Димитър Павлов e доктор на историческите науки. Научни интереси – новата и най-новата политическа история на България. Автор е на много научни публикации. Подготвя книга за печат «От синдикализъм към политически инфантилизъм» (за историята на Българските професионални съюзи 1944-1961 г., като част от политическата система на социализма). Директор е на Музея на Министерството на вътрешните работи.
Представите за проф. Ал. Цанков са свързани главно с политическата му дейност. Особено много нашумява неговото име след преврата от 9 юни 1923 г., когато застава начело на правителството, заменило управлението на БЗНС. Той се залавя с особена ревност да оправдае гласуваното му от Военната лига доверие и се опитва да управлява с безкомпромисност и твърда ръка. Ал. Цанков се оказва удобен за извършителите на преврата. Те вършат същинската работа по заличаване следите на правителството на Ал. Стамболийски, а министър-председателят прави възможното, за да им осигури така нужната в този момент за България външнополитическа подкрепа.
* По-малко от две години продължава управлението на Ал. Цанков. Събитията от септември 1923 и април – май 1925 г. се оказват тежко наследство, което накланя политическите везни във вреда на правителството. А опитите да управлява самостоятелно не само не му помагат, но и способстват да си навлече гнева на ръководството на Военния съюз. И разривът не закъснява – на 3 януари 1926 г. с благословията на Борис III е съставено ново правителство начело с Андрей Ляпчев (1). Изборът не е случаен. Новият министър-председател е опитен политик, с дългогодишна практика във високите етажи на властта, ползва се с доверието на съпартийците си от Демократическата партия и от Демократическия сговор. Представителите на едрия банков и индустриален капитал са на негова страна, защото се надяват той да осигури условията за икономическа стабилност и вътрешнополитическо спокойствие.
Употребен в максимална степен, на Ал. Цанков се прехвърлят всички негативи, свързани с нарастване на напрежението в страната, влошаване на икономическата обстановка, засилване на външното недоверие към политическия режим през периода септември 1923 – декември 1925 г., подсилено с многобройните факти за жестокото смазване на Септемврийското въстание и десетките хиляди избити. Европа, току-що излязла от кошмара на Първата световна война, не желае да приеме и да одобри подобно политическо управление. Много рязък е преходът – от министър-председателското кресло Ал. Цанков бързо достига до положението на човек, “мразен от свои и чужди”, чието име продължва да се съпровожда с определенията “кръволок” и “професора-палач”. Запознат с капаните на политическата игра, бързо стига до извода, че е необходимо да намери ново поприще за изява, ако не иска окончателно да бъде изхвърлен от политическата сцена.
Действията на новите управници сами подсказват накъде да насочи своето внимание и усилия. В желанието си да укрепи позициите на правителството Ан. Ляпчев се опитва да разшири неговата социална база и обществен авторитет. Това е причината да се опита да привлече на своя страна профсъюзните организации, които гравитират към лагера на Демократическата партия и на Демократическия сговор, надявайки се по този начин да притъпи острите вътрешнополитически противоречия и да успокои страната, в името на което е дошъл на власт. Посоката на действие е правилно избрана, но усилията на правителството да постави под свой контрол синдикалните организации се забавят поради сериозните различия между отделните групи в Демократическия сговор, довели до обособяване на два противоположни лагера: на Ан. Ляпчев и Ат. Буров и на опозицията, обединена около Ал. Цанков. Неин печатен орган става в. “Лъч”, чийто бр. 1 излиза на 1 януари 1928 година. От друга страна, неудачната икономическа политика на правителството (независимо от сключения през 1928 г. Стабилизационен заем) не оправдават широко заявените очаквания. Бюджетните години по правило завършват с дефицит, производството продължава да се свива, увеличава се броят на затворените предприятия, безработицата си остава трайна величина.
Като опитен политик, Ал. Цанков правилно оценява възможността отново да се появи под светлината на общественото внимание чрез идеите си за развитие на профсъюзното движение под опеката на държавата. Той се впуска с присъщата си енергичност в активна обществена дейност в края на 20-те и началото на 30-те години на XX век. Политическата му лексика е обогатена с нови понятия, които показват посоката на неговите интереси: “социализация на обществото”, “социализмът като икономическа система”, “необходимост от взаимо-проникване между социалистическите идеи и ортодоксалните икономически теории за развитието на капитализма”. Именно на него принадлежи формулировката: “Социализмът ще трябва да стане по необходимост малко буржоазен, а буржоазията – малко социалистическа” (2).
Следват непривично звучащите за другите политически партии (особено за довчерашните му политически съратници) постановки за “социален мир”, за съпричастността на всички обществени групи към “народното благополучие и социалното богатство”, за “разбирателство между работници и работодатели” и др. В този политически момент те се приемат с дълбоко недоверие от страна на БКП, чиито членове добре помнят управлението му, и със снизходителност, учудване, а понякога с насмешка от буржоазните политически партии.
В началото на 1932 г. идеите на Ал. Цанков за характера, задачите и развитието на профсъюзното движение добиват по-голяма яснота и завършеност. През май с. г. той и неговите привърженици се отделят в Демократически сговор “Александър Цанков”, преименуван през 1933 г. в Национално социално движение. Задачата, според неговия идеолог и създател, е да работи за утвърждаване на “стопанската демокрация” – регулатор на вечните социални борби; за разбирателство между труда и капитала; за участие на работниците в разпределението на печалбите на предприятията; за отиване на работодателите при работниците; за разтуряне на старите буржоазни партии, дейността на които е “проядена от партизанщина и котерийност”; за развитието на капитализма под контрола на държавата. Като развива идеята за социално движение, Ал. Цанков бърза да се застрахова – той съвсем не е за социализъм в чистия му вид, но и не желае да стане адвокат на капитализма. И за да бъде правилно разбран, пояснява: ”Ние сме защитници на българския народ и на българската държава, ние сме защитници на социалната правда, към която зовем всички. Нашето знаме е знамето на социалната правда” (3). Тази цел, настоятелно убеждава авторът, може да бъде постигната, при условие че работничеството е обединено в професионални съюзи, които са активни помощници и сътрудници на държавата.
Ал. Цанков се стреми да провери и утвърди идеите си чрез създадения от него Съюз на националните работнически синдикати. Още в бр. 1 на в. “Национален работник”, орган на СНРС, излиза уводната статия “Работничеството и държавата” (4). Зад анонимността на автора ясно прозират постановките на Ал. Цанков и отношението му към действията и политиката на правителството на Народния блок. Те звучат като оценка: то не обръща внимание на професионалните организации на работниците и служителите, а се занимават единствено с вътрешните си проблеми. Не е пощадена и БКП, която организира “…терористични акции по шумните софийски улици”, а те с нищо не облекчават работническата съдба. “Единствено Националното обществено движение – твърди авторът, – водено от проф. Александър Цанков, издигна своя глас за обществена солидарност между класите и съсловията чрез усилията на собствените стопански организации на тези съсловия и чрез просветеното ръководство на държавата като арбитър на техните противоречия” (5). От името на СНРС са издигнати поредица от искания: изработване на социално законодателство, държавна и обществена защита на безработните и настаняването им на работа, но само чрез СНРС; създаване на работнически трудови камари и бюра по труда; участие на работниците в разпределението на печалбите; уреждане на взаимоотношенията между работниците и работодателите; строеж на фондови и общински жилища; здравно обслужване; платен годишен отпуск; снабдяване на работниците с топливо по намалени цени.
Дори и да не е автор, характерът и съдържанието на статията издават силното влияние на лидера на Националното социално движение. Идеите му са пренесени буквално на страниците на в. “Национален работник”. Явен е стремежът те да бъдат представени като сравнително стройна законодателна и социално програма, която наистина привлича вниманието на отделни отряди на работничеството и съдейства най-активно за разширяване обхвата на СНРС. В София е проведена учредителна конференция на Металоработническия синдикат; във Варна – на металоработниците, на текстилците и коларо-пристанищните работници; в Чирпан група общи работници образуват свое дружество и се присъединяват към СНРС (6).
Ал. Цанков успява да постигне определени успехи по време и в условията на засилено внимание от страна на правителството на Народния блок към проблемите на професионалните съюзи. В началото на ноември 1932 г. в. “Демократически сговор” отпечатва статията на д-р А. Чирпанлиев, представител на Демократическия сговор, “Работническите синдикати и професионалните съюзи” (7). Той твърди, че от всички управляващи партии само Сговорът е успял да създаде “…най-силното социално законодателство”, което дори “…в много културни държави още не е направено”. Според автора, само едно добро социално законодателство може да създаде и запази единството на синдикалното движение и да го държи далеч от политическите партии. След 1914 г., обръща внимание д-р Чирпанлиев, всички социални течения се опитват да използват професионалните съюзи за своите интереси и цели – “тесни социалисти, широки социалисти, прогресивни социалисти”. Това е причината за разпадане на синдикатите и за навлизане на техните членове в редовете на БКП, където не се води синдикална борба, а се действа по правилото: “Всичко или нищо!”
През декември 1932 г. правителството внася в Народното събрание препоръките на конвенцията на Международната организация на труда, утвърдена на проведената през 1928 г. в Женева XI сесия на общата й конференция. Министър-председателят Никола Мушанов посочва няколко основни причини за приемане на конвенцията: тя защитава и гарантира минималната работническа заплата, регулира взаимоотношенията между работници и работодатели, дава право на профсъюзите да се борят за правата на работниците и, което е по-важно, позволява на държавата да е в услуга на икономическата стабилност (8). Целта на правителството е двустранна: първо, да се направи изпреварващ ход, с който да се декларират усилията на Народния блок в защита на работническите интереси и така да привлече на своя страна общественото мнение, и второ, да се обезсилят по възможност постигнатите от Ал. Цанков резултати в разширяване на обхвата на СНРС.
На свой ред, направило няколко успешни крачки по пътя към създаването на собствени синдикални организации, Цанковото социално движение прави неочакван завой. Когато се разбира, че Демократическата партия е взела наготово идеята за изграждане на държавни синдикати (”пренесени от Италия и “болшевишка Русия”) във в. “Национален работник” веднага се появява статията “Държавните работнически синдикати”. По утвърдено вече правило тя е уводна и, разбира се, без автор. В нея се заявява: “При нашата система на държавна организация и крайно опошлени партизански нрави държавните работнически синдикати ще бъдат превърнати в държавно-партизански инструмент” (9). Следва категоричният извод – СНРС е против създаване на държавни работнически синдикати. В случая Ал. Цанков и привържениците му не грешат, като определят сравнително точно възможния край в развитието на държавните синдикати. Политическата действителност в България от 20-те и началото на 30-те години на XX в. дава достатъчно потвърждаващи примери. От друга страна, възможно е така изразеното мнение да е опит за застраховане от страна на политика Ал. Цанков срещу появата на нови синдикални образувания, при това контролирани от държавата, които биха застрашили СНРС.
Отговорът се крие в изпратения от СНРС в края на август 1933 г. Манифест към работниците, работничките и гражданите на България. “Важно е вече да се разбере – високо издигат глас авторите,- че българското работничество само под знамето на Националното синдикално движение (на Ал. Цанков – Д. П.) с успех ще може да води борба за работа и хляб, за справедливост и изобщо за по-щастлив човешки живот”(10). В Манифеста стопанската политика на Демократическата партия е подложена на остра критика и е оценена като дълбоко погрешна: производството е намаляло, безработицата е увеличена, слаба е покупателната способност на населението. Направена е уговорката, че критиката няма за цел да свали от власт законно избраното правителство – за разлика от преднамерените действия на “комунистите и социалистите”.
Очакваната обществена реакция на подкрепа и одобрение на Манифеста не се получава, което кара неговите автори месец по-късно да отбележат: “Всред грубото мълчание на разните партии единствено Националното обществено политическо движение на проф. Ал. Цанков се отнесе съчувствено към акцията на Генералния съвет на нашия съюз” (11). Твърде слаба утеха за разочарованието от липсата на внимание към този документ, на който инициаторите залагат толкова много надежди.
И все пак властта много скоро показва, че няма намерение да остави без последствия появата на Манифеста. В София, Враца, Берковица и други градове на страната са арестувани членове на СНРС в момент, когато разлепват документа, а самите листове с текста са скъсани. В отговор ръководството на СНРС изпраща съюзния секретар Иван Илиев на обиколка в страната, за да се запознае със създалата се обстановка след изпращане на Манифеста и действията на правителството, а също така и с организационното състояние на местните структури. Той посещава Хасково, Ямбол, Бургас, Пловдив, Стара Загора, Кърджали, Сливен и Плевен.
Слабият обществен резонанс на Манифеста е причина ръководството на СНРС да направи сериозни тактически компромиси. Въпреки че не приема стачките на всяка цена, а само като “крайно средство” (както многократно твърди Ал. Цанков), то оказва широка подкрепа на стачкуващите работници от софийската печатница “Книпеграф”. Причината е една – чрез нея да се натрупа така нужния в момента обществен актив. За целта са използвани възможностите на в. “Национален работник”. Той обстоятелствено запознава своите читатели с причините и организацията на стачката и с исканията на работниците. Вестникът не пести похвалите си към Ал. Цанков и създаденото от него движение. Целта е да се утвърди образът и авторитета му на човек, успял да подготви условията за социален мир и обществено съгласие в страната. “Забравени” са събитията от 1923 и 1925 г., потресли Европа, и личното му участие в тях. Още повече че той сам оценява насилственото сваляне на правителството на Ал. Стамболийски не като удар срещу БЗНС, а само като акт на действие и стремеж за осигуряване на по-добри възможности за развитието на България (12).
В статията “Мародери” без чувство на вина и обществено благоприличие се подчертава: “Без обществената подкрепа на движението на г-н проф. Александър Цанков може би за дълго още нашето работничество щеше да изпада ту в обятията на безличността и апатията, ту в тия на болшевизма и анархията”(13). С умението си да привлича общественото внимание, да провокира своите противници и особено с реалните успехи на изградения от него СНРС (успял да обедини около 170 хил. работници и служители от различни браншове), а много често и с нееднозначността на изразените мнения, Ал. Цанков си спечелва много врагове, преди всичко от средата на довчерашните си политически привърженици. Обвявайки го за свой главен враг, те, без всякакви скрупули и неудобство, заимстват идеите му за изграждане на синдикати под контрола на държавата.
Началото е поставено от ПП на БЗНС “Врабча – 1” с опитите да бъдат привлечени работниците под съюзното оранжево знаме (14). Зад декларираната формула за защита на техните интереси всъщност се прикрива истинската цел – създаване на по-широка социална база и опора сред работничеството, което се оценява като преграда срещу “настъплението на болшевизма”, политиката на Ал. Цанков и “изкушените от примера му”(15).
Споменаването името му на страниците на в. “Земеделско знаме” е сигнал за започващата атака срещу синдикалната дейност и политическите изяви на създателя и ръководителя на НСД и СНРС. С отговорната задача е натоварен Димитър Гичев, министър на търговията и управляващ Министерството на народната просвета в правителството на Народния блок. Изборът не е случаен – Д. Гичев разполага с кадровия потенциал на две министерства и поделенията им в страната. В кратки срокове са разработени и подготвени за внасяне в Народното събрание законопроекти за работническите сдружения, помирителните комисии и съдилища, за минималната работна заплата и за колективните трудови договори(16). Времето не достига на БЗНС – “Врабча 1” да изгради свои професионални организации. Превратът от 19 май 1934 г. слага край на намеренията.
Демократическата партия също не остава по-назад. Считана за “тежката” артилерия на Народния блок, тя доминира в правителството. Началото е поставено с уводната статия “Национални работнически синдикати” във в. “Знаме” от 20 април 1933 година (17). Тя очертава платформата на партията за професионалното организиране на работниците и за ангажирането на държавата в защита на техните интереси: право на труд, здравеопазване, трудово и социално законодателство, почивно дело, обществено осигуряване и др. Според автора на статията синдикатите са надеждно средство за откъсване на работниците от “…пристъпите на комунизма, под чието влияние е попаднала не малка част от работничеството по света”(18). За главни пречки пред организирането на работниците са изтъкнати комунизмът и Ал. Цанков. Предвижда се създаване на специализирана Дирекция по труда(19). Демократическата партия без притеснения си присвоява наготово идеите на Ал. Цанков, но това ни най-малко не й пречи да го обяви за свой главен противник и да го критикува по всеки възможен повод. Атаките срещу него са последователни и винаги внимателно се подбира подходящият момент за нанасяне на поредния удар. Вдъхновителите на таза тактика намират слабото му място – в редиците на СНРС навлизат много работници, “… продължители на идеите на социалисти и комунисти”. За пример е посочен съюзният секретар Ив. Илиев, бивш депутат и “широк” социалист. Напълно достатъчно за демократите да поставят обобщаващата диагноза на синдикалното движение – то е опартизанено и в него са се включили хора, проводници на влиянието на собствените им политически партии. Оттук и изводът – само държавата може да гарантира пълен политически неутралитет на професионалните организации и да защити работниците(20).
Позицията на Демократическата партия е подкрепена със статията “Неутрални работнически синдикати” от Георги Балабанов, член на ЦК и секретар на Шивашкия синдикат при СНРС (21). Той е против “…безогледната партизанщина и партизаните на Цанковия сговор” и отива още по-далеч, като обвинява конкретно Ал. Цанков, че със създаването на СНРС търси единствено възможността за политическа реабилитация, аргумент, който напълно отговаря на истината. Статията е добре премерен удар отвътре срещу идеолога на държавната намеса в профсъюзните работнически организации.
Вътрешната съпротива в СНРС срещу Ал. Цанков не спира дотук. Разгорелите се междуличностни борби водят до компрометирането му и наливат вода във воденицата на неговите противници. Янко Енчев успява да измести Ив. Илиев и става главен секретар на Съюза. Едва заел мястото му, веднага обвинява предшественика си, че е доверено лице на Ал. Цанков и е “…минирал идеята на държавата за истинско обединение на работниците и отрича необходимостта от намесата й в отношенията между труда и капитала”, а в книгата си “История на работническото движение у нас и в чужбина” (на Ив. Илиев – Д.П.) твърди, че идеята за държавни синдикати е взета от фашистка Италия”(22).
Ал. Цанков е принуден да изтърпи не само атаките на демократите. В общия хор се включват дори довчерашните му съюзници от Демократическия сговор, с които управлява в продължение на две години – от 1923 до 1925 година. Те вярно долавят уязвимото му място и точно там удрят: “Такъв е случаят с партията на г-н Цанков, около която с голям шум се създават някакви “национални синдикати”. Идеологията на това ново синдикално движение и до днес си остава неясна. Привидно се подчертава независимият характер на това движение, а неговите кадри съществуват засега само по колоните на вестника (в. “Национален работник” – Д. П.)”(23). С неприкрит сарказъм се осмиват изказаните от Ал. Цанков идеи за “класово сътрудничество” в икономиката, защото, разсъждава авторът, ако няма “политическо сътрудничество”, то това е идеен миш-маш”.
През лятото на 1933 г. в. “Демократически сговор” се утвърждава като главна трибуна на дирижираната битка срещу Ал. Цанков и контролирания от него СНРС. Целта е ясна – да бъде окончателно дискредитиран политически, а организациите на Съюза да се превземат отвътре, тактика, характерна повече за БКП, отколкото за която й да било друга партия. За кратко време на страниците му излизат поредица от статии, които бият неотклонно в една цел. Най-обобщаващата от тях е “Пълният разгром на Цанковите национални работнически синдикати”. Внушенията са: СНРС е организация с малък обхват, недоизградени структури, нереализирана социална дейност и е в услуга единствено на партията на Ал. Цанков. В. “Национален работник” се издава в ограничен тираж, а в редовете на Съюза се водят ожесточени междуличностни борби за влияние и постове (24).
На 12 юни 1933 г. по инициатива на Янко Стефанов, редактор-издател на в. “Национален работник” и на Марин Ганчев – член на ЦК на СНРС и председател на Контролната комисия, е изпратен позив до местните поделения на Съюза. “С ред бруталности, налагания, скандали, секретар и екзекутиви – отправят критиките си авторите, – всеки ден допринасяха за замирането на синдикатите. Поставено движението на фалшива почва, допринесе още повече за окончателното умъртвяване на последното (на СНРС – Д. П.). Вместо синдикатите да влязат във връзка със самия съюз, те влязоха в такива с Демократическия сговор (Ал. Цанков). На много места в провинцията и в София дори не се прави разлика между партия и синдикати”(25). По същото това време Ал. Цанков отново се появява във фокуса на общественото внимание и провокира правителството с идеята си за двата фронта – за България и срещу България. Верен на себе си и на възприетата линия на поведение, на висок глас заявява, че НСД последователно работи за България и е непоколебим защитник на държавните интереси. Всички останали политически партии поставя във втория лагер. Реакцията на правителството не закъснява. В. “Демократически сговор” отговаря със статията “Цанковистите и работничеството”, в която, според нейния автор, двата фронта на Ал. Цанков са оцветени: първият, в син цвят – на българската буржоазия, а вторият, в червен – на наемничеството в града и селото. Следва обвинението, че с постановката за двата фронта се “опартизанява идеята” за неутрални синдикати, а това е цената, за да ги вкара Ал. Цанков в своето движение(26).
Независимо от многобройните атаки и обвинения (не само от страна на Демократическата партия, но и от БКП, РП, НРПС), СНРС продължава да развива дейността си и да укрепва местните структури. Членската му маса е твърде разнородна по образование, професионален признак и партийна принадлежност (27). Социалната програма на Съюза е широка и именно тя привлича много работници и служащи (28). Поради тази причина правителството на Н. Мушанов с право го оценява като най-сериозния противник за реализиране на програмата на Демократическата партия за изграждане на работнически синдикати. Основанията са налице – БКП е забранена със закон, РП е принудена да работи в тежки условия, а депутатите й са изгонени от Народното събрание. Влиянието на НРПС не е така силно в момента. Това е вакуумът, в който СНРС намира благоприятна среда за развитие и дейност. Опитите на другите политически партии да изградят свои синдикални организации се оказват неуспешни и те не тревожат правителството (29).
* Синдикалната дейност на бившия министър-председател е любопитна поради няколко основни причини: първо, той е един от първите политици, който успява да формира и изгради цялостно становище за изграждане на профсъюзните организации под контрола на държавата; второ, идеите си конкретизира и проверява чрез създадения от него СРНС, обединил в редиците си много работници и служители; трето, тактическата му платформа се отличава с гъвкавост и приспособимост и именно заради това печели привърженици; трето, успява да превърне синдикалната тема във възможност за политически изяви, които отново му предоставят място сред политическата класа.
Той правилно оценява ролята и значението на работничеството в хода на държавното развитие. Умело използва в политическата си лексика понятия, които до този момент се избягват и са табу за неговата социална среда: обществено съгласие, хармония между труда и капитала, разбирателство между класите, “под просветеното ръководство на държавата”, защита на работничеството в условията на разбирателство с работодателите. Опитен политик, той добре е овладял похватите на политическата риторика и именно тя му носи необходимите обществени дивиденти. Много често се движи напълно съзнателно на границата между действителността и очакванията. Не рядко в теоретичните му постановки се смесват утопичните представи за хармонията на обществения ред с грубите страни на икономическата и политическата реалност в страната, в моделирането и управлението на която доскоро е бил активен участник. Те са пречупени през еклектизма на вътрешните му убеждения, силно мотивираното желание да се върне отново на гребена на политическата вълна и, разбира се, на заемките от опита на фашистка Италия и хитлеристка Германия. Независимо от факта, че в повечето случаи съзнателно отбягва да признае това.
Ал. Цанков с лекота убеждава аудиторията, привлича я с обещания, които тя иска да чуе и така става неин изразител. Още в началото на синдикалната си дейност се ориентира неслучайно към социално слабите обществени групи с идеите си за равенство между работници и работодатели, за участието на работниците в разпределението на печалбите, за осигуряване на социални придобивки. Добре знае, че с умението си да докосне оголения нерв на социалното недоволство, ще гарантира успешното изграждане на СНРС.
Той съвсем не къса връзката си със своята среда – държи я винаги под око, за да използва нейната слабост в решителните моменти, когато събира сили да атакува. Постановките за “класов мир и сътрудничество”, за обуздаване на “революционната стихия”, за изхвърляне на стачките от арсенала на икономическата и политическата борба на работничеството, въздействат успокояващо на буржоазните партии, чиито правителства (още от времето на А. Ляпчев) се нуждаят най-много от национално помирение и вътрешно спокойствие. Те още виждат в него политика, успял да заличи следите от управлението на БЗНС и да постави в политическия ъгъл БКП. В този смисъл той е един от тях. Но когато решават, че е прекрачил прага на допустимото търпение, веднага го обявяват за противник, защото е застрашил интересите им. < i > ( 1 ) Марков, Г., Парола “Сабя”. Заговорите и превратите на Военния съюз, 1919 – 1936, С., Наука и изкуство, 1982, с. 59 – 61.
(2) Наумов, Г., Идеите на Александър Цанков за новите насоки за следвоенното устройство на обществото и държавата, В: сб. Модерна България, С., 1999, УИ “Св. Климент Охридски”, съст. Искра Баева, с. 152 – 153.
(3) Цанков, Ал., Капитализъм и комунизъм, работници и работодатели (реч, произнесена на 9 април 1933 г. в градското казино, София), С., 1933, с. 68 – 69; Д. Петрова, Създаване и дейност на Цанковото движение, май 1932 – май 1934, Исторически преглед, 1985, кн. 6, с. 36 – 40.
(4) В. “Национален работник”, бр. 1 от 20 февруари 1933; В. Вълков, Националните работнически синдикати, И Пр., кн. 12, с. 3 – 15.
(5) В. “Национален работник”, бр. 1 от 20 февруари 1933.
(6) Пак там, бр. 3 от 10 юни 1933; Вж. също История на профсъюзното движение, С., Профиздат, 1973, с. 433 – 435.
(7) В. “Демократически сговор”, бр. 2742 от 1 декември 1932.
(8) Стенографски дневници на XXIII ОНС, II Р.С., 7 декември 1932, с. 457.
(9) В. “Национален работник”, бр. 4 от 4 юни 1932.
(10) Пак там, бр. 8 от 1 септември 1933.
(11) Пак там, бр. 10 от 1 октомври 1933.
(12) Наумов, Г., Цит. съч., с. 155 – 156.
(13) В. “Национален работник”, бр. 13 от 5 ноември 1933.
(14) Петрова, Д., БЗНС през периода на икономическата криза, 1929 – 1934, С., 1977, с. 240 – 243.
(15) В. “Земеделско знаме”, бр. 285 от 28 октомври 1933.
(16) Пак там, бр. 10 от 28 януари 1934.
(17) В. “Знаме”, бр. 88 от 20 април 1933.
(18) Пак там; Вж. също Архив на ИССИ, Спомени на Стойчо Мошанов, инв. № 971.
(19) Павлов, Б., “Нашето работничество”, в. “Знаме”, бр. 120 от 30 май 1933; бр. 131 от 14 юни 1933.
(20) “Националните работнически синдикати опартизанени” (уводна статия), в. “Знаме”, бр. 128 от 8 юни 1933.
(21) Пак там, бр. 131 от 14 юни 1933.
(22) Енчев, Я., Държавните работнически синдикати, в. “Знаме”, бр. 144 от 29 юни 1933.
(23) В. “Демократически сговор”, бр. 2794 от 24 февруари 1933.
(24) Пак там, бр. 2878 от 10 юни 1933.
(25) Пак там, бр. 2880 от 13 юни 1933.
(26) Пак там, бр. 2830 от 10 април 1933.
(27) В. “Демократически сговор” (Ал. Цанков), бр. 2748 от 27 декември 1933; бр. 2963, 2751,2803, 2953 от 22 май, 2 и 4 януари, 8 март 1933 (В организациите на СНРС влизат дърводелци, шивачи, бояджии, печатари, тютюноработници, общи работници. Някои от тях са бивши членове на ОРСС, НРПС, БКП и БРСДП (о).
(28) Пак там, бр. 2836, 3007 от 18 април и 15 ноември 1933; В. “Национален работник”, бр. 1 от 20 февруари 1933.
(29) В. “Звено”, бр. 25 от 29 юни 1930; Г. Славчев, ПК “Звено” и военнофашисткия преврат от 19 май 1934, Научни трудове на ВПШ, 1970, т. 40, с. 95; В. “Национален работник”, бр. 17 от 15 март 1939; В. “Изгрев”, бр.93, 94 от 27 и 28 април 1932.
