ЗАЩО РУХНА СЪВЕТСКИЯТ СОЦИАЛИЗЪМ

0
244

Моят отговор на Стратега*

Александър Атанасов е роден през 1930 г. в гр. Пазарджик. Професор по естетика, доктор по филология, работил дълги години в Института по философия на Българската академия на науките. Бил е политически помощник на акад. Тодор Павлов през последните девет години от живота му, когато той е член на Политбюро на ЦК на БКП. Автор на книгите “Естетичността”, “Естетизираният човек”, “Сравнителна естетика”, “Акад. Тодор Павлов – научнотворческо и педагогическо дело” и други, на много статии, както и на художествено-документални произведения. Съпредседател на Демократичния антинацистки клуб “Майор Франк Томпсън”.
–-
*От наскоро излязлата от печат книга „Кой е Георги Димитров и защо Сталин го уби. Обществено следствие“. Изд. “Унискорп”

ВОДЕЩИЯТ СЛЕДСТВИЕТО: Георги Димитров беше посветил целия си живот на делото на социализма и крахът на самата „цитадела“ на социализма – Съветския съюз – без съмнение би го потресъл. Ето защо за нас е важно да видим накратко кои бяха причините за този крах, както и виновен ли е за това последният лидер на КПСС и пръв и последен президент на СССР Михаил Горбачов.

По тази тема вече има значителна литература, но нека приемем за най-„представителни“ у нас публикациите на Александър Лилов, бивш член на Тодор-Живковото Политбюро на ЦК на БКП, професор по естетика, доктор на философските науки и чл.-кор. на БАН, избран на 14 конгрес на БКП през 1990 г. за председател на партията, а малко след това – за директор на Центъра за стратегически изследвания при Висшия съвет на БСП.

В списание „Ново време“ за декември 2006 г. се появи статия от Александър Лилов под заглавие: „Разминаването на съветския социализъм с информационната революция – дълбинната причина за неговия крах“. Тук Лилов резюмира идеите, които развива в своята „теоретична трилогия“„Информационната епоха“. Ето какво казва той: “Социализмът е продукт на индустриалната епоха. Като обществена теория и политическо движение той се ражда през ХIХ век в разцвета на индустриализма и капитализма. Неговата поява е напълно естествена и съзвучна с историческите реалности, дори неизбежна в онзи обществен стадий, през който машинната промишленост, капиталът и преобладаващата численост на работническата класа са основните параметри на тогавашното историческо развитие.“

ЗАЩИТНИКЪТ (на Димитров): Още Декарт забелязва: „Уточнявайте смисъла на понятията, за да избегнете половината от заблудите си.“ Лилов говори за „социализъм“ изобщо, без да ни каже какво всъщност разбира под това понятие. Социализъм имаше в Съветския съюз и в Източна Европа, но навремето и Хитлер твърдеше, че е за (национал)“социализъм“. Говори се, че в Швеция има „демократичен социализъм“, в Либия – „ислямски социализъм“, в Китай – „китайски (пазарен) социализъм“. И така нататък.

Ако оставим настрана куриозите, Лилов не може да не знае, че „социализъм изобщо“, т.е. общоприето определение за социализъм няма. В наше време има две основни разбирания за социализъм, които имат своя първоизточник в писанията на самия Маркс, но са всъщност коренно различни. Едното е разбирането на „революционните марксисти“ (а днес на неосталинистите), които се придържат към „формационния“ възглед за обществено-историческото развитие, т.е. смятат, че историята е редуване на обществено-икономически формации. Според тях социализмът е съвсем нов обществен строй, който идва неизбежно, по силата на обективните икономически закони, на мястото на капитализма – чрез насилствено завземане на политическата власт от „пролетариата“, чрез тотално ликвидиране на частната собственост и парламентаризма и замяната им с държавна собственост и еднопартийна диктатура.

Другото разбиране е на „реформистките марксисти“ (а днес на социалдемократите), които се придържат към „цивилизационния“ възглед за историческия процес, т. е. смятат, че не формата на собствеността е главното за характеристиката на едно общество, а степента на неговата цивилизованост. Така че според тях социализмът не е нито „отвъд“, нито „отсам“ капитализма – той е в господството на политическия принцип на свободата и на моралния принцип на социалната справедливост, което се постига чрез солидарността на хората на наемния и на честния предприемачески труд, по парламентарен път и в мирна извънпарламентарна борба.

Когато Лилов твърди, че социализмът е рожба на индустриализма, възниква въпросът дали това се отнася и за революционния социализъм специално, дали и комунистическото движение е „законнна“ рожба на индустриализма като такъв.

Ето какво пише самият Лилов за епохата на Маркс: „Експлоатацията на работническата класа е безмилостна и е основен източник на забогатяване на капиталистическата класа и на обедняването на пролетариата. Несправедливостта и потъпкването на свободата, правата и достойнството на личността са достигнали непоносими мащаби и форми. Образованието и културата са недостъпни за голяма част от обществото. Капиталът, парите, купуват и продават всичко – стоки, вещи, души, любов, омраза, достойнство.“

Но не означава ли всичко това, че не индустриализмът сам по себе си, а антихуманното поведение на работодателите е причина за радикализирането на (част от) работническата класа и за появата на революционния социализъм? В онази епоха Маркс не вярва, че тези жестоки несправедливости могат да бъдат премахнати по друг начин освен чрез премахване на частнособственическия строй, но ето че ние днес сме свидетели на „чудото“ – капитализмът в развитите страни показа, че може да се демократизира и социализира, поради което – както заключи пръв Бернщайн – кървавите революции и изграждането на съвсем нов строй не са необходими. Нима не затова там, където капитализмът се цивилизова, комунистическите партии се социалдемократизират или се маргинализират, или съвсем изчезват?

ВОДЕЩИЯТ: Ето какво пише Лилов по-нататък: „До средата на ХХ век социализмът се развиваше в съответствие с определящите процеси в световното развитие – втората и третата промишлена революция (откриването и утвърждаването на двигателя с вътрешно горене и въвеждането на електрическия двигател, електрификацията на света). Въпреки допуснатите грешки, увлечения и дори някои деформации, като цяло Русия и източноевропейските страни бяха индустриализирани, механизирани и електрифицирани, създадена бе в тях мощна индустриална икономика…

През втората половина на ХХ век, когато се зароди и започна световният преход от индустриалната в слединдустриалната епоха, развитието на съветския и източноевропейския социализъм не навлезе навреме във фазата на реформи и модернизация, които да го адаптират към новата информационна парадигма. Напредналите страни интензивно навлизаха в информационната епоха, ние останахме в старата, индустриалната. Съветският съюз и източноевропейските страни исторически закъсняха в постиндустриалната модернизация на своите общества, а когато я започнаха в лицето на „перестройката“, се провалиха… Това историческо закъснение и този исторически провал на информационната модернизация на социализма е дълбинната причина за краха на социализма.“

ЗАЩИТНИКЪТ: Според мен историческото закъснение с информационната модернизация не може да бъде „дълбинната причина“ за провала на съветския социализъм – това закъснение всъщност е последица от нещо по-„дълбинно“.

Днес е общопризнато, че историческият материализъм на Маркс, неговата формула, че не идеите на хората определят тяхното обществено битие, а обратно, откритието му, че в основата на общественото битие е начинът на производство на средства за съществуване – това е Коперникански преврат в социалната философия и обществознанието. Разглеждайки обаче развитието на производителните сили и още по-точно усъвършенстването на оръдията на труда, на техниката и технологиите като първоизточник на социалния прогрес, Маркс не смята, че те са непосредствен определящ фактор на този прогрес. Определящи са икономическите отношения, т.е. отношенията на собствеността. Икономическите интереси на собствениците са тези, които дават простор за научните изследвания, за иновациите в техниката и технологиите или, обратно – спъват тяхното развитие.

Що се отнася до социализма, то самият Лилов пише: „Съветският социализъм не можа да извърши информационните си макротрансформации, защото неговата икономическа система нямаше вътрешни стимули и механизми, които да осигуряват постоянното й технологично развитие. Това беше силно инерционна система поради командно-административния си характер, поради липсата на пазар и свързаност със световната пазарна икономика, поради отсъствието на пряк конкурентен натиск.“ И още: „Закостенялата социалистическа идеология и застрашените интереси на политическия елит спираха обновлението на теорията и политиката на социализма в съзвучие с новата епоха.“

Не означава ли това, че „дълбинната“ причина за изоставането на Съветския съюз е в самия характер на господстващия в него обществен строй, т.е. в самия държавен социализъм като социално-икономическа и политическа система? При тази система както властимащите, така и работниците не са заинтересувани от радикални нововъведения и коренни преустройства, а предпочитат комфорта на традиционната производствена дейност с лесно изпълнение и преизпълнение на плана и нормите, с гарантирани заплати и премии. Оттук и истинската „дълбинна“ причина за краха на „победилия“ и „построения“ социализъм – тя е в отсъствието на ликвидираното някога свободно предприемачество, което е главният двигател на научно-техническия, производствения и социалния прогрес. С други думи, модернизирането на съветския социализъм беше невъзможно без приватизация на определени икономически ресурси, без свободен, макар и регулиран от държавата пазар и без демократизация на политическата система. Този преход можеше и трябваше да стане по цивилизован начин, с частична, а не с тотална приватизация, без разбойническо разграбване на националното богатство, със запазване на социалните придобивки на народа.

ВОДЕЩИЯТ: Лилов обаче не поставя под съмнение самия държавен социализъм с неговия тотален етатизъм и еднопартийна диктатура. Той не поставя под съмнение и правомерността на съществуването на самия Съветски съюз в неговата форма на федеративна, а всъщност унитарна държава с фактическа доминация на Русия и на руските кадри в повечето съюзни и републикански институции. Той смята, че технологичното изоставане и всички свързани с него недъзи са били поправими в рамките на държавния социализъм и на СССР. И ако това не е станало, то главната причина е „отсъствието на необходимия в такива исторически вододели пасионарен интелектуален и управленски капацитет в партията, стояща начело на държавата и обществото, и особено отсъствието на пасионарна ръководна историческа личност начело на държавата“. Като забелязва, че „ролята на историческата личност не може да бъде заменена с нищо“, Лилов заявява: „Съветският социализъм не успя да излъчи своя исторически реформатор.“ Според него такъв можел да бъде само Юрий Андропов, но за нещастие той скоропостижно починал. А що се отнася до Михаил Горбачов, той „не успя да реформира, камо ли да модернизира съветската система.“

ЗАЩИТНИКЪТ: Не бих се съгласил с подобни твърдения. Всъщност и в този случай историята намери необходимата й личност в лицето на Михаил Горбачов.

Аз ще цитирам какво казва по въпроса самият бивш съветски лидер (в лекция в американския университет в Анкара според чешкия вестник „Диалог“, бр. 146 за 1999 г.), при което ще се огранича само с една забележка: когато Горбачов говори за „комунизма“, неговите думи не могат да се отнасят за останалия само в теорията истински комунизъм – той, разбира се, визира осъществения в практиката сталински псевдокомунистически социализъм:

„Моята цел в живота беше унищожаването на комунизма – непоносимата диктатура над народа. В това ме убеждаваше моята съпруга, която имаше това виждане по-рано от мен… Когато лично опознах Запада, решението ми стана необратимо. Трябваше да премахна цялостно ръководството на КПСС и СССР… Моят идеал е пътят на социалдемократическите партии. Плановото стопанство сковаваше способностите на народа, само пазарът води до развитие. Намерих сътрудници за същата цел. Преди всичко Яковлев и Шеварднадзе имат голяма заслуга за поражението на комунизма… Исках да запазя СССР в същите граници, обаче с друго наименование, като демократична държава (мислех над наименованието Съюз на самостоятелни суверенни републики, за да се запази съкращението СССР). Това не успях да направя. Елцин (тогава държавен глава на Руската съветска федеративна република – б.р.) патологично мечтаеше за власт, но нямаше никаква представа за демократична държава. Той разложи СССР (срещна се с държавните глави на другите две основни съюзни републики Украйна и Белорусия и тримата обявиха противоконституционно, че републиките им стават независими и слагат край на СССР – б. р.) и така възникна бъркотия с всички тежки последици…“

Както се вижда, Михаил Горбачов е имал достатъчно ясни и адекватни на историческата ситуация намерения – да ликвидира сталинизма, да прехвърли партията върху релсите на социалдемократизма, а съветското общество – върху релсите на демократичния социализъм. И още – да превърне изкуственото образувание от имперски тип СССР в конфедерация на независими републики. Противоконституционният преврат на Борис Елцин през 1991 г. обаче, слагайки край и на СССР, и на президентската институция на СССР, лиши Горбачов от власт. Така че той не носи отговорност за бедите, които докара на руския народ всъщност заграбилият с „демократична“ демагогия властта над Русия Елцин.

Смятам, че справедливостта изисква Михаил Горбачов да бъде съден и оценяван според това, което направи, докато беше генерален секретар на ЦК на КПСС и президент на СССР.

Докато беше на власт, Михаил Горбачов събра смелост да премахне цензурата и тоталния надзор на политическата полиция над съветските граждани, даде с прокламираната „гласност“ отдушник за опасно натрупаната негативна енергия в обществото, свали бариерите пред задържаната с десетилетия държавнотворческа енергия на великия руски народ, на неговата интелигенция. Той събра смелост да предложи на Запада прекратяване на Студената война, като плати цената за това – край на сталинизирания комунистически режим и на Варшавския договор, и така избави човечеството от кошмарната заплаха на ядрената война.

На Горбачов обаче историята възложи не да извърши обективно невъзможната вече перестройка, а да спаси великата страна от възможно най-лошия вариант на краха на съветския социализъм.

ВОДЕЩИЯТ: Защо наричате перестройката невъзможна?

ЗАЩИТНИКЪТ: Защото създадената още от Сталин номенклатурна каста, и по-специално тази нейна част, която се разпореждаше с държавната собственост и с държавните финанси, беше вече напълно изродена идейно, работеше главно за собственото си обогатяване и беше здраво самоорганизирана в „круговая порука“ за отпор на всеки генерален секретар, който би се опитал да я елиминира. Обратно – тази мафия можеше да елиминира чрез своите хора в ЦК и в Политбюро всеки неудобен за нея генерален секретар. Не беше ли такъв случаят с Никита Хрушчов, който със своите реорганизации постави под заплаха удобното за номенклатурата статукво?

В това отношение съдбата на Михаил Горбачов е подобна на тази на Георги Димитров. Както вече стана дума, Димитров се опита да гради социализъм без диктатура на пролетариата, с многообразие на формите на собственост и с парламентарна демокрация, т.е. демократичен, европейски, социалдемократически социализъм. Той обаче бе атакуван едновременно отляво (от Сталин и от българските сталинисти) и отдясно (от Запада и от прозападната опозиция) и бе принуден да отстъпи пред левите и да приеме съветския модел на държавен социализъм. Подобно на Димитров, и Горбачов бе атакуван едновременно отляво (от сталинистите) и отдясно (от елцинската контрареволюция) и загуби битката, принуден да отстъпи този път пред десните и да предаде властта на новобуржоазната мафия.

(Мисля, че нещо подобно се случи и в България след 1989 г. Задачата, поставена от историята, беше България да премине от тоталитаризма към демократичен социализъм, а личността, призвана и способна да я поведе успешно по този път, беше според мен харизматичният лидер на социалдемократите Петър Дертлиев. Кандидатурата на Дертлиев за президент обаче бе провалена във Великото народно събрание от сговора на сталинистите в БСП и на нахлулите в СДС фашизоиди. С това бе открит пътят за „шоков“ преход на България към дивия капитализъм. Такава е, уви, досегашната историческа съдба на „умерените“ социалисти, на комунистите демократи, на социалдемократите в азиатския и полуазиатския Изток. От което обаче не следва, че бъдещето не е тяхно…

ВОДЕЩИЯТ: А защо смятате, че СССР е бил пред крах?

ЗАЩИТНИКЪТ: Защото непосилните вече разходи за превъоръжаване, наложени от богатата Америка, огромните загуби от устроения от нея дъмпинг срещу съветския петрол на световния пазар, непоправимата неефективност на дирижираната от бюрокрацията икономика, присвояването на огромни държавни средства от номенклатурната мафия бяха довели съветската държава до финансова криза. Защото жизненото равнище на народа катастрофално падаше, растящият стоков дефицит предизвикваше дълги опашки пред магазините за най-насъщното, развихряше се спекулата. Защото спряната от Брежнев десталинизация, пълзящата ресталинизация и разложението на корумпираната бюрокрация бяха разрушили дотолкова авторитета на управляващата Комунистическа партия и бяха така деморализирали работническата класа, че страната отиваше към хаос, анархия и нова гражданска война.

Ако си послужа с една метафора, бих казал, че самолетът на съветския социализъм вече свършваше бензина си и му оставаше броено време до катастрофата. Горбачов беше пилотът, който успя да го приземи, преди да се разбие, и в това е неговата историческа роля и историческа заслуга. Вярно е, че след приземяването пилотът бе изхвърлен и самолетът бе ограбен от олигархическата банда на лъжедемократа Елцин, но все пак остана цял и може отново да лети. Ето защо можем да бъдем уверени, че с течение на времето озлоблението на повлияните от сталинистите обществени кръгове срещу Михаил Горбачов ще се изживее и той ще получи признание на „баща“ на демократична Русия, основател на модерната руска социалдемокрация и световен миротворец.

ВОДЕЩИЯТ: Лилов пише, че докато в СССР не се е намерил велик реформатор, то в Китай се е появил такъв в лицето на Дън Сяопин, който спасил социализма, доказал неговата жизнеспособност и го повел към небивал възход. „Съветският съюз – пише той – не отговори на слединдустриалните предизвикателства и рухна. Китай им отговори успешно и китайското икономическо чудо е пред очите на света.“ И още: „Китайският опит в модернизирането на социалистическото общество и постигнатото „китайско икономическо чудо“ поставят под сериозно научно съмнение тезата за системната неспособност на социализма да се приспособи към всеобхватните трансформации в информационната епоха.“

ЗАЩИТНИКЪТ: Мисля, че в случая на Лилов му липсва чувство за историзъм и конкретно-исторически подход. Не можем да поставяме Съветския съюз и Китай „на една дъска“ – това са исторически коренно различни случаи. Ако в Съветския съюз дори по времето на Сталин имаше социалистическо общество, то за „социалистическо общество“ в Китай може да се говори с много големи условности. Но работата е в това, че докато в СССР бе извършена (нежна) контрареволюция, т.е. Русия се върна от построения (макар и деформиран) социализъм назад към капитализма, и то с цената на огромни материални, човешки и морални загуби, то Китай тръгна всъщност напред – от полуфеодализма направо към един високотехнологичен капитализъм.

ВОДЕЩИЯТ: Лилов обаче твърди: „Опитът да се обяви социализмът с китайска специфика за капитализъм има чисто спекулативен характер и не заслужава сериозно теоретическо внимание. Нашата идеология плати навремето доста висока цена за преименуване на явленията, които не можеше да обясни, и няма защо да се връщаме към тази методология.“

ЗАЩИТНИКЪТ: Според мен обаче тъкмо Лилов се връща към въпросната „методология“, тъкмо неговите твърдения, че в Китай има „социализъм“ и „социалистическо общество“ са спекулативни и недоказани. Неслучайно днес се водят дискусии (например в руското списание „За и против“ от началото на 2006 г.) дали сегашен Китай е социалистическа страна и дали управляващата там партия е комунистическа…

И наистина, какво е днес „социалистическото“ в Китай? Значителният дял на държавната икономика и централизираното планиране? Но значителен дял държавна икономика и централизирано планиране има и в редица капиталистически страни, така че това не означава непременно социализъм. Или фактът, че управляващата в Китай партия се нарича „комунистическа“? Както е известно обаче, названията невинаги оттговарят на същността на нещата (справка – „демократическият“ сговор на Александър Цанков в България, национал-„социалистическата“ партия на Хитлер и пр.)

Лилов забравя, че навремето „вождът-слънце“ Мао Цзедун организира разобличителна кампания срещу Дън Сяопин – „лицето номер едно“, което „върви по капиталистически път“. След смъртта на довелия с комуните страната до просешка тояга Мао това „лице“ наистина поведе Китай по капиталистически път, като разпусна комуните и издигна лозунга „Обогатявайте се!“ със смехотворната добавка в китайски стил: „Партийните кадри да се обогатяват последни!“ Дън спаси от гладна смърт един милиард китайски селяни, като им даде за ползване по парче държавна земя да произвеждат за самозадоволяване и право да продават излишъка. А що се отнася до социализма, бе обявено изграждане само на неговите „основи“, и то в продължение на…сто години. Както казват французите, qui vivra vеra – който доживее, ще види.

Ако според сталинистите социализъм означава тотално господство на държавата над икономиката, то какво общо има със социализма днешен Китай, отворен за частната инициатива и за огромните чуждестранни частни инвестиции (към 2005 г. около 600 милиарда долара), с разрастваща се корупция и с новоформираща се буржоазия? Ако социализъм според тях означава тотално господство на марксистко-ленинската идеология, то какво общо има със социализма днешен Китай, в който марксизмът е захвърлен под миндера (обявено е, че идеологията на ККП включва само „една четвърт марксизъм“ – останалото е от наследството на Мао („националната революция“), на Дън („пазарните реформи“) и Цзян („тройното представителство“, т.е. политическата интеграция на частните предприемачи в редиците на „строителите на социализма“)?

Самият Лилов критикува така отклонението на СССР от социализма: „Политическата система на социализма не осигури по-висш етап в развитието на демокрацията. Тя даде на хората най-важните социални права – работа, приходи, жилище, безплатно здравеопазване и всеобщо образование, сигурно детство и достойни старини, но накърни политическата свобода и правата на човека. Така хлябът и свободата се оказаха противопоставени.“ Но ако това е вярно, какво общо със социализма има днешен Китай, в който изброените от Лилов най-важни социални права на хората, особено в централните и северните райони, съвсем не са гарантирани и в който има военно-партийна диктатура, смазваща всеки опит за политическо разномислие и за защита на човешките права? Има ли в днешен Китай и хляб, и свобода за всички, за да го смятаме за социалистическа страна?

Да, днешен Китай изумява света с икономически възход, но и с огромни печалби за частните компании, идващи от ниската цена на работната ръка и от гарантирания необятен пазар за тяхната продукция. Какво общо има този Китай с благоевско-сталинската догма за социализма като „общество без частна собственост“ или пък с кредото на демократичния социализъм като общество, в което се зачитат всички човешки права и граждански свободи?

Засега на мнозинството жители на Китай още не им е до правата и свободите – не само защото все още им липсва необходимото индивидуално личностно развитие, но и защото все още са погълнати от грижата за биологическото си оцеляване. Няма обаче съмнение, че както обуржоазяващата се държавно-партийна бюрокрация, така и все повече образоващата се младеж рано или късно ще поискат свобода на словото и сдружаването, парламентарна демокрация и прочие западни цивилизационни придобивки.

ВОДЕЩИЯТ: Лилов се позовава на китайската формула за „социалистическа пазарна икономика“…

ЗАЩИТНИКЪТ: Според мен това е един нонсенс, един оксиморон, защото пазарна икономика е другото име на капитализма, а „социалистически капитализъм“ е равно на „дървено желязо“. Друго нещо е регулираната (чрез закони за „правилата на играта“ и чрез система на обществени поръчки) и социалната (т. е. отделяща значителни средства за социални нужди) пазарна икономика, която доминира днес в Западна Европа, и към която очевидно се насочват и управляващите в Китай, за да избегнат взрива на масовото недоволство от растящото социално неравенство. (Както научаваме, на състоялия се през октомври 2005 г. пети пленум на ХVI конгрес на ККП, посветен на новия петгодишен план за развитие на страната, е приета предложена от президента на КНР Ху Цзиян нова линия. Вместо курса на Дън към „изпреварващ разцвет на най-предприемчивите“, вече се говори за „съвместен разцвет на всички китайци“, за повече внимание към бедстващите райони и към интересите на „слабите групи“, ощетени в процеса на реформите или получили от тях само минимална изгода, за предоставяне на стотиците милиони китайци достъпно здравеопазване и безплатно образование, и т.н.)

Както виждаме, упорито премълчавайки неудобния за схемите му факт на социалната реформация на следмарксовия капитализъм, Лилов рекламира като еталон за модерен социализъм не европейска Швеция, а азиатския Китай. Разбира се, днешен Китай е на исторически правилен за него път. Едва ли обаче все още полуфеодалната, селска и полуграмотна Азия може да учи Европа на социализъм.

ВОДЕЩИЯТ: „Маркс предвиждаше – пише Лилов – победата на социализма в най-развитите капиталистически страни, т.е. там, където индустриализмът е създал необходимите условия за преход към по-прогресивна уредба на обществото. Въпросът е там, че историята пожела социализмът да победи не в страни с развито индустриално общество, а в слаборазвити страни. Казват, че това било грешка на историята. Историята не прави грешки. Тя е такава, каквато е…“

ЗАЩИТНИКЪТ: Мисля, че това не е език на учен. Това е опит за измъкване от отговор на въпроса, защо социализмът не е победил в страни с развито индустриално общество (нали той беше рожба на индустриализма с преобладаваща численост на работническата класа и трябваше според Маркс да победи именно там!), а е победил в страни слаборазвити, с малочислена работническа класа и с преобладаваща численост на селяните.

Разбира се, че не „историята“ прави грешки – грешат хората, грешат идеолозите, политиците, държавниците. Грешат лидерите, грешат и народите, които им вярват и тръгват след тях или пък не ги разбират и не ги подкрепят. Така че не „историята“ е „пожелала“ социализмът да победи в неразвити страни, а Ленин и болшевиките, водени от най-благородни намерения, са пожелали да вземат властта в Русия, но, както показа историята, са прибързали с изграждането на социализма. Ленин осъзнава грешката си и дава „заден ход“, но за жалост скоро умира и не успява да я коригира. Затова пък в Китай Дън Сяопин успя да поправи аналогичната грешка на Мао Цзедун…

ВОДЕЩИЯТ: Лилов казва, че все пак социализмът „осъществи индустриализирането на Русия, източноевропейските и другите страни, в които победи“. Сталинистите твърдят, че именно построеният социализъм е осигурил победата на СССР над Хитлер…

ЗАЩИТНИКЪТ: Да, но защо не казват на каква цена бе осъществена индустриализацията и колко трайна се оказа победата на социализма в Русия, в България и в другите източноевропейски страни? А що се отнася до Хитлер, известно е, че той водеше на Изток расова геноцидна война, така че войната срещу него не беше толкова за защита на социализма, колкото за защита на руското отечество и на руския народ от изтребление. Вярно е, че главната заслуга за победата над Хитлер имат руските комунисти, които бяха организатори на отбраната и най-храбрите и саможертвени бойци, но те се сражаваха не толкова като социалисти, колкото като руски патриоти.

ВОДЕЩИЯТ: Как да си обясним тези, меко казано, странни писания на един иначе ерудиран и претендиращ да е съвременно мислещ автор?

ЗАЩИТНИКЪТ: Не е тайна, че източният марксизъм и социализъм е формиран под силното влияние на патриархално-патерналисткото мислене и на религията, респективно (в Русия и в България) на православието. Затова за повечето източни марксисти научната теория става „учение“, т.е. догма, неприкосновен постулат, а нейният създател – „учител“. Затова съгласните с тази теория не са съмишленици на нейния автор, а негови „ученици“, които не могат да си позволяват не само да възразяват на „учителя“, но и да поставят под съмнение дори една буква от него. (Напротив – в научните спорове главно оръжие става не аргументът, а цитатът от „учителя“ и уличаването на опонента в „отклонение“ от догмата, което се заклеймява морално като „измяна“ на „учението“.)

Така и Александър Лилов говори не просто за теорията на Маркс, а за „Марксовото учение“. И той не си позволява да постави под съмнение истинността на нито буква от „учителя“. „Вярно е – пише той, – че някои от Марксовите прогнози за капиталистическото и социалистическото развитие не се потвърдиха, други остаряха, но това е валидно за всички учения от древността до днес, без нито едно изключение.“ С други думи, принципни грешки и самозаблуди у Маркс няма, а само някои неща у него не са се потвърдили или са остарели, но това го срещаме във всички други учения (макар че марксизмът има претенцията да бъде не като всички други, а единственото последователно научно, т. е. единственото вярно учение!).

ВОДЕЩИЯТ: Александър Лилов не отхвърля държавния социализъм като обществен строй с еднопартийна власт и с дирижирана централна икономика, но същевременно възхвалява и „пазарната икономика“: „Неслучайно – пише той – китайската модернизация започна с въвеждане на пазарна икономика и с „отворени врати“ към световната икономика“. Ако в случая Лилов има предвид споменатата вече „социалистическа пазарна икономика“, то в книгата си „Диалогът на цивилизациите“ той пише, че „модерният социализъм на информационната епоха ще се базира на пазарната икономика, на социалната пазарна икономика, без тотално господство на пазара във всички области“ и добавя, че девиз на този социализъм ще бъде девизът на френските социалисти: „Пазарна икономика – да, пазарно общество – не!“ Т.е. това едва ли ще бъде пазарен социализъм от типа на китайския с диктатура на комунистическата партия, защото френските социалисти са за парламентарна демокрация, за демократичен социализъм. Каква е тогава всъщност истинската позиция на теоретика Лилов – за социалдемокрацията или против нея? Защото той упорито избягва както думата сталинизъм, така и думата социалдемокрация.

ЗАЩИТНИКЪТ: При това положение човек може не без основание да подозира, че нашият „стратег“ иска да бъде едновременно и „ортодоксален“ марксист, и „модерен“ социалист, и сталинист, и социалдемократ. Само че с подобна еклектична „разкраченост“ не се стига доникъде…

ВОДЕЩИЯТ: Кой е политикът Александър Лилов и за какво се бори? Той се афишира като лидер на „левицата“ в БСП, но не казва ясно каква е тази левица – социалдемократическа или сталинистка. Сред продължителите или сред изменниците на делото на Димитров е той?

ЗАЩИТНИКЪТ: Разбира се, не бих казал, че Стратегът, макар, както видяхме, да отправя ред необосновани обвинения срещу Георги Димитров, е сред изменниците на неговото дело. Не мога обаче да кажа също, че Александър Лилов е сред продължителите на делото на Димитров, докато той не осъди неговия убиец Сталин, докато не отхвърли категорично сталинизма и не застане безрезервно на позициите на модерната лява социалдемокрация.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук