ЗАЩО СА СЛАБИ ОПОЗИЦИОННИТЕ НАГЛАСИ СРЕД БЪЛГАРСКАТА ИНТЕЛИГЕНЦИЯ

0
171

Доцент по съвременна световна история в СУ „Св. Климент Охридски“. Занимава се с проблемите на Източна Европа след Втората световна война. Автор е на книгите: „Източна Европа след Сталин 1953—1956“; „България и Източна Европа“; в съавтор­ство с Евгения Калинова: „Българските преходи 1939-2002“ С., 2002 (и на френски език в издателство „Арматан“); „Следвоенното десетилетие на българската външна политика 1944-1955“ и др. Главен редактор на сп. „Ново време“ (1993—2000 г.).
Отговорът на въпроса защо е слаб опозиционният потенциал на българската интелигенция в навечерието на големите промени, осъществени през 1989 г. в Източна Европа и довели до рухването на наложената от Съветския съюз система на държавен социализъм, трябва да се потърси значително по-назад в историята на България.

Българската държава се възстановява през 1878 г. след почти пет века съществуване в Османската империя. Българската заслуга за освобождението (основната причина е Руско-турската война от 1877-1878 г.) е Националното възраждане, водеща роля в което има интелигенцията. Това обстоятелство предопределя нейната голяма роля и в модерната българска държава. При това най-влиятелната част от интелигенцията — онази, свързана със словото и наречена художествено-творческа, запазва своята социална чувствителност и революционни нагласи и в новата българска държава. Определено може да се каже, че през първата половина на ХХ в. най-широко обществено влияние имат левите поети и писатели. Те посрещат с надежда и ентусиазъм революционните промени в края на Първата световна война и Октомврийската революция от 1917 г. в Русия. Революцията възпяват българските поети, най-талантлив от които е Христо Смирненски, нарекъл едно от популярните си стихотворения „Червените ескадрони“.

Левите и прокомунистически симпатии на творческата интелигенция се поддържат и от острото политическо противопоставяне в България в междувоенния период, което води до два военни преврата (1923 и 1934 г.), две въстания (от 1918 и 1923 г.) и политически преследвания и убийства, наречени днес „студена гражданска война“. От тази тенденция се ражда и българската уникалност в годините на Втората световна война — българското правителство на 1 март 1941 г. подписва Тристранния пакт, но българският народ остава антинацистки настроен и организира единственото сред съюзниците на Третия райх партизанско движение в периода 1941—1944 г. В съпротивата се включват и немалко представители на интелигенцията (1),
а един от най-талантливите поети модернисти Никола Вапцаров е осъден на смърт и разстрелян за комунистическата си дейност.

Левите и прокомунистически нагласи създават благоприятни възможности за налагане на съветския тип държавен социализъм. За разлика от повечето страни от съветската сфера в Източна Европа в България съпротивата на този процес е маргинална. Нещо повече, въпреки че влизат в България след като са обявили война, съветските войски преминават през територията за три дена без нито едно сражение. Съветската армия е посрещната ентусиазирано — с цветя, също както и партизаните. Лявата интелигенция посреща с възторг промените след 9 септември 1944 г., когато е създадено новото правителство на коалицията Отечествен фронт с водеща роля на комунистите (2). Политически неангажираните интелектуалци, както и симпатизиращите на десните (най-вече заради национализма им), заемат изчаквателна позиция.

Първите репресии, свързани с новата просъветска и прокомунистическа власт, са осъществени от т. нар. Народен съд (1944—1945 г.), но те засягат относително малък брой интелектуалци (идеолози и пропагандатори на режима до 9 септември 1944 г.). Следващите репресии са предизвикани от политическата борба в прехода от „народна демокрация“ към сталинизъм (1947-1948 г.). Тогава са арестувани и осъдени журналисти, пишещи в опозиционния печат. Но реакцията на интелигенцията при репресиите от периода на сталинизма в България не е насочена към съпротива, а към приспособяване към новите реалности. Повечето известни интелектуалци от предишния режим се вписват по-лесно или по-трудно в новия — най-изтъкнатите запазват литературните си позиции, книгите им се издават в големи тиражи, получават държавни награди. Това се отнася за такива талантливи поети и писатели като Елин Пелин, Елисавета Багряна, Димитър Димов, Димитър Талев.

Съвсем различна е позицията на онази част от интелигенцията, която е свързана с комунистическата партия преди 1944 г. или която влиза в нея след тази дата. Тази група става най-ентусиазира­ният защитник на идеята за изграждане на социализма (по съветски модел, за друг след победата на СССР във войната никой в България не мисли). Тези интелектуалци осъществяват трансформациите в сферата на културата и образованието, наречени „културна революция“. Те създават единните творчески съюзи, изградени върху политическия принцип на „демократическия централизъм“; те формулират новите учебни програми в средното и висшето образование, подчинени на новата идеология. За „културната революция“, която освен идеологизацията включва и достъп до образованието и културата на всички граждани, е необходимо бързо да се подготвят огромен брой нови млади кадри (за пореден, но не и за последен път се лансира идеята, че младите кадри са носители на новото и прогресивното). Така започва съветизацията на т. нар. идеологическа интелигенция — преподавателите по марксистка философия, история на комунистическото и работническото движение, които се подготвят набързо в Съветския съюз или в Централната партийна школа в България, изградена по съветски образец. Тези обучени в догмите на сталинизма кадри заменят част от старите, наречени буржоазни учени, в хода на „чистките“ в науката и образованието. Те променят кардинално традиционния облик на българската интелигенция.

На мястото на немногобройните учители, лекари, инженери, по-голямата част от които имат неголеми, но стабилни доходи и навсякъде в провинцията оформят градския елит, идва масовата българска интелигенция, в която основни групи остават учителите, лекарите и инженерите, но вече наброяващи хиляди. Масовизацията на интелигенцията е предизвикана от необходимостта да се задоволят нуждите на масовото образование, безплатното здравеопазване и ускорената индустриализация. А резултатът е, че новата „социалистическа“ интелигенция е многобройна, но с не особено високо заплащане. Самосъзнанието на новата интелигенция е за голям социален скок (повечето са с работнически или селски произход) без обаче подобен скок в материално отношение. Съчетанието интелектуално самочувствие и материална неудовлетвореност постепенно ще превърне учителите, лекарите и инженерите в най-недоволните от социализма в последния етап от съществуването му и в най-антикомунистическите групи в първия период на прехода. Но по време на социализма недоволството е насочено само към материалните условия, без да има ясно изразен идеологически характер.

Но много по-важна роля за интелектуалния климат на страната и за отношението към управляващата БКП, която заедно със сателитния Земеделски съюз управлява България в целия следвоенен период,
играят не посочените по-горе масовите интелигентски групи, а по-тясната хуманитарна и творческа интелигенция. Хуманитаристите и хората на перото всъщност формулират идеологическата основа на държавния социализъм и пропагандират неговите основни послания в обществото.

В хуманитарната интелигенция влизат преподавателите в университетите и изследователите в академичните институти, чиято задача е да представят познанието за обществото от гледна точка на т.нар. марксизъм-ленинизъм (всъщност става дума за съветската интерпретация на марксизма). Тя определя параметрите на всички идеологически дисциплини, изучавани в средното училище и в университетите. Водещи и най-привилегировани в тази група са учените от идеологическите институти към ЦК на БКП — в началото това е Висшата партийна школа, а по-късно Институтът по история на БКП и АОНСУ (Академията за обществени науки и социално управление). Те получават по-големи заплати, имат по-голям достъп до информация за ставащото във властта и стоят по-високо в обществената йерархия. Резултатът от подобна стратификация на научната хуманитаристика е постепенната загуба на нейния обществен престиж. Изучаването на „научния социализъм“, продукт на дейността на тази група и задължително за цялата образователна система, се превръща в досадно задължение и извор на вицове. При това трябва да се има предвид, че почти никой, включително и сред идеологическите защитници на властта през 80-те години, вече не вярва в това, което пропагандира. Това е интелигенцията, която през втората половина на 80-те години приема западните идеи за плурализъм и демокрация (3), но няма нито желание, нито намерение да се превърне във водач на преобразованията, защото е зависима от системата, на която служи, без да я одобрява.

Едва след началото на промените отгледаната в институтите на ЦК на БКП интелигенция се включва в новите обществени сили и лансира първите и най-яростни антикомунистически идеи. За това помагат както собствените й познания по марксизъм-ленинизъм и недоволството от служебното положение, в което са се намирали като обслужващи ЦК на БКП, така и желанието да запази водещите си обществени позиции. Но от морална гледна точка действията на тази интелигенция са силно оспорими и до ден днешен на политиците или изследователите с такъв произход често им се припомня миналото им на обслужващи социалистическата система. Такава е съдбата на такива изтъкнати пропагандатори на десните политически и икономически идеи в годините на прехода като директора на Центъра за изследване на демокрацията Огнян Шентов, директора на Института за пазарна икономика Красен Станчев, директора на Центъра за социални практики Евгени Дайнов, директора на Института за близкото минало Ивайло Знеполски.

Традиционно най-влиятелни в българското общество са хората на перото. Писателите и поетите от епохата на социализма не са така пряко контролирани и направлявани от БКП, както са представителите на хуманитаристиката. Тяхната по-голяма свобода се дължи на по-различната им функция — те не са обикновени пропагандатори на системата, а на тях им е възложено да я пресъздават със средствата на изкуството, които са много по-разнообразни и дават широк избор на изразни средства.

Отношенията между БКП и художествената интелигенция не са безпроблемни. В периода на сталинизма в България (1949-1956 г.) и тази група от интелигенцията е подложена на силен натиск да приеме безусловно като единствено правилен художествен метод т. нар. социалистически реализъм (4). Осъществени са няколко показни атаки срещу отклонили се от догмата творци (най-показателна е кампанията от 1950 г. срещу художника комунист Александър Жендов) (5). Но целите на подобни кампании вече не са унищожаване на идейните противници, а дисциплинирането на по-свободомислещите привърженици. Става ясно, че новите правила трябва да се спазват от всички, дори и от комунистите.

Като компенсация за ограниченията на хората на перото са предложени широки привилегии. Членовете на творческите съюзи получават възможността за значително по-високо заплащане, получават широка база от творчески центрове в различни краища на страната, където могат да работят необезпокоявани, въведена е системата на държавни поръчки и откупки, които достигат непостижимите за редовите граждани суми от по една-две годишни заплати за произведение. След утвърждаването на Тодор Живков на власт в началото на 60-те години той полага специални усилия за замяна на политиката на „тоягата“ с тази на „моркова“, чиято цел е привличане на интелигенцията към властта. Група млади поети и писатели са определени като „априлско поколение“ (името идва от Априлския пленум на ЦК на БКП, на който Тодор Живков оглавява БКП), защото се обявяват за по-голяма творческа свобода в съответствие със започналата деста­линизация. Тодор Живков умее да ухажва творческата интелигенция, с която прави лични срещи и за която създава допълнителни привилегии. Привилегированата интелигенция отговаря с благодарности и произведения, подкрепящи режима. Най-яркият пример за взаимния флирт между интелигенцията и Живков е поредицата от стихосбирки „Априлски сърца“, в която голям брой поети и художници откровено прославят БКП и нейния ръководител (6).

Привличането на основната група от българската интелигенция към властта не означава, че интелигенцията като цяло защитава и пропагандира системата. Но огромната част от творческата интелигенция се чувства добре при социализма. За благоприятното положение, в което се намира българската интелигенция при социализма, си припомня писателят Александър Томов (един от активистите на антикомунистическите сили в годините на прехода): „Ще изброя само някои от привилегиите, с които се ползвахме. Членство в Съюза на писателите, което ти осигуряваше издаване на книгите след съответното чакане в съюзните, а и в останалите издания. Сигурна работа в системата на културата. Осигурена почивка в станциите на Съюза на българските писатели с цялото ти семейство. Специална здравна помощ, командировки в чужбина и прочее. Дори и онези, които вътрешно отричаха системата, се ползваха, по един или друг начин от облагите.“ (7) Материалните привилегии и високият обществен престиж на интелигенцията, създаван с пропагандните средства на властта, правят българската интелигенция от епохата на социализма част от политическия елит, а не негов противник.

Сред интелигенцията има и критици на властта. Някои от най-ярките фигури на българската култура, както и много други не се съгласяват да обслужват властта. Те запазват характерното за интелигенцията критично отношение към властта, но за разлика от предходните епохи критиката вече не е директна, а използва Езоповия език (критика на границата на позволеното). В годините на десталинизацията се оформя група на несъгласните, която постепенно разширява критиките си от сталинизма до цялата система. Според някои изследователи тази интелектуална критика представлява българското „дисидентство“ (8), но тази теза трудно може да се приеме, тъй като повечето недоволни интелектуалци имат антифашистко и комунистическо минало и запазват близките си лични връзки с властта — с Тодор Живков или с други негови приближени. Най-популярният бунтар е поетът и епиграмистът Радой Ралин, който разобличава недъзите на социализма, но при всеки по-голям проблем се среща и разговоря с Живков. Вярно е, че по неговите думи той никога не е искал от Живков нещо за себе си, а само за другите, но пък и Живков никога не му е отказвал помощ.

Има и интелектуалци, които не се вписват в системата, но не са свързани с БКП. Такива са писателят Георги Марков и поетът Константин Павлов. Георги Марков обаче става противник на режима едва след като емигрира и започва работа в Радио „Свободна Европа“ и Би Би Си, докато в България сътрудничи на Държавна сигурност и е в кръга от писатели, близки на Тодор Живков (т.нар. ловна дружинка) (9) — Георги Марков и недоволните интелектуалци-комунисти отправят политически критики, докато поетът Константин Павлов отхвърля философските основи на системата. Още първата му стихосбирка „Стихове“, издадена през 1965 г., предизвиква негативна реакция от страна на идеологическите пазители на режима. Но и в неговия случай репресиите са своеобразни — отрязан е пътят му за публикуване на стихове, обаче му е предложена работа в кинематографията, където работи успешно до рухването на системата и става сценарист на много хубави български филми (10).

С други думи, в нито един момент в епохата на социализма българската интелигенция не е била преследвана по начина, по който е правено това напр. в Съветския съюз и в някои други страни от Източния блок и съответно никога не е заставала открито срещу властта. В българския случай репресиите за непослушание се изразяват в лишаване от привилегии, но не и в лишаване от работа или средства за съществуване. И резултатът е налице — почти до края на съществуването на системата в България не се появява организирано дисидентско движение, а след рухването на системата се оказва, че българските творци нямат произведения, които са писали само за себе си и едва тогава могат да публикуват. Изключение правят репортажите на Георги Марков, но те са писани в емиграция.

Все пак, макар и само година и половина преди „есенните революции“ в Източна Европа, и в България възниква дисидентско движение. На 8 март 1988 г. след прожекцията на документалния филм „Дишай!“, посветен на екологичните проблеми на крайдунавския град Русе (периодично обгазяван с хлор от химическия комбинат в румънския град Гюргево), е учредена първата организация, създадена без знанието и разрешението на властите — Общественият комитет за екологична защита на град Русе (11). Комитетът е иницииран и съставен от представители на интелигенцията, той оповестява екологични цели, зад които се крие опит за противопоставяне на властта. Но в 33-членното ръководство повече от половината (а именно 20) са членове на БКП, включително и участници в антифашистката съпротива. Русенският комитет не прави нищо повече, защото веднага след учредяването му властите оказват натиск върху учредителите, които се отказват от по-нататъшна дейност. Значението на Русенския комитет обаче е голямо, защото той демонстрира, че и в България са се появили открити противници на системата.

Българското дисидентство значително се отличава от дисидентските движения в другите източноевропейски страни. Първата отлика е, че то не възниква самостоятелно, а е инспирирано от „перестройката“ в Съветския съюз. Това личи както от непрекъснатото позоваване на съветската „гласност“, така и от подкрепата, оказана на Русенския комитет от кореспондента на съветския официоз вестник „Правда“ Леонид Жмирьов. По-дълбоката причина за зависимостта на българското дисидентство от съветската „перестройка“ са тесните връзки на българската интелигенция със съветската, градени върху традиционното русофилство. Втората отлика е опитът да се избегнат политическите теми, като вместо тях на преден план се извеждат неутралните от идеологическа гледна точка екологични проблеми. А третата е връзката на дисидентите с БКП — повечето дисиденти членуват в БКП и се изявяват по-скоро като вътрешнопартийна опозиция, отколкото като говорители на недоволното от властта общество. Тези особености ще се запазят и в следващата вече политическа дисидентска организация — Клубът за подкрепа на гласността и преустройството, създаден на 3 ноември 1988 г. Още в избора на наименование е визирана съветската перестройка, а в ръководството на Клуба отново преобладават редовите членове на БКП и комунистите-ветерани (12).

През 1988-1989 г. се създават и дисидентски организации, които не са свързани с БКП, а са съставени от противници на марксизма и държавния социализъм. Такива са: Независимото дружество за защита правата на човека в България на Илия Минев, Комитетът за защита на религиозните права, свободата на съвестта и религиозните ценности на йеромонах Христофор Събев и Независимият профсъюз „Подкрепа“ на д-р Константин Тренчев. Те обаче са създадени от привържениците на режима отпреди 1944 г. или от фигури без каквато и да било обществена тежест, при това действат в провинцията, затова остават почти неизвестни за българското общество.

Така краят на Студената война заварва българското общество напълно неподготвено. Дори и когато рухването на системата в Източна Европа започва с победата на „Солидарност“ в полските избори на 4 и 18 юни 1989 г., с решението на унгарското правителство да премахне загражденията по границата си с Австрия през юни и септември 1989 г., за да даде възможност на гражданите на ГДР да достигнат до ФРГ, когато чешките и словашките младежи започват да демонстрират, за българите тези събития изглеждат далечни и незначителни. Най-важни за българската интелигенция остават опитите й да постигне по-големи отстъпки от режима на Тодор Живков по примера на съветската „перестройка“. През пролетта основното внимание е съсредоточено върху провеждането на конгресите на творческите съюзи, в които най-голямото постижение е избирането в ръководствата на кандидати, предложени от делегатите, а не на онези, които е одобрила БКП. Но в почти всички случаи и новите ръководители са членове на БКП (13).

Истинското предизвикателство за българската интелигенция идва в началото на лятото, когато настъпва кулминацията в тлеещия етнически конфликт. Става дума за насилствената смяна на имената на българските турци, осъществена в края на 1984 и началото на 1985 г. До пролетта на 1989 г. българската интелигенция почти „не забелязва“ този проблем — може би и заради заложения в него национализъм, който традиционно е високо ценен от интелигенцията (да не забравяме, че става дума за Балканите, където национализмът е част от националната идеология). Но през май 1989 г. нещата се променят — българските дисиденти търсят кауза, която да ги разграничи от властта, и я намират в раздвижването сред българските турци. През втората половина на май турците от Североизточна България организират протести, довели до сблъсъци със силите за сигурност и до човешки жертви (убити са деветима души) (14). В тази нова ситуация основните дисидентски организации подготвят и внасят в Народното събрание две декларации (на 9 май и 18 юли 1989 г.), в които подкрепят гражданските права на българските граждани от турски произход (15).

Сблъсъците предизвикват поврат в политиката на Тодор Живков, който на 29 май 1989 г. обявява, че според договореностите от Виенската среща на Съвещанието за сигурност и сътрудничеството в Европа (СССЕ) всеки български гражданин може да напусне страната. От това право решават да се възползват значителна част от българските турци и през лятото започва тяхното масово изселване, предизвикало дълбока икономическа криза. В този момент в конфликт с властта открито влиза дисидентски настроената интелигенция, но последвалите репресии не надхвърлят изключването на по-изявените дисиденти от БКП, както и подслушване и следене на онези, които изразяват критичните си позиции по западните радиостанции. Затова, когато в края на май българската делегация заминава за Конференцията по човешкото измерение на СССЕ в Париж, в правителствения самолет се качват както официалната делегация, водена от външния министър Петър Младенов, така и дисидентите Блага Димитрова, Копринка Червенкова и Петко Симеонов.

За разлика от другите източноевропейски страни, в които през лятото и есента на 1989 г. обществото демонстрира желанието си за промяна, в България цялото внимание е съсредоточено върху изселването на над 300 хиляди български турци и предизвиканите от това проблеми с прибирането на реколтата и попълването на овакантените работни места. А българската интелигенция се разделя на две — по-малката група изразява съчувствие към турците, а по-голямата — подкрепя властта в антитурската кампания. Това специфично стечение на обстоятелствата в България слага своя отпечатък върху началото на промените. Те започват не с активизиране на обществото, а с процеси в ръководството на БКП и в отношенията между БКП и КПСС (16) .

Ролята на Горбачов за замяната на консервативните партийни ръководства в Източна Европа с реформаторски е несъмнена. В българския случай намесата е осъществена пряко чрез съветския посланик Виктор Шарапов и непряко с помощта на прогорбачовската група в ръководството на БКП — завършилите МГИМО (Московский государственный институт международных отношений) Петър Младенов и Андрей Луканов. Те организират други членове на партийното ръководство и на заседание на Политбюро на ЦК на БКП на 9 ноември принуждават Тодор Живков да подаде оставка, която е потвърдена и на пленума на ЦК на БКП на следващия ден — 10 ноември 1989 г. Така с „дворцов преврат“ започва българският преход към пазарна икономика и парламентарна демокрация от западноевропейски тип.

Що се отнася до дисидентската интелигенция, тя няма никакво участие в тези събития. Това личи много ясно от начина по-който дисидентите посрещат свалянето на Тодор Живков. На 10 ноември 1989 г. всички са изненадани (17) — обществото, но най-вече дисидентите. Вестта за свалянето на Живков е посрещната еуфорично и с благодарност към „героите на деня“ Петър Младенов и Андрей Луканов, които свалят диктатора Тодор Живков.

Отношението на дисидентите личи от една анкета, направена от една от тях (Евгения Иванова): Литературният критик Михаил Неделчев, който по-късно участва във възстановяването на Радикалдемократическата партия: „Иван Радоев, Бог да го прости, ми каза в 12 часа, че вече е станало всичко и е сигурно. И си спомням, че аз тогава отидох в Радио София да получа официалното съобщение. Получи се това съобщение, а моите приятели седяха в писателския клуб и вече в тайно предчувствие пиеха вино… И в Съюза на писателите настана едно много странно веселие, защото някаква лихорадка обхвана всички, независимо дали са живковисти или антиживковисти, дали са комунисти или антикомунисти“ (18). Писателят Николай Колев-Босия: „Същия ден бях в Дупница. С Краси Кънев бяхме. После — в Южния парк и после в „Тиролска среща“, където дебнехме телевизията да кажат дали е вярно. Аз се изненадах, че стана конкретно на тоя ден, но иначе беше ясно, че се събаря къщата.“ (19) Лидерът на нелегалния профсъюз „Подкрепа“ д-р Константин Тренчев: „Самият 10 ноември беше до известна степен изненада за нас. Аз го посрещнах в Стара Загора и чухме по радио „Свободна Европа“, че Тодор Живков е подал оставка. Радостта беше много голяма, телефонът звънеше постоянно, поздравявахме се, считахме, че сега вече малко по-спокойно ще можем да се борим за каузите, които ни въодушевяваха, и така и стана.“ (20) Бъдещата лидерка на Радикалдемократическата партия Елка Константинова: „Аз го възприех като нещо много неочаквано. Като страхотен късмет.“ (21)

Не по-малко възторжено приема свалянето на Тодор Живков и онази част от интелигенцията, която остава свързана с БКП — както научната (идеологическа), така е художествената. Под влияние на съветската „перестройка“ от средата на 80-те години хуманитаристите започват да преосмислят теоретичните си виждания за социализма. Характерно за този процес е, че колкото по-близо се намират хуманитаристите до апарата на БКП, с толкова по-голяма свобода разполагат. Обяснението на този парадокс е в това, че полъхът на свободата идва от КПСС, а в следвоенна България позицията на Москва има силата на закон. През 1988—1989 г. Институтът по история на БКП организира закрити дискусии с участието на съветски философи, социолози и историци, на които кани и представители на Софийския университет. Дискусиите са посветени на „деформациите“ и кризите при социализма и са съсредоточени върху грешките и престъпленията на режима. (22) „Еретичните“ виждания на съветските представители, изразени на тези дискусии са пренесени сред преподавателите и студентите с помощта на създадените в този период кръжоци и други дискусионни форми, посветени на проблемите на социализма.

Като пример ще посоча ръководения от мен през учебната 1988-1989 г. кръжок „Политическата система на социализма“, в който преподаватели и студенти от Историческия, Философския и Юридическия факултет на Софийския университет, от Института по история на БАН и от Института по история на БКП анализираха критично социалистическа система — от 1917 г. насам. Този кръжок беше включен в т.нар. Партийна учебна година, беше наблюдаван от университетския партиен комитет с непрекъснатото участие на партийния секретар на Юридическия факултет (Снежана Начева), но това не спираше критичния дух. Обсъжданите тези бяха в съзвучие с дисидентските критики, и то не на българските дисиденти, а на полските и съветските, а поне четирима от лекторите след промените влязоха в ръководството на антикомунистическия СДС (Димитър Луджев, Снежана Ботушарова, Стоян Ганев, Евгений Дайнов) или станаха министри в първото правителство на СДС (Димитър Луджев, Стоян Ганев). В края на учебната година бе създадена асоциация на всички кръжоци, които се занимаваха с икономическите, политическите и културните аспекти на социализма, но тя успя да направи само три заседания, тъй като след 10 ноември 1989 г. повечето от членовете й се насочиха към политическа дейност.

Дали интелигентската активност през последната година и половина преди 10 ноември 1989 г. означава, че българската интелигенция е успяла да се подготви за настъпващите промени и отново да поведе масите (както през Българското възраждане и при обществените сътресения през ХХ в.)? Моят отговор е отрицателен.

Това не става не само защото времето е недостатъчно за промяната на нагласите и подготовката на по-широки обществени кръгове. Основната причина е друга. Българската интелигенция, независимо дали е прокомунистическа, аполитична или антикомунистическа, до есента на 1989 г. не вярва, че системата може да рухне и да бъде заменена с нещо друго. Дори и официалните опити на Живков за постепенно въвеждане по китайски маниер на принципите на пазарната икономика с Юлската концепция от 1987 г. (23) не са посрещнати с доверие. Никой не вярва, че системата може да се промени и още по-малко, че Живков може да бъде свален от власт. Затова и интелигенцията не се замисля по въпроса с какво да се замени социализмът. Дори хуманитарната интелигенция, която трябва да анализира процесите в обществото, през последната година съсредоточава усилията си само върху критиката на социализма, а не върху алтернативите.

Неподготвеността на българската интелигенция — в идейно и в психологическо отношение, за промените, води до тяхното забавяне, дори и след като социализмът в Източна Европа рухва. На първите свободни и демократични избори, проведени в България на 10-17 юни 1990 г., абсолютна изборна победа печели Българската социалистическа партия (наследник на БКП). Тя еволюира към социалдемократически позиции, но не успява да се справи с предизвикателствата на новото време и бързо губи властта (24). В същото време също толкова неподготвеният за промените антикомунистически СДС трудно превъзмогва изборния си неуспех и съсредоточава усилията си върху политическата битка с БСП, а не върху изработването на стратегия за икономически преход. Резултатът е трайно забавяне на необходимите икономически трансформации, а когато капиталистическите принципи все пак са наложени, българското общество не е подготвено и трудно привиква към тях. В крайна сметка поради редица причини българската интелигенция се оказва неподготвена за рухването на системата на държавния социализъм, предизвикано от фактори извън от България. Тя не успява да реализира претенциите си за водеща роля в обществените промени и в годините на прехода губи позициите си и се маргинализира.

Бележки:

(1) Дочев, Д., Партизаните — мит и реалност. Социологическо изследване. Пловдив. 2004, с. 116-118. В книгата са съпоставени данните за 1660 от партизаните. Според тях участниците в партизанското движение имат 2,5 пъти по-високо образование от средното за страната.

(2) За това говори записът в дневника на един от известните литературни критици. Делчев, Б. Дневник. София, 1995, 22—23.

(3) Идеологическите институти разполагат с широк достъп до западна литература и информация. Българската телеграфна агенция подготвя специални издания за тези институти. Напр. Бюлетин за Института за съвременни социални теории. Вж.: Архив на БТА.

(4) Това не е художествен метод, а политическо задължение да се утвърждава новата система. Изискването не е за реалистично отразяване на действителността, а за представянето й такава, каквато би трябвало да бъде според „марксизма-ленинизма“. По моето определение това е „сюрреализъм с елементи на ненаучна фантастика“. Баева, И. Полша, Чехословакия и Унгария в годините на „униформения социализъм“ 1945—1956. В: Димитър Луджев, Бойка Василева, Искра Баева. Утопия и реалност. Университетско издателство, 1991, л. 95.

(5) Политическото убийство на Александър Жендов. Стенографски протокол на годишното отчетно-изборно събрание на първичната организация на БКП при Съюза на художниците в България, състояло се на 7, 8 и 10 юли 1950 г. – Вести на ВС на БСП, 1990, кн. 4-7.

(6) Априлски сърца. С., 1980.

(7) Томов, А. Според мен. Документи, мемоари, писма. Т. 1. Сиела, 2007, с. 69.

(8) Христова, Н. Специфика на българското „дисидентство“. Власт и интелигенция 1956—1989 г. Летера, 2005.

(9) Той разказва за това в репортажите си: Марков, Г. Задочни репортажи за България. С., 1990; Когато часовниците са спрели. С., 1991.

(10) Пак по думите на Александър Томов, Константин Павлов не само работи в киното, но и става близък на дългогодишния директор на Кинематографията Никола Ненов. Томов, А.. Цит. съч., с. 72.

(11) Вж.: Баева, И. Из историята на българското дисидентство — Общественият комитет за екологична защита на Русе и властта — Известия на държавните архиви, бр. 76, 2000, 33—53.

(12) Вж.: Баева, И. Създаване на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството и ролята му за началото на прехода — 1988—1989 г. Известия на държавните архиви, т. 87, 2004, 3 – 32.

(13) Данаилов, Г. Доколкото си спомням. 2. С., 2001, с. 195.

(14) Общо 19 турци са убити по време на „възродителния процес“ (1984—1989 г.). „Възродителният процес“. Българската държава и българските турци (средата на 30-те — началото на 90-те години на ХХ век). Сб. док. Т. 1. Съст. И. Баева, Е. Калинова. С., 2009, 712—713.

(15) Иванова, Е., Българското дисидентство. 1988—1989. С., 1997, 202—205.

(16) Баева, И. Българо-съветските отношения в годините на „перестройката“. В: България в сферата на съветските интереси (българо-руски научни дискусии). С., 1998, 118—127.

(17) Иванова, Е. Цит. съч., с. 226.

(18) Пак там, 222—223.

(19) Пак там, с. 224.

(20) Пак там, 224—225.

(21) Пак там.

(22) Като преподавателка по съвременна история на Източна Европа бях поканена за участие в дискусия, проведена през май 1989 г. в почивна станция на ЦК на БКП в Банско.

(23) Основни положения на концепцията за изграждане на социализма в НР България (Доклад пред пленума на ЦК на БКП, 28—29 юни 1987 г.). Живков, Т. Реалният социализъм. С., 2006, 283—386..

(24) През 1990 г. премиерът А. Луканов поръчва на колектив, ръководен от американски икономисти, да изготви проект за преход на България към пазарна икономика, който обаче не е реализиран. Вж: Доклад върху проекта за икономически растеж и преход към пазарна икономика в България, подготвен от Фондацията на Националната камара на САЩ за НРБ. Ръководство и редактиране Ричард Ран, Роналд Ът. 31 октомври 1990 г.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук