РАЗВИТИЕ, ВИДОВЕ И КРИЗА НА СОЦИАЛНИТЕ ДЪРЖАВИ

1. Определения и видове социална държава – либерална, консервативна, превантивна

Началото на социалната държава е поставено във Великобритания, Германия и други развити страни още в края но XIX век, но ускоряването на нейното развитие става в резултат на пет основни фактора.

Първо, това е “голямата депресия” 1929-1933, преминала във Втората световна война, която рязко ускорява ролята на държавата и контрола й върху всички процеси в обществото;

Второ, това е затварянето икономически на държавите, което дава възможност за рязко увеличаване на данъците на богатите без опасност от бягство на капитали при отворен граници и пазар. През 1940 г. федералният данък върху доходите над 200 000 долара в САЩ започва от 66 %. След това по време на войната данъците нарастват още и през 1944 г. най-високата данъчна ставка за всички доходи над 200 000 е скочила до 94 %. През 1960-те години, върховият период на социален капитализъм, когато компаниите плащат данъци в своите държави таванът на данъците при най-високите доходи в САЩ е 91 %.

Трето, това са технологиите на втората индустриална революция, създаващи масово производство, което обаче се нуждае от масов потребител.

Четвърто, това е икономическите идеи на Джон Мейнард Кейнс и на първо място неговата идея за ролята на държавата за стимулиране на агрегатното потребление и така увеличаване на търсенето на стоки.

Пето, това е създаването на Съветския съюз, а след Втората световна война и източноевропейския социализъм като социална алтернатива на държавите от западните страни, което е една от предпоставките за мощни комунистически и социалдемократически партии и синдикати в развитите западни държави, които оказват натиск за социализацията на обществото.

Социалната държава изолира основни елементи на икономическия живот от пазарните сили и в същото време подпомага развитието на пазара. Тя едновременно е и кейнсианска и социална държава, и подпомага и регулира бизнеса в името на обществения интерес и защитава хората от бедност и безработица. «Кейнсианското учение в икономиеската теория на свой ред предлага редица антициклични мероприятия и инструменти за управляване на търсенето, които съдействат на равнище икономическа политика в установяване на социална държава в Европа.

Терминът „welfare state“  (държава на благосъстоянието) се появява в 40-те на ХХ век години в Англия.  Използва го в своя книга Уйлям Темпл,  архиепископ на Йорк, за да противопостави западните либерални демокрации на държавите на Хитлер и Сталин.[1] Уйлям Бевъридж създава първата всеобхватна програма за социално осигуряване в 1945-50 г. от името на лейбъристкото правителство във Великобритания като тезата му е, че държавата трябва да се грижи за човека „от люлката до гроба“. Малко по-късно и в Германия Лудвиг Еркхард въвежда германски вариант на социалната държава. В Германия става популярно названието «социална държава».

През 50-те и 60-те години на ХХ век социални програми се утвърждават във всички развити западноевропейски държави и поглъщат основна част от държавния бюджет. Социалните r; разходи между 50-те и 70-те години се увеличават два пъти.

Постепенно този термин започва да описва страни, в която с помощта на държавата и законодателството се реализира политика на защита, а и подпомагане на благополучието на всички членове на обществото. Гарантира се миминална заплата и подръжка на индивидите и семействата при професионални злополуки, болести, старост, безработица. Осигуряват се базисни услуги на гражданите в областта на здравеопазването  и образованието, съобразно техните потребности, като финансирането им става чрез подкрепяни от държавата пряко или косвено осигурителни фондове или директно от държавния бюджет. В развитите социални държави социалният сектор заема голям дял от правителствения бюджет.

Администрациите и на Джон Кенеди и на Линдън Джонсън обявяват, че се борят за окончателно премахване на бедността в САЩ и увеличават социалните разходи за нискодоходните групи между 1960 и 1975 г.  от 22.3 до 50.6 млрд. долара. За безплатно хранене и медицински услуги в 1975 г. американското правителство увеличава средствата четири пъти в сравнение с 1960 г. – от 65.2 на 238.4 млрд. долара. В резултат на всичко това делът на бедните американци намалява към 1974 г. двойно в сравнение с 1960 г. и съставлява между 10.5 %  и 11.5 % от населението. Към 1976 г. най-богатите 1 % американски граждани владеят 17.6 % от националното богатство, което е най-низкият показател от времето на провъзгласяването на независимостта на САЩ.[2]

Именно появата на социалната държава, особено в нейния корпоративен вариант в германския и скандинавски регион, направи възможни дерадикализация на идеологията и политиката  и  възхода на социалдемокрацията с нейните тези за класовия компромис и възможността държавата да бъде независима от капитала, за постепенността на реализация на такива ценности като справедливост, солидарност, свобода, за разширяване на класовата й база и ориентиране и към разрастващата се подоходно ”средната класа”. Важна особеност на нейната стратегия е декомодификацията – размиването на стоковия характер на икономиката и въвеждане на принципа на разпределение според потребностите в определени сфери на обществен живот. Социалната държава прави възможна социалната демокрация и възходът на социалдемократическите партии.

Няма обаче една единна версия на социална държава, а се разграничават различни нейни идеални форми като най-известно е разграничението на либерална, консервативна и социалдемократическа, от една страна, и на реактивна и превантивна, от друга страна. През 1990 г. датският социолог Госта Еспинг-Андерсен публикува своята станала популярна, разглеждана като най-влиятелна книга за социалната държава „Трите свята на капитализма на благоденствието” в която разделя социалните държави на три идеални вида или три свята, които са и географски разграничени – либерален, консервативен и социалдемократичски.[3] Това е една най-обща типология, която ни показва основни характеристики на различните социални държави. Либералният свят се означава като англосаксонски, християндемократичният като консервативен и континентален, а социалдемократичният като скандинавски.  Разграничението между тях е по два основни критерия – равнище на декомодификация и степен на стратификация на обществото.

Декомодификацията описва степента, в която препитанието на човек е осигурено, без при това да е зависим от пазара на труда. Ако пазарът на труда е единствената възможност за доходи, то декомодификацията е много ниска. Ако държавата предлага законно право на осигуряване, даващо възможност за достоен живот и в случаите, когато работата не е възможна (например поради заболяване или възраст) или когато няма работа (например поради лоша икономическа ситуация), тогава степента на декомодификация е висока.

Стратификацията описва социално-икономическото разслояване на обществото.

 Какво е характерно за модела на либералните социални държави, доминиращ в англосаксонския свят на САЩ, Великобритания и Австралия?

Основни негови белези са сравнително ниските единни ставки при монетарните плащания; финансиране чрез данъци; ниска декомодификация; социалното неравенство чрез частни осигурявания и услуги, които не всички могат да си го позволят.

В тях пазарът играе водеща роля, което е предпоставка за по-голямо неравенство, а държавата финансира само с определен минимум най-нуждаещите се граждани. Това финансиране е свързано със сравнително чести проверки дали тези, които ги получават (главно лица от работническата класа) реално имат потребност от тях, което ги кара често се чувстват стигматизирани и се радват на лош имидж в обществото като хора без нужните качества, които живеят на гърба на държавата и на данъците от тези, които печелят.

Финансирането на социалните плащания става чрез данъци. Държавата фактически предлага само една последна обезопасителна мрежа на по-бедните и нуждаещите си, докато гражданите като цяло зависят от дохода, който могат получат от пазара на труда или от печалба от капитала. Вноски, чрез които се получават индивидуални права за социални плащания при нужда, се наблюдават рядко при този тип либерална социална държава. Тъй като няма плащания, основани на осигурителни вноски, размерът на социалните плащания е сравнително единен.

Тъй като плащанията, обаче, гарантират само едно минимално обезпечаване и преди всичко са насочени към избягване на бедността, онези, които могат да си го позволят, прибягват към частни фирми (например частни пенсионно-осигурителни дружества, частни училища). Съответно либералната социална държава създава условия за по-голямо класово разслояване, между бедни и богати.

Какво е характерно за консервативната социална държава, която се осъществява в континентална Европа?

Основни белези на консервативната социална държава, която се опира на традиционните семейни ценности и традиции, са социални плащания, силно зависещи от предишния доход на всеки гражданин; слабо изразени обществени услуги; финансиране в голямата си част чрез индивидуални  осигурителни вноски от самоосигуряващите се; силна стратификация по професионални групи, доход, пол.

Поради това, че тази държава държи на традиционните семейни ценности държавата се намесва, когато капацитетът на семейството да помага на своите членове е изчерпан и семейните помощи насърчават майчинстово.Финансирането на социалната държава се извършва преди всичко чрез вноските на гражданите. Социалните плащания трябва да се съобразени с индивидуалните вноски, поради което поо принцип те отрадяват предишния доход (осигуряване при безработица, пенсия). В консервативните социални държави държавните социални плащания средно са по-високи, отколкото в либералните социални държави, същевременно обаче те не са единни за всички граждани. Социалните плащания „консервират” предишния статус.

При този тип социални държави при различните съсловия и професии имаме специфични осигурителни възможности. Привилегиите при държавните чиновници са типичен пример за това. И при други професии може да се види това – така например за данъчни консултанти, адвокати, нотариуси, ветеринари, аптекари и финансови одитори има така наречени професионално-съсловни осигурителни институции, които  предлагат собствено пенсионно осигуряване за тези професии. Член на съответната професионална камара автоматично става член и на осигурителната институция. В страни с консервативна социална държава като Италия и Франция има също така специфични за професията различия, примерно в осигуряването при безработица.

Финансирането чрез вноски води със себе си в почти всички консервативни социални държави до определен праг за определяне на вноската (в различен размер), т.е. праг на доходите, до който трябва да се плащат вноски. Който иска повече осигуряване се осигурява допълнително частно, което е предпоставка за допълнително неравенство. Поради това и социалното разслояване в консервативната държава е значително, проявявайки се по различни – професионална група, доход, пол. Типични представители на този тип социална държава са Германия, Франция, Австрия, Белгия.

Какво е характерно за социалдемократическата социална държава, която виждме предимно в скандинавските страни като Швеция, Дания, Норвегия?

При тях услугите са важен елемент на социалната политика; монетарните плащания са единни; финансирането става чрез високи данъци; имаме висока декомодификация, високо равнество на доходите и ниска стратификация.

Финансирането на социалната сфера се осъществява предимно чрез данъци, социално-осигурителните вноски играят второстепенна роля. Следователно, данъчното бреме в социалдемократичните страни е по-високо, отколкото в либералните и консервативните страни..

            По отношение на финансирането социалдемократическата социална държава е сходна с либералните социални държави. Както и там, социалната държава се финансира в голямата си част чрез общи данъци, а не чрез индивидуални вноски на потребителите на социални услуги. От страна на плащанията, обаче, се констатират три разлики.

Първо, плащанията на социалдемократичните социални държави са по-високи, отколкото в либералните страни.

Второ, за разлика от консервативните социални държави и при хора с много различен доход, размерът на плащанията се оказва много сходен. Това се постига, не на последно място, чрез вземане преди това чрез данъци на много от социалните плащания (като например обезщетението за безработица).

Трето, универсалните обществени услуги – т.е. услуги, които са достъпни за всички и за които не трябва да се плащат никакви или много малки вноски е основна характеристика на социалдемократическата държава. При нея има силно развита система от държавни социални услуги.

Широкообхватните социални услуги и единните монетарни трансфери водят до това, че равнището на декомодификация в модела на социалдемокрратическа социална държавае най-високо, а социалното неравенство е по-слабо изразено.

Има още едно разграничение на социалните държави, направено от Матиас Плацек – на реактивни и превантивни. Реактивни са преди всичко либералните държави, а в много отношения и консервативните, където има по-високи равнища на стратификация, което е свързано с образователни, етнически, класови разделения, различни възможности за развитие. В тях държавите в най-добрия случай реагират чрез различни форми на социални помощи за бедните. За разлика от реактивната, превантивната социална държава от залага на висококачествено образование и на здравна превенция. Тя подпомага пригодността за заетост и по този начин предотвратява бедността. Чрез висококачествените и достъпните за всички услуги много по-малко хора изобщо изпадат в ситуация, в която зависят от трайна подкрепа от страна на държавата. В този смисъл социалдемократичната социална държава е превантивна социална държава. Чрез висококачествените и достъпните за всички услуги много по-малко хора изобщо изпадат в ситуация, в която зависят от трайна подкрепа от страна на държавата. [4]  В този смисъл социалдемократичната социална държава е превантивна социална държава, докато либералната е реактивна, а консервативната съчетава елементи и на едната и другата.

Превантивната социална държава се опитва от самото начало да предотврати бедствени състояния на своите граждани, предлагайки им добро образование, здравна профилактика и активна политика на пазара на труда. Като цяло, социалдемократичната социална държава води политика, при която е много по-висок вертикалният социален растеж, движението на повече хора към позициите на по-висок социален страт. Деца от социално слаби семейства се възползват от образователните възможности, които държавата им създава и могат да променят своя социален статус.

 

2. Неолибералният капитализъм и кризата на социалната държава

Между 30-те и 70-те години на ХХ век кейнсианството и свързаната с него социална държава зададоха адекватния модел на капиталистическа икономика в САЩ и Западна Европа в условията на втората индустриална революция, така както в по-неразвитата Източна Европа и СССР такъв модел стана държавният социализъм. В началото на 70-те години американският президент Никсън  произнесе известната си фраза: “Сега ние всички сме кейнсианци!” Но както непрекъснато става в историята, точно когато един модел изглежда окончателно победил, започва неговият край. Нефтената криза в 1973 г. ускори този процес със стагфлацията, която предизвика. Упадъкът на кейнсианството и на социалната държава са свързани с дългосрочна рецесия на световната икономика, която според някои изследвания е свързана с това, че тя се е оказала в долната част на един от големите цикли на Кондратиев.[5] Невъзможността да се изолира повече нацоналната икономика от глобалната доведе до комбинацията от стагнация (безработица) и инфлация, характерна за повечето от икономиките на развитите държави в 70-те години – феномен известен като стагфлация, за което бе обвинена кейнсианската политика.  Появиха се явления като “структурна безработица” и “структурна инфлация” и в крайна сметка “фискална криза на държавата”[6], за които кейнсианската политика нямаше отговори. Всичко това направи неефективна кейнсианската държава и търсене на решения на нейните проблеми в глобализацията на пазарите и интензификацията на въвеждането на нови технологии на третата индустриална революция (основаваща се на микроелектрониката, новите материали, гъвкавите автоматизирани системи и постфордизма), свързаната с нея глобализация и изчезването или намаляването на заетостта в цял ред значими преди това професии.

Глобализацията на пазарите стана предпоставка за разгръщането на едно “дуалистично общество”, на върха на което стоеше класа, чието богатство бързо растеше, а на дъното увеличаващо се количество от хора в позиция на изхвърлени от живота, което бе провал на стремежи, постулирани от социалната държава. Този провал бе в основата не само на неолиберната критика на държавата от дясно от страна на монетаристкия тачъризъм и рейгъникономиката на предлагането, но и от страна на посткейнсианството и неомарксизма. Тази критика твърдеше, че регулацията е създала по-неефективни условия за развитие на икономиката, че е свръхнатоварила с функции държавата.

Всичко това доведе до широко разпространени опити за дерегулация на икономиката и разтоварване на държавата от различни функии, до строга политика, обединяваща мерки срещу инфлацията и ограничения на разходите. В началото на 1980-те години френският президент Франсоа Митеран се опита да се противопостави на тази тенденция, планирайки връщане към традиционна кейнсианска политика на масивни инвестиции в публичната сфера и държавни предприятия, опитвайки се да използва финансиране и от частния капитал. Резултатът бе негативен, започна бягство на френски капитали навън от страната и той бе принуден да се откаже, откривайки че кейнсианските антициклични мерки не работят на национално равнище в условия на глобализация на капитала, който бързо се премества към територии с по-ниски данъци и по-ниска цена на работната сила.

Това обаче доведе до преосмисляне и на въпроса за социалната държава. Държавата през ХХ век оцеля в условията на остри противоречия между различни социални групи, трансформирайки се в социална държава на класовия компромис и социалната осигуреност на основната част от населението. Създадени бяха множество различни механизми за преразпределение на националното богатство и за осигуряване срещу безработица, болест, бедност на основната част от населението. При новите условия обаче след 1970-те години, когато бюджетният дефицит водеше до инфлация и се налагаха антиинфлационни мерки, възникнаха ограничения за използването му за социални цели. Освен това по-рано данъците от фирмите, за сметка на които се пълнеше бюджетът и финансираше социалната държава, водеха до повишено съвкупно търсене на стоки и услуги, благоприятстващо икономическия растеж, а това подпомагаше националната икономика и частният бизнес, служеше като основа за компромис между интересите на работодатели и работници. С глобализацията обаче стана много лесно преместването на едно предприятие от страна с високи данъци в страна с ниски данъци, както и в офшорни данъчни убежища, което означаваше изчезване на предходните възможности за финансиране на социалната държава.

В германския и скандинавски региони, където социалната държава функционираше преди всичко чрез механизмите на либералния корпоративизъм, въплътени на първо място в трипартидните споразумения между държавата, работодателите и работниците, осигуряващи дългосрочни споразумения и стабилни работни заплати, също настъпиха кризисни процеси. Започнаха атаки срещу този механизъм за това, че той води до излишно повишаване на заплатите и “помпа” инфлация, докато в същото време производителността не се променя много. Същевременно настъпиха промени във всяка от трите страни, които бяха включени в трипартидните споразумения. Измени се структурата на групите по интерес. Необходимостта от стабилни договорености на тристранна основа намаля и стана много скъпа, защото води до снижаване на конкурентността на фирмите. Освен това не съществува предходния единен бизнес вътре в държавата, с който да се сключват генерални споразумения. Профсъюзите като представители на наемните работници, претърпяха упадък, броят на членуващите в тях работници ускорено започна да намалява и те се оказаха безсилни да спрат мениджърите на транснационалните компании да преместят производството си в друга страна или регион, където не биха имали проблеми с профсъюзи. Капиталът започна да води успешна битка за предотвратяване на обединението на наемните работници. Проучванията например в САЩ показват, че работодателите в САЩ харчат над 400 млн. долара годишно за борба с профсъюзите и възпрепятстване на обединение на работещите в профсъюзи.[7]

Освен това нарастващите различия между отделните сектори на икономиката увеличиха различията в интересите на работниците. В новите – за разлика от традиционните – сектори на икономиката много по-важни са гъвкавите форми на договаряне. Така социалните проблеми не можеха да бъдат решавани само вътре в страната. Намаляха способностите  и институционалните възможности на държавата за корпоративистки договаряния и за директна намеса в удовлетворяване на интересите на широки слоеве от населението. Всичко това доведе до съществени различия по въпроса каква политика на защита на труда и социална политика изобщо да се води.

Терминът „неолиберализъм” е употребен за първи път още през 1938 г. от немския икономист и социолог Александър Рюстов. Той влиза в активно обръщение обаче след 1979 г., когато във Великобритания премиер стана Маргарет Тачър и 1981 г., когато в САЩ президент стана Роналд Рейгън и започва да провежда политика в центъра, на която поставя пазарната регулация, за сметка на намаляване на ролята на държавата. В обръщение отново терминът „неолиберализъм“ е вкаран от  Майкъл  Харингтън, известен американски професор, идеолог, един от основателите и председател на Партията на демократичните социалисти на Америка. С него той ще обозначи завръщането към международната либерална система на свобода на движение на капитали, стоки, хора от времето преди Първата световна война и заклеймяването на силната държава, която притежава собственост и ограничава капитала. Това става обаче на ново равнище, при което имаме връщане към идеята за пазара като основен регулатор на икономиката, но поради наличието на либерална демокрация държавите са принудени да запазят своите социални системи. Различията в сравнение с традиционния либерализъм са свързани и с това, че вместо увеличаване на индустриалната работническа класа и индустриализация, в САЩ и в редица от другите развити капиталистически страни протича процес на деиндустриализация и намаляване на работническата класа и деиндустриализация, за сметка на възхода на сектора на услугите. Изместването на индустриалното производство към Китай и други по-слаборазвити държави с по-ниска цена на труда води в същото време до рязко увеличаване в тях на индустриалното производство и индустриалната работническа класа, за сметка на развитите западни държави. В развитите западни държави възможностите за бятство на капитала в други страни става предпоставка за отслабване и минимизиране на ролята на профсъюзите. Рязко намалява данъчното облагане. Затова именно се говори не за завръщане на либералния капитализъм, а за неолиберализъм.

Това  доведе до появата на глобализирания неолиберален капитализъм, който търси изход от цикличната криза на капитализма пред 1990-те години чрез дерегулация и излизането на капитала извън социалната държава, в която е бил затворен преди всичко до тогава. Идеолози на неолиберализма станаха Фридрих фон Хайек, Лудвиг фон Мизес, Милтън Фридман. Основни техни представители се настаниха в Чикагската школа по икономикс, Световната банка, Международния валутен фонд и създадоха така нар. „Вашингтонски консенсус“ на либерализация на световната икономика. Най-напред съответните политики бяха експериментирани в Чили след преврата на Пиночет от 1974 г. нататък, като за тази цел бе изпратен екип от експерти от Чикагската школа, а през 1990-те години подобни експерти бяха пратени  в Източна Европа за неолиберализация и на този регион.

Кои са основните характеристики на този неолиберален капитализъм?

Първо. Имаме демонтаж на социалната държава

Една от характерните особености на неолибералния капитализъм е намаляването на данъците, които са плащани преди това главно от по-богатите и най-вече от най-богатите капиталисти, а с това отслабват и възможностите за преразпределителната политика от богатите към бедните.  През 1980-те години по времето на Роналд Рейгън, когато се поставя началото на неолибералния капитализъм пада до 50 %, а след това до 28 % и много по-голям част от печалбата на най-богатите остава у тях, а не се преразпределя от държавата. Паралелно с това голяма част от печелещите високи доходи не плащат и този процент. През 2020 г. най-високите данъци в САЩ са за доходи от 1 милион долара са били 25 %, а за между 2 и 10 милиона са средно около 28 %. Средните данъци за тези, които са с над 10 млн. доходи са  по-ниски – 25.5 %. Корпоративните данъци са били по-ниски от данъците за индивидуалните доходи на физическите лица. Големи корпорации като  Amazon, Nike и FedEx са платили съвсем малък или никакъв данък върху доходите.[8]

Приватизацията, намаляването на данъците и на ограниченията върху капитала, отслабващата роля на профсъюзите водят до снижаване на възможностите за леви решения в рамките на националната държава, което обезсилва и неолиберализира лявото, независимо от това, че неравенствата днес са по-големи отколкото по времето на Маркс, а относителният дял на бедните, включително и на работещите бедни в държавите от капиталистическия център, включително и в страни като нашата, нараства. Бюджетите на развитите западни страни все по-трудно могат да издържат на нарастващите социални разходи. От една страна, тези разходи растат поради застаряването на населението и нараствощо количество бедни хора, които искат помощи. От друга страна, поради офшорките и данъчните убежища на големите корпорации извън страната и падащите данъци върху капитала, а с това и приходи на правителствата, техният бюджет все по трудно издържа на социалните разходи.

Поради наличието на либералната демокрация обаче държавата не може да се откаже от социалната държава, но проблемът е, че с излизането на капитала от контрола на държавата и намаляване на данъчното облагане върху него държавата губи възможности да събира достатъчно средства за тази цел, докато в същото време имаме възхождащо неравенство и бедност. Ако вземем бюджета на САЩ за 2022 г., ще видим, че от общия му обем от 6.3 трил. дол. за социални цели са дадени 1.215 трил. дол., което е около 19 % от бюджета, другите отиват за изплащане на заеми, военни цели и т.н.[9]

Това ражда именно политиката на остерити, на ограничаване на разходите от държавата, което става предпоставка също за нарастване на бедността и неравенството: (а) имаме стагнация на доходите за труда, за сметка на капитала и тенденция за низходящо социално движение;  (б) увеличаване на прекариата; (в) нарастващо разминаване между търсене и предлагане на работна сила в резултат от бързите промени на пазара на труда; (г) процесите на автоматизация; (д) нарастващи регионални разделения и различия, както между държавите, така и вътре в държавите, което засилва сепаратистките тенденции, при които по-богатите искат да напуснат по-бедните, да се обособят от тях както данъчно чрез офшорки, така и във физическото си съществуване чрез създаване на затворени градове за богатите.

Стремежът да се запази определено равнище на живот по същество навсякъде води до рязко увеличаване на дълговете на гражданите. Ако вземем САЩ като страната, задаваща посоките на развитие на неолибералния капитализъм, ще открием, че според Статистическия ежегодник на федералната резервна система през 1955 г. съвкупно заплатите на работещите американци се равняват на 212 млрд. долара, но в същото време общата задлъжнялост на домакинствата е 138 млрд. долара, т.е. доста под това, което те получават. Всички дългове са могли да се погасят с работна заплата, изработена за 0.65 от една година, т.е. за около седем месеца. В края 2022 г. общата задлъжнялост на американските домакинства е 16.9 трил. долара т.е. над 100 пъти повече в сравнение с 1955 г. и всяко домакинство има средно дълг от 165 000 долара. Така всъщност неолибералният капитализъм отслабва социалната държава и за да запази донякъде придобивките на гражданите създава така нар. „приватизирано кейнсианство”, в което потреблението се поддържа за сметка на дългово робство на гражданите, чрез което те запазват някакъв статус в настоящето, за сметка на своето бъдеще.[10] Това състояние обаче не може да продължава неограничено дълго, тъй като доходите на голяма част от американците стагнират, а дълговете се увеличават. Това по същество води по същество постепенно до край на икономиката на потреблението. Търсенето, което по-рано е било високо за сметка на големите обеми кредити, престава да расте, а с това и икономиката стагнира. Продажбите на най-големите компании на американските компании не растат от 2008 г.[11]

Глобалният дълг през 2022 г. е 338 % от световния БВП.[12] И това е един от фитилите в глобалното буре с барут. Повишаването на лихвите в момента изглежда все по-заплашително за задлъжнелите. Опитът от всички други периоди на свръхзадлъжняване и нарастнали социални неравенства показват, че от тях се излиза с войни, разпадни процеси, въстания, бунтове.

Неолибералната държава все по-трудно разрешава противоречията между краткосрочните интереси на капиталистите и дългосрочните интереси на обществото и на гражданите. Типичен пример в това отношение е България през последните години, където социалистическата държава преди 1989 г. е изградила няколко хиляди язовира, а капиталистическата не може дори да ги поддържа, да разбере кой трябва да отговаря за тях и всяко разваляне на времето се превръща в бедствие.

Така социалната държава при неолибералния капитализъм е изправена пред антиномията дали да избере остеритет (ограничаване на разходите) или да изпадне в дългов капан.                       

Второ. Маркетизация на всички сфери и подчиняване държавата на капитала

Това е капитализъм, свързан нов баланс между държава и пазар, при който „държавата не е решение, държавата е проблем” (Рейгън), „държавата е лош стопанин” (Филип Димитров). Той се освобождава в нарастваща степен от ограниченията на държавата и започва да се развива по чистата логика на непрекъснато самовъзпроизводство на капитала чрез получаване на съответната печалба. Капиталът приватизира инфраструктурата от железниците до телекомуникационните компании, която и в най-капиталистическите държави като Великобритания преди това е била държавна. Навлиза в области, които преди това са разглеждани като безусловна собственост на държавата, каквито училищата, университетите, затворите, сигурността. Същностна характеристика на модерната капиталистическа държава е, че притежава легитимния монопол върху насилието на определена територия. Сега се появяват нарастващо количество частни армии, охранителни фирми, разузнавателни агенции, затворнически институции. Почти всичко, което по-рано е изключено от пазара влиза в пазарни взаимодействия. Идеята за полезността на колективни и държави форми на собственост е неолиберално стигматизирана и социалдемокрацията започва постепенно да я изоставя, понесена от неолибералната вълна. В един приватизиран свят на глобален капитализъм всичко е разделено на частни порции и собственици

Трето. Става дума за финансилизиран „казино капитализъм“ (Сюзън Стрейндж)

През 1910 г. във върховия етап на периода, известен като „интернационализация” или „първа глобализация” на капитала, австрийският социалдемократ Рудолф Хилфердинг въвежда термина и понятието „финансов капитал”, за да опише новия стадий на развитие на капитализма, на който износът на капитал от развитите западни държави, особено Великобритания, но и Франция и Германия, става основен инструмент за извличане на печалба. По същество в развитите страни се появява рентиерска и паразитна прослойка, живееща чрез експлоатацията на труда на държави от периферията и полупериферията на световната система. Същото става и сега, но с десетки пъти по-голяма мощ, тъй като днес има два нови момента – първият е плаващият курс на валутите и спекулация с валути, вторият са различните деривативи, с които се прави опит да се секюритизират пазарите. В 69-ия доклад на Банката за международни валутни разплащания в Базел се посочва, че през 1989 г., когато рухва държавният социализъм у нас, дневният оборот на валутните пазари е достигнал 1961.6 млрд. долара.[13] От тях само между 2 и 10 % имат отношение   към световната търговия със стоки, докато останалият капитал е спекулативен, фиктивен, “дематериализиран”, откъснат от реалните процеси на производството.

Имаме смяна на тежестта при данъчното облагане от капитала към труда, при което доходите от труд започват да намаляват за сметка на ускореното повишаване на доходи от капитал.  Преди няколко години милиардерът Уорън Бъфет призна, че плаща по-малко данъци от своята секретарка. През последните години за първи път от един век насам 400-те американски милиардери плащат по-малък процент данъци върху техните доходи в сравнение с хората, които са представители на работническата класа. Тези милиардери плащат 23 % данък, докато работническата и средната класи в Америка плащат 25-30 % и това един от механизмите за ускорено нарастване на неравенствата и с тях на всички видове противоречия.[14]  В резултат на подобни процеси доходите на 0.1 % от най-богатите в САЩ са нараснали от 1979 до 2021 г. с 465%,   докато доходите на 90-те процента от населението, които са с по-ниски доходи са пораснали само с 29 %.[15]

Същевременно данъците на капиталистите намаляват допълнително поради бягството им в офшорни центрове и увеличаващи се косвени данъци, облагащи цялото население. Никога в историята на капитализма такова огромно богатство не е избягвало изобщо от контрола на държавата. През последните няколко години най-богатият 1 % от хора в света е получил два пъти повече пари отколкото общо всички останали 99 %. В същото време той е платил много по-малко данъци. Така например един от най-богатите хора в света Елън Мъск е платил данък от около 3 % годишно, докато един търговец на ориз в Уганда – 40 %. Този търговец печели месечно средно 80  долара и за тях плаща 40 % данък, докато Мъск печели 180 млрд. и плаща 3 % данък.[16]

Ако вземем един типичен пример като технологичния гигант Apple, ще видим, че 94 % от неговите парични резерви се държат в офшорки. Сумата там от 250 млрд. дол. е по-голяма от общите валутни резерви на британското правителство и на Bank of England.[17] Според различни оценки в офшорни сметки глобалната транснационална олигархия крие около 10 % от световното богатство – между 21 и 32 трилиона долара, а държавите губят поради офшорките годишно средно данъци от 427 млрд. дол., които биха могли да бъдат давани за социални нужди.[18]  Така по същество транснационалната буржоазия е излязла от национален контрол, а държавите функционират благодарение на данъчното облагане на останалата част от населението и важен фактор за засилване на неравенството.

Четвърто. Това е ускорено периферизиращ и поляризиращ капитализъм

Периферизацията се състои в тенденцията да нарастват социално-икономическите дистанции в географския смисъл на думата между региони, които играят ролята на център за акумулиране на капитал и такива, от които се извлича – периферия. Поляризацията се състои в нарастване на социалноикономическите неравенства както за света като цяло, така и в отделните държави, което пък от своя страна води до нарастваща политическа, религиозна, етническа поляризация.

Според изследване на базираната във Вашингтон компания «Глобъл файненшъл интегрити» в периода 2002-2011 г. от България са изтекли нелегално  25.585 млрд. долара, което прави средно 2.559 млрд. долара годишно – една гигантска сума, която би била достатъчно за решаване на основните проблеми на българското общество.[19] От Сърбия за този период са изнесени 49.367 млрд. или средно годишно по 4.937 млрд. долара, от Албания са изнесени – 901 млн., от Босна и Херцеговина – 142 млрд., от Хърватско – 14.366 млрд., от Македония – 5.590 млрд., от Черна гора – 4.299 млрд., от Румъния – 6.404 млрд., от Турция – 987 млрд.[20] Най-пострадалите държави са България и Сърбия, откъдето капиталистическият център и по-специално неговата капиталистическа олигархия се е обогатила само чрез извличане на финансови ресурси с над 75 млрд. дол. В резултат на всичко това страни като нашата са обречени непрекъснато да изостават в международната икономическа надпревара.

Възходът на общества, основани на знанието, превръща квалфицираните кадри в най-важния ресурс и той е в огромни размери заграбван от развитите страни чрез големи потоци брейн дрейн като печалбата за Западна Европа и САЩ от тази кражба ежегодно се равнява на близо трилион долара. Развитите западни държави са получили наготово от България 700-800 хиляди високо квалифицирани кадри, подготовката на които би им струвала над сто милиарда долара, т.е. извършен е най-гигантския в историята на страната ни грабеж. За трансфера на един футболист от един футболен клуб в друг сега се плаща стотици хиляди долари, но трансфера на един научен работник или компютърен специалист към развитите държави става съвсем безплатно, въпреки че реалната печалба от него ще бъде за западните държави неизмеримо по-голяма.

Пето. Има рязък скок на експлоатацията и неравенството

Съвкупният резултат от това разнообразяване и интензифициране на експлоатацията е, че относителният дял на заплащането за труд намалява, за сметка на доходите от капитал и това води до ситуация, при която производителността на труда се увеличава, но по-голямата част от печалбата отива при капитала, докато при труда намалява или стагнира.

България е най-неолибералната страна в ЕС, което се вижда от факта, че най-голяма част от нейната икономика е оставена извън държавата на пазарни субекти. Типичен индикатор за това са разходите на държавния бюджет спрямо БВП на страната, които са между най-ниските в ЕС – 40.6 % от БВП, докато средно за ЕС те са 51.5 %. Същевременно социалните плащания като част от държавния бюджет са 13.4 %, докато средно за ЕС те са 20.5 %. Затова и България е страната с най-голямо неравенство в Европа през 2022 – с коефициент на Джини 41.3 и в това отношение почти сме настигнали равнището на глобалния хегемон на неолибералния капитализъм САЩ, където коефициентът на Джини е 41.4.

От 1975 до 2000 година, времето на неолиберален капитализъм, според изследване на Ранд корпорейшън резултатът от намаляване на преразпределителната роля на държавата и данъчното бягство на капитала е, че 50 трилиона долара са отнети от 90-те процента от по-бедната част на американското население и са отишли в джобовете на 1 % най-богати. При запазване на преразпределителната система на социалната държава до 1975 г. тези пари биха отишли у 90 %, а не у 1 % от американците.[21] Според годишния Доклад за глобалното богатство на Credit Suisse през 2021 г. 1 % от населението в света притежава 45.6 % от световното богатство, докато през 2019 г. е притежавал 43.9 %. Ако вземем неравенството в десетте най-големи икономики в света на първо място е Русия, където 1 % от населението притежава 58.6 % от националното богатство, след това е Бразилия, където този 1 %  има  49.3 % от националното богатство, после идват Индия с 40.6 %, САЩ с 35.1 %, Китай  с 30.5 %, Германия с 29.2 %, Канада с 23.6 %, Великобритания с 23.1 %, Франция с 21.9 %, Япония с 18.7 %.[22]

През януари 2023 г. бе публикуван поредният доклад на Оксфам за глобалното неравенство, озаглавен „Оцеляването на най-богатите: как трябва да облагаме данъчно супербогатите сега, за да се борим с неравенството“, в който се анализират най-новите тенденции в тази област.[23]

• Между 2020 и 2022 г. най-богатият 1 % от населението в света е присвоил почти две трети от новосъздаденото богатство, два пъти повече отколкото общо са получили останалите 99 % от живеещите на планетата.
• Всекидневно в този период богатството на милиардерите е нараствало с 2.7 млрд. дол., докато в същото време инфлацията е изпреварила доходите на около 1.7 млрд. души по света и те съответно са обеднели.
• Компаниите в областта на храните и енергетиката са получили повече от два пъти по-големи печалби през 2022 г., раздавайки 275 милиарда долара на богатите си акционери, докато в същото време 800 млн. души в света са си лягали гладни.
• Само 4 цента от всеки долар данъци идват от богатите, а в същото време половината от милиардерите в света живеят в страни, в които няма данъци върху наследството, което те дават на своите деца.
• Облагането с данъци до 5 % на мултимилионерите и милиардерите в света ще доведе до събирането на 1.7 трилиона долара годишно, които са достатъчни да се извадят от бедност 2 милиарда души и да се финансира глобален план, слагащ край на глада.

Разгръща се капитализъм, при който натрупването става, по думите на Дейвид Харви, чрез „отнемане на собственост”.[24] Това се извършва чрез множество механизми като един от най-типичните са приватизацията на обществени ресурси много под цената им или одържавяване и обобществяване на загубите и приватизация на печалбите.

Прекъснатата като че ли вътре в развитите страни през ХХ век тенденция на абсолютно обедняване на големи маси от населението, днес се разгръща с огромна сила както в глобален план – между отделните страни и региони, така и вътре във всяка отделна страна. При дерегулирания глобализиран трудов и гъвкав пазар важно конкурентно предимство и цената на труда. Увеличаване на времето на заетост, непостоянно работно време, засилен натиск, стрес, нощен труд и т.н. започват да характеризират нарастващо количество труд, докато непрекъснати призиви за икономическа „реформа” означават намаляването на равнището на данъци и такси, които осигуряват социалните функции на държавата. Освен класическата форма на експлоатация, описана от Маркс имаме още десетина поне форми.

• Чрез допълнителна работа, извън работното време, която не се заплаща. Така напр. във Великобритания през 2016 г. работниците са задържани общо да работят допълнително над 5 млн. 300 000 часа и 19.8 % от работното време е било неплатено.[25]
• Чрез кредита и лихвите.
• Чрез финансовите балони и фалитите, които изкуствено променят цените на определени продукти и след това водят до техния срив. При това загубите на банките се поемат от държавата и съответно от всички граждани на страната, които по същество са обирани.
• Чрез манипулации и спекулации с валута – типичен пример в това отношение е Джордж Сорос, който със спекулации с валута спечели милиарди, с които захранва пропагандна либерална глутрица в десетки страни в света, за да налагат системата, чрез която той може да прави своите манипулации.
• Чрез монетарната политика на световния хегемон, чрез която той налага световното си господство и чрез така нар. споразумение в Плаца например повали едновременно икономически и Япония и СССР като свои конкуренти
• Чрез данъчната система, която от времето на Рейгън и Тачър е свързана с намаляване на данъчното облагане на капиталистите и получаващите високи доходи, за сметка на увеличаването на това на работниците и нискодоходните групи, които чувстват много по-силно нарастващото косвено облагане. Данъчната система облагодетелства освен това бягащите от данъчно облагане капиталисти, банки и корпорации. Около 15 % от глобалното богатство или около 23 трилиона британски лири е скрито в данъчни убежища. Свръхбогатите, банките и корпорациите крият там богатство, равно на 44 % от световното икономическо производство.[26] Немалка част от собствениците у нас са офшорни фирми. Стоте най-големи компании в България за дълги периоди почти не плащат данъци, манипулирайки с данните за това дали имат или нямат печалба. Най-типичен пример в това отношение беше Лукойл.
• Чрез компрадорски елити, които се подчиняват на външни сили и глобални компании в унищожаването на своите икономики – типичен пример в това отношение в България са закриването на 4 блока на АЕЦ Козлодуй, отказът от Южен поток и АЕЦ Белене.
• Чрез приватизацията, при което активи принадлежащи на всички по същество са заграбени на цена много под реалната им стойност. В България построена собственост за десетки милиарди долари бе приватизирана за 3 милиарда.
• Чрез по-високата норма на експлоатация в страни от периферията и полупериферията. Страни като България се характеризират като принадлежащи към регионите, в които има най-високата норма на експлоатация в ЕС.
• Чрез извличане от страна по-силните икономики и на големите транснационални компании на ресурси от всякакъв вид от по-слаби региони, страни.
• Чрез робство. В днешният свят има повече роби – хора, заети с принудителен труд като брой от населението, отколкото в античността или през първите столетия от развитието на капитализма. По данни, качени на сайта на Международната организация на труда около 50 милиона души са живеели в съвременно робство през 2021 г. Техният брой е нарастнал с найд 10 милиона межд 2016 и 2021 г. Около една осма от упраняващите принудителен труд са деца (3.3 милиона).[27]
• Заграбването чрез неолибералните идеологически лозунги за „отвореното общество“ чрез свободния пазар на човешки капитал, течащ от по-слаборазвитите към високоразвитите страни тъй като човешкият капитал във вид на висококвалифицирани работници е основната част от богатството на една страна. Известно е, че в развитите страни между 60 и 80 % от национаалното богатство е човешкият капитал, който сега се взема наготово от страни като нашата.
• Чрез корупция, сива и черна икономика, лобизъм, подчинението на политиците, парламентите, законодателството на интересите на капитала
• Рентата, която е известна още в докапиталистическия период, но сега приема мащаби, невиждани в историята, благодарение на два основни фактора. Единият е гигантските размери на натрупаното богатство от едно малцинство, което се предоставя в различни форма – от формата на финансов капитал до различни веществени форми за ползване срещу рента. Вторият е новите невиждани досега форми на рента, благодарение на дигиталните платформи и платформения капитализъм, при който милиони хора, ползващи определена платформа й дават възможност да печели от това.

Шесто. Имаме тенденция на намаляване на средната класа в развитите западни страни, където въззникване социалната държава, обедняване и намаляване на вертикалния растеж.

Имаме минимизиране на меритокрацията и завръщане на родово-наследствения или патримонален капитализъм. В своя реч пред американския конгрес през 2013 г. Барак Обама говори, че вертикалната социална мобилност в Америка е сравнима с  тази в Ямайка – шансът едно дете, родено в бедно семейство, да забогатее, вече е еднакво пренебрежим, под 10%, докато шансът на дете на богати родители да запази статуса си е 67%.[28] Според проучване на Мичиганския университет дисбалансът между децата на богатите и бедните, които завършват колеж в САЩ е нараснал с 50 % от 1980 г. насам.[29] Но тенденцията у нас е неизмеримо по-силна. Според изявление през 2016 г. на министъра на образованието в първи клас 20 % от всички деца са циганчета, в седми клас от тях остават само 7 %, а в 12 клас – 1 %.

 

3. Кризата на неолибералния капитализъм

Всичко това е свързано с факта, че в продължение на над три десетилетия неолиберализмът беше доминираща идеология, но след глобалната финансова криза от 2007-2008 г. той е в нарастваща криза. Увеличават се критиците, които твърдят, че неолибералният капитализъм се е провалил и създал един нарастващо неравен и несигурен свят. Отчита се, че големият победител през последните три десетилетия не е западният неолиберален капитализъм, обезсилващ държавата, а Китай със силната държава, контрола върху финансовата система и основните инфраструктурни обекти, последователно изпълняващ стратегии за развитие във водещи технологични области. Той се е развивал три-четири пъти по-бързо от останалите държави в света, демонстрирал е най-големият ръст в историята за толкова кратко време, изкарал най-голямо количество хора от бедност за толкова кратко време и създал най-голямото количество средна подоходно класа в света.

Днес капитализмът в капиталистическия център, а покрай него и такива периферни и компрадорски управлявани зони като България се намират в криза от рода на тази в периода от навечерието на първата и във времето до втората световна война. Световните разходи за военни цели през 2022 г. са 2.34 трил. долара, повече отколкото във върховите години на студената война. Лари Смит, бивш финансов министър на САЩ говори за устойчива стагнация, намаляваща търговия и движение на инвестиции в глобален план. Кризисните процеси карат капитализма да се опита да излезе от това състояие с нова милитаризация. Както и след Първата световна война са във възход национализми и фашизоидни структури, борещи се за затварянето на националните държави и противопоставящи се на неолиберализирания капитал. Строят се повече стени от всякога в историята между държавите. След като с купища либерални идеологеми за това как била бутната „Берлинската стена“  и източноевропейците станали „свободни“ дрогираха света сума ти време САЩ построиха най-голямата стена след Китайската по своята граница, а Тръмп дойде на власт, обещавайки да прегради цялата граница с Мексико между Атлантическия и Тихия океан. Капитализмът се спасява, затваряйки се.

Дани Родрик, професор по международна политическа икономия в Харвард Кенеди Скул публикува своята статия „Да спасим икономикса от неолиберализма“. В нея той сочи Китай като показал как трябва да се прави икономика, без да се отслабва държавата и като се използват смесени фоми на собственост, които осигуряват по-ефективно правата на собственост на хора, занимаващи се с предприемаческа дейност. Показва, че в други успешни икономически страни имаме значима държавна собственост, която характеризира от една трета от икономиката на Южна Корея до почти 60 % във Финландия. И заключава, че неолиберализмът трябва да бъде отхвърлен, поради простата причина, че е свързан с лош икономикс.[30]

След гласуването за излизането на Великобритания от ЕС британският вестник „Гардиън“ реагира със статията „Брекзит беше бунт срещу либерализма. Ние навлязохме в нова политическа епоха“. В нея се казва: „В края на ХХ век триумфът на капитализма и демокрацията изглеждаха окончателни. Днес глупостта на тази заблуда стана очевидна в резултат на финансовата криза и нейните политически последствия.“ При това става дума и за двете му версии – както за неолибералната от 1980-те години на ХХ век насам, така и за предходния социо-културен либерализъм от 1960-те години с неговата вяра в универсалните права и пренебрегване на различията. Тази форма на либерализма се оказа неспособна да противостои на войнственият ислямизъм. За Тереза Мей, тогавашния премиер на Великобритания, се казва, че „нейните речи както преди, така и след като стана премиер са пронизани от постлиберално мислене“. Все повече има необходимост да видим себе си – казва „Гардиън“ – като живеещи не в либерална, а в постлиберална епоха.[31]

В тези условия рязко нарастват катастрофичните визии и песимизмът за бъдещето на света. Особено песимистични и катастрофични са визиите за бъдещето на света не къде да е, а в центъра на неолибералния капитализъм САЩ. Изследване на учени от Калифорнийския университет установява, че 50.1 % от американците смятат, че е възможна гражданска воййна в страната им през следващите години.[32] Друго изследване на Пю Рисърч Център установява, че около четирима от всеки десет възрастни американци смятат, че човечеството се намира в края на съществуването си.[33] От края на историята като най-висше състояние на човечеството, както твърдеше че сме стигнали преди  три десетилетия американския либерален идеолог Франсис Фукуяма САЩ са стигнали до състояние, при което около 100 милиона американци там вече виждат края на съществуването на човечеството.

В този контекст базисни институции на Вашингтонския консенсус, каквито са МВФ, Световната банка, ОИСР започнаха да правят завои, препоръчващи по-голяма държавна намеса, по-високи данъци, по-активна преразпределителна политика, тъй като неравенството нараства и това възпрепятства икономическия ръст на държавите. Дойче веле съобщи за това в текст под знаменателното заглавие „Сбогом на неолиберализма“.[34] Политици като Виктор Орбан в Унгария открито заявяват, че ще правят „нелиберална държава“ и гонят либералните НПО-та, пропагандиращи „Отвореното общество“ на Сорос. Това направи и Русия, обявявайки финансираните отвън организации за „чужди агенти“ и насочвайки се към изграждане на така нар. „суверенна демокрация“ без въздействия отвън. Същата тенденция се наблюдава в Израел, където, за да получиш израелско гражданство, трябва да си приел юдаизма, а финансираните отвън неправителствени организации са обявени за чужди агенти, което е удар по глобализираните неолиберални идеологически апарати.

 

4. Бъдещето на социалната държава

Същевременно преходът към Четвърта индустриална революция прави невъзможно завръщането към социалната държава от времето до 1970-те години, която е свързана с масовото производство и масовото потребление. Навлизането в епохата на дигиталната икономика на Четвъртата индустриална революция на големите данни води до тенденции на персонализация на потреблението и изисква и нови форми, чрез които да се реализира един нов тип социална държава. Появяват се нови феномени, които следва да се имат предвид.

На първо място това е ускоряването през последните години в експоненциален план на развитието на новите технологии и създаване на обществено богатство, което може да задоволи потребностите на милиони хора. Това се вижда от факта, че в глобален план във времето на неолибералния капитализъм намалява делът на бедните хора в света и се увеличава средната продължителност на живоота.

На второ място са демографските промени, свързани с намаляване на раждаемостта и нарастващ недостиг на работна сила от САЩ през ЕС до България, която принуждава бизнеса да повишава работната заплата. В Италия например в началото на 2023 г. има недостиг на около 1 млн. работещи. Това е характерно не само за новопоявяващите се професии и изисквания за нови умения, но и за традиционните заети в производствената сфера и услугите.

На трето място имаме ускорено намаляване на търсенето на едни работни места и увеличаване на търсенето на нови работни места с нови умения и изисквания, които са високо заплатени. Започва да се говори за глобална битка за привличане и задържане на човешки капитал, който е високо заплатен. В нарастваща степен водещ елемент на социална политика става образователната и квалификационна система на едно общество, която генерира кадри с висока квалификация за новите професии, при които заплащането е високо и чрез него могат да се удовлетворят всякакви потребности. Подготовката на всички млади хора става централен момент за успех на икономиките и на социалната държава.

На четвърто място имаме технологии, които благоприятстват деглобализацията и намаляване ролята на глобалните стойностни вериги – става дума за зелените технологи, 3D принтирането, роботизацията и автоматизацията на различни сфери. Имаме взривно развитие на изкуствения интелект и следващите от това въздействия върху работната сила. Това променя начина на функциониране и роля на държавата в икономическия живот. Затова се появяват идеи за дигитална социална държава, както и нарастващо количество литература за нови форми на посткапитализъм.

На пето място има тенденция на увеличаване на определени форми на колективна собственост – различните форми на кооперативи, включително и платформени колективи и съвместно владеене на компании от работещите в тях.

Върви нарастваща дискусия за безусловен базов доход, който става възможен в новите условия. Подобна дискусия върви за един нов тип дигитална социлна държава, опираща се на големите данни и изкуствения интелект.

 

[1] Вж. Welfare State. In: The Blackwell Encyclopedia of Political Science, Ed. By Vernon Bogdanor, Oxford-Cambridge: Blackwell, 1991, pp. 636-637.

[2] Вж. Иноземцев В.Л. Классовый аспект бедности в постиндустриальных обществах, В: Социологические исследования, 2010, № 8, с. 19.

[3] Esping-Andersen, Gøsta. The three worlds of welfare capitalism, Princeton, New Jersey: Princeton University Press, 1990

[4] Петеринг, Александер и др. Социална държава и социална демокрация, С., Фондация “Фридрих Еберт”, 2011, с. 43

[5] Brenner, Robert. The Politics of Us Decline, Agaist the Current, May/June, 1995.

[6] Вж. O’Connor, James. The Fiscal Crisis of the State, New York: St Martin’s Press, 1973.

[7] Toussaint, Kristin. Employers spend more than $400 million a year fighting unions, Available at: https://www.fastcompany.com/90873417/employers-spend-more-than-400-million-a-year-fighting-unions?fbclid=IwAR1hC8FKBx1Xm69HP37wejy4A60hYV8ukXvlQt6uZ__WgTQFOM1ObIcnc5Q, [Accessed March 3, 2023]

[8] Desilver, Drew. Who pays, and doesn’t pay, federal income taxes in the U.S.?, In: Рew Research Center, Available at: https://www.pewresearch.org/short-reads/2023/04/18/who-pays-and-doesnt-pay-federal-income-taxes-in-the-us/, [Accessed April 18, 2023]

[9] Welfare Budget, Available at: https://federalsafetynet.com/welfare-budget/, April 20, 2023

[10] Вж. Financial Accounts of the United States. Flow of Funds, Balance Sheets, and Integrated Macroeconomic Accounts, Federal Reserve’s Statistical Release, June 11, 2015

[11] Вж. Орехин, Петр. Мир в шаге от пропасти, В: Центр стратегических оценок и прогнозов, Available at: http://csef.ru/ru/ekonomika-i-finansy/431/6375?utm_source=dlvr.it&utm_medium=facebook, 31.08.2015

[12] Shine, Ian. Global debt drops but hits record in developing countries, plus other economy stories you need to read this week, In: World Economic Forum, Available at: https://www.weforum.org/agenda/2023/02/global-debt-2022-and-other-economy-stories-february-2023/, February 24, 2023

[13] Bank for International Settlements. 69^th Annual Report, Basel, 1969, p. 117.

[14] Roberts, Michael. Tax justice now?, Available at: https://thenextrecession.wordpress.com/2019/10/30/tax-justice-now/?fbclid=IwAR11VE0jL6F_j-HhALCWzge7R78m4bEzM28oqwuVaxbFu2U2Y6Z1NhHI_J8, [Accessed November 30, 2022]

[15] Johnson, Jake. Fueling Inequality, Earnings of Top 0.1% in US Have Soared by 465% Since 1979: Analysis, In: Common Dreams, Available at: https://www.commondreams.org/news/2022/12/21/fueling-inequality-earnings-top-01-us-have-soared-465-1979-analysis?fbclid=IwAR3y2PDzhEzeJ7e1ZUyebSedaOFKAlDARrwaJ-mBCGme_jFID8Q9B-qZjwY, [Accessed December 21, 2022]

[16] Tax the Mega-Rich Now!, Available at:https://secure.avaaz.org/campaign/en/tax_the_rich_loc/?fbclid=IwAR0YgF2LrMpkH_BxLpH47DXzOEGsLUTH-PGQHisFVS21kxX8EArpAjFqczM, [Accessed April 17, 2022]

[17] Дасгупта, Рана. Разграждането на националната държава, В сп. Либерален преглед, Available at: https://librev.com/index.php?option=com_content&view=article&id=3453:otkazat-ot-natzionalnata-darzhava&catid=17, [Accessed 26 май 2018]

[18] Вж. How much money is in tax havens?, Available at: https://taxjustice.net/faq/how-much-money-is-in-tax-havens/, [Accessed April 20, 2023]

[19] Вж. Kar, Dev and Brian LeBlanc. Illicit Financial Flows from Developing Countries: 2002-2011, Global Financial Integrity, December 2013, p. 30

[20] Вж. Kar, Dev and Brian LeBlanc. Illicit Financial Flows from Developing Countries: 2002-2011, Global Financial Integrity, December 2013, pр. 26-29

[21] Hanauer, Nick and David M. Rolf. The Top 1% of Americans Have Taken $50 Trillion From the Bottom 90%—And That’s Made the U.S. Less Secure, In: Time, Available at: https://time.com/5888024/50-trillion-income-inequality-america/?fbclid=IwAR0DRbY4wy-lf78NtL9loCn4r_0efdtc6RItpJDu5WLIJElOgl1HXWQ_UAg, [Accessed September 14, 2020]

[22] Global Wealth Report 2022, Credit Suisse Research Institute, 2022, pp. 21,31

[23] Survival of the Richest: How we must tax the super-rich now to fight inequality, Oxfam, 2023, p. 7

[24] Харви, Дейвид. Натрупване чрез отнемане на собственост, Available at: http://www.lifeaftercapitalism.info/critique/266-accumulation-by-dispossession-david-harvey, [Accessed 01 Февруари 2013]

[25] Workers in the UK put in £33.6 billion worth of unpaid overtime a year, Available at: https://www.tuc.org.uk/news/workers-uk-put-%C2%A3336-billion-worth-unpaid-overtime-year, [Accessed February 24, 2017]

[26] Paradise Papers: Tax havens show the hypocrisy of the rich, In: Monthly Review, Available at: https://mronline.org/2017/11/09/paradise-papers-tax-havens-show-the-hypocrisy-of-the-rich/#lightbox/0/, [Accessed November 9, 2017]

[27] 50 million people worldwide in modern slavery, In: International Labour Organization, Available at: https://www.ilo.org/global/about-the-ilo/newsroom/news/WCMS_855019/lang–en/index.htm, [Accessed April 18, 2023]

[28] President Obama on Inequality, Available at: http://www.politico.com/story/2013/12/obama-income-inequality-100662.html, [Accessed December 4, 2013}

[29] Bailey, Martha J. and Susan M. Dynarski. Gains and Gaps: Changing Inequality in U.S. College Entry and Completion, Working Paper 17633, National Bureau of Economic Research, Available at:  http://www.nber.org/papers/w17633.pdf [Accessed April 15, 2023]

[30] Rodrik, Dani. Rescuing economics from neoliberalism, In: Social Europe, Available at: https://www.socialeurope.eu/rescuing-economics-neoliberalism, 17 November 2017

[31] Kettle, Martin. Brexit was a revolt against liberalism. We’ve entered a new political era, In: The Guardian, Available at: https://www.theguardian.com/commentisfree/2016/sep/15/brexit-liberalism-post-liberal-age, [Accessed 15 September 2016]

[32] Gans, Jared. Half of Americans expect a civil war ‘in the next few years’, In: The Hill, Available at: https://thehill.com/blogs/blog-briefing-room/3569350-half-of-americans-expect-a-civil-war-in-the-next-few-years/, [Accessed July 21, 2022]

[33] Diamant, Jeff. About four-in-ten U.S. adults believe humanity is ‘living in the end times’, In: Pew Research Center, Available at: https://www.pewresearch.org/fact-tank/2022/12/08/about-four-in-ten-u-s-adults-believe-humanity-is-living-in-the-end-times/?fbclid=IwAR0ALAM75UbsvaasSk_wV-FDwA5JRBkQItTuo14LD91t8enHMswBOKYksfo, [Accessed December 8, 2022]

[34] Сбогом на неолиберализма, Available at:http://www.dw.com/bg/%D1%81%D0%B1%D0%BE%D0%B3%D0%BE%D0%BC-%D0%BD%D0%B0-%D0%BD%D0%B5%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D0%B1%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%B7%D0%BC%D0%B0/a-38460751?maca=bg-Facebook-sharing, [Accessed18.04.2017]