Максим Мизов е доцент, доктор, завършил философия с профил социология в СУ “Св. Климент Охридски”. Работи в областта на етиката, политологията, етнологията и религиологията. Автор и съавтор на 11 монографии и книги, както и на повече от 180 научно-теоретически студии, брошури и статии. Завеждащ секция в Центъра за исторически и политологически изследвания.
Дядото е част от плеядата на великите ни сънародници, които са оставили със своя живот златни страници в историята на родината ни. Образът и паметта за него са съхранени в паметта на поколенията и в неръкотворния пантеон на безсмъртието. И е такъв, защото съумява в своето също така динамично-преломно и исторически противоречиво време да свърже в неразривно цяло родното с европейското, световното с общочовешкото. Димитър Благоев е също и европеец, защото на родна почва посява семената и отглежда кълновете на перспективен и чистокръвен европейски продукт. Да сториш това в неразорана, дива целина на историческото време-пространство, за да можеш след десетилетия и в продължение на десетилетия да събираш урожай, е истински подвиг. Подвиг, на какъвто малцина са способни.
Димитър Благоев и плеядата леви интелектуалци и дейци около него, основатели на българската социалдемокрация, не само пренасят най-съвременните идейни и социални ценности от Западна Европа у нас. Те проправят пъртина на работническото и социалистическото движение в страна, която дотогава не познава такива исторически, политически и класови феномени. Полагат се темелите на исторически и обществени, политически и класови борби и движения, които вече с грохот и тътен се развиват в Западна Европа. И го правят не бавно, а с невероятно скоростни темпове и резултати. Не механично, а творчески, съобразно родните обществено-исторически условия и реалности, публично лансират, активно прокламират и действат за претворяване на съвременния смисъл, роля и значение на социалдемократическите идеи и ценности в наскоро освободила се от петвековен гнет страна.
В току-що излизаща от феодализма страна и крайно изостанало общество, те вкарват идеи, представи, техники и политически репертоар за едно европейско и демократично устройство, развитие на държавата, гражданството и отделния човешки индивид. Те мощно транслират и легитимират европейска политическа култура и инструменталност в едно социално пространство, доскоро напълно далечно или чуждо на тях. Това е несъмнен принос към отваряне на България, на нейния обществен живот (политически и духовно-културен) към прогресивните новости и процеси в Западна Европа. То е светло и значимо начало на международната обвързаност на лявото у нас със световните и европейските революционни процеси.
Създадената от Дядото социалдемократическа партия не води затворен обществено-исторически живот. Тя е част от европейската и международната социалдемокрация, участва във важни и най-висши форуми, събития на европейската и, по това време, всесветска социалдемокрация. Тя е част от Интернационала (и неговите модуси).
Димитър Благоев и неговата група не само популяризират достиженията и върховете на лявата европейска политическа рационалност у нас. Те не са рупор или пасивен и трансмисионен механизъм за идеен трансфер на напредничави европейски и демократични идеи, теории и социални практики. Те не водят капсулиран в страната и обществото си идеен и политически монолог. Тяхната ярка публична активност не се вписва в баналните представи и нрави на българското политиканстване. Тя не е нещо мимолетно, преходно или обречено на бърза забрава, защото тези хора са активни и творчески участници в историческия и политическия диалог в лявото (европейско и духовно) пространство.
Няма злободневна и исторически перспективна тема, която на Запад да буни духовете и умовете на левите теоретици и дейци, по която Дядото и неговата група да не изразяват навреме мнения, оценки, аргументи, предложения или позиции. Няма нито един по-важен, теоретичен и практически проблем, дискусия в европейската или във всесветската социалдемокрация, по които те да не се произнесат категорично. И не формално, а съвсем творчески, в контекста на онези реалности и условия. Затова следва да оценяваме творчеството и делото на Дядото като естествен, логичен продукт от развитието на европейската политическа теория и практика не само в условията на родните ни реалности. То е органична част от цялостната история на европейското и световното работническо и социалдемократическото движение.
В този смисъл историята на лявата идея у нас е история, която по дух и същност е европейска, демократично и социално ориентирана. Тя е история, в която се отразяват върхове на европейската цивилизация. В това се състои и несъмненият, не толкова национален, колкото и най-вече европейски принос, роля и значение на делото на Дядото и неговата група, тяхното особено място в европеизиране на родната обществена, демократична и социално ангажирана политическа борба.
Марксизмът като теория, идеология и обществена практика не е самородно, самобитно, доморасло и уродливо творение на западналата по онова време Източна Европа, нито е изчадие на тъмни балкански манталитети или политикански маниери. Той е в най-чист вид западноевропейско творение на най-прогресивната и на най-демократична за времето си историческа, социална, политическа и духовнокултурна менталност, сензитивност или прагматика. Универсализмът и интернационалната значимост на неговия проект днес бихме назовали с други думи – глобално-исторически проект.
Благоев е този, който вижда в този продукт, в този исторически проект и хуманистичен идеал идеологическо „ноу-хау“, което десетилетия наред мощно ще озарява и раздвижва историческите хоризонти, ще преобръща пластовете на социалното не само в Стария свят, но и в останалия свят. В десетилетията, когато у нас се ражда и развива социалистическото общество (след 9.IХ.1944 г.),
поради съветизацията се дава уклон и фаворизация към ленинизма
Първопроходничеството, великата историческа роля и значимост на СССР в създаването и укрепването на социалистически тип държавност и общество трябва да се легитимират навсякъде, в т.ч. и в сферата на идеологическото, макар и не винаги по коректен маниер. По деликатен, но последователен начин често (с изключение на възпоминателно-тържествени форуми) се завоалират, премълчават, омаловажават и пренебрегват европейският произход и европейско-цивилизационната обвързаност и ангажираност на теорията и практиката на марксизма. Само в сферата на историята на философията се посочва и акцентира на европейската генеалогия на марксизма. То и няма как другояче да се получи или представи. Крайно изострената политическа, идеологическа и културна конфронтация или конкуренция между блоковете на капитализма и социализма (продължила близо три четвърти век) предпоставя в страните от социалистическия лагер толериране на източния генезис, уникалността и самородността на ленинизма, като дискретно се редуцират неговите родствени връзки с европейското потекло на марксизма.
Поради тези причини и някои основания в официозната политическа и идеологическа литература, в управленската и държавно-обществената практика в бившите социалистически държави и общества се оформя и налага особен проблематизационен и тълкувателен трафарет. Съгласно последния е необходимо, ако не и задължително, да се говори и пише колкото се може по-малко, по-незабележимо и емоционално по-хладно за европейско-цивилизационната изначалност и обвързаност на идеите, теорията и практиката на марксизма – като изключителен феномен.
Обстоятелството, че на два пъти Русия (втория път в качеството си на СССР) освобождава България от две тирании – продължилата пет века на Османско-турската империя и тази на капитализма и монархофашизма – трябва да се отбележи – дори и чрез смаляване, заобикаляне или пренебрегване на европейските приноси в родната ни история.
С течение на времето европейското все повече става синоним на европейския Запад. Той е конкурент, опонент, противник и враг на европейския Изток, където се прави комунистическият експеримент в редица страни/общества. В хода на надпреварата между двата региона (Запада и Изтока), на функциониращите в тях блокове, е логично всеки да се опитва да омаловажи присъщото на своя противник, дори когато то е неоспоримо историческо достойнство. Това води до опасна и вредна капсулираност, до преднамерен изолационизъм и идеологическа ксенофобия спрямо намиращото се от „другата страна на барикадата“ в Стария свят.
Димитър Благоев се ражда, живее, твори и се бори в друго обществено-историческо и преломно епохално време и пространство. За него е естествено току-що освободилата се родина да има своите упования и мечти по-бързо да се нареди до напредналите, спрямо нея, западноевропейски държави и общества, фар на човешката цивилизация. Това са съкровени копнежи и на националноосвободителното ни движение и борбата срещу турското робство. За Дядото не съществува съмнение и колебание, че оттук насетне съдбата и историческата биография на неговото отечество може и трябва да е обвързана и зависима от ставащото в Европата. Както той категорично посочва: „от Освобождението ни насам нашето общество се движи по наклонената плоскост на европейската цивилизация…Веднага след Освобождението ние се заловихме да присаждаме европейските наредби у нас. Освободеното поколение естествено обърна погледите си към Запад, защото оттам трябваше да изгрее за нас слънцето на науката и свободата. Трескавата деятелност закипя по всичките линии на обществения живот. От политическите форми на европейските народи ние заехме форми за нашия народ. Нашата държава се организира по образа на чиновническо-полицейските. В икономическо отношение паднахме под влиянието на европейското машинно производство, което бързо-бързо събаря занаятите и земеделието у нас и създава една осиромашала и потъпкана класа хора, която е повикана да играе важна роля в развитието на нашия обществен живот“ (1) . За Дядото е разбираемо, че оттук насетне България трябва да измине (макар и по свой собствен, специфичен, но изобщо неотменящ универсалните закономерности и тенденции) път на напредналите и напредничави европейски държави и общества, за да бъде и тя равноправен и равностоен член в бъдеща и братска Европа. В една нова Европа, където и когато (след някое исторически необозримо време) друг тип обществено-икономическа формация ще лидерства над света. Естествено, че той вижда подобно присъединяване към Европа изцяло в контекста на комунистическия проект за твърде грандиозни обществени-исторически преобразувания. Понеже за Дядото капиталистическият вариант на развитие всъщност не може да е истински, исторически перспективен и социално полезен.
Според Димитър Благоев е наложително или съдбовно прогресивните сили в българската нация, държава и общество съзнателно, системно и последователно да сверяват часовника на своето идейно, теоретично и многолико практическо движение и развитие с показанията на онова, което се ражда или ще се ражда, отчита или прави в Западна Европа. Дядото категорично подчертава:
„Съдбата на нашия народ е тясно свързана с общото развитие на западноевропейските народи“
„Техните прогресивни идеали са задължителни и за нас. Ние ще се въртим около общата ос на всемирното обществено движение. Каквито изменения станат в обществения строй на Запад, такива ще станат и у нас, на Изток. Заради това ние сме длъжни да изучаваме не само развитието на нашия народ, ами и общото развитие на другите европейски народи“ (2).
Десетилетия наред този негов завет е преднамерено подминаван, избягван, премълчаван, идеологизирано изопачаван и интерпретиран – единствено в комунистическия (при това доста силно догматизиран и ненаучно профилиран или верифициран) дискурс. Най-важното в него, че има цивилизационно родословие и дори фатална обвързаност или зависимост на съдбата на България с тази на Европа, е премълчавано.
В това свое послание
Благоев акцентира на диалектическата взаимообвързаност между Запада и Изтока
При това с бонификация на Запада. Нали той визира, че онова, което ще се случи в Запада, ще резонира или ще стане също и в пределите, в историческото време и пространство и на Изтока. За Дядото в продължителен исторически период Западът на Европа ще е метроном и барометър за естествените и дължимите промени и преобразувания и в Изтока й.
Има период в борбата между двете системи. Тогава лидерите на социалистическия лагер преповтарят, че комунизмът няма алтернатива, че западният свят и капитализмът са в етап на загниване, разпад и логично елиминиране. Тогава, когато вече епохата на Модерността ускорено бележи своя залез, а на хоризонта на Историята изгрява зората на постмодерното развитие. Когато се налагат много спешни, радикални, мащабни трансформации в цялостния живот на държавата и обществото от модерен тип, тези политически лидери не разчитат правилно посланията на времето, както и тези на епохалните тенденции и преобразувания в света и т.н. Те смятат, че това, което се случва в Западна Европа, няма фатално и тотално да ги засегне, да ги застигне със стихията си. И у нас подобни илюзии и утопични визии за обществено-историческото движение и развитие на света и България се развиват добре, което е доста забележимо – поне до към средата на 80-те години на ХХ век.
Заветът, който ни оставя Д. Благоев – за нашата родословна и дълбинна обвързаност и зависимост с европейската цивилизационна идентичност – е неправомерно, може би, и умишлено омаловажаван и пренебрегван. Обаче историята, вятърът на промените в края на ХХ и особено в началото на ХХI век по недвусмислен начин изкарват наяве изключителната прозорливост и мъдростта на Дядото. Днес европейската ни ориентация не подлежи на съмнение. Сега, повече от когато и да е било през всичките тези отминали десетилетия на възходи и падения на лявата идея и практика, виждаме по-отчетливо, че Д. Благоев е имал право и основание да предвиди, че случващото се на Запад ще се повтаря и на Изток. Бил е прав във вярата си, че заради благополучието и благоденствието на собствената ни държава и общество сме заинтересовани, задължени да се поучим, да следим онова, което става в по-развития западен регион на континента на Стария свят. Една нова, обединена Европа ще представлява един Нов Стар свят, който ще има разлики с онова, което ни е оставила в съкровищницата на историческата памет и културното наследство стара Европа. С този мъдър, проникновен завет Дядото засрамва теоретическата провиденциалност на политици и теоретици на лявата идея и практика, които живеят десетилетия по-късно.
Идеите сами по себе си са нищо. Идеите стават страшна сила, когато са овладени от масите, и освещават историческата жертва в името на техния триумф и реално въплъщение в обществени промени и преобразувания. Тази постановка не е само любимо мото в жизнения път на Димитър Благоев. Той знае от своя велик учител, че светът трябва не само да се опознае, но и още по-важно – да се преобразува. И в цялата си жизнена, историческа, творческа и политическа биография Дядото не забравя този сакрален завет на първоучителя. Той проучва, обяснява и разобличава един свят – с безчовечно битие и мислене, с исторически определено и осъдено време. И, същевременно, страстно рисува и обосновава друго, светло историческо време, обществено битие и човешко, очовечено мислене. Те ще дойдат по-късно, но неизбежно, понеже са съдбовен знак, продукт от „естествений закон на историята“. Вярно, прави го понякога очевидно и толкова пристрастно, възторжено, даже и пресилено. Но кога историческата романтика си е позволявала или налагала да се съобразява с тесногръдите, с убиващите корсети на плашливата и осторожната срещу всякакви, възможни и нереални опасности мисъл?!
В своя исторически плам и творчески унес, в самоотверженото си дело Димитър Благоев не се страхува от упреци или критики, че е прекалено пристрастен и тенденциозен. Той заявява, че великите произведения са тенденциозни; че никъде и никога, никой велик мислител не е писал своите произведения, без да се е въодушевявал от една определена идея; без да се е въодушевявал от неутолимото желание да прокара тази своя идея или мисъл в живота. Затова навярно и безспорно е, че и най-великите произведения винаги се отличават с такава огромна и пламенна тенденциозност.(3)
Мечтата на Дядото е мечта европейска и всесветска
Тя не е само регионална или тясно национално-локална. Той гледа на българската социалдемокрация като на неразделна и дължима част от всесветската социалдемокрация. Той пише, че неговата партия не е само и просто работническа и национална. По-важното е, че тя е социалдемократическа и интернационална. Тъй като в основата й са универсалните принципи на научния социализъм. Тази партия е единствен представител на съвременните социалнополитически идеали на цялото човечество, на истинското равноправие на гражданите и на истинската им свобода.(4)
Тази мечта е определен инструмент за приобщаване на току-що освободилия се от петвековно (османско-турско) иго български народ към европейските цивилизационни ценности и норми по онова време. Тя е истински меч и щит в посока на приобщаването ни към човешката цивилизация, към изоставянето и преодоляването на феодалното варварство, битуващо в нашето робство. Нека не забравяме, че Димитър Благоев е страстен, верен и непоколебим следовник на светлите завети и свещените идеали на най-великите ни възрожденци и революционери (Раковски, Ботев, Левски и други). Възрожденци и революционери, които всеотдайно, самопожертвователно действат, та копнежът им и ние да намерим место сред другите европейски и братски народи да се превърне от мечта и блян в историческа реалност.
Днес България е изправена пред нови исторически изпитания. Сега тя трябва да прегърне друга „европейска мечта“, един по-различен европейски (исторически и цивилизационен) проект. Но хуманизмът и социалният ангажимент, които са иманентни и действени в тази мечта, в този проект, имат общи, универсални неща и с онзи хуманизъм или социален ангажимент, с борбата за свобода, равенство, справедливост, братство и солидарност, които в друго обществено-историческо време Димитър Благоев откри и на дело приложи в своя живот. В своите житейски митарства и духовни преображения Дядото не изпада в ролята на плосък епигон, посредствен плагиат, фанатизиран догматик и семпъл талмудист на марксизма. Той може да се определи като ортодоксален марксист, който творчески прилага метода на теорията и идеологията, на които отдава целия си, смислен и обществено-полезен, живот.
Марксизмът, който изповядва и прилага Дядото, със своето историческо влияние и разпространение има не тясно-локален или регионален, а глобален периметър на действие. Защото той притежава значение и принос за коренна промяна на света през ХIХ и особено през ХХ век. Историческата поява и шествието на марксизма е естествена част от изпитанията и премеждията на демократизирането на света, от пролетарските борби и революции до антиколониалните и националноосвободителните движения. Истински европейското, което може да влияе (преди, сега и в бъдеще) на целия свят, трябва да е хуманно и хуманизиращо; социално ангажирано и ангажиращо; свободно, солидарно, справедливо, равноправно и братско съществувание и взаимодействие между различни човешки индивиди или общности.
Днес, в условията на бурно оформяща се надпревара или конфронтация между различните цивилизации, повече откогато и да е било прозира нуждата от такъв глобален, исторически и хуманистичен проект, който да даде нови траектории за смисъла и посоката на човешкото битие. Проект, който се възправя или противопоставя на доминиращия в съвремието ни неолиберален сценарий за историята на човечеството. Сценарий самонадеян и античовечен, представян под визията на формално прокарван и защитен плурализъм. Само такъв европейски проект, идеал или мечта са способни да привлекат към себе си, към своя смисъл, образ и послание вниманието и енергията на човечеството от различни райони на Земята. Само той може да възвърне първенството на Европа като истинска територия на социалното и хуманното човешко житие-битие.
В своето време и общество Благоев стори нужното, за да прокара историческия път на европейска мечта, на европейски ляв идеал, чиито частични въплъщения са органична част от обществената и историческа биография на нашия народ. Днес европейската мечта има по-различни възможности и шансове за своето осъществяване.
В развития Запад усилено започват нови политически, идеологически и теоретически дебати за видимо променената същност, специфика и функционалност на републиканизма в новите глобално-исторически реалности и пазарни социални реалности или условия. Ние изоставаме в това отношение. Това налага да се върнем към
завещаната ни от Дядото безкомпромисна защита на републиканизма
Димитър Благоев страстно, последователно и обосновано защитава републиканските ценности, норми, принципи, устои и наредби на обществото и държавата. Той вижда и обосновава бъдещето на обществото и народа само в републикански режим на държавна власт и на активно гражданско самоуправление. В онова историческо време републиканизмът е органична част от лявата идея и дело на всесветската социалдемокрация в изменението на света. Не може да се отрече, че авторитетът и привлекателността на Европа сред народи и страни от други континенти тогава се дължат също и на процесите на борба за създаване на републики в Стария континент. От времето на Френската революция насетне републиката се възприема като неотменното и естественото социално пространство за истински и нормални граждански отношения и действия на хората в обществото. Пространство, което реално трябва да гарантира и да възпроизвежда, развива и усъвършенства ценностите на свободата, справедливостта, равенството, братството и солидарността между индивидите в социума.
Тук е редно да се отправи и една критика към Дядото. Когато защитава правото на исторически живот на републиканизма, на републиканското устройство или развитие на държавата и обществото, той стои на твърди и правилни марксистки позиции. Когато обаче иде реч, както това е в някои негови пасажи или произведения, за едно прекомерно апологетизиране на съветския тип република, още повече за надеждата му и у нас да се изгради такъв тип пролетарска държава и общество, марксисткият научен анализ отстъпва пред идеологическия или идеологизирания анализ на въпросния проблем. Като диалектик и исторически материалист Дядото добре знае, че едно съдържание може да пребивава в различни форми, както и една форма може да е пристан и убежище за различни съдържания. Конкретно-историческата природа и специфика на дадено общество могат да обусловят, да катализират или елиминират различни версии за неговото бъдещо състояние.
Обяснимо е, че като пионер на пролетарския и държавно-легитимиран републиканизъм, СССР налага на всички марксисти и по-късно ленинци да прокламират и адмирират, да универсализират или декретират неговия модел, типичните за него устройствени форми, системно-структурни, функционални и други референции. Това обаче е по-скоро пропагандно-идеологически маньовър, който е доста чужд на истинския научния подход. Той не би следвало да подтиква, а още по-малко да оправдава марксист, който иска (независимо от категоричното пледиране в защита на диалектическия метод и анализ) автоматично да пренася (като единствено възможна и дължима) точно конкретна институционална форма в друго, историческо и социално различно пространство, в друг културен ареал или дори при коренно различен национално-биографичен идентитет.
В нашето историческо време повече от всякога трябва
да се предпазваме от механичното копиране и пренасяне на чужди модели
Дори те да са доказали предимства и съвършенства. Защото по произход и същност те принадлежат на друга история. Те са родени и приложими в различни социокултурни реалности. Те са характерни за манталитета и житейските маниери на други етнически, етнокултурни, етнорелигиозни, етноезикови и прочее дефинирани или функциониращи идентичности. Това е особено наложително за левите мислители, дейци и политици.
Дядото пося семената на социалистическото движение в бурно и трудно историческо време, когато се ражда Третата българска държава, изграждат се първите демократични институции на държавността и на гражданското общество у нас. В не едно от своите произведения той отделя внимание и прави анализ на правно-политическите основи, характеристики и специфики на битуващото тогава или на дължимото исторически обществено мислене. Той не гледа анархистично на конституционните основи на държавността и обществото, а творчески осмисля и разкрива техните дълбинни причини, основания, механизми, възможности и референции. Той ратува за такива обществени наредби и държавни уредби, които реално, а не формално и измамно да дадат възможност и условие на българския народ гражданството му да твори отечествената си държавност и социалност в едни по-хуманни форми.
Димитър Благоев искрено вярва и действа за създаване на гражданско общество
което да е пълнокръвно отворено за своите персонални членове и социални общности. Това е общество, което може да гарантира и развива техните естествени и неотменни човешки права и свободи. Общество, което е изградено на основата на най-социално ангажираните и хуманистични ценности; което ги легитимира, но и прогресивно ги развива и усъвършенства. „Гражданското общество“ е типично идеен продукт на европейската политическа и идеологическа рационалност и прагматика, които се експортират и в останалия свят.
В своето време Дядото вижда възможностите и условията за това само в контекста на силната и суверенна национална държава и при исторически легитимирания властови монопол на своята класа/партия. Това обаче не снема или не отменя интернационалното значение на тези идеи, на връзката им с осъществяването на историческия проект.
Днес темите за гражданското общество, човешките права и свободи имат по-други измерения, звучения и значения в условията на глобализационния или на евроинтеграционния контекст и в условията на плуралистична и парламентарно-представителна демокрация. Това обаче не обезличава или омаловажава исторически стойностното от миналото, част от което са творчеството и делото на Дядото в този дух. И тогава, а и днес тези проблеми и теми, дебати и ангажименти са все някак органично свързани с цивилизационното наследство на Европа, както и с нейното историческо и социално настояще или бъдеще.
Сега отново в родината ни трябва да се градят (почти „от нула“) демокрация, правов ред, законност, уважение към конституционните наредби, политическите институции, права и свободи на българските граждани. Тогава, по времето на Дядото, динамично се ражда, крепне и утвърждава една неразвита и грозна форма на капитализма. Днес капитализмът отново търси своя исторически реванш, след половин век на социалистически живот. И това на практика и пред очите на цялото българско гражданство става, случва се по крайно нечовешки начини.
Прохождащата демокрация, раждащото се гражданско общество се съпровождат нерядко с известно безсилие на политици и управници, политическите институции, с беззаконие или злоупотреба със закона за своя облага, с корупция във властта. Безогледната и ненаказуемата дискредитация на или репресивността срещу другояче мислещите, волунтаристкото и пагубно разграждане на държавността, стопанството и икономическата инфраструктура, криминализацията на обществото или на цели обществени групи, крахът на нравствеността и духовно-културният колапс, непоносимите бездни на мизерията, нищетата и житейската отчаяност и безперспективност, на които се обричат огромни маси от населението, са част от преходното ни всекидневие. Емигрантските вълни, които поглъщат цели поколенчески кохорти, демографската криза с апокалиптичните й предзнаменования, ако не се стори необходимото от държавата, сривът и покварата в семейно-брачните отношения и практики и т.н., обаче не за пръв път срещаме или виждаме в родната си историческа драма и биография.
В своето метежно историческо и социално време Д.Благоев също описва, разкрива и анализира детайлно подобни процеси и тенденции в държавата и обществото. Той твори и се бори в следосвобожденска България, когато започва първата модернизация на държавата и обществото. В типично класически марксистки дискурс той описва и анализира зараждащите или оформящите се модернизационни ресурси и потенции, укритите тенденции и перспективи в процеса на индустриализация на страната, както и социалните актьори, които се ангажират с тези процеси и цели. Тази първа модернизация и индустриализация се вписват в контекста на различните модели на модернизации и индустриализации в отделни региони и страни от Европейския континент. Марксисткият прочит на историята и социалдемократическият вариант на обществени промени са част от осмислянето на техните исторически профили и последици.
Днес България отново е на исторически кръстопът. Тя трябва да осъществи поредната си (вече трета) модернизация, която протича в условията не на индустриално, а на постиндустриално общество, в друга историческа епоха, в други политически реалности и практики. И пак европейският ляв проект, европейската социална мечта трябва да са символ-верую на ляво ориентираните хора и общности в България. Защото в тях е залогът за по-социално и хуманно бъдеще на народите от новия Стар свят, за тяхното по-свободно и солидарно развитие.
Поучени от огромния опит и от грешките на различните типове модернизации в Европа в епохата на Модерността, днес обновяващите се леви политически партии и социални движения следва да откриват и реализират нови модели и инструментариуми за модернизации в епоха на постмодерно мислене, на съвсем нов тип научно-технически, технологични и други революции в цялостния обществен живот и т. н. И това следва да са модели и инструментариуми за модернизации в отделно взети страни, които не пренебрегват нито техните национални особености и условия, нито пък ги противопоставят или изолират от особеностите и условията на общоевропейския интеграционен процес. А нали в своето време Д. Благоев също вярва и действа в посока на онзи световно-исторический, естествений процес, който полага основи на бъдещето на европейските страни и народи, а с това и на целия свят.
Дядото е представител на плеядата от мислители и политически ръководители през втората половина на ХIХ и началото на ХХ век, които непоколебимо вярват в силата и отстояват ролята и значението на
знанието и науката като съдбовни градивни елементи и гаранти за обществения и човешкия прогрес
Ако Европа изпреварва другите цивилизации в епохата на Модерността, то тя дължи това най-вече на особеното си отношение и значението, което отдава на науката за радикални преобразувания във всички сфери на живота и обществото. Духът на европейското Просвещение присъства и озарява доста силно левите политически или социални рационалности и прагматики, каквито впрочем изповядват и на дело осъществяват Дядото и неговите съратници и последователи.
Днес, повече от когато и да било в историята се говори, пише и действа за създаването и развитието на информационни общества, за общества на знанието, за различни сфери на обществения живот, които са подчинени и съобразени с логиките и постиженията на съвременната наука и високите технологии. Лисабонската стратегия е част от новата европейска визия за внедряване и употреба на знанието като елемент и гарант, стимулатор и легитиматор на радикалните преобразувания в социума и в отделната личност, в качеството на техния живот.
Сам опознал митарствата, неволите и премеждията на даскалския живот, Д. Благоев нито за миг не престава да вярва в огромното значение на знанието, на училището, образованието и възпитанието на децата и подрастващите, за формирането им като бъдещи граждани на обществото. За него знанието е най-чудното творение и притежание на истинския човек, на социалното и социализираното човешко същество. То може да извайва, да преражда и възражда неподозирани качества и добродетели или порочни качества и черти в човешката природа. Знанието може да разграничава, но също да обединява и сплотява хора от различни поколения, общества, култури и цивилизации.
Днес европейските и световните левици нямат пред себе си такъв грандиозен и импулсиращ енергиите на човешките маси исторически и идеологически проект, какъвто някога Европа ражда, отглежда и легитимира в индустриалната епоха. Постиндустриалният свят съумя да опетни и замъгли ореола и социалната енергия на онези исторически проекти, исторически разкази, мощно прокламирани универсалистки идеали, десетилетия наред запленяващи съзнанието и битието на милиони хора от различни държави, общества, цивилизации и култури.
Някога, в своята историческа епоха, Дядото откри за себе си и за другите, прокламира и се бори за универсален етос, за исторически велик Идеал и Голям обществен разказ. Етос и разказ, които виждат единствено и само спасението, прогресивното възраждане и развитие на Човечеството и Човека в съзнателното прегръщане, организираното, непоколебимото и всеотдайното осъществяване на комунистическите идеи и идеали. Такава визия по онова историческо време има своите дълбоки причини, основания, възможности и значения. Тя притежава и своите ограничения, деформации и покушения в хода на конкретното й практическо осъществяване.
Днес новата епоха вече се нуждае от нови идеали, утопии, версии и траектории за движението и развитието на човечеството и Човека, на Обществото, Науката, Техниката и Прогреса. Тъкмо затова е нужно да препрочетем и преосмислим идейните завети и послания на Дядото. За да открием или преоткрием техните нови проекции и значения в новото европейско пространство, мислене и битие, в новата европейска мечта и в новия социален идеал за (по-свободен, по-справедлив и по-солидарен) обществен и хуманен свят.
Бележки:
(1) Благоев, Д. Съч., т. 1, с. 409-410
(2) Благоев, Д. Съч., т. 1, с. 412.
(3) Срв. Благоев, Д. Съч., т. 4, с. 505.
(4) Срв. Благоев, Д. Съч.., т. 6, с. 275.
