СРЕДНОВЕКОВНОТО РИЦАРСТВО НА СТАЛИН И РОКОСОВСКИ КРАЙ СТАЛИНГРАД

Продължение на предишната публикация

0
555

Интересен и поучителен момент. На 23 ноември 1942 г. елитната германска 6-а армия е окончателно обкръжена при Сталинград. Червената армия на работниците и селяните започва подготовката за разгрома й. В духа на средновековното рицарство Върховното главно командване на Червената армия решава да изпрати до фелдмаршал Паулус в края на 1942 г. и началото на 1943 г. рицарско предложение: 6-та армия да се предаде, като се гарантират животът и здравето на всички офицери и войници. Идеята е предложена от маршал Рокосовски, главнокомандващ на Сталинградския фронт, а лично Сталин я одобрява и адмирира. Нещо повече, след първия неуспешен опит началството настоява и за втори. На всички вече е съвсем ясно, че е невъзможно „клещите”  да бъдат строшени и гибелта на „синеоките рицари” е неминуема.  Да се пролива повече кръв е безсмислено, германците са попаднали в жестока руска клопка, от която измъкване няма. Очевидно, че висшите съветски военачалници превъзхождат  немските във всяко отношение. Самият Гьобелс е записал в дневника си на 18 март 1945 г. признанието: „Генералният щаб ми предостави досието, което съдържа биографиите и снимките на съветските генерали и маршали… Почти всички тези маршали и генерали са не по-възрастни от 50 години. С богата политико-революционна дейност зад гърба си, убедени болшевики, изключително енергични хора и по лицата им се вижда, че произхождат от народа… С една дума, налага ни се да стигнем до неприятния извод, че военното ръководство на Съветския съюз произхожда от по-добри класи, отколкото нашето…”
            Да, на „немските рицари” не им допада руското  рицарство, но след по-малко от месец Паулус се предава на Рокосовски. Дали и тези неуспешни рицарски опити не са оказали влияние върху неговата психика? Той не се самоубива, както очаква от него Фюрерът, който носи пълната отговорност за сталинградския разгром, а не неговите висши военачалници, с които той се разделя като с носни кърпички.
            А след още година Паулус окончателно ще узрее за прелома, който ще го изправи пред Нюрнбергския процес, но не като обвиняем, а като свидетел на… руското обвинение за хитлеристките престъпления към човечеството.

 

„ВОЙНИШКИ ДЪЛГ”, К.К.РОКОСОВСКИ, ДЪРЖАВНО ВОЕННО ИЗДАТЕЛСТВО, С., 1970 Г.

На 31 декември (1942 г. –  б. Хр. Г.),  като се възползвахме от известно затишие (относително разбира се), ние решихме да отпразнуваме посрещането на Новата година. В нашата щаб-квартира се събраха членовете на военния съвет на фронта и другарите от Москва – Василевски, Новиков, Голованов, писателите Ванда Василевска, Александър Корнейчук. По молба на Новиков летците с попътен рейс докараха елха, която тук украсихме с каквото можахме. Всичко се правеше импровизирано, но  стана чудно.
Посрещнахме Новата година в дружна другарска обстановка. Бяха изказани много хубави пожелания, целият разговор бе проникнат от твърда вяра в бъдещата победа над врага…
В този приятелски разговор между другото бе засегнат и въпросът за това, че историята помни много случаи, когато на врага, изпаднал в тежко положение, се предава ултиматум за предаване.
Тази вечер никой не отдаде сериозно значение на тази идея. Но на следващия ден у мен възникна мисълта да се посъветвам с Върховното главно командване: дали и ние не трябва да се опитаме да приложим древния рицарски обичай? Доколкото не ме лъже паметта поговорих по този въпрос по ВЧ с генерал Антонов, който заместваше в Москва началника на Генералния щаб. Той обеща да се посъветва с ръководството и да съобщи резултатите, като отбеляза, че за всеки случай не е лошо да се нахвърли текста на ултиматума.
За разговора си с Антонов съобщих на Воронов, Новиков, Голованов, Малинин, Галаджев и другите другари. Това предизвика голям интерес у всички. Николай Николаевич Воронов също незабавно се свърза с Москва. Нямахме под ръка необходимите материали. Започнахме да си спомняме събитията от далечната история – обсади на замъци, крепости и градове.

Николай Воронов в Сталинград
Снимка: ww2gravestone.com

С общи усилия текстът на ултиматумът бе съставен. Скоро позвъниха от Върховното главно командване, съобщиха, че предложението се харесало много на Сталин и поискаха бързо да предадем проекта си
Подготвеният от нас проект бе утвърден с незначителни поправки. Предложиха ни един-два дни преди началото на настъплението да връчим ултиматума на командващия 6-а германска армия генерал-полковник фон Паулус, или неговия заместник.
Този документ е широко известен. В него се казваше, че 6-а германска армия, съединенията на 4-а танкова армия и придадените към тях части за усилване се намират в пълно обкръжение от нашите войски още от 23 ноември 1942 г. Всички опити на германското командване да спаси обкръжените се оказаха безрезултатни. Бързащите към тях на помощ германски войски са разбити от Червената армия и остатъците им отстъпват към Ростов. Германската транспортна авиация, превозваща на обсадените продоволствена норма, боеприпаси и гориво понася огромни загуби в авиация и екипажи от руската авиация. Помощта и за обсадените войски  става нереална. А положението им е тежко. Те търпят глад, болести, студ. Суровата руска зима едва започва; силните студове, студените ветрове и виелици все още са напред, а германските войници не са осигурени със зимни дрехи и се намират в тежки нехигиенични условия.
            „Вие, като командващ, и всички офицери от обкръжените войски – се казваше по-нататък в ултиматума – отлично разбирате, че нямате никакви реални възможности да пробиете обръча на обкръжението. Вашето положение е безнадеждно и по-нататъшната съпротива няма никакъв смисъл.
            В условията на създалата се за вас безизходна обстановка, за избягване на напразното проливане на кръв ви предлагаме да приемете следните условия за капитулация:
            1.Всички германски обкръжени войски начело с вас и вашия щаб да прекратят съпротивата.
            2.Организирано да предадете в наше разпореждане целия личен състав, въоръжение, цялата бойна техника и военно имущество в изправно състояние./strong>
            Гарантираме на всички прекратили съпротивата офицери, подофицери и войници живота и безопасността, а след завършване на войната връщане в Германия или в която и да е друга страна, в която военнопленниците пожелаят.
            На целия личен състав на предалите се войски ще запазим военната форма, знаците за отличие и ордените, личните вещи и ценностите, а на висшия офицерски състав и хладното оръжие.
            На всички предали се офицери, подофицери и войници незабавно ще бъде уредено нормално изхранване.
            На всички ранени, болни и измръзнали ще бъде оказана медицинска помощ.”
Документът бе подписан от представителя Върховното главно командване на Червената армия генерал-полковника от артилерията Воронов и от мен като командващ войските на Донския фронт…
Тъй като Върховното главно командване беше разрешило да връчим ултиматума на противника два дни преди началото на настъплението, ние решихме да направим това сутринта на 8 януари. Отговорната процедура бе възложена на разузнавателното управление на фронта, което се командваше от добрия работник и забележителен другар генерал И. В. Виноградов. Препоръчваше се в нея да участват доброволци. Желаещи имаше много. За парламентьор Виноградов избра майор А. М. Смислов, за преводач – капитан Н. Д. Дятленко; към тях, както се предвиждаше от ритуала, бе придаден тръбач-сигналист. Самият Виноградов се нае да придружава нашите пратеници, като стои по-далеч и не се открива на противника.
В навечерието по радиото бе предадено предупреждение до командващия 6-а армия Паулус и неговия щаб за изпращане на парламентьори, като се определяше мястото и времето. Посочваше се, че те отиват без оръжие и носят голям бял флаг. При наближаване на определеното място тръбачът ще изсвири съответния сигнал, известяващ пристигането на парламентьорите.

Паулус се заклева пред съда в Нюрнберг
Снимка: duma.bg

Ние забранихме да се води огън по време на процедурата в участъка, където се набелязваше срещата на парламентьорите с противоположната страна. Такова условие бе поставено и на противника, който в определеното време трябваше да изпрати свои упълномощени офицери.
Разбира се, ние установихме наблюдение на този участък от фронта и бяха подготвени огневи средства и войски за всеки случай.
Прекарахме нощта срещу 8 януари в напрежение (съдя по себе си). Но изглежда не само аз се вълнувах – въпросът „какво ни готви утрешният ден”, се разискваше от всички. Представителите на Върховното главно командване не оставаха настрана и оживено заедно с нас правеха най-различни предположения. На всички ни се искаше противникът да разбере логиката на събитията. Колко жертви щяха да се избегнат с това.
На германофашисткото командване се предоставяше възможността да предотврати катастрофата, надвиснала над обкръжените войски. Здравият смисъл трябваше да му подскаже единственото разумно решение – да приеме условията за капитулация.
Точно в определеното време нашите парламентьори излязоха от блиндажа и с развят бял флаг тръгнаха към германските позиции под гръмките звуци на тръбата.
Както и предполагахме с Н.Н. Воронов, така се и получи: от вражеска страна никой не излезе срещу нашите парламентьори. Нещо повече, по тях бе открит огън, отначало единичен, пушечен, а после картечен и даже минохвъргачен.
Парламентьорите трябваше да се върнат. Бедният Виноградов трябваше да пропълзи доста голямо разстояние: неизвестно защо по него огънят се водеше особено усърдно.
Опитът ни да проявим хуманност към изпадналия в критично положение противник не се увенча с успех. Като нарушиха грубо международните правила, хитлеристите откриха огън по парламентьорите. Сега ни оставаше една – да приложим сила.
За резултатите бе донесено във Върховното главно командване…
Когато бях в 21-а армия Малинин позвъни по ВЧ и каза, че Воронов е разговарял с Върховното главно командване и оттам ни съветват да помислим дали не си струва да се опитаме да изпратим парламентьори откъм южната част на обкръжението, например от участъка на армията на Толбухин. Отговорих, че не възразявам, макар и да съм сигурен, че и този опит е обречен на неуспех. Предложих на Малинин да поеме организацията на работата. И през деня и през нощта продължихме да предаваме по радиото условията за капитулация. Самолети разхвърляха по територията на противника позиви с апел към германските войници и офицери да прекратят съпротивата. Другарите, които направиха опита предния ден помолиха да бъдат пак парламентьори.
Този път събитията се развиха малко по-другояче. Сутринта на 9 януари нашите парламентьори успяха благополучно да се доберат до позициите на противника, където на определеното място били посрещнати от германски офицери. Като отказали да връчат на тях плика, парламентьорите  поискали да ги отведат на командния пункт. Там тe пристигнали със завързани очи. На командния пункт кърпите били свалени от очите им и парламентьорите се оказали пред група германски старши офицери. В тяхно присъствие един от офицерите доложил по телефона на своя началник за пристигането  на съветски парламентьори и затова, че те искат да предат плика с предложението за капитулация лично на Паулус. След известно време на нашите пратеници било казано, че командването на германските войски отказва да приеме ултиматума, съдържанието на който му е известно от предаванията по радиото.  Парламентьорите изминали обратния път без всякакви премеждия. С това свърши опитът да се призове към благоразумие германофашисткото командване. След доклада ни, че противникът е отклонил ултиматума, от Върховното главно командване ни пожелаха успех в решаването на въпроса с оръжие…
Студът достигна 22 градуса, усилиха се виелиците. Нашите войски трябваше да настъпват по открита местност, докато в същото време противникът се намираше в траншеи, землянки и блиндажи…
Като прегрупираха съответно със създалата се обстановка силите си, нашите войски удариха по южната група на противника откъм югозапад и северозапад, нанесоха на врага тежко поражение и на 31 януари го заставиха да сложи оръжие.
Заедно с тази група вражески войски бе пленен с щаба си и фелдмаршал Паулус, който от къщата вече бе доведен при нас в щаба на фронта.
В помещението, където бе въведен Паулус, се намирахме ние с Воронов и преводачът. Стаята се осветяваше от електрическа светлина, ние седяхме зад малка маса, и, трябва да кажа, с интерес очаквахме тази среща. Най-после вратата се отвори, влезлият дежурен офицер доложи да пристигането на пленения фелдмаршал и веднага, като се одръпна, го пусна в стаята.
Ние видяхме висок, слаб и доста строен, в бойна униформа генерал, застанал мирно пред нас. Поканихме го да седне на масата. На масата имахме пури и цигари. Предложих на фелдмаршала… Поканихме го да пие чаша горещ чай. Той се съгласи с удоволствие.
Нашият разговор нямаше характер на разпит. Това беше разговор на текущи теми, предимно за положението на пленените войници и офицери. В самото начало фелдмаршалът изказа надежда, че ние няма да го заставяме да отговаря на въпроси, които биха водили към нарушаване на клетвата, дадена от него.  Обещахме да не засягаме такива въпроси. Към края на разговора предложихме на Паулус да даде разпореждане на подчинението му войски, намиращи се в северната група за прекратяване на безцелната съпротива. Той отказа, като се обоснова, че той като военнопленник няма право да дава такова разпореждане. С това завърши нашата първа среща. Фелдмаршалът бе отведен в определеното за него помещение, където му бяха създадени прилични условия…
Обкръжената групировка на противника прекрати съществуването си. Великата битка на Волга завърши.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук