Ангелина Марковска е родена през 1978 в Троян. Завършила е езикова гимназия в Ловеч и история във ВТУ “ Св. Св. Кирил и Методий“ с дипломна работа по Балканска история. От февруари 2004 г. е докторант по “Политология” във ВТУ, дисертация на тема“Германия и разпадането на Югославия (1990-1995 г.). Препода-вател на хонорар във ВТУ по дисциплините “Теория на полити-ката”, “История на политическите и правни учения”, “Европейски институции и политически организации”.
Историческа реалност или политическа хиперболизация
С разпадането на СФРЮ се изменя и политическата карта на Балканите. Появяват се нови държави. Доколкото това задоволява законни национални права и интереси, този факт не би могъл да се характеризира като негативно явление. Но извършен по деструктивен път, той е в противоречие с интеграционните процеси в Европа. Вследствие на това на Балканите се моделира нова междудържавна конфигурация на базата на стари връзки с извънрегионални сили и чрез усилено изграждане на нови такива, продиктувано от различното съотношение на геополитическите фактори. Това дава основание на някои европейски и балкански политици и изследователи да лансират идеи за формиране на различни “оси”, “триъгълници” и др. между балканските държави.
Така например, турският професор и президентски съветник А. Караосманоглу твърди, че на Балканите спонтанно се формират три “оси”: първата е между Словения, Хърватия и Унгария, които имат общ враг Сърбия и са подкрепяни от Германия и Австрия; втората – Сърбия, Гърция и евентуално Румъния, чийто свързващ елемент е православието и проблемите с исляма, а опората им е Русия; и третата “ос” – Албания, България, Македония и Турция, зад които стоят САЩ. Историческото формиране и механизмът за функциониране на така визираната първа “ос”, по-конкретно отношенията Германия – Хърватска в навечерието на югокризата (началото на 90-те години) са предмет на настоящия анализ. Той е провокиран и от новата политическа роля и “тежест” на Германия в Европа след водоразделната 1989 г., както и от все по-често дискутираните въпроси за ролята на външния фактор при разпадането на Югославия и “приносът” на Германия.
Практически във всички студии, посветени на югославската криза, се визира и Германия. Оценката за нейния принос е почти еднотипна, като достига до твърдението, че Германия е главният виновник за краха на Югославия. Срещу Германия е повдигнато и обвинение в директно разпалване на конфликта. Аргументът е трансферът на оръжие за Хърватия в нарушение на разпоредбите на ООН1 . Към сръбските обвинения могат да се добавят и публикации във френския и американския печат2 . Посочва се, че през ноември и декември са извършени значителни германски оръжейни доставки. През януари 1992 г. и хърватите признават, че разполагат с танкове и изтребители. Няколко свалени над Босна хърватски самолета МиГ 21 са от бившата армия на ГДР3 . Танковете са тип “Леопард”, което не оставя съмнение откъде са доставени. Несъмнено частните интереси на германски производители и политици оказват влияние върху официалната политика.
Скандалите за корупция в ХДС през 1999 г. (свързани и с канцлера Кол) очертават значително финансиране на управляващата партия от оръжейни търговци именно след 1991 г., макар че се сочи оръжеен експорт за Близкия изток. Показателно е, че и най-критично настроените към Кол германски медии подминават темата за въоръжаването на Хърватия в нарушение на ембаргото, наложено от ООН. Германия многократно е обвинявана в пристрастност и фаворизиране на една от страните в югоконфликта. Тя не отрича това нито официално, нито неофициално. Най-важно за “сюжета“ на настоящето изложение са коментарите и анализите на някои немски издания, посочващи Германската федерална разузнавателна служба (BND) като главен организатор на доставките за Хърватия4 .
Това е факт, не останал скрит и доказващ съществуването на германо-хърватски военен и политически фронт не само по време на Втората световна война, но и петдесет години след нея. Дали в основата на този съюз стои желанието за национално самоопределение и обединение или прозират реваншистки настроения, продукт на системата от договори след края на Втората световна война? Факт е, че т. нар. германски и хърватски въпрос остават нерешени.
Германия след 1990 г. “Германският въпрос” в историческа переспектива
Разделянето на Германия на две държави е историческа последица от поражението й и поделянето й на четири окупационни зони съгласно решенията на Ялтенската конференция от февруари 1945 г. и поради засиления икономически и политически интерес на “създателите” на Студената война към германската земя. Германското “двудържавие” е анализирано още през втората половина на 80-те години от Себастиан Хафнер, като “отговор на историята”: “С възникването на двете германски държавни образувания на мястото на Бисмарковото кралство след 1949 г., Федералната република на Запад (ФРГ) вече нямало да вижда враг в лицето на Германската демократична република (ГДР) на Изток.”5
Изненадващо краят на Студената война отново извежда на преден план “германския въпрос”. Петер Бендер свидетелства, че “германският въпрос” винаги има две лица: за германците той олицетворява преди всичко германското единство, а за другите европейци носи смисъла на “германска опасност”. Затова и диалектическата връзка между повторното обединение на Германия през 1990 г. и европейската сигурност е в конфликтност. Компромисът на 1990 г. смекчава противоречието до поносими и приемливи реалности: “Германците се обединяват и въпреки това остават мирни”6 . “Новият политически облик” има два аспекта: присъединяването на цяла Германия към НАТО и споразумението “2+4”7 .
Външната политика на Германия още в периода 1985-1989 г. започва да се преосмисля, като се преминава от пасивни към офанзивни действия (совалките на Кол и Геншер), което дори игнорира нагласите на съседите. През лятото на 1995 г. новата германска пропаганда достига своята кулминация: на 30 юни Бундестагът изпраща германски въоръжени сили с ясно дефинирана цел и посока – Югославия. Само месец по-късно мобилизираните в началото на годината военни части на Луфтвафе също са в бойна готовност. Седмица след това започва дълго подготвяната голяма офанзива на създадената с германска помощ хърватска армия срещу сръбски и мюсюлмански партизани в Крайна и Западна Босна. Така петдесет години след края на Втората световна война се повтаря ситуацията: на същото бойно поле един срещу друг стоят същите противници. Повод за тъжната констатация, че уроците на историята са подценени от цялата международна общност. Така първата стъпка след обединението на Германия е да върви към втората стъпка: ревизия на резултатите от Втората световна война и възстановяване на някогашния оръжеен съюз.
“С всеки изстрел Хърватия се доближава до националната си независимост” – Ханс Дитрих Геншер
Какъв е мотивът на федералното правителство да признае преди всички независимостта на Хърватия и Словения месец преди определения от Европейската общност срок 15 януари 1992 г.? На 25 и 26 юни 1991 г. двете бивши югославски републики се самопровъзгласяват за независими. На международната сцена избухва остра полемика за законността на този акт.
Германия е единствената Велика сила, която енергично подкрепя отцепниците и желае възможно по-скоро да признае суверенитета им, като ускори процеса на разпадане на мултинационалната югославска държава. Малко преди това президентът на Словения Милан Кучан е в Бон за последно съгласуване на политическите и военните действия. На 18 юли 1991 г. президентът на Хърватия Франю Туджман е на първата си западноевропейска визита. През август Германия отпуска на Хърватия т. нар. Хермескредит, чиято цел е връщане на страната към нормално съществуване. В края на ноември Туджман и Кучан отново посещават Бон и федералното правителство им обещава, че най-късно до средата на януари ще признае независимостта им. Докато между хърватски и сръбски полицейски части в Крайна се водят ожесточени стълкновения, провокирани от желанието на Хърватия да постави населената със сърби област под свой контрол, германският външен министър Геншер обявява германската позиция по въпроса: “С всеки изстрел Хърватия се приближава към своята независимост.” А останалите страни от Европейската общност се опитват да посредничат между воюващите страни. Коментарът на сп. “Шпигел” е ясен: “Ние сме сами срещу останалите единадесет.”
Под ръководството на френския конституционен съдия Бадентер през есента е съставена комисия (известна като комисията “Бадентер”), която трябва да установи доколко в бившите югославски републики се спазват демократичните принципи и права на малцинствата. От представения доклад зависи и официалното признаване на независимостта им от европейските държави. Заключенията на комисията “Бадентер” за Хърватия са обезпокоителни и негативни. Там се наблюдават акции, окачествени като “етническо прочистване”, сръбски граждани масово са уволнявани от заеманите постове в полицията и публичната администрация. Германските дипломати в Европейската общност искат да бъдат игнорирани заключенията на комисията и в средата на декември правят изявление, с което апелират за признаването на Хърватия и Словения.
Не закъснява и посещението на босненския президент Алия Изетбегович в Бон. Опасявайки се, че разпадането на Югославия може да въвлече и мултинационална Босна във война, Изетбегович се опитва да промени позицията на Кол и Геншер, но без успех. Тогавашният генерален секретар на ООН Хавиер Перес де Куеляр действа в подобна насока, като изпраща гневни писма до Геншер, с предупреждения за приближаващата война в Босна и Херцеговина и настоява ФРГ да се откаже от решението си. Външният министър Геншер не отстъпва, дава да се разбере, че позицията на Германия е окончателна и подстрекава останалите страни от Европейската общност да я последват, като им дава крайна дата 15 януари 1992 г. Затова не е случайно, че в почти всички анализи и коментари по югославската криза се поставя въпросът: “Геншер ли разцепи Югославия?”8
Като добър дипломат Геншер използва умело един принцип, залегнал в неписаното законодателство на Европейската общност: необходимостта от единна позиция и политика на ЕО по всички международни проблеми. Но в Хърватия кървавата реалност е факт, затова страни от ЕО отхвърлят германския натиск. Федералната република пристъпва към самостоятелно признаване на хърватската и словенска независимост. Както цинично отбелязва Дж. Г. Райсмюлер, пратеник на Франкфуртер Алгемайне Цайтунг: “Като никоя друга държава Германия застана зад независимостта на Хърватия и Словения. На 24 декември бе демонстрирано новото хладнокръвие на германското федерално правителство. Тази стъпка не беше лесна. Канцлерът Кол и външният министър Геншер трябваше да изтърпят критиките и недружелюбността, а понякога дори омразата на европейците. Германия е първата страна от ЕО, признала независима Хърватия и Словения, но и останалите страни рано или късно ще я последват”. Тази демонстрация на решителност и сила пред ЕО има огромно значение и за хърватските националисти. За тях не беше без значение да знаят, че “големият брат” е на тяхна страна.
През 1991 г. Хърватия разполага с редовна армия, икономически ресурси, подкрепа, т.е. всичко необходимо за военни действия. Един незначителен знак от страна на Германия е достатъчен, за да се върнат отцепниците отново на масата на преговорите. Факт е, че осланяйки се единствено на себе си, Хърватия избягва първоначално открита конфронтация със сърбите. Вместо да тушира конфронтацията, силният й съюзник Германия предлага не само дипломатическата подкрепа, но и оръжие, с което Туджман преминава от преговори към военни действия. И когато през 1991 г. хърватски националисти откриват стрелба срещу югославската армия, става ясно, че някогашният германско-хърватски военен съюз отново е факт.
Никак не е трудно да се открие общият мотив: Хърватия също като Германия желае реванш за унижението си след Втората световна война. Още при Обединението на Германия през 1990 г. хърватските националисти дават заявка за разпадане на Югославия, като поставят по всички административни сгради и частни домове хърватския флаг. Можело е да се предвиди, че ще получат подкрепата на Германия, тъй като създадената през 1941 г. хърватска държава е германско творение. През 1941 г. Югославия първоначално подписва Тристранния пакт. Но два дни след преврата в Белград новото правителство се отказва от този съюз, а Хитлер решава да заличи предателската балканска държава от лицето на земята. На 6 април Вермахтът навлиза в Югославия, на 10 април превзема Загреб и една седмица по-късно Хитлер създава там хърватско правителство начело с клерикала усташ д-р Анте Павелич. Така Хърватия участва с Вермахта в унищожаването на евреите в Сараево на 26 – 27 октомври 1941 г. Само евреите, избягали в Италия или в овладените от Титовите партизани области, успяват да се спасят. В края на офанзивата на хърватско-германската военна машина 600 000 сърби са изклани във “влаковете на етническото прочистване”, унищожени са и две трети от 30-те хиляди евреи в Югославия.
“Конспирацията срещу Република Югославия”
Въпросът за намесата на германските тайни служби в югоконфликта, за подпомагането на хърватската армия с оръжие, въпреки икономическите санкции срещу Югославия (наложени от министрите на ЕО на среща в Рим на 8 ноември 1991 г.), е третиран в германската преса главно от тенденциозно наричаните “анархистки издания”9 . Но могат да се открият публикации и в авторитетното списание “Шпигел”, където са посочени оръжейните доставки за Хърватия, и то не само от Германия. Французите също са обвинявани за доставка на оръжие в Босна под прикритието на ЮНПРОФОР. И в САЩ още през 1992 г. се обсъжда идеята за несъобразяване с ембаргото10 . От официалните меморандуми на югославското правителство до Съвета за сигурност на ООН се вижда, че през 1991 г. най-голямата оръжейна доставка за Хърватия е от 120 танка Т-72, купени от Съветския съюз с посредничеството на фирми от Швейцария и австрийски банки11 .
Когато през 1991 г. Геншер признава отцепниците от Югославската федерация, предизвикали разпадането й, германското федерално правителство жъне успеха на дългогодишната пропагандна и подривна дейност на германската тайна служба. Германският външен министър през 1995 г. Кинкел, който от 1979 до 1982 г. е председател на Федералната информационна служба (ФИС), играе важна роля в тази подмолна война: Кинкел подпомага с всички средства на информационните служби водача на югославското външно министерство Духач, с което подстрекава разпадането на югославската федерация.
През 1950 г. германската тайна организация Гелен – ОГ (създадена от разпадналата се през 1945 г. организация, известна под името “Чуждите господари на изтока”) изпраща своите първи агенти в Белград. По същото време шефът на контрашпионажа през Втората световна война е изпратен с мисия в Словения. През 1955 г. ОГ се трансформира в съюзен орган на федералната информационна служба. Когато през 1962 г. конспиративните връзки излизат наяве, в Югославия се усеща полъхът на приближаващата буря, предизвикана от изострящия се етнически конфликт. ФИС мобилизира своите агенти в Югославия и установява постоянна връзка с нелегално действащата организация Усташа.
В края на 60-те години югославската тайна служба е разделена по национален признак, според Титовата политика за национално самоопределение на републиките. Ключова фигура за Хърватия става Краячич. Първата задача на хърватския националист е да отстрани проюгославските и сръбските елементи от своята организация. Когато през 1970 г. избухва т. нар. Хърватска пролет, масово националистическо движение, провокирано от хърватските тайни служби, ФИС реагира с мерки, целящи дестабилизацията на Югославия. Заради проюгославската съпротива и незначителната западна подкрепа, движението няма успех. Затова изчакват смъртта на Тито, без да спират подготовката на политическата организация в Хърватия. ФИС организира поредица от тайни срещи между хърватски националисти и усташи в Германия, Австрия и Хърватия за съгласуване на план за действие. Според хърватския националист Бузич, един от създателите на великохърватската идеология от 70-те години, най-продуктивно щяло да бъде тясното сътрудничество с усташите зад граница и с техния водач, пребиваващ в Берлин – Джелич. Хърватските тайни агенти, действащи на родна територия, използват за координация помежду си местни селяни и бивши полковници на хърватските тайни служби от времето на Втората световна война. Именно те стават водачи на борбата за национално самоопределение на Хърватската република през 1991 г. Набрало достатъчно последователи, сила и самочувствие, клерикалното движение демонстрира мощта си, развявайки усташкия флаг. По сведения на наблюдатели “няма жител на Загреб, който да не носи стария хърватски герб.”
През 1979 г. Бузич е убит в Париж, а неговото място на великохърватски идеолог заема бъдещият президент Франьо Туджман. Същността на идеята е приобщаването на всички убедени в хърватското самоопределение.
Преди смъртта на Тито (5 май 1980 г.) в Загреб Духачек постига съгласие по политическите, стратегическите и личните въпроси с кръга около Краячич, с агентите на германската Федерална информационна служба (ФИС) в Хърватия и с нелегално завърналия се водач на усташите Джелич. Доказателство за това е фактът, че когато през 1981 г. Франьо Туджман е изпратен в затвора по обвинение за подстрекателство и заговор срещу Югославската федерация, той е посетен там от агенти на ФИС, които на връщане в Германия вербуват няколко издания и подемат кампания в защита на Туджман. Става въпрос за бившия главен редактор на “Шпигел” Рулман и за авторитетното издание Франкфуртер Алгемайне Цайтунг.
След смъртта на Тито процесът по разпадане на Югославия навлиза в горещата си фаза. През 1981 г. в Рим се провежда консултативна среща между експерти от Германия, Австрия и Италия за подготовка на общи военни действия срещу Югославия. Тогавашният федерален президент Вайцзекер е домакин и на друга среща на четири очи в Бон, на която се поставя искане за подкрепа на бъдеща независима Хърватия, тъй като официалната германска политика до момента е за запазване единството на Югославската федерация. Кинкел подписва доклад с оценки, че в Германия може да намерят убежище около 250 000 бегълци. През 1994 г. бивш служител на ФИС потвърждава, че от средата на 80-те години се увеличава броят на германските офицери, които пътуват до Югославия, за да разузнават стратегически обекти и да информират заговорниците. Дори Хърватската католическа църква взема участие в подготовката на тези акции – през 1984 г. осем агенти от ФИС пристигат в Югославия като пилигрими на поклонение.
“Силните” от кръга на Краячич и Туджман заемат ръководни политически и военни постове в Югославия като оперативни ръководители на югославските федерални служби. Позиции във военните разузнавателни централи заемат генерали-националисти и хърватски високопоставени офицери, а това е кръгът за рекрутиране в края на 80-те години на външния министър, военните водачи и т.н.
След като Хърватия обявява независимост през 1990 г., Германия е най-важният й доставчик на оръжие. По сведения на бившия федерален офицер и познавач на тайните служби Ерих Шмидт-Енбом поради наложеното ембарго без тайните служби оръжейните доставки не могат да достигнат до предназначението. Спорен е въпросът за произхода на оръжията, т.е. дали са от контингента на бившата национална народна немска армия, противотанкови оръжия от типа “Арбалет” от Сингапур, огнестрелни оръжия производство Heckler & Koch, останали след разоръжаването на християнската милиция в Ливан, или са доставени чрез германския консул. Сигурно е, че ФИС имат най-голяма заслуга в оспорване на резолюциите на ООН, засягащи Хърватия. Американското специализирано списание The Bulletin of the Atomic Scientists през 1994 г. пише, че повечето оръжейни доставки за Хърватия са от “фондовете” на бившата национална народна германска армия (NVA).
Бивш служител на тайните служби потвърждава, че хърватската армия след 1991 г. се създава с помощта на германски военни съветници и експерти. Чрез постоянен контакт с ФИС хърватската армия получава достъп до военната информация на контраразузнаването от натовските сателити. Може да се направи заключение, че за последните 4 години от малка и зле въоръжена милиция, хърватската армия се превръща в модерна сила, която е в състояние да мобилизира до 250 000 тежко въоръжени войници. Германия също има възможност да се информира за всяка стъпка на хърватската полиция чрез информа-ционните канали на тайните служби и да служи при необходимост като коректив. Спорен е въпросът дали през 1995 г., когато започва голямата хърватска офанзива за овладяване на Крайна, германското правителство е разположило свои войници в непосредствена близост до непревземаемата цитадела на хърватския национализъм град Сплит. Възможно ли е разположените в Северна Италия германски въздушни части тип “Торнадо”, да помагат на хърватската армия в битката за Крайна? Малко преди завладяването на столицата й Книн, над въздушното пространство прелитат натовски бомбардировачи срещу сръбски отбранителни позиции. Това съвпада с включването на САЩ в конфликта в подкрепа на Хърватия. САЩ правят тази стъпка по две важни причини. Първата е с геостратегическа – САЩ се опасяват от нарасналата икономическа мощ и политическо влияние на Германия на Балканите. Втората е свързана косвено с конфликта в Близкия изток, с изострящия се ислямски фундаментализъм и с влиянието му в Босна.
Битката за Крайна
На 5 август 1995 г. столицата на Крайна град Книн е завладян от хърватската армия. Книн не е само мястото, където са короновани хърватските крале през Средновековието; от 1991 г. там живеят, както пише Миша Глени, “най-твърдоглавите, своенравни сърби в Хърватия. Не бива да се забравя, че и хърватските противници, живеещи в динарския регион и Западна Херцеговина, са също толкова непобедими, защото са най-малко готовите на компромис сръбски граждани.”
В мирни времена Книн е най-важният комуникационен център между хърватската столица Загреб и туристическите области по Далматинското крайбрежие. Когато Хърватия се отделя от Югославия, става ясно, че Книн няма да се предаде на сърбите. “Конфликтът между Загреб и Книн – предвижда Глени – не само провокира войната, този разрив е най-важният фактор, обуславящ братските раздори.” За стратегическото значение на Книн се говори още от 1394 г. в доклад до венецианския сенат: “Като град крепостта Книн е изключително важна за нас, защото е ключ за подстъпите към Далмация и най-важните укрепления.”
Книн е най-западната точка на защитния пояс на Хабсбургската империя срещу Османската, простиращ се до границата с Румъния. Дори и днес тази своеобразна линия между националните идеологии в Хърватия и Германия напомня за граница между варварството и цивилизована Европа, вододел между католицизма и православието или както пише пратеникът на Франкфуртер Алгемайне Цайтунг Дж. Г. Райсмюлер, “своеобразна граница между болшевизма и демокрацията”.
По време на германската окупация на Югославия битката между Титовите партизани и хърватските усташи е една от най-зверските в Южна Европа. Горчивият опит и жестоките уроци на историята не се забравят, а намират проекция през 1990 г., когато след изборната победа на националистите на Туджман, сърбите в Хърватия отново виждат заплахата от възраждане на вариант на хърватския фашизъм. Доказателства за това не липсват: след изборната победа на Туджман в началото на 1990 г., шахматният флаг на усташите става официален символ, кирилицата се изважда от употреба, сърбите са освобождавани от официални административни постове, губят работата си като научни работници и юристи, към което се прибавят и нахлувания на хърватската полиция и милиция в сръбските градове на Крайна.
На 4 август 1995 хърватската армия настъпва с повече от 100 000 войници срещу сръбските градове в Крайна. За няколко дни между 100 000 и 150 000 цивилни сърби отстъпват на изток, което е най-голямото изселване от началото на войната, наречено “гръмотевична буря”. Извънредният пратеник на ООН Акаши, посредникът на ООН Столенберг и американският консул в Загреб Гълбрайт наричат тази офанзива “напълно неразбираема и недопустима”, тъй като по-рано са уведомили хърватското правителство за отстъпките, които е готово да направи сръбското ръководство и за евентуалния мирен диалог. Туджман показва незаинтересованост и вродено високомерие при подобни разговори. И този път не изневерява на себе си. Същевременно в политиката на Германия все по-ясно проличава “двойният стандарт”, характерен за повечето Велики сили в началото на 90-те години. Докато германското правителство и медии представят (въпреки оскъдните данни на наблюдателите от ООН) навлизането на сръбската армия през юли в източнобосненските защитени зони, като “убийство на цял народ“, те сякаш остават глухи и неми, безразлични към “хърватската гръмотевична буря” и прогонването на сърбите от родните им места. След това външният министър Кинкел разбира, че въпросът за Крайна преминава в хърватски ръце. Само два дни след началото на офанзивата хърватското военно ръководство прави изявление, че 80% от военните цели са постигнати, което е потвърдено и от международните наблюдатели. А германският канцлер Кол прави смешно изказване, настоявайки конфликтът в бивша Югославия да не се решава с военни средства, като обещава да убеди своя приятел Туджман в значението на преговорите.
Разпадането на СФРЮ променя политическата карта на Балканите. Появяват се нови държави. Доколкото това задоволява законни национални права и интереси, то може да се характеризира като позитивно явление. Но извършено по деструктивен път, е в противоречие с интеграционните процеси в Европа. Вследствие на това на Балканите се моделира нова конфигурация върху стари връзки с извънрегионални сили и чрез усилено изграждане на нови, продиктувани от новото съотношение на геополитическите фактори. Това дава основание на европейски и балкански политици и изследователи да лансират идеи за формиране на различни “оси” и “триъгълници” между балканските държави.
Със “завладяването” на Крайна от Хърватия понятия като “етническо прочистване”, “зверства”, изчезват за малко от вестникарските заглавия и от коментарите в Германия. Появява се надеждата, че преобразуваният с помощта на Германия ред на Балканите е още една крачка към по-добър живот. Но остава висящ въпросът “за кого”, тъй като само четири години по-късно над Балканите отново прелитат военни самолети, бомбардират и убиват невинни хора.
Бележки
1 Такова обвинение с посочени конкретни случаи и участие на фирми и банки от Германия и Австрия се съдържа в декларацията на югославското правителство, депозирана при Генералния секретар на ООН на 28 януари 1992. Вж. Jugoslovenski pregleg бр. 1, 1992, 67-78.
2 “Силата… на военно-индустриалния комплекс на Германия, който продължава да доставя оръжие и военни материали в Югославия, доведе до югославската трагедия.“ Вж.: Жан Нузуй “Епохи” бр. 2, 1993; Gervasi, Sean “Germany, U.S. and the Yugoslav Crisis” –In: Covert Action Quarterly, Winter 1992 – 1993 (www.caq.com)
3 Пак там.
4 Вж.: “Friеden”, № 9 – 10, 1991.
5 Vgl. Sebastian Haffner, a.a. O., S. 17.
6 Peter Bender: Episode oder Epoche? Zur Geschichte des geteilten Deutschland. Mиnchen: Deutscher Taschenbuch Verlag 1996, S. 134.
7 Пак там Петер Бендер изказва мнение, че германското присъединяване едновременно към ЕО (по-късно ЕС) и НАТО е най-доброто решение на противоречивия “германски въпрос”.
8 Axt, Heinz-Jurgen “Hat Genscher Yugoslavien entzweit?”- Europa – Archiv, Folge № 12, 1993, 351-360.
9 Frieden, № 9 – 10, 1991.
10 Бояджиева, Надя “САЩ и конфликтът в Босна и Херцеговина 1989 – 1995 “, София, 2000.
11 Yugoslovenski pregleg, № 3, 1992, 100 – 101.
