костенец, Ихтиман – Вакарел – за София, където се върнахме късно през нощта. Така завърши тази акция по потушаването на Септемврийското въстание през 1923 година.

Освен нашата шпиц-команда зная, че по същото време е имало изпратени шпиц-команди и към Петрохан и Берковица, в която са участвували БОРИС ЯНКУЛОВ, ПЕЦИ ПЕТКОВ и други запасни офицери от София, където са водили сражение с въстаниците.

ВЪПРОС: От кого беше организирана шпиц-командата, в която участвахте и Вие, кой даваше заповеди и разпореждания и от кого се ръководеше?

ОТГОВОР: Шпиц-командата, в която участвах и аз заедно с офицерите от секция III-та и македонците, които посочих, беше организирана и се ръководеше от майор ПОРКОВ, който тогава беше началник на секция III-та при Министерство на Войната. В същата участваха всички офицери от секцията. Всички заповеди и разпореждания се водеха от ПОРКОВ, както за убийствата, така и за палежите.

 

 

 „ЖИТО ЗА ПОМЕН”, спомен на Борис Гаджанов,  записан от Любомир Кузев в аудиозапис

„Хем ме гледай, хем недей! Хем ми вярвай, хем недей! Защото това, което ще ти разкажа, не е за вярване!

…19-годишен бях, когато пламна бунтът. Таман прибирах конете от паша и забиха камбаните на църквата.

Грабнах пищова и се затичах право при Георги Зашев. Изпълнявах различни задачи, които щабът ми поставяше. Стоях на пост при Сухия мост, охранявах арестуваните стражари, патрулирах из улиците на селото.

Като заминахме към гара Костенец да помагаме на тамошните въстаници, Кирил Лазаров ми нареди да се кача на един телефонен стълб и да прекъсна връзката между Долна баня и Костенец. Нали бях най-млад, все мен пращаха на различни места. Последното, което ми поръчаха, бе да отида в съседното село Радуил и да разузная какво е положението там, защото в Костенец и в Ихтиман въстаниците отстъпваха. Само в Долна баня все още съществуваше работническо-селска власт.

Тръгвам за Радуил. На края на селото виждам Иван Тодорин. Знаех го като човек на въстанието. Той ми каза: „Пътят е чист!“ Излъга ме, както после разбрах.

Влизам в общината, не се мярка никакъв въстаник. Видях само двамата братя-горски. Докато се ориентирам, те ме обезоръжиха и ме вкараха в една стаичка.

Като съм се забавил, нашите от Долна Баня изпратили втори разузнавач – Георги Зашев. И него по същия начин хващат. Третият разузнавач – Стоян Петров, моят майстор, също попада в клопката.

В стаичката по-късно докараха и двама радуилци – Никола Джиндов, ранен в рамото, и Иван Стамболийски, ранен в кръста. Него го внесоха в черга.

В Радуил още същия ден се струпва много войска от Самоков и София. Войниците бяха изпратени да потушат въстанието в селищата от Долнобанското корито. Като дойде войската, местните власти ни предадоха на нея.

Военните изнесоха една маса на площада пред фурната. Наредиха да се свика цялото село. Тогава изведоха и нас – петимата арестанти. Тримата долнобанци ни изправиха до стената на кръчмата на Стоян Милчев. Охраняваха ни петима войници с ножове на пушките. Ама не бяха обикновени войници, ами мобилизирани за потушаване на въстанието.

Двамата ранени радуилци ги доведоха до масата, също охранявани от шестима войници. Капитанът държа реч и накрая изкомандва: „На бой с нож!“ И тогава стана нещо много страшно.

Войниците забиха ножовете в телата на двамата ранени въстаници от селото и ги издигнаха във въздуха. Всичко това ставаше пред нашите очи и очите на хората от цялото село Радуил. Не мога да опиша с думи тази ужасна картина! Вече изминаха толкова много години оттогава, а я виждам като жива…

В момента, когато войниците намушкаха двамата радуилци, над площада се разнесе едно страшно и зловещо: „У-у-у…“ От дън душа се изтръгна негодуванието на хората. Те разкъсаха войнишкия кордон и на площада настана суматоха. Капитанът нареди убитите да бъдат хвърлени през моста в река Марица. Ако не беше разкъсан кордона от войници, и нас сигурно ни очакваше подобна смърт…

Подкараха ни пеша за Долна баня. На здрачаване минахме през село Марица. На излизане на края ни пресрещна една черна лимузина. Шофьорът спря и каза нещо на войниците. И докато обърне колата, войниците започнаха да ни мушкат с ножовете.

Първият удар беше под ребрата, а последното мушкане, което запомних, беше откъм гърба. Чух един от „колячите“ да казва: „И тоя умря, да му… майката!“

После вече нищо не помня…

По едно време, беше на зазоряване, се събудих. Край мен лежаха мъртви Георги Зашев и Стоян Петров. Исках да избягам, но нямах сили. Бях като замаян. Успях със сетни сили да се примъква до канавката на пътя.

Пръв ме видя един овчар. Казах му, че съм от Долна баня, че имам чичо в село Марица, и го помолих да му каже да дойде да ме прибере. Добър човек излезе овчарят, остави стадото и отиде. Дойдоха и чехите, които имаха наблизо фабрика. Чули вечерта, че тук нещо става. Донесоха ми храна и коняк.

В това време обаче се зададе с файтон Павел Филипов – старши стражар в Долна баня, родом от село Марица. Във файтона имаше и един цивилен. Старшията разгони хората, не даде никой да се доближава до мен. На тръгване изръмжа: „С тебе лесно ще се справим, но не зная с баща ти какво е станало“.

„Бягай, момче, че този звяр ще те изяде!“ – каза ми овчарят и ми помогна да се скрия в близката гора. Тъкмо кривнах и се зададе войска. Идеше да ме търси…

Властите разрешили на нашите да дойдат и приберат тялото ми. Баща ми също участва във въстанието, но след като го заловили, само отнесъл бой и го пуснали.

Сковали ковчег… Сварили жито… Омесили и погача, като за умрял…

Ходили да ме търсят тук, там, но не ме намерили.

На връщане двете пастирчета видели баба ми и й казали къде съм.

Дойдоха заедно с доктор Юруков и моя съсед Христо Попов. Докато докторът превързваше раните ми, аз припаднах…

Преди това обаче баба ми ми даде да хапна от житото, което беше сварила за погребението ми.

Ти нали не си чувал някой друг да е ял от пшеницата, приготвена за погребението му…?

Сутринта доктор Юруков дойде у дома със съдията Спас Жиров. Не бяха лоши хора и двамата. Малко след това пристигна и капитанът-палач, който командваше убийствата в Радуил. Искаше да ме арестува и да ме откарат, но докторът му каза: „Момчето е намушкано на 28 места. За да зараснат тези рани, ще минат най-малко 50 дни“.

Като оздравях, ме откараха в Централния Софийски затвор. Там една от раните ми се инфектира. Оперира ме без упойка доктор Станишев, който по-късно стана професор и министър на вътрешните работи.

Получих доживотна присъда, но като малолетен се отървах само с двайсет.

Прекарах 14 месеца в затвора, после дойде амнистията…“

duma.bg

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук