ЩО ЗА МАКЕТА СА В МАКЕДОНСКИЯ ЛИТЕРАТУРЕН КРЪЖОК

0
63

Когато в Благоевград наскоро се откри македонисткият клуб „Никола Вапцаров“, се заговори отново откъм Македония, но и откъм България, за Македонския литературен кръжок, но някак срамежливо и с половин уста. Темата си е доста неудобна не отсега. През август  2017 г. в изследването си „Вапцаров и македонизмът”, публикувано  в сайта „Култура”, Тони Николов се втурва в нея, но доста предпазливо „вади кестените от огъня”. Предпочита да цитира нашумялото изследване на Марин Георгиев за Никола Вапцаров,  писано в началото на  90-те години на миналия век. Напомня и за  литературоведа Димитър Камбуров с небезизвестната  му „формула”:Това, че Вапцаров работи като поет, но диша като терорист, не бива да се забравя”. 
            Но сега няма да се ви занимавам със запъртъшки изхвърляния, а ще ви предложа в няколко публикации, разбира се доста съкратено,  едно уникално изследване за Македонския литературен кръжок, може би единственото такова, на доцент Петър Галчин. Авторът не стиска зъби, въпреки горчивината у самия него, която предизвикват някои „подробности”, избягвани от малцината изследователи на „Македонскиот кружок”.
            В първата част на изследването си той се спира най-обширно и на  „бабуването” на Коминтерна (с македонизма у нас е окончателно  приключено на мартенския пленум на ЦК на БКП през 1963 г.). Във втората част Галчин разкрива една още по-непозната тема – защо и как се разпада кръжокът през 1941 г. А отговаря и на други доста интересни въпроси.

Ръководното ядро на Македонския литературен кръжок – Никола Вапцаров, Михаил Сматракалев, Антон Попов (първи ред), Тодор Янев и Кирил Николов (втори ред)
Снимка: mni.bg

 

 

Доц. д-р Петър Галчин
МАКЕДОНСКИЯТ ЛИТЕРАТУРЕН КРЪЖОК (1938 –1941 г.)
Сп. „Македонски преглед”, год. 2002, № 1

В ранната есен на 1938 г. в София се създава литературна група на млади и начинаещи поети и белетристи, повечето от които родени или произхождащи от родители от Македония. Наричат я Македонски литературен кръжок. Този кръжок е обект на многочислени спекулации в продължение на близо шест десетилетия. Причините са политически, а продължителното им битуване в литературоведското и историческо пространство станаха възможни поради отсъствието на специализирано научно изследване у нас.[…]

***
Първа част: ПОЛИТИЧЕСКАТА ПОРЪЧКА
След Първата световна война българският национален проблем на Балканите, сърцевина на който е македонският, се усложнява. Победителите начертават произволни, несъобразени с историята и с етническия състав на населението държавни граници на полуострова. Появява се и нов, заинтересован фактор – Комунистическият интернационал (Коминтернът), зад който стои Съветският съюз (до 1922 г. – Съветска Русия). Неговите класови интереси, теоретически постановки и политика съществено повлияват върху поведението на балканските комунистически партии и на свързаните с тях организации и движения. През февруари 1934 г. Балканският секретариат на Изпълнителния комитет на Коминтерна (ИККИ) за нуждите на “световната революция” въвежда в употреба понятието “македонска нация“, която трябва да се включи в нея. С това се открива нова страница по пътя на дебългаризирането на Македония. БКП възприема тази отродителна линия и от началото на 1935 г. започва интензивна пропаганда за измислената етническа общност [В тази пропаганда водеща роля се отрежда на списание (в последствие – в. “Македонски вести” – 1935-1936).].
Пропагандата на идеята за “македонска нация” по време съвпада с новия политически курс на Коминтерна, формулиран на неговия Седми конгрес през 1935 г. – отказ от противоборство с всички извън комунистическите среди и създаване на общ фронт срещу настъплението на фашизма (Народен фронт). В България той намира израз в усилия за съгласувани действия с ръководствата на нефашистките политически формации и в създаване на низови структури за народнофронтовска работа. За Македония позицията на БКП отначало е изграждане на единна “Македонска” организация за подобна работа, в центъра на която да е ВМРО (Обединена). Когато обаче се разбира, че последната е негодна за такава роля, ръководството на БКП в България се ориентира към пряка собствена работа по създаването на Народния фронт в Пиринския край и сред бежанците от Македония. Дейността на ВМРО(Об) постепенно се стеснява и накрая – преустановява, и без много шум се заменя с дейност на т.нар. акционни комитети.
От 1938 г. комунистическото ръководство в България започва още една кампания – усилена пропаганда на марксизма-ленинизма сред своите членове и съмишленици. Инициативата е на Задграничното бюро на БКП. Острието на тази идеологическа пропаганда е трябвало да бъде насочено към младежта.
Представата за Македонския литературен кръжок у нас се създава предимно от спомени на и за участници в него непосредствено след Втората световна война по време, когато македонизмът е и партийна и държавна политика, а дейността на БКП и на нейните членове в миналото всячески се героизира. В такава обстановка, в угода на господстващите тогава пропагандни тези, се пишат поредица от “мемоарни” материали за членове на Македонския литературен кръжок, в които те се представят като македонци по рождение и по самосъзнание – смели, честни и жертвоготовни борци за комунистическо бъдеще. Кръжокът се определя като хармонично сдружение на убедени съидейници, обладани от мисълта отначало докрай да служат на македонската национална кауза [Автори на такива материали са Михаил Сматракалев, Васил Александров], Кирил Николов и др. Обобщена, макар и непълна представа за този дух на спомените, може да се получи от сборника за Н. Вапцаров, издаден през 1953 г.
Скопско-белградската пропаганда и литературно-историческа мисъл с удовлетворение подема тези постановки и оценки, ала отива и по-нататък. Дейността на Македонския литературен кръжок се вмества в по-обща схема за формирането на македонска литература и на македонски литературен език, за да се покаже тя като звено от “дългата” верига на духовна еманация на македонския “етнос. […]
Покрай тези (без съмнение измислени политически) идеологеми [на] скопско-белградската историография остават без отговор много същностни въпроси: защо БКП, а не ЮКП създаде Македонския литературен кръжок?; лична позиция или политическа поръчка е македонизмът на участниците в него?; какво е действителното влияние на Македонския литературен кръжок сред бежанците от Македония?; каква в крайна сметка е по характер литературата, която създават участниците в него?; коя е причината за саморазпускането на кръжока през 1941 г., т.е. тъкмо, когато започва въоръжената борба и една “национално-революционна литература”, за каквато с днешна дата се обявява създаваната от кръжочниците, би била най-необходима?; какви са политическите последици от дейността на кръжока? и др.[…]

* * *

И така, в разгара на кампанията за засилване на комунистическото влияние сред населението, последвала решенията на Седмия конгрес на Коминтерна, се възлага задачата да се формира литературен кръжок на млади и начинаещи поети и белетристи с поле на дейност – македонските бежанци в България. Този кръжок е трябвало, от една страна да стане школа за комунистическо възпитание на младите литературни творци, а от друга – сам да е проводник на партийно-комунистическото влияние сред македонските бежанци в България.
[…] Инициативата за създаване на македонски литературен кръжок е на комисията за работа с младежите бежанци при Централния комитет на Работническия младежки съюз (РМС), оглавявана тогава от Иван Масларов. За пряк отговорник по изпълнението на задачата е определен сътрудникът към тази комисия Ефтим Георгиев-Ефтич. Ефтим Георгиев е дебърчанин. През 1937 г. попада в затвора. След освобождаването му е привлечен за сътрудник към комисията за работа с младежите бежанци от Македония към РМС.]. Той обаче няма литературни интереси, още по-малко – литературни изяви. Затова се е наложило да бъде привлечен и друг. Изборът пада на литературния критик Васил Александров. Последният е бил действително подходящ. Член е на БКП и създаването на Македонския литературен кръжок той е трябвало да приеме като отговорно партийно поръчение. Имал е и известни литературни изяви, а в средите на пишещите млади хора от Македония е смятан за свой човек. При това Васил Александров вече е бил показал съпричастност към политиката на БКП по македонския въпрос. В “Македонски вести”, неформално издание на ВМРО(Об), той отпечатал пространен материал, в който призовава към създаване на “македонска национално-революционна литература”, която да подбужда населението на борба за независима Македония под комунистическо ръководство. Това съчетание – партийна принадлежност, опит и известен авторитет на литератор, а също така и съпричастност към коминтерновската политика по македонския въпрос, се оказват решаващи за неговия избор.
Ефтим Георгиев и Васил Александров пристъпват към изпълнението на поставената задача през лятото на 1938 г. Двамата очертават кръга от хора, с които е трябвало да се разговаря. В. Александров привлича няколко млади белетристи, измежду които Георги Абаджиев, Антон Великов (Беломорски) и др., които е познавал от сътрудничеството с тях при списването на “Македонски вести”. За Никола Вапцаров се застъпва Иван Масларов като негов земляк [Иван Масларов е от Якоруда. С Н. Вапцаров се запознал във Варна през 1931 г. Тогава Вапцаров е учел в Морското училище последна година, а Масларов бил първа година в морските специални школи.] и познат от Морското училище във Варна, където през 1931 г. Масларов бил свидетел на станалата широко популярна тогава реч на поета при завършването на училището. Има основания да се смята, че Масларов е препоръчал и Антон Попов. С партийно поръчение в кръжока се включват Асен Шудров (Ведров), Георги Деспотов, Паскал Николов и др.
Остава неясно включването в Македонския литературен кръжок на Михаил Сматракалев. Той самият твърди, че идеята и организацията по създаването на този кръжок е негова. Че това не е така, личи дори от факта, че учредителната сбирка се е състояла в дома на Асен Шудров, ко[го]то дотогава Сматракалев не е познавал. Шудров обаче е добре познат на действителните организатори на кръжока – Ефтим Георгиев и Васил Александров. Възможно е другарски срещи с Н. Вапцаров и Антон Попов да са станали мост за привличането на Сматракалев в кръжока. За това значение ще да е имала и тогавашната представа сред кръга от привърженици на “Македонски вести”, че със стихосбирката си “Буря над родината”, отпечатана през 1935 г., Сматракалев поставя началото на “нова македонска национална литература”. Прякото привличане в кръжока на М. Сматракалев от В. Александров или Ефтим Георгиев не изглежда възможно, защото повечето някогашни ръководители на ВМРО(Об), какъвто е бил и Сматракалев, не са се ползвали с особено доверие в партийното ръководство. Причината е съпротивата, която са оказвали срещу решението на вътрешното ръководство на БКП да бъде ликвидирана ВМРО(Об) и политическата и организаторска работа в Пиринския край и сред бежанците от Македония да се поеме непосредствено от партийните организации…
Учредителната сбирка на кръжока се провежда в началото на октомври 1938 г. в София на ул. “Люлин” № 20 в дома, както вече се спомена, на Асен Шудров, с псевдоним Ведров. Присъстват Кирил Николов, Георги Абаджиев, Тодор Янев, Антон Великов (Беломорски), Георги Деспотов, Иван Керезиев, Паскал Николов и още двама-трима, чиито имена участниците в кръжока не си спомнят (очевидно защото били доведени от Ефтим Георгиев, който не е оставил спомени) – общо около 13-14 човека.
От участниците в учредяването на Македонския литературен кръжок не всички стават и негови членове. Такъв е случаят с Паскал Николов, който е присъствал при създаването му, но скоро след това заминал за Шумен и отпаднал.  По различни причини впоследствие преустановяват участието си също Васил Александров, Георги Деспотов и Асен Ведров. Рядко присъства на заседанията на кръжока и Иван Керезиев. Но пък допълнително се включват Венко Марковски и Коле Неделковски, а подир тях и Митко Зафировски.
Относително малкият брой на участниците в Македонския литературен кръжок не е според първоначалните планове. Предвиждало се е кръжочниците да станат няколко десетки. Това се вижда от запазен вариант на устав на кръжока, който предвижда начин за обособяване на десетките. Основната причина кръжокът да остане в малочислен състав е фактическата промяна на предварително определените му цели, за която ще стане дума по-нататък.
Интересно е да се види кои са учредителите, а и участниците в Македонския литературен кръжок.
Без изключение те са българи по рождение и с българска родова памет.
Васил Александров е роден в Ботевград. Връзката му с македонските среди идва по линия на жена му – Благородна, която е от Македония. От вътрешността на България е и домакинът на учредителната сбирка Асен Шудров (Ведров). Той е от Видин. Не е от Македония също Паскал Николов. Неговото родно място е Шумен.
Никола Вапцаров е роден и израснал в средата на родолюбиви банскалии. Родителите му не само се самоосъзнават като българи, гордеели са се с българската си принадлежност, но и активно са работили за българщината. Самият Н. Вапцаров, както в годините на обучението си във Варна, така и след това – като машинен техник в Кочериново, машинист в мелницата на братя Бугачеви в София и локомотивен огняр в ЖП депо в столицата, проявява будно българско национално съзнание.
Антон Попов е син на известния революционер и учител в Петричко Никола Попов (Даскала). За баща му се знае, че е организиран член на ВМОРО от 1907 г. Участник е в Македоно-Одринското опълчение. Награден е по време на Първата световна война с кръст за храброст[…] Младият Антон Попов върви по пътя на баща си. От 1933 до 1937 г. учителства в с. Гега, Скрът, пак в Гега и така до септември 1937, когато заминава за София. За младежкото му българско родолюбие свидетелства запазеният от това време дневник, който той си води. На едно място в него за дата 27 март 1936 г. четем: “… Ако аз мога да бъда съвременен достоен гражданин в обществото на моя народ, аз ще бъда доволен. Желая единствено моите усилия да насоча към там…”.
За датата 4 април 1936 г. пък е отбелязал: “… България, България! С какво нежно чувство те обгръщам аз! Колко желания и стремеж се кръстосват, събират в теб! От детските години на любов и невежество до младенчески идеализъм, България, ти с огнен меч поразяваш моя живот!…”
Михаил Сматракалев е дете на бежанци от Беломорието. Роден е в Серес. Баща му, Иван Сматракалев, е бил член на ВМОРО. Два пъти е осъждан на смърт за революционна дейност, пет години е лежал в прочутия затвор Еди куле. Когато гръцки войски завладяват Беломорието, пристига със семейството си в свободна България. Установява се в Пазарджик. Синът му Михаил тогава е твърде млад, но е запомнил за цял живот бежанската трагедия. По-късно детските му спомени възкръсват в затрогващ стих на книжовен български език:
“Няма да забравя този ден –
паника и писъци на хора …
Как угасна детския ни блен –
свобода да озари простора.”
Синове на български бежанци от Македония са също Кирил Николов, Тодор Янев и Георги Абаджиев.  Кирил Николов по потекло е от Крушево. Баща му бил дребен търговец, който подобно на хиляди други, не виждал житейско поприще в условията на сръбската власт и затова се преселва в свободна България. Тук един от синовете му Гошо, се включва в борбите на ВМРО (Ив. Михайлов) и става един от изтъкнатите й дейци.
Георги Абаджиев е от Дойран. Родителите му са бегълци от сръбските власти след Балканските войни. Баща му става работник във фабриката в Курило[…]. Поотраснал, синът му Георги се изявява като разказвач със симпатии към отрудените българи.
Българи по рождение и с българска родова памет са и включилите се по-късно членове на Македонския литературен кръжок. Венко Марковски е от Велес. От ранните младежки години, както той сам свидетелства, са го вълнували две чувства: едното – патриотично, а другото – поетично. Първото има своите корени в обкръжаващата го среда на родители, роднини, близки и съученици, всички с ясно българско самосъзнание. Преклонението пък към Ботев и неговата революционна поезия запалили поетичния плам у младия поет. Българското му самосъзнание го противопоставя не само на сръбските власти, но и на сръбското преподавателско тяло в гимназията в Скопие, в която учи. От гимназията бил изключен, а се наложило и да бяга в България.
Коле Неделковски (рождено име – Никола Неделков) е велешанин. От рано се включва в съпротивата срещу сръбските власти.[…] Идва в България, за да не попадне в ръцете на сръбската полиция.
Към времето на образуването на Македонския литературен кръжок обаче част от бъдещите му членове вече били подвластни на коминтерновските постановки по македонския въпрос. Михаил Сматракалев е свързан с тях от 1931 г., когато Симеон Кавракиров го вербувал във ВМРО(об). По негово поръчение организирал Македонска народна студентска група. През 1932 г. бил избран за член на ЦК на Обединената, а в 1934 – за секретар по агитацията и пропагандата. Той е един от организаторите на сп. “Македонски вести”, което си поставя като най-важна задача да пропагандира коминтерновската постановка за съществуването на отделна македонска нация.
Приблизително по това време възприели коминтерновските тези по македонския въпрос още Тодор Янев, който е бил в ръководството на Македонската народна студентска група, Кирил Николов. Митко Зафировски (редактор на в. “Македонска земя”, от който излизат шест броя) и Антон Великов-Беломорски (като печатарски работник набирал нелегални издания на ВМРО(Об), например “Нож”. Проводник на коминтерновската политика по македонския въпрос откъм 1936 г. е и Георги Абаджиев […]
Доста по-късно съпричастни на коминтерновските постановки по македонския въпрос стават другите членове на Македонския литературен кръжок. Антон Попов и Иван Керезиев започват македонистката си дейност през 1938 г. Иван Керезиев прави опит да сътрудничи на “Македонски вести” още през 1936 г., но от материалите му се вижда, че го прави като идеен противник на бившата ВМРО на Ив. Михайлов, а не като привърженик на идеята за македонска нация, а Никола Вапцаров – в самия ход на подготовката за учредяване на кръжока.
Венко Марковски и Коле Неделковски се свързват с македонизма още по-късно – през 1939 г. Коле Неделковски сътрудничи на сп. “Илюстрация Илинден” [Списанието се издава от Илинденската организация в България, която стои на ясни български позиции.], което е показателно, че все още стои далече от коминтерновските тези за Македония. За времето от 1 юни 1938 до юни 1939 г. на страниците на това списание той отпечатва шест стихотворения (”Стоян войвода”, “Радкина неволя”, “Младост попарена”, “Майка”, “Отродени” и “Чичо ми”), в които блика неизмерима любов към родния край и към неговите хора. Стиховете му са написани на скопско-велешкото наречие, но дотогава нито той, нито пък издателите на списанието са виждали в това някаква не българска умисъл. Обратно, смятало се е, че така стиховете му стават по-въздействащи за българските бежанци от Македония.
Венко Марковски нашумява в България като поет през 1938 г. И той – според акад. Ст. Младенов, пише на скопско-велешкото наречие на българския език. Но, както сам разказва, тогава все още оставал индиферентен към споровете дали съществува или не македонска “нация”. […] Едва през 1939 г., когато твърдо се определя на страната на комунистическата партия, възприема и лозунгите й по македонския въпрос.
Провеждането от бъдещите членове на Македонския литературен кръжок на коминтерновските постановки по македонския въпрос обаче не означава съответно и промяна на народностното самосъзнание за целия този период. До 1933 г. и през част от 1934 г. ВМРО(Об), чрез която БКП провежда своята линия по македонския въпрос – фактически линията на Коминтерна, стои по същество на български позиции. В съответствие с това и членовете й в България се идентифицират като македонски българи, които по силата на обстоятелствата виждат сродна съдба и сродни цели и задачи на македонските българи с другите етноси, населяващи Македония. Това е така и за бъдещите членове на Македонския литературен кръжок, тогава дейци на ВМРО(Об), каквито са Михаил Сматракалев, Тодор Янев и Кирил Николов. Дори през 1935 г., когато вече е в сила постановката на Балканския секретариат на Коминтерна и на самия Коминтерн за съчиняване на македонска нация, те продължават да влагат в понятието македонец географски, а не етнически смисъл. Това е видно от стихотворенията на Михаил Сматракалев, отпечатани през 1935 г. във вече споменатата стихосбирка “Чудна е Македония”. Основната тема в тях е болката на бежанците от нерадостната им участ на прокудени от родните им места от гръцките и сръбските власти и надеждата, че само освобождението ще им върне радостта да живеят отново в бащините домове. Прокарана е мисълта, че трябва да разчитат на собствената си борба, а не на държавната намеса на България (която впрочем при тогавашните условия е просто невъзможна). Но самото обстоятелството, че макар хипотетична, тази намеса се свързва единствено с България, е показателно за българското подсъзнание на Сматракалев [По-късно тази стихосбирка е обявена за начало на новата македонска литература, ала единствено заради географския ареал на сюжетите на включените в нея стихотворения.]
След 1935 г. постепенно в понятието “македонец”, “македонско” започва непоследователно да се влага и някакво нерегионално съдържание. Но и сега в представите на мнозина, включително и в тези на бъдещи членове на Македонския литературен кръжок, то не се противопоставя категорично на българин, българско, а се търси плътна взаимовръзка между тях.
В публикациите за Македонския литературен кръжок доминира мнението, че БКП е организирала този кръжок с македонистки цели – да създава македонска национална литература. Това не изглежда правдоподобно. Ако в първите 1-2 години след въвеждането в употреба на понятието “македонска литература”, зад него се вижда бъдеща съветска Македония, откъм втората половина на 1936 г. идеята за политически обединена Македония остава на заден план, и то единствено като теоретична възможност. На дневен ред е изведено друго искане – за извоюване на малцинствени права на македонското население при запазване държавната цялост на балканските държави. Тази промяна отразява новата политическа доктрина на Съветския съюз, която след завземането на властта от Хитлер в Германия, се опитва да създаде на Балканите система за колективна отбрана, в която водещо място се отрежда на Югославия. Новата политическа линия по македонския въпрос се възприема изцяло от Задграничното бюро на БКП. Вътрешното ръководство на партията, обаче не застава безрезервно зад нея, защото запазването на политическата цялост на Югославия обезсмисля направената жертва с приемането на постановката за отделна македонска нация. То не би могло в никакъв случай открито да й противодейства, каквото би означавало създаването на един литературен кръжок с водеща задача – борбата за независима Македония, макар и с литературни средства. Коминтернът, Задграничното бюро на БКП и вътрешното ръководство на партията се връщат към лозунга за независима Македония след сключването на пакта за ненападение между СССР и Германия през август 1939 г.
Водещ мотив за учредяването на Македонския литературен кръжок е той да стане проводник на политиката на БКП за създаване на движение сред бежанците от Македония у нас, което да ги свързва с комунистическата партия и с ръководения от нея антифашистки фронт. Според тогавашните представи на комунистическото ръководство, идеалът за свободна Македония има голяма притегателна сила сред тях и затова на него трябва да се гледа като на средство за привличането им на страната на левите сили. Същевременно на кръжока се възлага задача да извършва комунистическо възпитание на младите литературни творци, а чрез тях и сред широките слоеве на бежанската интелигенция.
Тази подредба на приоритетите показва, че БКП чрез Македонския литературен кръжок си поставя политически, идеологически и организационни, а не македонистки цели.

Продължение следва

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук