ВОЙНАТА, ПОБЕДАТА, ИСТОРИЯТА

0
184

Панко Анчев е литературен критик и историк на българската литература. Интересите му са насочени към социалнополитическите идеи в литературата от Възраждането до наши дни. Автор е на книгите “Творци и слово”, “Човекът в словото” и “Съвестта на думите”, както и на много студии, статии и рецензии.
Размишления 60 години след края на Втората световна война

Има още живи участници във Втората световна война и това затруднява обективността в анализа и оценките на причините за нейното избухване, както и на действията на ръководителите на държавите, участнички в нея, и най-вече на Сталин, Хитлер, Рузвелт и Чърчил. Грубо и не особено остроумно казано, войната е едно състезание. Състезание на сила, воля, тактически умения, разум, съобразителност, икономическа мощ, човешки потенциал. Всяка война, особено световната, има своите обективни причини, които я правят неизбежна, защото или сблъсква обществени системи, или бележи край на една и слага начало на друга епоха, или е средство за разрешаване на исторически спор в каква посока да тръгне човечеството.

Социалистическата революция в Русия от 1917 година обяви началото на новата обществено-икономическа система на социализма. Според Маркс това трябваше да стане в други условия и в друга държава, но обективният ход на историята потвърди все пак неговото предвиждане, че пролетариатът ще ликвидира буржоазията и ще установи нов ред на земята. Руските болшевики успяха да организират масите, да включат на своя страна армията и да използват създалите се благоприятни условия за завземане на политическата власт. Така те доказаха, че и в изостанала, недоразвита държава може да се установи социалистически строй. Но пренебрегването на Марксовата постановка, която изхожда от обективните условия за развитие на обществото, постави социализма пред една огромна дилема – властта. Враждебната обстановка, в която той се роди и се наложи да се развива, го принуди постоянно да брани своята власт и да не съумява да проявява богатството от възможности, които има за икономически и социален просперитет.

За разлика от капитализма, който се зароди в недрата на феодализма и постепенно узряваше, за да дойде необходимостта от политическата власт, която да го узакони окончателно на историческата сцена, социализмът трябваше най-напред да извоюва властта и след това да гради своята материално-техническа база. Капитализмът взе властта, когато феодализмът бе почти окончателно смазан и обезсилен. И макар по-късно да имаше реставрация, тя приключи бързо и бързо новият обществено-политически и икономически строй възвърна своето историческо място. Социализмът победи в най-слабото звено на капитализма, но самият капитализъм не само не бе победен, но той тепърва щеше да набира сили и енергия и да показва неизчерпаните си възможности.

Можеше ли тогава буржоазията в Европа и Америка да допусне подобно положение? Тя, разбира се, бе принудена да се примири и да приеме новото разделение на политическата карта на Европа. Но само за кратко. Бе очевидно, че в света се е появил нов реален конфликт, чието разрешение рано или късно ще трябва да бъде намерено. Желанието на Ленин и на СССР за “мирно съвместно съществуване”, за сътрудничество и съревнование в икономическата и социалната област бе просто неосъществимо. То имаше тактически характер и целеше отлагане на “големия взрив”, на неизбежната война.

Втората световна война бе зачената от Първата и от революцията през 1917 г. Затова тя не е обикновено средство за разрешаване на икономически и политически интереси, нито за територии и зони на влияние. Тя не отговаря в достатъчна степен и на формулата на Клаузевиц и не е “продължение на политиката с други средства”. Това бе война-революция или контрареволюция; война, която трябваше да реши дали социализмът е преждевременно роден и дали е жизнеустойчив. Тази война бе срещу държавата Съветски съюз, но преди всичко срещу социалистическата система и не бе само война на хитлеристка Германия, Италия и Япония, на “безумния” Хитлер или на ренегата Мусолини, а на една система срещу друга. Съюзниците на СССР (САЩ, Англия, Франция) са по принуда и по користни съображения в другия лагер, а не по убеждение и не като защитници на новата система. Те подклаждат конфликта, но открито не му симпатизират, защото разбират, че крайно дясната идеология не работи в тяхна полза и че след СССР ще дойде техният ред. Затова избират по-малкото (според тях) зло – но само за момента, тактически, а не идеологически.

Съветският съюз започна още с раждането си да се готви за война! Периодът между 1917 – 1941 г. бе период, в който трябваше да се разреши окончателно проблемът за властта и да се създаде защитната стена срещу агресията на капитализма. Изграждането на материално-техническата база на социализма бе подчинено на тази задача. Вместо да работи за благосъстоянието на хората, социализмът бе принуден да насочва потенциала си във военната област. Заплахите съвсем не бяха мними и тяхното предусещане и предотвратяване никак не е проява на параноя, крайна подозрителност или тирания. Сталин най-добре от всички си даваше сметка къде и как ще се реши този конфликт и че самият конфликт е неизбежност, която рано или късно ще се прояви с пълна сила. Въпросът бе кога ще се стигне до сблъсъка.

Подготовката на войната налага целият живот да се милитаризира и приведе в съответствие с предстоящото голямо изпитание. И понеже тя е война срещу социалистическата система, самата система се милитаризира и е приведена в “бойна готовност”. Военизира се дори детският свят. Децата стават част от общността, която е длъжна да отстоява правото на социализма да живее. Но в една милитаризирана действителност е естествено да се поражда подозрителност, да се търси във всеки човек враг и т.н. Естествено е да се породи и култът към Сталин, и т.нар. ГУЛаг. Естествено е системата да се централизира напълно, като на върха застане силната личност на диктатора. При друго устройство би се получила дезинтеграция и намаляване до крайност на силата на държавата и обществото, защото Русия е бедна, неорганизирана, полуфеодална страна. Тя почти няма индустрия (а без индустрия каква модерна армия можеш да създаваш), липсват пътища, електроцентрали и т.н. За да се създаде всичко това за кратко време, са необходими желязна дисциплина и организация. Фактите, изнесени за убийства, лагери, доноси и т.н. не са “родилни петна” на социализма, а наложени от историческата обстановка защитни реакции. Тези реакции може да са пресилени и невинаги мотивирани и оправдани, но те обективно служат за укрепване духа на човека, който е задължен да брани системата.

Втората световна война показа, че социализмът не може да бъде победен с оръжие. Но веднага след войната бе поставен пред ново изпитание. Този път му бе предложено състезание в икономическата и социалната сфера. Капитализмът разбра, че е допуснал грешка и затова бързо се пренасочи към други форми и средства за борба срещу социализма.

Борбата между системите се оказа неравностойна по две причини. Първата е, че капитализмът избра Германия, Италия и Япония да бъдат държавите, които трябваше да изпитат издръжливостта на СССР и социализма. Останалите развити страни или стояха настрани, или помагаха на СССР, защото разбираха, че фашизмът е другата голяма опасност за тях. Така системата можеше да избира, да търси варианти, да включва нови резерви. Социализмът нямаше тази възможност. Втората причина е в ниския икономически потенциал на разширилата се социалистическа система, която се попълни от бедни и слабо развити икономически държави. Те трябваше да изминат същия път, който СССР измина след 1917 г. Системата бе силно изтощена от тежката война и не намери сили да съчетае поддръжката на военната си машина и да отделя достатъчно ресурс за развитие на технологии и производство на средства за потребление.

Но въпреки всичко, Втората световна война все пак бе война и за територии и пазари, т.е. тя има и друго лице, което е характерно за т.нар. империалистически (завоевателни) войни. Това лице обаче остава или недостатъчно открито, или съзнателно се прикрива. Обективно Америка и Западна Европа водят война с Германия именно поради икономически причини, а не защото симпатизират на СССР или са възмутени от “вероломството” на Хитлер. Те тласнаха Хитлер в изтощителна за Германия война, за да могат да извлекат после своите изгоди и трайно да се наложат като новите “велики сили” в следвоенния свят. И успяха!

Социализмът победи във Втората световна война. Това бе велика победа на историческата справедливост, надежда и идеологията, която доказа по безспорен начин неговата военна мощ и оправда съществуването му. Следователно победата е победа и на историческата неизбежност. Тя не можеше да бъде отредена за другата страна поради принадлежността й към система, която не притежава нито бойната мощ, нито перспективата на бъдещото. Но войната бе край на една епоха, в която радикалните политически и икономически противоречия се разрешават единствено чрез оръжие.

Новата епоха, настъпила след 1945 г., постави нови условия и нови критерии за жизненост на обществено-политическите системи. Впрочем, след Втората световна война има още няколко (Корейската, Виетнамската), в които социализмът отново постига победи. Очевидно е, че той успешно се справя с военнополитически средства и с опитите за реставрация на капитализма (напр. в Унгария и Чехословакия). В атомната надпревара резултатите му са също поразяващи, като правят ядрената война напълно невъзможна. Ала епохата наистина е нова и изпитанията са нови, които капиталистическата система изправя пред социализма.

Лансираната идея за “консумативното общество”, “деидеологизирането” на живота, попкултурата и засилване ролята на СМИ поразяват младите поколения и създават недоверие към социализма като към система, която не е в състояние да създаде нормални условия за живот на населението. Социалистическата икономика губи първоначалните темпове на растеж и постепенно изпада в тежка криза. Тя изостава преди всичко в технологично отношение, а това вече се оказва фатално. Нейната пропаганда (а пропагандата стана най-силното оръжие в студената война) остана изцяло в предишната епоха и не можа да изпълни поразяващата си роля в следвоенния период.

Едрият капитал излезе от войната още по-силен и бе въпрос на време неговият истински триумф. Но капиталистическата система получи като “награда” за победата си отчуждение, социална апатия, страст към наркотиците, потребителско общество, упадък на нравите, обезценяване на човешката личност. Тези негови следвоенни придобивки се проявиха особено силно след края на т.нар. студена война. Те се превърнаха в изконна същност на системата и заплашват да я разядат окончателно, а това открива нови възможности пред социализма.

Втората световна война доказа още веднъж правилността на Марксовото твърдение за обективния ход на историята. Тя оправдава линията на Сталин, наложила се над опитите на Троцки, Зиновиев, Каменев и Бухарин, та дори и на Ленин, за “друг тип социализъм” и за друга политика на социалистическата държава. Сталин адекватно възприе реалностите и неговите действия са изцяло в съответствие с тях. Ако беше тръгнал по друг път, едва ли щеше да успее да организира народите на СССР и да спечели войната. В този смисъл тя изобщо не е “изненадала” съветското ръководство. Нещо повече: то се готви упорито и целенасочено за нея, защото я очаква цели 24 години.

Сега се лансират тези, че цената на победата е крайно висока и е било неоправдано нейното заплащане. Вероятно от гледната точка на някакъв измислен абстрактен морал това да е вярно, но моралът не може да бъде абстрактен – той винаги е политически и исторически мотивиран. В историята обикновено човешките мерки са недостатъчни, за да се обхване значението на един или друг факт, на едно или друго явление. Историческата оценка се разполага в целия процес и държи сметка за комплекса от причини и обстоятелства, а не изхожда от личната драма, саможертва или страдание. Дошло е вече времето да оценяваме първата половина на ХХ век, политиката на Сталин и реалните резултати от Втората световна война в тяхната многостранност, причинно-следствена връзка и мотивираност от историята.

Войната “оправдава” и Хитлер като осъществител на историческата неизбежност, но само в качеството му на обикновен изпълнител на чужда воля, тласнат да разрешава дълбоки исторически противоречия. Няма как да не приемем и тази истина, в която се оглеждат и драмата, и трагедията и фарсът в съдбата на отделната личност и на нейната роля в историята. Всекиму различно, но винаги заслужено!

Марксовата постановка за победата на социализма в най-високо развитите капиталистически държави също бе потвърдена от резултатите на Втората световна война, особено от следвоенното развитие. Видя се, че разрешаването на най-важния за социализма въпрос за властта отклонява вниманието му от проблемите на бита, защото за него човекът е само елемент от една гигантска машина за “правене на история”, а не живо същество. Социализмът не успя да се справи с новите предизвикателства, не потърси начини за тяхното разрешаване, тъй като разчиташе на огромните си милитаристични възможности и на представата си за държавата като военна машина. Затова и бе победен в “по-лесните дисциплини”.

Колкото повече време минава от края на Втората световна война, толкова повече ще бъде възможно да разчитаме знаците, с които историята я е натоварила. Анализирайки трезво и задълбочено резултатите от тази война, ние ще проумяваме все повече характера на модерната и постмодерната епоха, ще си обясняваме особеностите на ХХ век и ще можем по-лесно да намираме пътищата към едно ново бъдеще за цялото човечество…

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук