Стоян Танев е доцент, доктор по история. Дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“ и в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“. Научните му интереси са в областта на новата и най-новата българска история, историята и теорията на международните отношения и проблемите на висшето образование в България. Автор е на над 100 научни статии и студии и 5 монографии.
Създаването на световната антихитлеристка коалиция от 26 държави в началото на 1942 г., сред които водещи са Великобритания, САЩ и Съветският съюз, обективно предопределя бъдещата им победа над германския нацизъм в паметната за човечеството 1945 г.
Агресивните военни действия на Германия и Италия в Европа и Африка и на Япония в Източна Азия и Тихия океан, наглите им претенции за континентално, а сетне и за световно господство, целят установяване на нов световен ред и утвърждаване на десни авторитарно-тоталитарни режими. Тези действия принуждават държавите — действителни и потенциални жертви на агресията — да обединят своите ресурси, да започнат обща и съгласувана военнополитическа стратегия срещу вероломно-авантюристичната политика на правителствата в Берлин, Рим и Токио и техните съюзнически държави-сателити, да осъществят гигантски бойни операции против въоръжените сили на Германия, Италия и Япония.
Фактическото оформяне на антихитлеристката коалиция става постепенно в началния стадий на Втората световна война като реален процес, който се обуславя от необходимостта да се оказва координирана въоръжена съпротива на агресорите. От пролетта на 1938 г. до лятото на 1941 г. нацистка Германия с участието на въоръжени сили на своите съюзнически и сателитни държави завладява 11 страни с територия около 2 млн. кв. км, на която живеят почти 190 милиона души (1). Националните икономики на окупираните страни са подчинени на германските военностратегически интереси и на нацистката завоевателна политика. В хитлеристките концлагери са затворени 18 милиона души от различни европейски страни, от тях 11 милиона загиват (2).
Започнатата на 22 юни 1941 г. агресивна война на Германия срещу Съветския съюз, въпреки подписания пакт за ненападение между двете държави, продължаващите въздушни и морски бойни операции на Вермахта срещу Великобритания, включването на САЩ и на други държави във войната и опасността от завладяване на други народи в Европа, Африка и Азия ускоряват както дипломатическото сътрудничество между СССР, Великобритания и САЩ, така и юридическото скрепяване на антихитлеристката коалиция. Официални представители на тези три велики сили (Уинстън Чърчил, Франклин Рузвелт и Максим Литвинов) и на още 23 други държави, подписват на 1 януари 1942 г. във Вашингтон обща декларация за целите на войната на съюзените държави. Този изключително важен международноправен документ по-късно е наречен Декларация на обединените нации. Сред 26-те държави, които учредяват антихитлеристката коалиция, освен Великобритания, САЩ и СССР са Китай, Индия, Полша, Чехословакия, Югославия и др. В декларацията е изразено общото убеждение, че предстоящата победа над агресорите е необходима за защитата на живота, свободата, правата и независимостта на народите и на всеки човек. Главното условие за присъединяване към световната коалиция е оказване помощ или съдействие в ожесточената, но справедлива и освободителна война на обединените национални държави и на окупираните народи за победа над хитлеризма. Създаването на коалицията значително разширява политическата и социалната основа на световната битка срещу нацизма и съдейства за консолидиране на всички антихитлеристки сили във всяка страна (3).
Българската антиправителствена и антинацистка съпротива предшества образуването на антихитлеристката коалиция. Тя се проявява в различни форми — легални и нелегални, мирни и въоръжени, активни и пасивни, стихийни и организирани, индивидуални и групови (масови), които се променят и прилагат под въздействието на негативни и позитивни, вътрешни и външни, обективни и субективни предпоставки, условия и фактори. Нападението на хитлеристка Германия срещу Съветския съюз (22 юни 1941 г.) слага началото и на въоръжената съпротива в България чрез формиране и дейност на партизански чети, отряди (по-късно на бригади, дивизия) и бойни групи, подпомагани от нелегални групи във войската и цивилни български граждани от различни социални общности и политически партии. В тази форма на съпротива най-активно, решително и самопожертвователно участват организираните членове на БРП, РМС и БОНСС. В нея имат реално присъствие, макар незначително и епизодично, представители на БЗНС „Ал. Стамболийски“, леви социалдемократи и техни безпартийни съмишленици. Социалната структура на българската съпротива е много разнородна. В по-широк обществен контекст тя обхваща и буржоазно-либералните опозиционни среди (4).
До възникването на антихитлеристката междудържавна коалиция българската съпротива се осъществява при изключително сложна и трудна вътрешнополитическа и международна ситуация. Поредният триумф на германските въоръжени сили по фронтовете на Западна, Централна, Югоизточна и Източна Европа, съюзническите отношения между нацистка Германия и Царство България позволяват националното обединение на България да стане реален факт като резултат от военновременната политическа конюнктура. Една част от българите и особено онези от тях, които членуват в българските прохитлеристки и профашистки организационни структури или в националистически организации с родолюбив оттенък, възприемат нацистка Германия и нейните войски в нашата страна като защитник и гарант на националните интереси на обединена и велика България (5). Настанената в Царство България германска армия със своята модерна бойна техника е могъща външна опора на българските правителства, на българския репресивен държавен апарат — полиция, жандармерия, войскови части, ловни чети и др. Поради тези обективни причини съпротивителното движение в България от юни 1941 г. до юли 1942 г. не придобива широк размах. През този начален период то има сравнително ограничена политическа, социална и етническа основа.
Учредяването на антихитлеристката коалиция в началото на 1942 г. оказва стимулиращо въздействие върху по-нататъшното развитие на българската съпротива. Тази нарастваща съпротива след първото поражение на хитлеристките войски близо до Москва се ползва с последователната морална подкрепа не само на Москва, но и на Лондон и Вашингтон. Информационно-пропагандната война на Съветския съюз, Великобритания и САЩ срещу прогерманската политика на българските правителства (6) отслабва тяхната национално-психическа мощ. Тази подкрепа постепенно извежда буржоазнодемократичните опозиционни кръгове в българското общество от първоначалното им стъписване пред победния устрем на Вермахта, от изчаквателната им пасивност и колебливо и резервирано отношение към Българската работническа партия (БРП) като главен политически субект на лявата антихитлеристка съпротива.
Наличието на антихитлеристка коалиция е най-важната и необходима външнополитическа предпоставка за създаване на вътрешнокоалиционната политическа и социална формация в България с патриотичното название Отечествен фронт (7) като умерена лявоцентристка демократична алтернатива на губещата обществена и конституционна легитимност прогерманска авторитарна българска политика. Възникването и дейността на Отечествения фронт обаче не би следвало да се представя единствено „като специфична вътрешнополитическа проекция на антихитлеристката коалиция на национално ниво“ (8), а и като резултат на дълбоко осъзнатата необходимост от нов демократичен обществен проект на следвоенното развитие на България на основата на междупартийния исторически компромис. Ръководните дейци на действително демократичните и влиятелни дребнобуржоазни партии (БЗНС „Ал. Стамболийски“, БРСДП), буржоазният елитарен кръг „Звено“, независими интелектуалци възприемат идеята на задграничните ръководители на БРП Георги Димитров и Васил Коларов за образуване на нова политическа национално-патриотична коалиция, чиято цел е радикална промяна на външната и вътрешната политика на България чрез ориентирането й към съюзените държави СССР, Великобритания и САЩ и цялостно демократично обновление на политическия, икономическия, социалния и духовно-културния живот в страната. Българската съпротива навлиза в качествено нов етап на развитие, в който се проявява с нов тип коалиционна идеология, имаща по-дълбок вътрешен социален резонанс и по-широк международен отзвук. Създадените комитети на Отечествения фронт, включително и Национален комитет на ОФ през август 1943 г., оказват материална помощ и морална подкрепа на участниците във въоръжената съпротива. В навечерието на 9 септември 1944 г., според официални данни, в България нелегално са създадени 670 комитета на Отечествения фронт, в които членуват 3637 души (9).
Воюващите срещу нацистка Германия съюзени държави — САЩ, СССР и Великобритания, отдават най-голямо значение на въоръжената съпротива в окупираните от германски и италиански войски страни и в държавите-сателити на Третия райх. Именно поради това НК на ОФ насърчава разрастването на въоръжената съпротива в България през 1943-1944 г. В организационната структура на въоръжената съпротива — Народоосвободителната въстаническа армия (НОВА) с Главен щаб и щабове на 12 въстанически оперативни зони (ВОЗ) в началото на септември 1944 г. са включени една дивизия (подготовката за създаването й започва в края на август 1944 г.) с три бригади, 10 самостоятелни бригади, 43 отряда, шест батальона и няколко чети (10)
с общо 7048 партизани, голям брой бойни групи с 1955 членове и 12 721 ятаци, помагачи и укриватели на партизаните (11).
Тези данни за числения състав на съпротивителното движение в България за периода 24 юни 1941 — 9 септември 1944 г. се публикуват за първи път (по сведение на НК на ОФ от март 1945 г., запазено като архивен документ, подписано от Цола Драгойчева — секретар на комитета).
В българската пропаганда до 10 ноември 1989 г. с героично-възторжен патос е наложен политическият мит за наличието на 25 000-30 000 партизани в България и други 220 000 участници в нелегалната въоръжена съпротива (12). Този мит триумфално шества и в масовото съзнание, за беда и в българската историческа наука, среща се и в най-нови публикации с невярното твърдение и внушение за наличието на над 30-хилядна партизанска армия до 9 септември 1944 г.(13).
В постсоциалистическата ни историография се отива в друга неоконюнктурна крайност със създаване на иронично-карикатурен и/или зловещо-негативен митологичен образ на партизанското движение в България. Някои автори го представят като малочислено, не разкриват неговия антихитлеристки характер, съгласуваните му цели с военнополитическата стратегия на световната антихитлеристка коалиция и общоевропейската съпротива срещу нацизма и фашизма. Дейността на българските партизани се свежда до „разгром на редица мандри и с набези в незащитени села, където са наказани кметове и сътрудници на властта“. Утвърждава се тезата за „мандраджийския“ и терористичния характер на партизанското движение в България (14).
Според проф. д.и.н. Пламен Цветков, един от типичните преднамерено-тенденциозни представители на тази историография, до края на 1943 г. българските комунисти „са безсилни да съберат повече от 600-700 лошо въоръжени „партизани“ (15). Той прави своята невярна констатация, „позовавайки“ се на публикувана юбилейна статия на Иван Иванов в сп. „Векове“ през 1974 г. (16). Такива данни за въоръжената борба на българския народ от юни 1941 до края на 1942 г. в статията, обаче няма. Те са измислени от П. Цветков и пуснати като псевдонаучна информация. Освен това посочените от него страници (54-68) в сп. „Векове“ не са от статията на Иван Иванов. Използваните от И. Иванов данни, намерени в архивни документи и други източници за броя на партизаните в Царство България, се отнасят само за 1941 и 1942 г. Този автор обяснява убедително с неопровержими документални свидетелства действителните причини за неголемия брой партизани в България през тези две години: интернирането на 1625 ръководни дейци и членове на Българската работническа партия и на други опозиционни партии в концлагери, задържането от полицията на 3633 български граждани, преминаването в нелегалност на 375 души поради преследване от репресивните органи на режима, осъждането на 2050 души от българския съд, засилването на правителствения терор спрямо противниците на официалната власт. И. Иванов изтъква, че трудните вътрешни и международни условия, при които се развива въоръжената съпротива в България през 1941 и 1942 г.,
не спират нейното разрастване и тя придобива в следващите две години по-всеобхватен и внушителен характер (17).
За разлика от общоприетата в българската и чуждестранната историческа наука теза за засилване на въоръжената съпротива в България през 1943-1944 г. П. Цветков прави неподкрепено с документални извори внушение, че през лятото на 1943 г. повече от малобройните български партизански чети са въоръжени от югославски и гръцки партизани и затова те действат главно по западната ни граница и Беломорското крайбрежие. Дейността на малочислените партизански чети, по думите П. Цветков, се „изчерпва с грабеж на храни“ и с „изолирани нападения на малки и бедни села, чиито кметове и бирници често са екзекутирани по-най зверски начин“ (18). Тези едностранчиви и произволни констатации на Цветков се основават на твърде субективистичните оценки в мемоарното съчинение на Стефан Груев (19).
Притиснат от огромен масив българска и чуждестранна архивна документация и от респектиращото количество други информационни материали за разрастването на българската въоръжена и легална опозиционна съпротива, П. Цветков е принуден да признае за формираната от водачите на БРП освободителна въстаническа армия, преценявайки тази нововъзприета стратегия като самоубийствена за комунистическата партия. Наличието обаче на „уголемени въоръжени чети“ в България изисква от правителството на Добри Божилов да създаде в началото на 1944 г. специална жандармерия за борба с комунистическия тероризъм. През пролетта на 1944 г. българските комунисти „сякаш смогват да формират нови чети“, но до 9 септември 1944 г. „общият брой на „партизаните“ надали надхвърля 1000—1509 души“ (20). За професионалния историк П. Цветков „липсват“ документални извори или за него може би те са „недостъпни“ и затова тези съзнателно умалени цифрови данни той взема от тенденциозно написана и публикувана статия във в. „Демокрация“ (21). Освен П. Цветков и други автори фалшифицират историята на българската въоръжена съпротива.
Един от тях, Петър Воденичаров, в своя публикация (22) също се позовава на статията на И. Иванов, подвеждайки читателите с неслучайното съкращение на част от заглавието на неговата статия (юни 1941 — края на 1942 г.) и без посочване на съответните страници при нейното използване. Статията на И. Иванов е написана въз основа на архивни документи, две научни статии и няколко спомена и се отнася само за периода юни 1941—1942 г., в който партизанското движение в България се отличава със скромна количествена характеристика. П. Воденичаров прави своите неверни констатации за това движение обаче за целия период на съпротивата (1941—1944 г.), заявявайки, че документите и статистическите данни в статията на И. Иванов „говорят за едно късно и незначително по мащаби и резултати“ партизанско движение и „не дават красноречиви свидетелства за особения героизъм на българското партизанско движение“ (23).
В друга негова статия, публикувана през 2006 г. в съавторство с Милена Ангелова, отново липсва цялостен научен анализ на действителното състояние на антихитлеристката съпротива в България през 1943-1944 г. В тази статия обаче намираме пропагандното внушение, „че повече от половината от партизаните се присъединяват към съпротивата твърде късно — през 1944 г., като водещите мотиви за много от партизаните в тази съпротива са политическото нагаждане и желание за лично облагодетелстване от предстоящата смяна на властта.“ (24)
Антинаучните конюнктурно-парадоксални оценъчни съждения на П. Воденичаров са на космическо разстояние от обективната историческа истина за тази съпротива. Относителната научна истина за българското партизанско движение ни разкриват публикуваните досега стотици научни изследвания и най-вече двутомната история на антифашистката борба в България в периода 1939—1944 г.,
издадените документални сборници и все още необнародвани архивни документи. През 1984 г. е издадена библиография за въоръжената антифашистка борба в България през периода 1941—1944 г., която съдържа 1395 заглавия на монографии, студии, научни и научнопопулярни статии, документални публикации, биографични очерци, спомени и други материали, отпечатани от 9 септември 1944 г. до 1981 г.(25). Важни и любопитни фрагменти от обективната истина за българското партизанско движение прозират и в споменатите от самия Воденичаров 150 мемоарни книги за това движение, издадени в периода 9 септември 1944 — 1985 г. (26).
Някои български автори в негативното си отношение към партизанското движение като нелегална и въоръжена форма на атихитлеристката съпротива в България през периода юни 1941 — 9 септември 1944 г. неизбежно стигат до тоталното му отрицание. Евгения Иванова определя съпротивителното движение в България срещу хитлеристките войски и българските правителства през този период с пренебрежителен лаконизъм като слабо и нищожно. Тази абсолютно безпочвена констатация в нейната солидна монография е подсилена с клеветата за българските партизани, които по думите й не извършват никаква друга дейност освен да нападат мандри и да крадат кашкавал (27). Очевидно Е. Иванова представя българските партизани като напълно изолирани от обществото и преследвани от държавната власт участници в групов криминално-престъпен бандитизъм в Царство България, проявяван при това в най-трудните, несигурни и тревожни за мнозинството от българските граждани години на Втората световна воина.
През последните 20 години в българската антикомунистическа историография и в почти всички средства за масова информация се осъществява постоянна пропагандна дейност за обругаване, оклеветяване, заклеймяване и/или отричане на нелегалната въоръжена съпротива срещу авторитарния прогермански режим в България през периода юни 1941 — септември 1944 г. Премълчава се и буржоазнодемократичната съпротива срещу същия режим. Най-злостни са измислиците, нападките и обидните квалификации по отношение на българските партизани. За българските историци П. Цветков, П. Воденичаров,
М. Ангелова, Е. Иванова и други автори те са крадци, рушители на държавата, смутители на обществения ред и убийци. В запазената архивна документация има автентична информация за идейните принципи, политическите цели и действия, нравствените подбуди, социалното поведение, моралния образ и култура на българските партизани. Добросъвестното тълкуване на такава информация напълно опровергава тежките обвинения на споменатите историци към тези смели, последователни, самопожертвователни и безкористни борци срещу авторитарната прогерманска българска власт и хитлеристките войски като нейна най-силна външна опора. Партизаните и участниците в бойните групи са най-активните изразители на нарастващото недоволство на социалните низини и на средните слоеве в българското общество от политиката на управляващите прогермански кръгове през периода март 1941 — 9 септември 1944 г.
Българските партизани приемат съзнателно всички лишения, несгоди, неудобства, трудности и рискове на своя материален бит в планината. Партизанският начин на живот при необичайната и в повечето случаи изключително тежка природна среда е стриктно контролиран и управляван процес, при който проявите на стихийност, индивидуален произвол и самоуправство са сведени до минимум и са рядко изключение. Най-важната и необходима предпоставка за относително нормалното протичане на живота на партизаните е осигуряване на прехраната, на облекло, обувки, лекарства, санитарни материали, парични средства, оръжие и боеприпаси, т.е. да им се оказва материална помощ и морална подкрепа (28).
В началото на въоръжената нелегална съпротива малочислените партизански чети и отряди се снабдяват с хранителни продукти от организационните структури на БРП и РМС със съдействието на ятаци и помагачи. По-късно, при масовизиране на партизанското движение през 1943—1944 г. снабдяването на партизанските подразделения в състава на НОВА не е по силите на ятаците. Много от тях са бедни и средни селяни, те самите гладуват, други са разкрити от полицията и органите на държавна сигурност, арестувани, измъчвани, осъдени, вкарани в затвор или разстреляни без съд и присъда. Тези обстоятелства принуждават политическото и военното ръководство на НОВА да използва и нови форми на снабдителна дейност. Създадени са собствени интендантски партизански чети, които се грижат за запасяването и съхраняването на всичко необходимо за жизнената и бойната дейност на партизаните в специални скривалища. Все по-често прилагана форма на снабдяване на партизаните с храна, вещево имущество, оръжие и боеприпаси става и чрез овладяване на селища, държавни складове, кооперативни и частни магазини, горски стопанства, мандри.
В директивно-разпоредителен документ на ЦК на БРП партизанските отряди се определят като органи на Отечествения фронт в България, чиято дейност трябва да се осъществява в населените места. Оставането им в Балкана и гористите местности следва да се използва по необходимост за военно обучение и идейно-политическа подготовка. При нападение на държавни и германски складове партизаните са длъжни да осигуряват храна освен за себе си и за населението. При временно завземане на села те конфискуват хранителни продукти и продоволствени стоки, притежавани от селски спекуланти и богаташи. Стриктно се спазва изискването на партизанските командири да не се ощетяват бедните и малоимотните производители (29).
За периода от март до август 1943 г. частите на НОВА извършват 15 акции срещу мандри, при които са иззети за нуждите на партизаните, раздадени на населението или пък унищожени предназначени за хитлеристките войски около 74 т млечни продукти (предимно кашкавал). За времето от септември до декември 1943 г. са осъществени 125 акции за овладяване на селища, 36 от които са съчетани със снабдяване с храни. Подобен замисъл и реализация имат 99 акции от общо 297, проведени през април-август 1944 г. (30).
Този начин на снабдяване на партизаните и на селските жители е официално нелегитимен от гледище на авторитарната държавна власт, но той е наложен от обективни обстоятелства, предизвикани от конюнктурно-недалновидната прохитлеристка авантюристична политика на българските правителства. Политика, продължила почти до премахването на режима на 9 септември 1944 г. Българската нелегална съпротива срещу хитлеристките войски и прогерманския авторитарен режим през периода 1941—1944 г. в Царство България е политическа реалност и социално явление, които не бива да бъдат изключвани от историята на българското общество през този период. Научните изследвания за българското съпротивително движение продължават.
Според Жоро Цветков общата численост на българските партизани е около 9700 души, но с преждевременното отпадане от съпротивата на загинали, пленени, заболели, дезертирали техният фактически брой е по-малък (31). Донко Дочев уточнява поименно личния състав и общия брой на всички партизани, който според него възлиза на 9660 души (32). В новата книга на Марин Калонкин, където са използвани архивни документи без конкретно позоваване на съответните източници, българските партизани в Царство България (без тези в новоприсъединените земи) са 8814 души (33).
Западни историци дават сравнително точни данни за броя на българските партизани
Американският историк Нисън Оурън в своя научна монография отбелязва, че през лятото на 1944 г. в България има около 8000 партизани (34). Джон Бел, друг американски историк, определя числения състав на българските партизани на 10 000
души (35). Още един представител на историографията на САЩ признава засилването на българското партизанско движение през юли—август 1944 г., в което според него участват 12 000 души (36). В научно изследване на английската авторка Елизабет Баркър също се признава участието на 12 000 български партизани в нелегалната антихитлеристка съпротива. По преценка на Ричард Крамптън, друг авторитетен британски учен историк, броят на партизаните в България възлиза на 18 000 души, включвайки в този брой и участниците в бойните групи (37). Западногерманският историк Ханс Хопе в свой научен труд отбелязва, че през август 1944 г в българското партизанско движение участват 10 000 души (38).
Посочените от Д. Бел, М. Милър, Е. Баркър и Р. Крамптън данни също са преувеличени. Те са взети от англо-американските военни и разузнавателни органи през пролетта и лятото на 1944 г., когато не е имало възможност да се узнае точният брой на българските партизани. Според оценки на американските разузнавателни служби от февруари 1944 г.
съпротивителното движение в България обхваща около 20 000 нелегални, които въпреки опитите на правителството да ги унищожи чрез жандармерията или „амнистия“ активизират още повече своите действия. Освен това споменатите разузнавателни служби са заинтересовани в съответствие с политиката на правителствата на САЩ и Великобритания да представят партизанското движение на Балканите и в България пред световната и българската общественост с по-големи количествени измерения. Визираните западни автори, без да бъдат подозирани в симпатии или антипатии към комунизма, дават далеч по-обективни оценки за българското партизанско съпротивително движение в сравнение с конюнктурно-манипулативните оценки на мнозина български историци в българската социалистическа и постсоциалистическа историопис. Доказателство за засилване на съпротивата на българските партизани срещу авторитарния режим и хитлеристките войски в страната са събраните сведения за тях от Щаба на българската армия през пролетта на 1944 г. Според официален правителствен източник по това време действат 4800 партизани в 65 отряда и чети (39). Тези данни едва ли са съвсем точни, но са неопровержимо доказателство за разрастване на партизанското движение. В документи на Абвера се изтъква тревожното опасение, че „в обозримо бъдеще дори големи войскови части“ няма да са в състояние да ликвидират тази съпротива (40).
Това опасение наистина се потвърждава. Още в края на октомври 1943 г. българската войска става редовен и основен фактор в политиката на правителството за ликвидиране на нелегалното партизанско движение. Почти всички полицейски сили минават на оперативно подчинение на военното командване. Войскови части започват бойни действия срещу партизаните, бойните групи и други нелегални структури. В началото на 1944 г. е създадена Държавна жандармерия — специална военна сила за изпълнение на полицейски функции. За унищожаването на партизаните са формирани контрачети, ловни дружини, военно-полицейски роти, сборни отряди, разузнавателни групи, селски въоръжени групи — т.нар. Обществена сила, и други репресивни органи. Българската армия, подпомагана в някои случаи и от германски военни части, започва ожесточени сражения с партизаните с всички свои поделения, оперативни щабове и огнева мощ (41).
От пролетта на 1943 г. до края на август 1944 г. частите на НОВА водят 519 самостоятелни сражения и престрелки с репресивно-силовите органи на държавата, при което само в 84 ожесточени боеве са разгромени части и единици на партизанската армия, а в други 80 сражения понасят поражение правителствени въоръжени части.
Тези факти показват, че въпреки численото, материалното и военно-техническото превъзходство на репресивно-силовите структури на авторитарния режим в България, той е безсилен да сломи или поне да задържи подема в дейността на НОВА. Този подем през лятото на 1944 г. достига своята кулминация чрез формите и степените на партизанската война. В посочения период частите на НОВАпровеждат 2934 бойни действия и въоръжени акции. От тях само 137 са самостоятелни акции на бойните групи. Това показва, че партизанското движение е преобладаваща форма, а партизанските формации са основната въоръжена сила в осъществяване на българската конспиративна съпротива. От всички въоръжени действия на партизанските части 2053 са проведени сред населението в съответствие с директивата на ЦК на БРП от февруари 1943 г. партизанските отряди да се проявяват като органи на Отечествения фронт предимно в населените места на България. От 1 до 8 септември 1944 г.
са предприети общо 425 акции. Следователно от март 1943 г. до 8 септември 1944 г. частите на НОВА извършват общо 3359 въоръжени действия и акции (42).
Една от основните бойни задачи на съпротивителното движение в България са въоръжените действия срещу използването на българския стопански потенциал за военните нужди на Третия райх. Предприемат се нападения срещу обекти на железопътния транспорт — мостове, тунели, гари, взривяване на релси, повреждане на локомотиви, вагони, цистерни с горива, взривяване на влакови композиции с германски военнослужещи, храни и муниции, унищожаване на германски войскови части, щабове, вербовъчни бюра, гестаповци, на германска военна техника — танкове, самолети, камиони, автомобили, на военни летища и складове за боеприпаси, радиостанции, батареи, картечни гнезда, продоволствени и муниционни складове. При завземане на складове с продоволствие и вещево имущество, когато е възможно, партизаните раздават хранителни продукти на населението и осигуряват хранителни запаси за себе си и за други нелегални бойни единици. При успешни нападения на германски военни подразделения или военни складове се отнема оръжие и боеприпаси за въоръжаване на партизанските отряди, бойни групи, ятаци, помагачи и укриватели.
Друг начин на съпротива срещу хитлеристките войски е осъществяване на акции срещу производствени обекти, в които се изпълняват поръчки на германското командване, опожаряване и унищожаване на готова продукция, предназначена за Вермахта и Гестапо, повреждане на съобщителни комуникации с цел нарушаване на нормалното функциониране на всички военноикономически дейности във вреда на германските войски. Макар и с променлив успех чрез предприетите диверсионни акции и саботажи се осъществява едно от най-важните предназначения на единния съпротивителен процес — да се пречи в максимална степен на германското военноикономическо и военностратегическо присъствие в България (43).
Нарастващата антихитлеристка и антиправителствена нелегална отечественофронтовска и легално-умерена буржоазнодемократична съпротива в Царство България намира отражение и в политиката на съюзените държави –
Великобритания, САЩ и СССР оказват помощ на българското съпротивително движение
Правителствата на Англия и САЩ предоставят по-голяма политическа, дипломатическа и военноматериална помощ на буржоазнодемократичната антихитлеристка съпротива в окупираните западни страни. Те, както и съветското правителство обаче, не са безразлични към съдбата и на балканските народи, възприемайки антигерманската съпротива в балканските страни, включително в България, като съставна част на общоевропейската и световната битка срещу нацизма и фашизма.
Чрез своите секретни служби (Управление за специални операции — УСО) правителството на Великобритания установява оперативни връзки с българската партизанска съпротива. Английските военни и разузнавателни органи изпращат няколко специални мисии към ГЩ на НОВА — мисиите на полковник Мостин Дейвис и на майор Франк Томпсън. Последната е в състава на Втора софийска партизанска бригада, която на 23 май 1944 г. в района на с. Батулия е обкръжена и разбита. В сражение с българските военно-полицейски сили загиват Ник Мървин (Монро), сержант Уокър и Франк Томпсън. През януари и май 1944 г. със съюзнически самолети са доставени оръжие, боеприпаси и материална помощ за българските партизани в Северозападна и Югоизточна България (44). В края на август и началото на септември 1944 г. със съветски самолети са спуснати няколкостотин товарни парашута с оръжие и боеприпаси за български и югославски партизани, с което е въоръжена сформираната на 6 септември 1944 г.
Първа народоосвободителна партизанска дивизия към НОВА (45).
Военнотехническата и морално-политическата подкрепа на трите най-силни държави от антихитлеристката коалиция — Великобритания, САЩ и СССР, е съпроводена с въздушни наказателни операции на англо-американската авиация срещу Царство България и със започналия от началото на 1944 г. респектиращ съветски дипломатически натиск върху българските правителства. През 1943 и 1944 г. английски и американски летящи крепости бомбардират София и други български градове. Дадени са невинни човешки жертви и са нанесени значителни материални щети. Въздушните удари върху български градове са жестоко и трагично възмездие за много български граждани поради обявената от българското правителство през декември 1941 г.
„символична“ война на САЩ и Великобритания с несимволични последици за България
По време на бомбардировките са убити 1828 и ранени 2372 души и са разрушени 13 417 сгради (46). Въздушните удари срещу България са спрени поради отправената молба от българската мисия в Анкара за преговори с официални представители на съюзниците от антихитлеристката коалиция за излизане на България от войната (47).
Още едно важно обстоятелство допринася за спиране бомбардировките над България. Георги Димитров, Васил Коларов, Кръстю Добрев, Захари Захариев и други български емигранти в СССР също посрещат с тревога и загриженост съобщенията за масираните бомбардировки на англо-американската стратегическа авиация над София и други български градове. По настойчивото искане на Васил Коларов и други ръководители на българските политемигранти в Москва Георги Димитров се среща със Сталин и го моли да поиска от Рузвелт и Чърчил прекратяване на бомбардировките над София и други български градове със следните аргументи: виновниците за въвличането на България във войната срещу Англия и САЩ — правителството, регентите, депутатите, висшите държавни военни и полицейски служители са евакуирани извън столицата; персоналът на германската легация, служителите на Гестапо и германското военно командване също са извън София. Следователно главните виновници няма да пострадат от ожесточените въздушни удари. В София остават невинни български граждани и нелегалните ръководства на въоръжената антихитлеристка съпротива — Главният щаб на НОВА, НК на ОФ, ЦК на БРП, ръководни дейци на буржоазната антиправителствена опозиция в България, които симпатизират на Великобритания и САЩ. Не без основание е и внушението на Георги Димитров, че нелегалните въоръжени сили на българската съпротива са реални съюзници на съюзническите армии на държавите от антихитлеристката коалиция. Сталин, Рузвелт и Чърчил са склонни да удовлетворят молбата на Димитров, имайки предвид и неговите заслуги като един от най-авторитетните ръководители на комунистическата и лявоцентристката антихитлеристка съпротива в Европа. След разговор на съветския лидер Сталин с президента на САЩ Рузвелт бомбардировките над България спират (48).
На т.нар. американски въздушен тероризъм спрямо България не бива да се дава еднозначна оценка. Той е закъснял отговор на едно авантюристично предизвикателство на българското правителство с министър-председател Богдан Филов към Великобритания и САЩ — две велики демократични национални държави. Последица е от явната прохитлеристка и пагубна антианглоамериканска политика на българското правителство през 1941 г. и на останалите кабинети на Царство България почти до началото на септември 1944 г. Англо-американските бомбардировки върху територията на Царство България и съветският дипломатически натиск срещу българското правителство през 1944 г. са мощен външен стимул за разгръщане на вътрешната нелегална лявоцентристка и легална буржоазнодемократична съпротива, срещу авторитарния режим и хитлеристите в страната.
Въоръжената антихитлеристка съпротива в Царство България чрез действията на партизаните и участниците в бойните групи има
постоянната подкрепа на ятаци, помагачи и укриватели
Според архивен документ от март 1945 г., в яташко-помагаческата дейност са включени 12 721 души. Броят им (както и този на партизаните) е променлива величина. През 1943—1944 г. броят на участниците в помощното движение нараства. Най-важната обективна предпоставка за включването на повече български граждани в това движение е влошеното материално положение на социалните низини в България — работници, селяни, служещи, занаятчии, хора със свободни професии, студенти и други, които са недоволни от прогерманската политика на българските правителства. Жестоките наказателни мерки на държавно-репресивните органи спрямо действителни и потенциални ятаци, помагачи и други, стагнират и ограничават мащабите на нелегалната помощна дейност.
Според проучвания, правени в продължение на 15 години от Иван Каркелев, в нелегалното съпротивително движение са участвали 26 000 ятаци, 48 000 помагачи и 46 000 укриватели. В неговите публикации е приложен диференциран числен подход към трите групи участници в нелегалната помощна дейност, като са отхвърлени данните за 200 000
ятаци и помагачи. Има данни за пола, възрастта, социалното положение, образованието и партийната принадлежност на ятаците и помагачите. Действителният дял на жените при подпомагане на партизаните достига до 22%. Съпротивата приобщава широк възрастов състав от населението и по-висок процент на хора на средна възраст и с реално участие на младото поколение в границите на 30 до 35%. В нея се включват грамотни и образовани хора с високо обществено съзнание и чувство за социална справедливост, с ясно изразено отношение към задълбочаващите се материални и обществено-политически проблеми в Царство България. Много от ятаците са членове или симпатизанти на БРП и РМС, на БЗНС и ЗМС, на Отечествения фронт, безпартийни патриоти. Селските стопани съставляват 49—53% от ятаците и помагачите. Всички, които съзнателно подкрепят нелегалните съпротивителни сили и в най-голяма степен подпомагат около 8000 партизани, независимо от формите, начините, средствата и размера на тяхната помощ и оказваното съдействие, според Иван Каркелев са приблизително 120 000 души (49).
Въпросът за общия брой на ятаците, помагачите и укривателите, по думите на този автор е труден за изясняване поради непълноти в архивните документи, неточности в историографската информация и субективизъм в мемоарните съчинения. Възможно е някои от участниците в помощната дейност да са представени или да се самопредставят като ятаци, помагачи и укриватели от съображения за морално-политически престиж в обществото, а други по-късно да получат това звание за незначително или фиктивно участие в съпротивата поради прагматично-користни мотиви за материална изгода и привилегии при авторитарната власт на Тодор Живков. Поради тези причини може да се предположи, че броят им е по-малко от 120 000 души.
Не предизвиква съмнение обаче безспорният факт на широката социална и професионална основа на партизанското движение в България. В помощната нелегална дейност за изхранване и снабдяване на българските партизани участват в различна степен и по специфичен начин селски стопани, градски работници, занаятчии, мелничари, магазинери, счетоводители, касиери, държавни и общински служители, кметове и кметски наместници, секретар-бирници, пощенски служители, полски и горски пазачи, лесничеи, лекари, зъболекари, медицински сестри, аптекари, фелдшери, адвокати, артисти, учители, студенти, ученици, войници, подофицери и офицери, а в някои случаи свещеници и полицаи. В съпротивителното движение се включват като партизани, но повече като помагачи, укриватели, куриери, разузнавачи, водачи в планински местности и снабдители българи мохамедани, български евреи, турци, арменци, каракачани и цигани. Успешните настъпателни и отбранителни действия на партизанския фронт срещу превъзхождащите ги въоръжени сили на българската държава и частите на Вермахта в България са невъзможни без постоянната материално-продоволствена, вещево-снабдителна, военно-техническа, здравно-медицинска, морално-политическа и друга помощ на многобройния по своята социална, политическа, етническа и професионална пъстрота партизански тил във всички региони на страната.
Българската съпротива срещу авторитарния диктаторски режим и хитлеризма има и международни прояви и измерения
Много българи с леви или демократични убеждения участват в европейското съпротивително движение. Те се сражават със зловещите структури на Гестапо и с войскови части на Вермахта като партизани и членове на бойни групи. Българи се включват в австрийската, албанската, белгийската, германската, гръцката, италианската, полската, румънската, съветската, унгарската, френската и чехословашката съпротива. Някои от тях се изявяват и като способни командири на партизански отряди и нелегални бойни групи. Броят на тези български участници в европейската съпротива възлиза на 1600 души. В българската историография е отделено много място на солидарността с европейското съпротивително движение. Недостатъчно е изследвано отношението на буржоазнодемократичните среди в България към авторитарния режим в страната, към международните събития, към европейската антихитлеристка и антифашистка съпротива.
Политическата тактика на традиционната българска буржоазна опозиция през 1941—1942 г. е тактика на търпеливо изчакване на световните и вътрешните събития. В годините на Втората световна война водачите на буржоазната опозиция в България съзнават и признават, че насоките на бъдещото развитие на страната ще се определят от съотношението на силите в рамките на световната антихитлеристка коалиция. Нормалното функциониране на българската политическа система според тях е възможно чрез възстановяване на Търновската конституция и на буржоазнодемократичното управление. Лидерите на буржоазната опозиция в българското общество също залагат на външния фактор и се уповават на англоамериканските войски първи да стигнат на Балканите и да навлязат в България.
Премахването на фашисткия режим в Италия, настъплението на съюзническите войски срещу германската армия на италианска територия, победоносните боеве на Съветската армия на Източния фронт, тревогата от засилващата се гражданска война в България, опасността от германска окупация на страната несъмнено внасят промяна в политическото поведение на буржоазната опозиция. Нейните депутати в парламента отправят остра публична критика срещу правителствената политика. Петко Стайнов настоява за промяна на външната политика на България, обявява се против ограбването на българското стопанство от нацистка Германия, предлага да се ограничи българският износ за Германия, докато тя не изплати своите финансови задължения към българската държава. Проф. Петко Стайнов като убеден демократ и политик реалист предупреждава българското правителство, че след капитулацията на Италия Тристранният пакт вече не съществува и то трябва да се замисли за действителните национални интереси на Отечеството. Той се обявява против антиконституционните закони и разпоредби на правителството срещу нелегалните български граждани и техните близки, против интернирането и изпращането на политическите противници на авторитарния режим в концлагери — практика, заимствана от нацистка Германия, осъжда вредното използване на войската за изпълнение на полицейски функции. Никола Мушанов като лидер на Демократическата партия търси възможности за установяване и поддържане на връзки с американски дипломати в Турция (50).
Буржоазно-опозиционните среди в България имат положително отношение към съпротивата на европейските народи срещу нацизма и фашизма. Ликвидирането на политическата и икономическата система на буржоазната демокрация в окупираните европейски страни, поради налагането в тях на тоталитарния „нов ред“, се посреща с неодобрение от многобройните привърженици на тази система в България. Буржоазната опозиция в Царство България чрез легалното издаване и разпространяване на своя печат съумява с умерен тон и индиректни внушения да се обяви в защита на националната независимост на европейските народи и да предизвика у българските буржоазно-либерални кръгове чувство на солидарност със справедливата борба на тези народи против германските завоеватели. Наличието на финансови средства за издаване на легални вестници й позволява дори в условията на хитлеристкото военно присъствие в страната след
1 март 1941 г. да постигне по-широк обхват на антигерманските настроения в България в подкрепа на националната съпротива на европейските народи и на държавите от антихитлеристката коалиция.
Престижният буржоазен вестник „Мир“ отразява военните събития в Белгия, Франция, Полша, Чехословакия не чрез тяхното строго официално, безпристрастно и пунктуално хроникиране, а от позициите на буржоазната хуманитаристика и цивилизованост (51). Журналистическата легална мисъл в Шумен също откликва на трагичната участ на Белгия и на други европейски държави, които стават жертва на хитлеристката агресия. Във в. „Шуменска поща“ са приведени конкретни цифрови данни за масовия характер на белгийската национална съпротива, за военния разгром на Белгия и за германската окупация на тази страна (52).
В годините на Втората световна война буржоазната опозиция в България използва предоставените й легални възможности за косвена защита на правото на окупираните европейски народи на самостоятелен държавен и национален живот в съответствие с принципите на буржоазния демократизъм, либерализъм и хуманизъм. Лявата политическа концентрация в българското общество в максимална степен е заставена да прилага конспиративните форми на морално-политическа подкрепа на европейското съпротивително движение. Българската демократична и прогресивна общественост, въпреки нейната политическа, социална, идейна и професионална разнородност, подпомага героичната съпротива на европейските и балканските народи против хитлеристкия окупационен режим за национално освобождение и възраждане, за демократично обновление и мирен просперитет.
Европейската антихитлеристка съпротива, съставна част на която е и българската съпротива, е непреходен източник на общочовешки цели, стремежи и усилия за свобода, демокрация, национален и социален прогрес. Тя е въплъщение на идеята и практиката на равноправие на народите, за правото им на избор на собствен път на развитие, правото да се разпореждат със своята съдба, със своите човешки и природни ресурси. Тя е морално-политически императив за правилна и последователна ориентация на съвременните европейски процеси към тържеството на хуманистичните идеали на досегашната и бъдещата европейска и световна цивилизация (53).
Антихитлеристката коалиция и българската съпротива срещу прогерманския авторитарен режим и въоръжените сили на Третия райх в България и извън нейните граници през периода на Втората световна война са две исторически реалности, които оставят незаличима следа в българската и европейската национална и социална памет. Тези реалности ще останат и в националната ни историография въпреки досегашните тенденциозни и конюнктурно-манипулативни интерпретации на някои професионални историци и некомпетентни политици; въпреки сложните и противоречиви международни геополитически и вътрешно-политически промени в националното ни битие през втората половина на ХХ век и неговото съдбовно развитие през ХХI век.
Бележки и пояснения (1) Deutschland in zweiten Weltkrieg. Bd. 1. Berlin, 1974, S. 455; Мировые войны ХХ века. Вторая мировая война. Исторический очерк. Кн. 3. М., 2002, с. 386.
(2) Лебедева, Н. С. Безоговорочная капитуляция агрессоров. Из истории Второй мировой войны. М., 1989, с. 3.
(3) Исраэлян, В. А. Антигитлеровская коалиция (Дипломатическое сотрудничество СССР, США и Англии в годы Второй мировой войны). М., 1964, 115-117; Същият. Дипломатия в годы 1941-1945. М., 1985, с. 68; Лебедева, Н. С. Цит. съч., 6-35; Ржешевский, О. А. Война и дипломатия. Документы, комментарии (1941-1942). М., 1997, с. 5; Същият. Сталин и Черчилль. Встречи. Беседы. Дискуссии. Документы, комментарии 1941-1945. М., 2004; Мировые войны ХХ в., 230-236; Марков, Г. Светът през ХХ век. Летониз. С., 2000, 169-170. По-подробно вж. The Foreign Office and the Kremlin: British Documents on Anglo-Soviet Relations 1941-45. Edited with an Introduction by Graham Ross. London etc., 1984; Brandes, D. Grossbritanien und seine osteuropäischen Alliiertern 1939-1943: Die Regierungen Polens, der Tschechoslowakei und Jugoslawiens in Londoner Exil vom Kriegsausbruch zur Konferenz von Teheran. München, 1988; Miner, S. M. Between Churchill and Stalin: The Soviet Union, Great Britain, and the Origins of the Grand Alliance. London, 1988; Союзники в войне 1941-1945. М., 1995; Потрашков, С. В. Антигитлеровская коалиция и Болгария 1941-1944 гг. Харьков, 2005.
(4) Вж. История на антифашистката борба в България 1939-1944 г. Септември 1939 — 9 септември 1944 г. Т. 1-2. С., 1976 и публикуваната в т. 2 библиография, с. 358-390; Сирков, Д., Н. Горненски, Сл. Петрова, Г. Баталски. Народът против фашизма 1939-1945. С., 1983; Петрова, Д. Българският земеделски народен съюз в антифашистката борба. С., 1983; Георгиев, Г. НОВА. Бойната дейност на Народоосвободителната въстаническа армия (1943-1944). С., 1974; Същият. Българските партизани. Историко-етнографски очерк. С., 1984; Против фашизма 1923-1944. Сборник статии. С., 1993; Калонкин, М. НОВА. Съюзник на съюзниците по време на Втората световна война. С., 2001; Дочев, Д. Партизаните. Мит и реалност. Социологическо изследване. Пловдив, 2004.
(5) Гунев, Г., Ив. Илчев. Уинстън Чърчил и Балканите. С., 1989, с. 172; Цветков, Пл., Н. Поппетров. Към типологията на политическото развитие на България през 30-те години. — Исторически преглед, 1990, № 2, 63-78; Поппетров, Н. Идейно-политическите схващания на „Съюза на българските национални легиони“ и „Ратници за напредъка на българщината“ в годините на Втората световна война. — Исторически преглед, 1991, № 6, 53-67.
(6) L’Armée de Resistance en Bulgarie. S., 1946, 24-25; Рачев, Ст. Англия и съпротивителното движение на Балканите (1940-1945 г.). С., 1978, 115-116; Същият. Чърчил, България и Балканите (1939-1945 г.). С., 1998, 158-164; Панайотов, Ф. Двубой в ефира 1941-1944 г. С., 1980; Тошкова, В. Българи в балканската политика на САЩ 1939-1944. С., 1985, 148-149, 152-153, 178; Николова, А. Антифашистката радиопропаганда на български език (1941-1944). — Векове, 1990, № 5, 23-32; Савова, Т. Британската информационна пропагандна дейност в България (1943-1944). — Исторически преглед, 1996, № 3, 41-63; Калинова, Ев. България в плановете и действията на Великобритания 1939-1944 г. — В: Втората световна война и Балканите. Сборник доклади и научни съобщения, изнесени на Международна научна конференция в София, 20-21 юни 2001 г. С., 2002, с. 26, 28; Говори Лондон. Предавания на БиБиСи за България през Втората световна война. Съст. Борислав Дичев. С., 2004; ОДА-Шумен, ф. 449, оп. 1, а.е. 124, л. 96, 124, 154, 190; оп. 2, а.е. 31, л. 16-17; ф. 572, оп. 1, а.е. 9, л. 127; ОДА-Кърджали, ф. 18к, оп. 1, а.е. 145, л. 32, 74-75, 165, 181; Архив на МВР, об. 4741, л. 161-162.
(7) За създаване и дейността на Отечествения фронт през периода 1942 — 9 септември 1944 г. по-подробно вж. Шарланов, Д. Създаване и дейност на Отечествения фронт юли 1942 — септември 1944 г. С., 1966; Копылов, А. А. Отечественный фронт и народнодемократическая революция в Болгарии. Львов, 1985.
(8) Богданова, Р. Българският „избор“ по чужд сценарий. — Във: Втората световна война и Балканите. Сборник доклади и научни съобщения, изнесени на международна научна конференция в София, 20-21 юни 2001. С., 2002, с. 89.
(9) Дочев, Д. Цит. съч., с. 80; ЦДА на НРБ, ф. 28, ап. 1, а.е. 110, л. 24 (Цит. по Копылов, А. А. Посоч. съч., с. 155-156)
(10) The Army of Resistance in Bulgaria. Sofia, 1945, p. 4; ЦДА, ф. 1Б, оп. 22, а.е. 40, л. 11-15; а.е. 42, л. 1-8; а.е. 45, л. 7-20; а.е. 91, л. 2-3; Георгиев, Г. НОВА. Бойната дейност на…, с. 259; Същият. Последните 365 дни на българската буржоазия. С., 1989, 346-347; Рачев, Ст. Чърчил, България и…, 173-174; Калонкин, М. Цит. съч., с. 42, 47-49.
(11) ЦДА, ф. 1Б, оп. 22, а.е. 43, л. 1.
(12) Дочев, Д. Цит. съч., с. 9; Горненски, Н. Въоръжената борба 1941-1944. С., 1971. С. 208; История на антифашистката борба в България 1939-1944. Септември 1939 — февруари 1943. Т. I. С., 1976, с. 53; Георгиев, Г. НОВА. Бойната дейност на.., с. 260 и др.
(13) Писарев, П. Васил Коларов и запазване териториалната цялост на България. — Родопи, 2004, № 3 (7), с. 6; Вълканов, В. Преди и сега. — Ново време, 2009, бр. 5-6, с. 179-180; Дума, бр. 212 (4517), 9 септ. 2006.
(14) Грънчаров, Ст. Епилогът на третата българска държава (1941-1944 г.). — В: История на нова България. Т. III. С., 1999, с. 606, 621, 627; Баева, И. За историята в сегашно време. — История, 1993, кн. 2, с. 18; Същата. Георги Димитров — поглед от началото на 21 век. — В: Георги Димитров — между възхвалата и отрицанието. С., 2003, с. 156. Стандарт, год. ХIV, № 4312, 9 септ. 2006 г.
(15) Цветков, Пл. България и Балканите от древността до наши дни. Варна, 1998, с. 556.
(16) Иванов, Ив. Въоръжената борба на българския народ в цифри (юни 1941 — края на 1942 г.). — Векове, 1974, кн. 4-5, с. 5-15.
(17) Пак там, с. 6, 9, 12-15. Срв. Николов, Р. Създаване и предназначение на българската държавна жандармерия. — Военноисторически сборник, 1993, кн. 6, с. 77; Мутафчиева, В. Женският концлагер „Свети Никола“ — Асеновградско. С., 1964; Кръстев, Ан. Концлагерите в България (1940-1944 г.). — Векове, 1986, кн. 6, с. 21-31; Луканов, Ем. Създаване на военните концлагери в Белене и в Гиген и режимите в тях. — Военноисторически сборник, 1989, кн. 1, с. 215-225; Юруков, Л. Полицейският институт в годините на откритата монархофашистка диктатура (1937-1944 г.). Организация, структури, задачи. — Военноисторически сборник, 1989, кн. 5, с. 78-94; Величков, В. БРП и провалите през февруари— май 1942 г. — Векове, 1990, кн. 1, с. 34-41.
(18) Цветков, Пл. Цит. съч., с. 563.
(19) Груев, Ст. Корона от тръни. Царуването на Борис III (1918-1943). С., 1991, с. 408.
(20) Цветков, Пл. Цит. съч., с. 567, 598.
(21) Казаков, Н. Фашизмът в България — аргументи „За“ и „Против“. — Демокрация, 20 окт. 1990. Направената от мен справка показва, че цитираната от Пламен Цветков статия на Н. Казаков не е публикувана в бр. 206 от 20 октомври 1990 г на в. „Демокрация“.
(22) Воденичаров, П. България през 70-те години — национализъм, модернизация, еманципация? Критически дискурсен анализ на тоталитарните политики на паметта. — Balkanistic Forum. Балканистичен форум. Благоевград, 2004, кн. 1-2-3, с. 104-119.
(23) Воденичаров, П. Цит. съч., с. 106.
(24) Воденичаров, П., М. Ангелова. „Партията — майка“ и нейните „героични синове“. Ролята на антифашистки дискурс в едно клиентелистко балканско общество. — Balkanistic Forum. Балканистичен форум, 2008. кн. 1-2, с. 242-243.
(25) Въоръжената антифашистка борба в България 1941-1944. Библиография. С., 1984. Вж. Предговора в книгата, с. 5, написан от Петър Ат. Петров.
(26) Воденичаров, П. Цит. съч., с. 105.
(27) Иванова, Ев. Балканите: съжителство на вековете. С., [б. г.], с. 302.
(28) Георгиев, Г. Българските партизани. Историко-етнографски очерк. С., 1984, с. 9-11.
(29) Пак там, с. 11-17; Янчев, В. Някои страни от дейността на ятаците и помагачите в началния етап на въоръжената борба (юни 1941 — юли 1942 г.) — Военноисторически сборник, 1989, кн. 3, с. 25-32; АМВР, об. д. 1835, т. 4, л. 13, 20, 21, 48; об. д. 11810, л. 9, 10, 11, 17; л.9,10, 11,17; ЦПА, ф.122, оп. 1, а.е. 34, л. 4. (Цит. по Митев, К. Партизанското движение в Габровско. — Векове, 1974, кн. 4-5, с. 106-109; Гетман, Ал. Спомени и публицистика. С., 1985, с. 119, 120; Коминтернът и България (март 1919 — септември 1944 г.). Том II. Документи. (Архивите говорят. Т. 37). С., 2005, с. 1032, 1033, 1071.
(30) Георгиев, Г. Бойната дейност на…, с. 35, 36, 38, 84, 216, 217; Същият. Българските партизани…, с. 211; История на антифашистката борба в България…, Т. 2, с. 313-316, 318, 319, 330-336, 338.
(31) Цветков, Ж. Тоталитаризмът! Как се случи? С., 1991, с. 9.
(32) Дочев, Д. Цит. съч., с. 9.
(33) Калонкин, М. Цит. съч., с. 42, 47-49.
(34) Oren, N. Bulgarian Communism: The Road to Power, 1934-1944. New York—London, 1971, p. 164; Срв. Пундев, В. България, Америка, Русия. С., 1996, с. 52.
(35) Bell, J. The Bulgarian Communist Party from Blagoev to Zhivkov. Stanford, 1985, p. 63, 87.
(36) Miller, M. L. Bulgaria during the Second World War. Berkeley, 1975, 202-203.
(37) Kramton, R. J. A Short History of Modern Bulgaria, Cambridge University Press. Cambridge, London, New York, New Rochelle, Melbourne, Sydney, 1987, p. 129.
(38) Barker, E. British Policy in South-East Europe in the Second World War. London, 1976, p. 189, 193; Hans, J. H. Bulgarien Hitlers eigenwilliger Verbündeter. Eine Fallstudie zur nationalsozialistischen Südosteuropapolitik. Stuttgart, 1979, S. 250-251; Тошкова, В. Цит. съч., с. 221; България — своеобразният съюзник на Третия райх. С., 1992, с. 201, 212, 218, 222, 236, 279; Калинова, Ев. Победителите и България. С., 2004, с. 94.
(39) АМВР, ф. 17, оп. 1, а.е. 20964, л. 14 (Цит. по: Аблова, Р. Сътрудничеството на съветския и българския народ в борбата против фашизма 1941 — май 1945 г. С., 1973, с. 118).
(40) Kühnrich, H. Der Partisanenkrieg in Europa 1939-1945. Berlin, 1968, S. 272.
(41) Симеонов, Ст. Българската държавна полиция 1941-1944 г. С., 1991, с. 91; Същият. Полицията в България (1879-1944). Политически, правни и управленски аспекти. С., 2003, с. 121-122, 130, 132, 140-143, 156; Генчев, Н. Българо-германски дипломатически отношения (1938-1941 г.). — В: Н. Генчев. Научни трудове. Т. 1 (1961-1972). С., 2003, с. 193; ЦВА, ф. 25, оп. 11, а.е. 190, л. 791 (Цит. по: Антифашистката борба в България. Документи и материали. Т. 2. Февруари 1943 — 9 септември 1944. С., 1984, 437-438; Oren, N. Op. cit., p. 212; Филов. Б. Дневник. С., 1990, с. 728.
(42) Георгиев, Г. НОВА. Бойната дейност на…, с. 174, 260-268; Същият. Последните дни на…, с. 347; ЦДА, ф. 77Б, оп. 1, а.е. 6, л. 24-29 (Цит. по: Коминтернът и България (март 1919 — септември 1944 г.). Т. II…, с. 1032.)
(43) L’Armée de Resistance en Bulgarie, 25-26; Тошкова, В. Цит. съч., с. 221; Николов, Р. Българо-германските военно-икономически отношения 1941-1944 г. С., 1999, с. 78, 108-109, 113-115; ВА, Bestand: Geselschaft für Süd-Ost Europa, Aktenband № 339, Wochenberichte № 201-202; NAUS, T-77, R.613, Fz. 800046, 800306; ЦВА, ф. 25, оп. 1, а.е. 66, л. 229; оп. 2, а.е. 180, л. 413; ЦИА, ф. 194, оп. 1, а.е. 876, л. 54-55; ЦПА, ф. 78, оп. 1, а.е. 1, л. 8 (Цит. по: Николов, Р. Цит. съч., с. 108, 113-114, 150); ЦДА, ф. 77Б, оп. 1, а.е. 6, л. 24-29; а.е. 15, л. 18 (Цит. по: Коминтернът и България…, с. 1033, 1072).
(44) The Army of Resistance in Bulgaria…, 4-5; L’Armée de Resistance en Bulgarie, 51-52; United Kingdom National Archives (UKNA), Records of Special Operations Executive (HS) 7/103 „SOE in Bulgaria“; Johnson, S. Agents Extraordinary. London, 1973, p. 81; Stafford, D. Britain and European Resistance 1940-1945. A Survey of the Special Operations Executive with Documents. University of Toronto Press. Toronto and Buffalo, 1980, pp. 174, 175; Barker, E. Op. cit., 218-220, 266-268; Рачев, Ст. Англия и съпротивителното…, 187-206; Същият. Чърчил, България и.., 194-196, 200; Гунев, Г., Ив. Илчев. Цит. съч., с. 221; Калонкин, М. Цит. съч., 184-185, 194-196; Котева, Ав., Н. Котев. Британското разузнаване в България 1939-1945. С., 2003, с. 137-141; Калинова, Ев. Цит. съч., 28-30; Потрашков, С. В. Цит.съч., с. 178-193, 198-200; Народна войска, № 460, 9 юли 1946; Дума, № 21 (4025), 26 ян. 2005; Нова зора, № 42, 18 ноем. 2008.
(45) Аракелян, М. А. Великий интернациональный подвиг. М., 1964, 63-64; Армия советская. М., 1969, с. 304; Трънски, Сл. Преди въстанието. — В: Септемврийски дни. С., 1970, 237-238; Танев, Ст. Интернационалната мисия на Съветската армия в България. С., 1971, с. 48 и посочената библиография на с. 209-210.
(46) Иванов, Ив. „Символичната война“ — последната война на българската буржоазия. — Исторически преглед, 1973, № 5, 27-31; Гунев, Г., Ив. Илчев. Цит. съч., с. 214; Руменин, Р. Летящи крепости над България. С., 1990, 166-167; Шопов, П. САЩ и България. Политически отношения 1939-1944. С., 1990, с. 179; ОДА-Кърджали, ф. 17, оп. 1, а.е. 81, л. 8-10.
(47) Гунев, Г., Ив. Илчев. Цит. съч., с. 220; Тошкова, В. Цит. съч., 215-225; Калинова, Ев. Цит. съч., с. 31.
(48) Стоянов, Ст. Ние бранехме тебе, София. С., 1986, 151-152; Варадинов, Л. Вулканичен човек. С., 2002, с. 39-40; Савова, Е. Васил Коларов. Живот и дело. Биоблиографско изследване. Посвещава се на 125-годишнината от рождението му. С., 2003, с. 336; Бъчваров, Г. Отечествен фронт. Легендарният. С., 2005, с. 113-115; Хаджийски, Ив. Жертвите от англоамериканската бомбардировка над Дупница на 4 януари 1944 г. — Минало, 2006, кн. 2, с. 46-48; Христов, Ф., Димитров спря бомбардировките над София чрез Сталин. — Ново време, г. LXXX, 2005, април, № 4, 115-118; Борисов, Б. Един портрет на двама българи. — Ново време, 2008, кн. 11, с. 162; Народна армия, № 8782, 15 юли 1977.
(49) Каркелев, Ив. Ятаци и помагачи в народоосвободителната борба (социологически анализ). — Исторически преглед, 1987, № 3, 8-16; Същият. Ятаци и помагачи във въоръжената борба (1941-1944 г.). — Исторически преглед, 1980, № 1, 23-48.
(50) Димитров, Ил. Буржоазната опозиция в България 1939-1944. С., 1969, 62-73, 144-153, 157-160; Иванов, В. Борбата против фашизма в 25-ото Обикновено народно събрание. — В: Против фашизма 1923-1944. Сборник статии. С., 1993, 116-124.
(51) Мир, № 11943, 23 май 1940; № 4945, 27 май 1940; № 11947, 29 май 1940; № 11952, 4 юни 1940; № 11997, 30 юли 1940; № 12452, 14 февруари 1942; № 12471, 16 март 1942; № 12887, 12 август 1943.
(52) Шуменска поща (Шумен), № 320, 17 април 1940; № 326, 11 май 1940; № 327, 15 май 1940; № 330, 25 май 1940; № 331, 29 май 1940.
(53) Движение Сопротивления в Западной Европе 1939-1945. Общие проблемы. М., 1990, 233-235.
