АПРИЛСКИЯТ ПЛЕНУМ – ПРЕДПОСТАВКИ, ПРОБЛЕМИ И ПОСЛЕДСТВИЯ

0
405

Искра Баева е доцент по съвременна световна история в ИФ на СУ “Св. Климент Охридски”. Занимава се с проблемите на Източна Европа след Втората световна война. Автор е на книгите: “Източна Европа след Сталин 1953-1956”; “България и Източна Европа”; в съавторство с Евгения Калинова: “Българските преходи 1939-2002” С., 2002 (и на френски език в издателство Арматан); “Следвоенното десетилетие на българската външна политика 1944-1955” и др. Главен редактор на сп. “Ново време” (1993-2000 г.).
Изминалите 50 години от провеждането на пленума на управляващата БКП, оказал се повратен в историята на следвоенна България, ни кара да обърнем поглед назад и от дистанцията на времето да се опитаме да оценим хората от онова време, техните действия, събитията. Понятието Априлски пленум(1) само допреди десетилетие и половина беше широко известно. С него се обозначаваше началото на дългогодишното управление на Тодор Живков и неговата посока, която дори беше наричана емблематично Априлска линия . Това понятие обаче беше обрасло и с множество тогавашни и по-късни митове, благодарение на които беше добило своята гражданственост. Но митологизацията е характерна за историята изобщо и обикновено се проявява в двата си варианта: когато възхвалява (такова беше отношението към Априлския пленум и най-вече към наложилите се след него нови управници в продължение на повече от 30 години), и когато очерня (по-скоро така бих характеризирала оценките за управляващата партия БКП и за този пленум, наложили се в пропагандата през последните 17 години). Всъщност истинското значение на Априлския пленум, причините за поврата в развитието на БКП и България в международен и национален план, неговата подготовка и непосредствения му ход (фиксиран в издадения вече като отделен том стенографски протокол(2)) са известни на сравнително тесен кръг хора, по-малък е техният брой сред действащите тогава и сега политици, а по-голям – сред съвременните историци.

Нямам намерение да възстановявам атмосферата и пълната картина на събуждащата се от дълбокия зимен сън на сталинизма Източна Европа, защото на днешните българи (а и източноевропейци) тази картина ще изглежда много непривична (достатъчно е да погледнем старите документални и игрални филми, за да видим колко много се е отдалечило онова време от днешния ни ден). Вместо възстановка на събитията(3) днес ще се опитам да дам моите отговори на някои важни въпроси около събитията отпреди 50 години. Ще ги формулирам по следния начин: има ли външна предопределеност на българската история при промените от 1953 – 1956 г.? Можеше ли тогава БКП да не се подчини на десталинизаторския плам на Никита Хрушчов и какви биха били последиците от това? Как събитията в Източна Европа през 1956 г., предизвикани от десталинизацията, влияят върху българския политически процес? Има ли съдбовно значение личността на Тодор Живков за провеждането на Априлския пленум? Решенията на БКП от април 1956 г. и самият Живков имат ли вина за краха на българския държавен социализъм в края на 80-те години?

Мисля, че в днешните си разсъждения не би трябвало да си затваряме очите за международния императив за промени след смъртта на Й. Сталин (5 март 1953 г.). Можем да простим или поне да се отнесем с разбиране към отрицанието на този външен императив, изразено от „твореца на Априлската линия“ Т. Живков, който иска да си припише всички активи и да се дистанцира от всички пасиви на съвременната българска история, но сериозният исторически подход изисква друго отношение. Показателно е сравнението между изминатия от България път в периода от 1948 до 1953 г. и онова, което става след Втората световна война в останалите страни от Източна Европа, попаднали в съветската „сфера на влияние“, а и в Съветския съюз. То показва, че нашият сталинизъм, който обикновено се свързва само с името на Вълко Червенков, но всъщност е много по-широко представен, тъй като за налагането му имат заслуги още Георги Димитров, Васил Коларов и повечето висши партийни дейци от края на 40-те и началото на 50-те години, не е нито сред най-репресивните източноевропейски системи(4), нито сред най-меките и сравнително либералните(5).

Относителната мекота на българския сталинизъм се предопределя от по-голямата лекота, с която се налага съветската система(6), и от собствената популярност на БКП, която единствена от сродните партии в сателитните на Третия райх успява да организира и поддържа в целия период от 1941 до 1944 г. партизанско съпротивително движение(7). Популярността на пренесената от Съветския съюз система на държавен социализъм от съветски тип се дължи и на традиционното русофилство на българския народ. Горната констатация ме води към извода, че в средата на 50-те години в българското общество е имало натрупано недоволство (най-ясно и открито то е изразено от насилствено кооперираните селяни чрез бунтовете в Кулско и другаде(8)), но то не е от такъв порядък като онова в Унгария или Полша. Затова българското недоволство няма никакви шансове да създаде самостоятелен вътрешнополитически натиск за промяна. С други думи, след смъртта на Сталин нито ръководството на БКП, нито обществото са решени на всяка цена да осъществят някакви драстични промени.

Второто уточнение, което съм длъжна да направя, е, че Априлският пленум поставя началото на широката дискусия за бъдещето на социализма, която в България продължава няколко месеца, след което постепенно е задушена. Но тя не започва в резултат на Априлския пленум. Началото на промените е поставено, както и в цяла Източна Европа, след директната и категорична намеса на съветското партийно ръководство, полека-лека овладяно от Хрушчов (през 1953 г. то включва още Л. Берия, Г. Маленков, В. Молотов). Съветската намеса, осъществена още през лятото на 1953 г., има за цел да наложи поврат в икономическата политика на социалистическите държави – от ускорената индустриализация (форсирана и от Корейската война, започнала през юни 1950 г.) към „продоволствен курс“, лансиран от Маленков – по-голямо внимание за селското стопанство, леката промишленост, повишаване на жизненото равнище, прехвърляне на ударението в икономическата политика от групата „А“ към групата „Б“(9).

Това е основното съветско искане, но не е единственото – към него трябва се добави и другото – кадровото. Маленков и Хрушчов искат от ръководствата на източноевропейските компартии да последват съветския пример – да разделят постовете ръководител на партията и на правителството, както и да потърсят нови лица, разполагащи с ненакърнено политическо доверие (в случая става дума за лица, които в съзнанието на обществото не са непосредствено свързани с репресивните акции, но едновременно с това се ползват с доверието на съветското ръководство). В повечето случаи при промените в Източна Европа новият ръководен екип в СССР лично надзирава извършените промени – някъде това прави Хрушчов (например в Полша), другаде, какъвто е и нашият случай – местният съветски посланик. А в повратните години съветски посланици в България са: Михаил Бодров (1948 -1954) и Юрий Приходов (1954 – 1960).

Същият механизъм на

ултимативно съветско искане за промени и за десталинизация

е използван и след ХХ конгрес на КПСС, който ще остане в историята преди всичко с т. нар. секретен доклад на Хрушчов, прочетен на закрито заседание в последния ден на конгреса – 25 февруари 1956 г. Във всички случаи съветското ръководство (то вече е в силно променен състав, защото Берия е арестуван и осъден на смърт още през 1953 г., а Маленков е отстранен през 1955 г.) провежда лични срещи или изпраща специални посланици, за да наблюдават промените. Целта е формулирана от Хрушчов по време на пленума на ПОРП, който трябва да избере новия ръководител Едвард Охаб. Хрушчов заявява, че не иска да се бърка в работата на братските партии, но смята „че ние в КПСС по-добре знаем как се правят тези работи“, и настоятелно ги съветва да последват този пример(10).

Нещо повече, никъде персоналните промени не стават без предварително съгласие и одобрение на съветското ръководство. Критериите на Москва са отново в същата посока – предпочитат се комунисти, които са прекарали войната не в Москва, а в страните си (групата на сталинистите, управлявала до момента, е от първия тип), такива, които са били близо до властта в предходния период, но почти не могат да бъдат обвинени в пряка връзка с репресиите срещу населението или срещу други партийни дейци, и накрая такива, чиято лоялност към Съветския съюз не подлежи на съмнение(11). Най-общо казано, след като се е обявил срещу противниците си и от ляво (сталинистите), и от дясно („либералите“) в КПСС, Хрушчов започва да подменя партийните лидери в източноевропейските страни, за да осигури личното си водачество в целия Източен блок(12).

Казаното дотук е отговор на въпроса, доколко промените в България, започнати през 1953 г. и достигнали кулминацията си на Априлския пленум през 1956 г., зависят от осъществяващите се вън от България процеси. Моят отговор е, че те са в пълна зависимост от започналия в Съветския съюз период на „размразяване“, чието истинско съдържание е десталинизацията. От друга страна, тази външна предопределеност не означава, че абсолютно всичко е зависело от СССР. И тук стигам до въпроса

можеше ли БКП да не се подчини на импулсите, идващи от Москва?

Примери на подобно неподчинение в Източна Европа има. Такава например е позицията на албанския лидер Енвер Ходжа, който упорито се противопоставя на десталинизацията. По подобен начин може да се интерпретира и изключително умелата борба на Матиаш Ракоши да симулира промени, без да ги допусне на практика. Последиците и при двата случая са по-скоро трагични – Албания изпада в дълъг период на европейска изолация и обвързване с Китай, тя се превръща в синоним на догматизма, но и на бедността и изостаналостта. Докато упоритостта на Ракоши да защитава „сталинизма без Сталин“ довежда Унгария до избухване на антисталинска революция и кръвопролитна гражданска война през есента на 1956 г.

Изкушавам се да посоча още два примера на различно поведение в Източна Европа. Първият е от Чехословакия, където по-високо развитата икономика и сравнително доброто жизнено равнище позволяват на Антонин Новотни успешно да вземе завоя от мек сталинизъм към мек хрушчовизъм и по този начин да отложи решаването на наболелите обществени проблеми с повече от десет години (до 1967-1968 г.)(13).

Вторият е българският – при нас, подобно на ставащото в Чехословакия, е извършена показна политическа десталинизация, още през 1953 г. е сменен икономическият курс, през 1954 г. Вълко Червенков отстъпва единия от двата си висши поста, дадена е амнистия на политическите затворници, а някои дори са частично реабилитирани, но свободното „размразяване“ трае само няколко месеца – от април до октомври 1956 г. Оттам нататък либерализацията в българското общество се съсредоточава върху усилията да се запази постигнатото, а не да се разширят свободите.

Третият въпрос, на който искам да дам отговор, е

как въздейства станалото в другите страни от Източна Европа върху българския политически процес

И тук със съжаление трябва да констатирам, че докато унгарци и поляци взаимно се подкрепят в общата си борба за по-големи обществени права, в България разразилите се в Източна Европа вълнения действат като спирачка за размразяването в културата и политиката(14). Така Унгарската революция от октомври – ноември 1956 г. предизвиква нова вълна от арести и възобновяване на дейността на лагерите в България. Ставащото през 1956 г. затвърждава образа на България като един от най-верните съюзници на Съветския съюз, което позволява на новия партиен лидер Тодор Живков да „осребри“ този образ през следващите десетилетия.

Четвъртият въпрос, който си поставих, беше дали

личността на Тодор Живков

има някакво съдбовно значение за пленума отпреди 50 години и за българската история след това. Моето лично мнение е, че в общественото съзнание вече много отдавна Тодор Живков се е превърнал в мит с различно съдържание, но с еднакво преувеличаване на ролята му. Основания за това ми дават не толкова известните думи на Йонко Панов, казани на Априлския пленум, че дейци от калибъра на Живков в БКП има още 500.

Имам известни съмнения както в мотивите, предизвикали това твърдение, така и по същество – последвалите десетилетия доказват, че Живков не е случайна фигура в БКП. Не смятам за случаен факта, че Т. Живков запазва позиции близо до върховната власт и в периода на „народната демокрация“, и на българския сталинизъм, и че се оказва най-приемливият за Хрушчов български политик. Не е случайно и това, че той успява да преживее на поста си различни вътрешно- и външнополитически изпитания, всички смени на съветски ръководители (дори и през първите две години от управлението на Михаил Горбачов) и винаги да остава подходящ. Такава политическа биография изисква сериозни политически качества.

Въпросът обаче е друг – дали ако не Живков, а някой друг беше одобрен от Москва и беше наследил Червенков в партийната и държавната власт, това щеше да донесе различен исторически жребий на България. Моят отговор е, че в основни линии българската история щеше да протече по подобен начин, може би с различни нюанси, но без съществени разлики.

Основанието ми за подобен извод е твърде близката обвързаност на България със Съветския съюз, като за разлика от други източноевропейски страни, нашата обвързаност е доброволна и съзнателна. България не пропуска нито една от реформените вълни в Източна Европа – заедно с останалите започваме икономически реформи, насочени към въвеждането на пазарни механизми през втората половина на 60-те години, заедно с другите ги прекъсваме след интервенцията на Варшавския договор в Чехословакия и нейната компартия през август 1968 г., заедно с другите разчитаме главно на съветските суровини и се затваряме икономически в рамките на СИВ, заедно с другите през 70-те и 80-те години се опитваме да модернизираме икономиката си с помощта на заеми и лицензи от Запада.

От гледна точка на големите предизвикателства пред системата на държавен социализъм от съветски тип, ние сме част от общото течение на историческото развитие в Източна Европа. Разликите идват от другаде – от обществения натиск, който принуждава ПОРП да прави политически отстъпки в различни сфери, от осъществената от унгарците (включително и от немалка част от работниците) Унгарска революция, която показва, че УСРП може да управлява само чрез договорен с обществото компромис за постепенна демократизация. Такъв обществен натиск в България не съществува. При това не пренебрегвам безспорно съществуващото интелигентско недоволство (15), но то не успява (а не съм сигурна дали и иска) да се превърне в обществена сила. Доказателство за това е липсата на истинско организирано дисидентско движение в България до началото на 1988 г. (16).

Разбира се, съвсем не твърдя и това, че нямаше да има никаква разлика, ако друг беше оглавил БКП през 50-те години. В различията не се съмнявам, но според мен те нямаше да бъдат съществени за българската история. Защото личността има значение, но тя сама не може да твори история, ако няма зад гърба си значителни обществени сили.

С горното очевидно давам отговор и на въпроса за връзката между Априлския пленум и краха на реалния социализъм след 1989 г. Той беше крах на цялата система, оглавявана от Съветския съюз, а не наш, български крах. Нещо повече, България и през 1989 г., и след нея продължава да бъде пешка в игра, чиито ходове се определят някъде извън нас – далече на Изток и на Запад.

Бележки
(1) С това календарно понятие след 1956 г. често се обозначават важни събития и тенденции в България. Мога да изброя някои от тях: Огнянов, Л. Априлската линия на БКП 1956 – 1980. С., 1981; Априлски сърца. Варна, 1981.
(2) Априлският пленум. Пълен стенографски протокол. Атлас-прес, С., 2002.
(3) Направила съм го в книгата си “Източна Европа след Сталин, 1953-1956” (издадена от Университетското издателство през 1995 г.).
(4) Най-драстични репресии в годините на сталинизма са налагани в Албания и в Унгария. Вж.: Berecz, J. 1956 Counter-Revolution in Hungary – Words and Weapeans. Budapest, 1986, p. 35.
(5) Като такива трябва да се определят режимите в Полша и Чехословакия.
(6) В годините на прехода се правят опити да се преувеличи значението на антикомунистическата съпротива в България, като се сочи примерът на горянското движение (Шарланов. Д. Горяните. Кои са те? С., 1999; Горяните. Сборник документи. Т. 1 (1944-1949). С., 2001). Но този опит не може да издържи, като се направи сравнение с други страни в региона – напр. Полша, където политическата борба до 1948 г. добива черти на гражданска война.
(7) Въпреки всички съмнения, които могат да се отправят към официалната литература от годините на социализма, в посочените издания има достатъчно факти, които потвърждават наличието на организирано съпротивително движение в България. Вж.: История на антифашистката борба в България. 1939-1944. С., 1976. Ред. кол. Кирил Василев, Димитър Сирков, Никифор Горненски, Славка Петрова. Т. 1. Септ. 1939 – февр. 1943; Т. 2. Март 1943 – 9 септ. 1944 г.; История на антифашистката борба на българския народ по време на Втората световна война. С., 1983.
(8) Повече за условията, при които българското общество посреща промените у: Баева, И. Международни предпоставки на първия опит за десталинизация в България (1953-1956 г.). В: Лица на времето. Т. 2, С., 1997, 173-200.
(9) Тъй като Г. Маленков остава в сянката на бурните исторически събития от следсталинския период, ще посоча една книга, представяща по-отблизо неговата дейност: Маленков, А. О моем отце Георгии Маленкове. Москва, 1992.
(10) Wystapienie N. S. Chruszczowa na VI plenum KC PZPR (1956 r.). сп. Z pola walki, 1989, № 1, р. 132.
(11) Любопитни подробности около обстоятелствата, при които изборът на Никита Хрушчов за България пада върху Тодор Живков, съобщава Георги Чанков: Стенограма от разговора между Георги Чанков, бивш член на Политбюро на ЦК на БКП, проф. Филю Христов и проф. Въло Иванов за Априлския пленум, проведен на 30 март 1996 г., сп. Ново време, 1996, № 2, 105-110.
(12) Баева, И. 1956-а – началото на дългия залез на съветския комунизъм. В. Култура, 24 февруари 2006, № 7.
(13) Вж.: Баева, И. Източна Европа след Сталин…, 231-241.
(14) Това много добре личи от работата на заседанията на ЦК на БКП, проведени през есента на 1956 г. Изказванията на членовете на партийното ръководство и решенията много ясно показват страха от интелектуално недоволство и работнически вълнения в България и желанието тези настроения да се ликвидират с помощта на репресии. Централен държавен архив, ф. 1 Б, оп. 5, а. е. 220, 234.
(15) В много широка историческа рамка естественото за интелигенцията недоволство от съществуващата система е интерпретирано от историчката Наталия Христова като българско дисидентство: Христова, Н. Специфика на българското “дисидентство”. Власт и интелигенция 1956 – 1989 г. Летера, 2005.
(16) Моето виждане за българското дисидентство е изразено в две изследвания, базирани върху архивни документи: Баева, И. Из историята на българското дисидентство – Общественият комитет за екологична защита на Русе и властта – Известия на държавните архиви. Т. 76, 2000, 33-53; Създаване на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството и ролята му за началото на прехода – 1988-1989 г. Известия на държавните архиви. Т. 87, 2004, 3-32.

Материалите за Априлския пленум на ЦК на БКП от 1956 г. са представени на кръгла маса по повод 50-годишнината от събитието, организирана от сп. “Ново време” и сп. “Понеделник”.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук