ЩЕ ПРОБУДЯТ ЛИ СЪРЦАТА НИ КАМБАНИТЕ НА ИЛИНДЕН Първа част

0
455

Изтъркаляха са се  в небитието сто и двадесет години. 1903-та е  година  на неимоверни надежди, но и на страдания, вулканично избухване на десетки хиляди хора, пролели кръвта си за една почти нищо не значеща днес дума – свобода. Илинденско-Преображенското въстание. Порив за строшаване на веригите на робството, което днес черни души именуват присъствие, а тези, които изричат истината за него, засипват с камъните на какви ли не обидни думи.

Да, трудно е да се приеме, че тогава българският народ отново е жертвен агнец на европейските страни и на нашите комшии, че този грях спрямо него тегне не само върху извършилите го, но и на потомците им. Защото да е чул някой досега от тях – същите, които днес  ни поучават,  поне едно простичко покаяние и извинение за греховете на предците им спрямо българите?  Поне толкова, нищо повече.

Такива мисли ме връхлетяха, когато прелистих излезлия наскоро сборник с документи за Франция и македонския въпрос на бележития историк-изворист Цочо Билярски. Той е издирил преди всичко доклади на дипломатическите представители на Франция, свързани по един или друг начин със случващото се в Македония в началото на миналия век. Колко бледа и безизразна е тая дума доклади. Трудно може човек, който все още носи в гърдите си сърце, а не камък, да не загуби апетита си и съня си, като чете някои от тях. И никой не може да обвини в нищо съставителя, макар, че ще падне и голямо скърцане на зъби към колосалния му труд. Защото той заличава изкривяванията на историята, които днес за някои са начин на съществуване. 2023-та е наситена с исторически годишнини, около които отново ще има и инсинуации, и премълчаване.

От документалния сборник на Цочо Билярски не за пръв път се виждат действията на височайшите европейски защитници на поредното проливане на кръвта на нашия народ, както и безуспешните опити на Русия и лично на нейния цар Николай Втори да предотврати  кръвопролитията преди и в Илинденската епопея. Ето какво скандално  послание на руския император до султана, цитира френският шарже д`афер в Цариград Бапст до своя външен министър Теофил Делкасе:

„Ние няма да жертвуваме повече нашата популярност в кня­жеството и законното влияние, което сме придобили в него, само, за да позволим на турските чиновници и военни части да извършват свобод­но изстъпления и убийства.“

 

Из „ФРАНЦИЯ И МАКЕДОНСКИЯТ ВЪПРОС”, Сборник с документи, Съставител Цочо В. Билярски, Изд. „Анико”, София, 2022 г.

Из предговора на Цочо Билярски 

Днес като че ли отново е актуален въпросът за отношението на Франция и на нейните управляващи към Македония и към Македонския въпрос. Явно там отдавна не са наясно с балканската история, а и с външната политика на френската държава през последните повече от 150 години, макар че френската историческа наука е на едно от водещите места в света. Начело на френската дипломация преди малко повече от стотина години стоят образовани и знаещи политици, които въпреки това не рядко застават не на страната на истината, а на криворазбрания интерес.

Цочо Билярски

Още от началото на XIX век френските пътешественици в територията на тогавашните Вардарска и Егейска Македония откриваха предимно българи. Главно българи те откриваха в своите пътувания, така също както в Тракия, така и в Добруджа и в Нишко и Пиротско. Българите присъстваха в писанията на Волтер, Ламартин и Бланки. За всички тях беше чуждо и непознато името македонец. Дори и когато преди 100 години наложиха на България Ньойския диктат никъде в протоколите на Парижката мирна конференция (1919 г.) не се говореше за околовардарски, егейски и беломорски македонци. Много от честните французи от първите десетилетия на ХХ век отстояват с методите на науката историческата истина, че Македония е неотделима част от Българското отечество, както и нейното население е българско по произход, история, обичаи и език.

Високо извисяващия се глас на френските журналисти, публицисти, дипломати, политици и държавници от първото десетилетие на ХХ век защитаваше историческата истина, че там в Македония живеят предимно българи и революционното движение беше българско. Едва ли можем да забравим писанията на Огюст Дозон, Густав Шлюмберже, Луй Леже, Анри Пози, Виктор Берар, Пол Анри д’Естурнел дьо Констан, Леон Ламуш, Андре Мазон, Жан Жорес, Жорж Десбон, Жюстен Годар, а дори и на ранния Жорж Клемансо.

Но може би на едно от водещите места във френската дипломация е дългогодишния френски външен министър Теофил Делкасе. Той е главното действащо лице и във Френските жълти книги по македонския въпрос. Публикуваната през 1903 г. в Париж първа жълта книга (1902), още същата година е преведена на български език от видния македонски деец, участник в борбите за Съединение и дългогодишен български дипломат Димитър Ризов. Втората жълта книга (1903-1905) не е преведена изцяло, а само отделни документи от нея, които са публикувани в тогавашната преса (сп. „Македоно-Одрински преглед“) и в някои документални сборници след години.

В далечната 1903 г. първата жълта книга е издадена като притурка на легалния печатен орган на македонското освободително движение вестник „Право“. Днес тя е изключителна библиографска рядкост и може да се намери само в нашите големи библиотеки. От нейните страници читателят може да проследи борбите на македонските българи за освобождение през цялата 1902 г. Пред очите на френските дипломати си дават среща и се противопоставят българските революционери от двете български организации – тайната Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) и легалния Върховен македоно-одрински комитет (ВМОК). От българската и турската столица, както и от столиците на Великите сили, заинтересовани от положението на Балканския полуостров, може да се проследи развитието на македонския въпрос, което своевременно френските дипломати докладват на външния министър Делкасе, а той от своя страна в рамките може би на часове им дава своите инструкции как да действат сред македонските българи, пред турския султан, руския император и тогавашния български министър-председател д-р Стоян Данев. В тази книга може да видите и френските проекти за облекчаване положението на македонските българи и то месеци преди Пъдарските и Мюрцщегските реформи, непосредствено след Горноджумайското и месеци преди Илинденско-Преображенското въстание. Автор на проектите е френският генерален консул в Солун Стег, който след налагането на Мюрцщегските реформи е делегат във Финансовата комисия към европейските реформатори.

Френска жълта книга по македонския въпрос

Документите от втората жълта книга представят въстанието на българите в Македония и Одринско през 1903 г., както и дейността на френските представители в международната комисия, участваща в реформирането на турската жандармерия след Илинденско-Преображенското въстание

И в двете френски жълти книги френската дипломация е категорична по отношение на народностния характер на Македония, както и на легалното и революционното македоно-одринско движение.

Тясно свързани с френските дипломатически текстове са приложените тук български дипломатически документи, обхващащи с прекъсване времето от 1903 до скъсване на дипломатическите отношения през 1915 г., след включването на България във войната на страната на Централните сили. През това време министри на външните работи са министър-председателите ген. Рачо Петров и д-р Васил Радославов, а френски министър на външните работи е отново Теофил Делкасе. Във френската столица са аташирани известните български дипломати д-р Любомир Золотович, д-р Димитър Станчов и Александър Греков. Френската дипломация от този период е категорична, че Македония е българска и там болшинството от населението е също българско. За нея не съществуват македонци и македонско население, различно от българския народ, а Сърбия и Гърция са окупатори на българска територия, върху която нямат никакви права.[…]

Цочо В. Билярски.

Г-н Макс Шублие, френски вицеконсул в Битоля,

до г. Делкасе, министър на външните дела.

Битоля, 4 март 1902 г.

Навсякъде се шепне за едно въстание на пролет, и при все че не трябва да се отдава много значение на слухове, които се подновяват в края на всяка зима, не може да не се признае, обаче, че положението от година на година става по-опнато и едно движение става все по-вероятно. Трудно е да се предвиди точно в коя именно част на Македония може да се очаква най-много едно българско движение.[…].

Няма съмнение, че комитетите сега са повече готови за едно въстание, от колкото бяха миналата година през това време. Но искат ли го те? Има признаци, които би дали право да се предполага таково нещо. Тия признаци се състоят: в една повсеместна агитация на комитетите и в известно едно безпокойство на турските власти. От месец насам даже, последните прибягнаха до помощта на башибозуците в своите действия против българите. […]

Веднъж повикани на помощ от самите власти, башибозуците са се счели за упълномощени, и в тяхно отсъствие, да продължават преследванието на българските агитатори, толкоз повече, че турската полиция не се отказва от услугите им. Благодарение на направените от тях обиски в селата Егри, Букри, Барешани, Жабяни и Лажец, 31 души българи бидоха арестувани.[…]

Турците от Ресен (5 часа на север от Битоля) организират един антибългарски комитет. Близу до Ресен, по бреговете на Преспанското езеро, турски чети правят обиски.

Селото Краня, от Наколешката нахия, е заето от една чета башибозуци, които, както и в Барешани, действуват самостоятелно – в отсъствието на властите и без техните заповеди. Тe тъй са избиле своите жертви, щото цели два дена са биле нужни на нещастниците, за да могат пропътуват няколкочасовия път от Краня до Наколещи.

Слухът за тия жестокости се разпръсна по селата и силно порази населенията. От друга страна, комитетите, изненадани от тия жестокости, изглеждат като да са спрели за минута своите действия. Тяхната деятелност до сега бе улеснявана от инерцията на полицията, повече или по-малко подкупвана. Не тъй стои работата, от както е дошъл тук новия валия, Едип паша, който отблизо следи началниците на полицията и постоянно ги кара да гонят безпощадно членовете на комитетите.

Деятелността на комитетите е още повече парализирана и от войната, що им са откриле гръцките и гъркоманските първенци, които, щом се видяха поддържани от властта, започнаха навсякъде да правят доноси против българите. Самите гръцки власти в Битоля не се вече свенят да насърчават туй доносническо движение и да взимат страната на турците против същите онези християнски населения, които те претендират да ги видят един ден присъединени към Гърция.

Това отслабвание деятелността на комитетите не успокоява никак турците. Те изглеждат много разтревожени. Големите турски землевладелци, които, по туй време на годината, обикновено се навъртат в чифлиците си, сега не смеят да оставят Битоля. В самия даже град царува един вид терор. След 6 часът вечерта, чаршията е затворена и никой не смее да излезе на улицата без фенер. Дори и с фенер, гражданите не рискуват да се появяват на улиците нощно време.

Валията, когото запитах завчера върху общото състояние на вилаета, отговори ми, че той не се безпокои вече, тъй като неговите подчинени добре бдят; но тази бдителност била необходима, понеже нему било известно, че комитетите се готвели „да нанесат един лош удар“. Българският комитет в Крушовската околия (Крушово е градец, отстоящ на 8 часа път на изток от Битоля) бил решил, преди два месеца, да плени или убие някого от консулите в Битоля, с цел да се накара Европа да заговори по македонския въпрос.

По сведения, изходящи от друг източник, излиза, че Сарафов карал така наречените „вътрешни“ македонски комитети, които продължават да признават властта му, да започнат да действуват на пролет. Комитетските главатари сами чувстват, че наближава денят, когато те ще трябва да започнат да действат без друго, ако не искат да видят провалена цялата си организация. А знае се, от друга страна, че, ако македонските българи започнат едно движение без никаква външна поддръжка, тe ще бъдат смазани. Не е известно, дали въстаническите чети ще бъдат подпомогнати от населенията – колкото слаба и да бъде тая помощ. При все това, комитетските главатари искат да действат. И ако те не успеят, както се вярва, да възбунтуват страната, ще могат, може би, да увеличат вълнението, и, по тоя начин, да предизвикат някои кланета.

Туй положение на работите загрижва моите колеги. Депутации от българските села постоянно прииждат в Руското консулство, около което турската полиция усилено бди.

Гърците настояват за взиманието на сурови мерки против българите. […]

Макс Шублие 

Г-н Констан, посланик на Френската република в Цариград,

до г. Делкасе, министър на външните дела.

Пера, 6 март 1902 г.

Ваше Превъзходителство благоволи да ми съобщи едно писмо на графа де Вовиньо, в което нашия министър в Белград изказва силните безпокойства, що причинява в тамошните дипломатически кръгове революционната агитация, забелязвана напоследне в Македония и в Стара Сърбия.

Благодарейки В. Превъзходителство за туй съобщение, аз считам за свой дълг да го запозная с мнението си върху сегашното положение, което ми изглежда от естество да вдъхва силни страхове. Още от началото на зимата, моето внимание бе постоянно привличано от усилването деятелността на българските комитети в Македония.

От наскорошни разговори, които имах със своите колеги – и, между другите, с руския посланик – излиза, че и те са получиле напоследне особенно обезпокоителни сведения относително ровенията на българските и македонските комитети, които сериозно приготовлявали едно въстание за на пролет. Истина е, че подобни слухове се пръскат почти всяка година през туй време; но аз трябва да заява, че тая година, по моему, те заслужват повече вяра, от колкото през миналите години, и че, вследствие на голямото разпространение, което е взело революционното движение, тоя път, може би, ще бъде по-мъчно да се спре взривът. […]

Констан.

Г-н Стег, френски консул в Солун,

до г. Делкасе, министър на външните дела.

Солун, 28 октомври 1902 г.

След като дълго време мълчаха върху събитията в Струмската долина, които бяха предмет на рапорта ми от 15 текущи, турските власти се решиха да публикуват някои подробности върху тях. Цариградските вестници получиха комюникета, доста повърхностни, които са допълнени от една по-определена нота, поместена в разни печатни органи на тоя град. Тази нота отбелязва имената на някои от селата, чието население бе се присъединило към българските чети; упоменава седем села, чиито жители още не били се завърнали в огнищата си до денят на обнародванието ѝ (20 октомври), при всичките обещания за амнистия, които са им били направени; и посочва, най-после, местата на три сражения между турските войски и въстаническите чети. Нотата завършва, като казва, че тишината вече започва да се възстановява в размирените краища, „гдето наскоро ще изчезне всяка следа от разбойничество“.

Ала е извънредно трудно, за да не кажа невъзможно, да се проверят тия сведения, тъй като властите продължават да прекъсват всякакви сношения между Серес и Джумая Баля, от една страна, и размирните напоследне местности, от друга.[…]

Разбира се, че суровостите на сезона наскоро ще разпилеят четите и ще принудят въстаналите селяни да напуснат планините. За няколко месеца, поне догдето трае зимата, въстаническите движения ще се прекратят.

Но какво ще се случи на пролет? Според сведенията черпени от достоверни източници, няколко български въстанически чети накарали били жителите на разни села, които не взели участие в последното движение, да се закълнат, че ще въстанат идущата пролет. Но аз не мисля, че тогаз ще станат движения много по-сериозни от тия, що станаха напоследне. Военните сили, които турските власти могат да турят на крак в едно късо време, са достатъчни, за да потушат всеки въстанически опит, и македонските българи едва ли си правят някакви илюзии върху туй.

Ала това не им бърка, все повече и повече многобройни, те да излагат на риск имотите си и живота свой и на домашните си, като се хвърлят в безнадеждни авантюри.

Изглежда, че има само два начина, за да се избегнат последствията от това състояние на духовете.

Една репресия изродена в кланета, разумява се, била би най-бързото средство, за да се въдвори малко по-траен мир в Македония. За никого не е тайна, че громките подвизи на въстаническите чети много силно са раздразнили турското население против българите, и мнозина са ония турци, които чакат само един знак, за да направят услуга султану, като го отърват от смутовете по същия начин, „както стана и в Армения“. Това разположение на турското население, може би, не е най-малката опасност, що крие сегашното положение.

Но понеже е немислимо да се прегърне това решение, остава да се види, дали не ще бъде възможно да се изменят достатъчно условията на живота у македонските българи, за да се заставят те да отвърнат глава от вълнения, които нямат изгледи на успех. Не е трудно да се изпробва, поне като опит, да се гарантира сигурността на личностите им и имуществата им. По моему, две практически реформи ще бъдат достатъчни, за да се постигне тоя резултат.

Известно е критическото състояние, в което се намира българския селянин в Македония, изложен, от една страна, на всичките насилия от въстаническите чети, а от друга, на всичките изедничества от страна на турската жандармерия, зле рекрутирана, нередовно плащана и принудена „да живее на гърбът от самите жители“.[…]

Без съмнение, има и доста други причини, които въоръжават българите против турското владичество: към всички ония, които предизвикаха въстанията в 1876 г., от Берлинския договор насам трябва да се прибавят: обещаните реформи, за чието изпълнение никога не е ставало дума, и, главно, съседството на една граница, зад която тяхното племе е пълен господар на себе си, тогаз когато отсам границата то стои на последен ред между християнските населения.

Минималните реформи, които аз указах, като практически изпълними, няма да примирят окончателно българите с турското владичество. Никакво съмнение няма, че те ще продължават да търсят цял ред мерки, които, посредством избирателната система, би им създали едно надмощно положение в управлението на обществените работи. Аз бих прибързал да кажа, обаче, че няма да бъде безопасно създаванието, още от сега, на нови причини за стълкновение в средата на населения, толкоз дълбоко разединени. […]

Стег.

Г-н Бапст, управляющ Посолството на Франция в Цариград,

до г. Делкасе, министър на външните дела.

Пера, 15 декември 1902 г.

Палатът, Портата, и, въобще, целия турски свят, преструват се да вярват, че „наставленията“ на султана, чиито текст вече изпратих на Ваше Превъзходителство, уреждали биле окончателно македонския въпрос, и, че след тяхното прогласявание, положението се е много подобрило. Това душевно състояние излиза наяве най-вече от едно официално съобщение, напечатано тия дни в столичните турски вестници.

Но действителността далеч не съответствува на дитирамбите на турските официози.

По всичките сведения, които аз получавам и които съвпадат с ония на другите посолства, изтръгванието пари и жестокостите от страна на жандармерията и на редовните войски никога не са биле толкова многобройни, колкото сега. Летящи колони кръстосват страната, за да дирят оръжия и да ги прибират; през време на обиските, те квартируват у жителите и ползуват се от случая, за да ги ограбват. Директора на железнопътната линия Солун-Битоля казваше ми завчера, че в дните, когато получават заплатите си, служащите на компанията редовно се обират от войниците, натоварени да пазят линията.

Руския посланик тоже ми говори за това усилвание на преследванията против македонските населения. Той констатира, че насилията на турците са подлудили македонското население, което емигрира на тълпи в Бълг[арското] княжество; княжеското правителство е безсилно да сдържва чувствата на гняв, що възбужда против турците видът на тези нещастници; ако, за кратко време, мирът и сигурността не бъдат възстановени в Македония, никой не може предвиди, какво може да стане.

Едмон Бапст.

Г-н Бапст, управляющ Посолството на Франция в Цариград,

до г. Делкасе, министър на външните дела.

Пера, 30 декември 1902 г.

При всичките успокоителни съобщения, положението на македонското население си остава едно от най-плачевните. Руския посланик, когото видях вчера доста надълго, каза ми, че той е буквално засипан с твърде обстоятелствени оплаквания, които имат за причина злоупотребленията и ограбванията, вършени от войската и администрацията. Особено са се отличиле албанците, които съставляват един от полковете квартирющи в Македония: те се предавали непрестанно на насилия, които припомнят ония от 1876 г. Г-н Зиновиев не се уморява да подава на Портата ноти, в които той отбелязва, един по един, всичките факти строго проверени от него, и в които си ноти той иска наказанието им.

Съобщиха ми се няколко извлечения от рапорта на г-жа Бахметиева, жена на руския агент в София, съставен след посещението, което тя е направила в станът на македонските бежанци при Рилския манастир. Тоя рапорт дава такива подробности върху изтезанията, на които са биле подвергнати от страна на турците мнозина от тия бежанци, щото разкритието на тези подробности не може да не възбуди още повече ненавистта и желанието за отмъщение у българското племе.

От друга страна, всички сведения, които получавам направо, доказват, че не се върши нищо, което би могло да бъде приятно на християните и неприятно на турците. Така напр.: върховния комисар, Хюсейн Хилми паша, бе предложил уволнението на известно число жандарми, полицейски агенти и граждански чиновници, провинени в големи насилия; това предложение биде одобрено от комисията, която заседава при Портата под председателството на Ферид паша; ала препратено в Палатът, то остана без отговор и упоменатите в него лица спокойно продължават своите подвизи. […]

Едмон Бапст.

Френският шарже д`афер в Цариград Бапст

до министъра на външните работи Делкасе.

Пера, 19 ноември / 2 декември 1902 г.

Руският посланик, няколко дни след завръщането си от Ливадия, беше приет на специална аудиенция от султана. Той благоволи да ме осведо­ми поверително за разговора си с Негово Величество, разговор, който е продължил два часа и се е отнасял изцяло за Македония.

„През време на моето пребиваване в Ливадия, ми каза г. Зиновиев, императорът на два пъти ми заповяда да предам със строги из­рази на султана неговото недоволство. Непрекъснато от една година на­сам османското правителство се обръща към Русия с молба да задър­жа България и да ѝ попречи да подпомага въстаниците в Македония; ние действувахме в този смисъл в София и нашата намеса доведе до пълното неутрализиране на симпатиите на българите към техните бра­тя в Македония за през цялото лято; но ние не можем да постоянствуваме в това поведение, ако турското правителство продължава да не прави нищо за облекчаване съдбата на подвластното му българско население. Ние няма да жертвуваме повече нашата популярност в кня­жеството и законното влияние, което сме придобили в него, само за да позволим на турските чиновници и военни части да извършват свобод­но изстъпления и убийства.“

Когато г. Зиновиев направил пред султана тези декларации от името на императора, султанът възбудено възразил, твърдейки, че им­ператорът се е оставил да бъде заблуден от лъжливи доклади и че турските чиновници и военни части само се стремели да осигурят реда в Македония, избягвайки грижливо дори видима проява на някаква крайност. Тогава г. Зиновиев представил на Негово Величество дълъг списък на криминални факти, всички добре проверени и всички извър­шени от турски офицери; и примерът, даден от тях, добавил посланикът, естествено бил последван от техните хора.

Султанът, стъписан, отговорил, че щял да заповяда една анкета; и без съмнение това е моментът, когато в главата му се е зародила идея­та за тази двойна комисия, с която моята телеграма № 220 занимава Ваше Превъзходителство.

Но г. Зиновиев добавил, че той нямало да си пести думите; че той имал заповед да изисква действия; че, ако било законно да се наказват българите, провинени в някакви вредителства, трябвало на всяка цена да се наказват и турците и че той разчитал, че тези, на които току-що бил отбелязал имената, няма вече да имат осигурена ненаказаност както в миналото.

Завършвайки, посланикът е изискал реформиране на местната жан­дармерия чрез въвеждане на християнски елемент и изрядна точност в изплащане заплатите на чиновниците и паричните възнаграждения на войниците, за да се попречи и на едните, и на другите да обират жи­телите и по този начин да ги тласкат към въстание.

Продължителната аудиенция на г. Зиновиев, макар че подробно­стите ѝ не бяха известни, даде повод в града за многобройни комента­рии и посланикът на Германия, който досега не бе говорил в двореца за работите на Македония, не пожела да остане по-назад от руския си колега. И тъй, миналия петък той се яви на селямлък и на свой ред по­лучи аудиенция от султана. Но г. барон дьо Маршал не можел да държи същия език, както г. Зиновиев; той се ограничил да направи е общи думи предупреждение на султана да не предизвиква недоволството на силите, като се скрива зад безгрижието и бездействието. По една точка обаче той дал определен съвет: той препоръчал премахване на следва­ната досега система на събиране на десятъка. Това събиране се въз­лага под формата на глобални суми на мюсюлмани, на разположение на които е поставена полицията, и тези запушвачи на данъка, в жела­нието си да извлекат печалба върху цената на това откупване на деся­тъка, изцеждат ужасно селянина.

Запитах г. Зиновиев, когото вчера видях отново, какво мисли него­вото правителство за внушението на барон дьо Маршал. Той ми отго­вори, че данъчният въпрос щял да бъде един от най-трудните за разре­шаване и че той още нямал инструкции по него; долових обаче от ду­мите му, че той лично смята премахването на системата на десятниците за недостатъчна реформа и че той беше наклонен да подкрепи възхва­ляваната от английския посланик идея за даване на Македония фи­нансова автономия под европейски контрол.

В момента, когато се разделяхме, руският посланик ми каза, че след като докладвал в Ливадия за разговора си със султана, получил в отговор заповед да не бави постъпките си, а, напротив – да действува енергично за коренно подобряване на работите в Македония.

DDF, serie II, t. 2, № 510. Освободителна борба на българите в Македония и Одринско 1902-1904. Дипломатически документи. София, 1978, с. 54-57.

Следва

 

 

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук