ВАРШАВСКОТО ВЪСТАНИЕ ОТ 1944 Г. В ИСТОРИЯТА

0
356

Искра Баева е доцент по съвременна световна история в Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Занимава се с проблемите на Източна Европа след Втората световна война. Автор е на книгите „Източна Европа след Втората световна война 1953–1956 г.“, „Българските преходи 1994-1999 г.“ и др. Главен редактор на сп. „Ново време“ (1993-2000 г.).
Варшавското въстание е едно от знаменателните събития на Втората световна война – то е най-голямата военна акция на нелегална парамилитарна сила срещу германската военна мощ и продължава повече от два месеца. Най-характерно за Варшавското въстание обаче не са военните му аспекти, а силният му политически привкус, който го прави събитие не толкова във войната срещу Третия райх, колкото проблем в отношенията между държавите от Антихитлеристката коалиция. Затова Варшавското въстание е използвано като повод за противопоставяне още при зараждането на Студената война в заключителния етап на Втората световна война, както и в целия следвоенен период, та чак до ден днешен – през това лято Варшава тържествено отбеляза 60-та годишнина от въстанието, но със силни антируски/съветски чувства. Именно с политическия си аспект Варшавското въстание остава в световната история, докато в полската се вписва с трагичните краски на поредното от големите полски надигания в борба за свобода, коствали живота на стотици хиляди поляци и огромни разрушения.

Съвсем накратко ще представя пред читателите на сп. “Ново време” целите, протичането и трагичния край на въстанието.

Когато през 1944 г. най-после идва времето за освобождаване на Полша от германска окупация, става пределно ясно, че горещите надежди, обърнати към западните полски съюзници (да не забравяме, че Великобритания и Франция влизат във войната именно заради Полша), са били напразни. Освобождението идва от изток и е плод на победоносния ход на армиите на онази държава, която дори и при съвместното членство в Антихитлеристката коалиция поляците предпочитат да наричат само “съюзник на нашите съюзници” – Сталиновия Съветски съюз. Допълнително влошаващо ситуацията обстоятелство е, че освобождаването на полските земи започва едва след като през пролетта на 1943 г. СССР е скъсал дипломатическите си отношения с полското емигрантско правителство в Лондон заради спора по откритите от германците в гората край Катин над 4 хил. тела на застреляни полски офицери.

Липсата на дипломатически отношения между полското правителство в Лондон и СССР, чиито войски навлизат в полските територии, кара военното ръководство на нелегалната полска Армия Крайова (АК) да търси варианти как емигрантското правителство да се завърне в Полша, без да разчита на Съветската армия. Изработен е план за действие, който предлага следното решение: емигрантското правителство да поеме властта в полските територии още преди навлизането там на съветските и така да принуди Съветския съюз да го признае като действаща легитимно местна власт.

Планът е наречен “Буря” (на полски “Бужа”). Той предвижда подготвяните и обучавани през дългите години на окупацията военни отряди на АК да излязат от нелегалност и с оръжие да овладеят местната власт в много внимателно подбран момент: когато германският вермахт е достатъчно отслабен и готов да отстъпи, а съветските войски още не са дошли – в периода на хаос и междуцарствие. Така на съветското политическо ръководство под натиска и на западните си съюзници ще му се наложи да приеме полската власт. Варшава първоначално не е включена в този план, защото е твърде голям и труден за овладяване обект, а и около нея са разположени могъщи германски военни формирования.

На хартия планът изглежда чудесен и единствено възможен, но на практика той се проваля. През януари 1944 г. Съветската армия навлиза в Западна Украйна и Западна Белорусия, които преди 17 септември 1939 г. са били част от Полша (в резултат от Полско-съветската война от 1920 г. и Рижкия мирен договор от 1921 г.), отрядите на АК се опитват да приложат плана “Бужа”, но просто са арестувани и интернирани от съветските сили за сигурност – основанието им е, че по договореност между “тримата големи” (Ф. Д. Рузвелт, Й. Сталин и У. Чърчил) тези територии вече са обещани на Съветския съюз.

Не по-различни се оказват нещата и в старите неоспорвани полски земи, но по други причини. Когато на 22 юли 1944 г. Съветската армия навлиза в първия истински полски град Хелм, там веднага е обявено създаването на нов орган Полски комитет за национално освобождение (ПКНО) на основата на просъветския Национален демократичен фронт, чието ядро е комунистическата Полска работническа партия. ПКНО прокламира програма за управление в своя Юлски манифест и получава от съветските военни власти временната политическа власт. А на отрядите, които излизат от нелегалност и се обявяват за местни органи на полската власт от името на емигрантското правителство, никой не обръща сериозно внимание.

Политическият сблъсък между двете полски институции – ПКНО и емигрантското правителство, наречен “полски въпрос”, се превръща в една от най-горещо дискутираните теми между “тримата големи”. И трите държави се чувстват ангажирани с него, макар и по различен начин. В САЩ живеят около 6 млн. американски граждани от полски произход (а предстоят избори през ноември 1944 г.), в Лондон е полското емигрантско правителство, оглавено от личния приятел на Чърчил Станислав Миколайчик, Полша е непосредствен западен съсед на СССР, а Сталин вече е поставил пред западните си съюзници условието след войната по границите на Съветския съюз да няма враждебни държави.

Ясно е, че най-съществен е интересът на СССР, при това той разполага и с нараснало значение и военна мощ, от която силно се нуждаят за англо-американските войски, осъществили през юни 1944 г. труден десант в Нормандия и водещи сражения с вермахта с променлив успех. От гледна точка на съотношението на силите в Антихитлеристката коалиция позициите на “лондонските поляци” на Ст. Миколайчик отслабват с всеки изминал ден. Затова Чърчил става все по-настоятелен в увещанията си те да направят всичко възможно, да се съгласят на всякакви условия, само и само да възстановят дипломатическите си отношения със Съветския съюз и се завърнат в Полша.

В края на юли 1944 г. британският премиер заминава за Москва за разговори със Сталин и решава да вземе със себе си Миколайчик, за да му уреди среща със Сталин. На 28 юли 1944 г. Миколайчик вече е в Москва и отчаяно се нуждае от сериозни козове в предстоящите му трудни преговори. Точно тогава ръководството на АК, представлявано в полските земи по онова време от ген. Тадеуш Коморовски -Бур, решава, че единствената възможност да се направи нещо за полската кауза е да се организира и обяви въстание в полската столица Варшава. И ако докато Миколайчик е в Москва столицата се обяви за седалище на полското емигрантско правителство, то той ще може да преговаря със Сталин като пълноправен министър-председател. Това изглежда и единственият начин от политическата сцена да бъде отстранен ПКНО.

Планът за успешно въстание във Варшава е не само отчаян (защото съветските войски са все още твърде далеч от Варшава, а германските са твърде силни), но и твърде политически мотивиран – военните доводи остават на заден план, а на предан излиза само политическата логика. И резултатът неслучайно се оказва трагичен.

На 1 август 1944 г. варшавяни ентусиазирано приветстват въстаническите отряди – наред с бойците от АК във въстанието се включват и частите на прокомунистическата Армия Людова (АЛ), с което демонстрират полското единство в патриотичното усилие. Успешните действия на въстаниците траят едва 4 дни (1-4 август), а от 5 август до началото на октомври те са вече само отбранителни. Сраженията се водят между въоръжените с леко оръжие въстанически отряди и германски войски и полицейски части, разполагащи със самолети, артилерия, танкове и командвани от ген. Е. фон дем Бах. От 11 август до края на септември въстаниците изоставят един след друг варшавските квартали: Воля и Охота, Старе място, Повишле, Черняков, Мокотув, Жолибож, те въобще не успяват да овладеят разположения на десния бряг на Висла квартал Прага.

В действие влизат и съюзниците от Антихитлеристката коалиция, но по различен начин. Англо-американските войски се опитват да подпомогнат въстаниците, но се намират твърде далеч, едва край Рим. Те осъществяват самолетни доставки на оръжие, боеприпаси и продоволствие за въстанала Варшава. Съветското командване естествено не е предварително информирано за подготовката на въстанието и е наясно с политическите му цели, което обяснява нежеланието на Сталин да помогне на въстаниците. Поляците още тогава, а и през последвалите шест десетилетия обвиняват СССР, че е спрял настъплението на войските си, за да даде възможност на вермахта да потуши въстанието.

От военна гледна точка за тези действия може да има и други обяснения, но е важно, че е уважено единствено желанието на Първа полска армия в състава на Съветската да предприеме отчаяно настъпление към полската столица. Частите на ген. Берлинг достигат квартал Прага и го заемат на 13-15 септември, но не успяват да влязат във връзка с въстаниците, макар да правят десант на левия бряг и достигат до Черняков, Повишле и Жолибож на 16-22 септември. До това време съдбата на въстанието вече е решена, единственото неясно е още колко ще продължи съпротивата.

На 2 октомври 1944 г. ген. Коморовски – Бур подписва капитулацията на въстаниците. Това е успех само по себе, защото отрядите на АК, които до това време са намалели до 15 хил., са признати и третирани като военнопленници, а не като бунтовници, които трябва да бъдат унищожавани.

Военните въстанически жертви наброяват 16 хил. убити и 6 хиляди тежко ранени, от Първа полска армия са убити над 3700 души. Истинска трагедия е въстанието за цивилното население: във въстанала Варшава загиват около 150 хил. цивилни от бомбардировките, масовите разстрели или при използването на населението като жив щит за германските войски. Германците губят около 9 хил. ранени и убити. След капитулацията от Варшава е изселено цялото население, а градът е подложен на системно разрушаване. Желанието на германците е Варшава да бъде наказана толкова жестоко и показно, че да послужи като предупреждение за всички останали все още окупирани народи.

Цели два месеца и половина изминават преди Варшава да бъде освободена от съветските войски на 17 януари 1945 г. Това става по време на зимното настъпление, за което молят западните съюзници след поражението при Ардените. Дори и този факт говори колко сложна и трудна е военната, а и следвоенната съдба на Варшава и Полша, както и на цяла Източна Европа, където политическата и геополитическата логика на събитията трагично се преплитат. Едва след войната и след спорове новите полски власти решават , че макар да са разрушени 80% от сградите, все пак Варшава трябва да остане столица на страната и да бъде възстановена.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук