ЗА ЕВРОПЕЙСКАТА ОРИЕНТАЦИЯ НА ДИМИТЪР БЛАГОЕВ

0
136

Максим Мизов е доцент, доктор, завършил философия с профил социология в СУ “Св. Климент Охридски”. Работи в областта на етиката, политологията, етнологията и религиологията. Автор и съавтор на 11 монографии и книги, както и на повече от 180 научно-теоретически студии, брошури и статии. Завеждащ секция в Центъра за исторически и политологически изследвания.
Дядото е част от плеядата на великите ни сънародници, които са оставили със своя живот златни страници в историята на родината ни. Образът и паметта за него са съхранени в паметта на поколенията и в неръкотворния пантеон на безсмъртието. И е такъв, защото съумява в своето също така динамично-преломно и исторически противоречиво време да свърже в неразривно цяло родното с европейското, световното с общочовешкото. Димитър Благоев е също и европеец, защото на родна почва посява семената и отглежда кълновете на перспективен и чистокръвен европейски продукт. Да сториш това в неразорана, дива целина на историческото време-пространство, за да можеш след десетилетия и в продължение на десетилетия да събираш урожай, е истински подвиг. Подвиг, на какъвто малцина са способни.

Димитър Благоев и плеядата леви интелектуалци и дейци около него, основатели на българската социалдемокрация, не само пренасят най-съвременните идейни и социални ценности от Западна Европа у нас. Те проправят пъртина на работническото и социалистическото движение в страна, която дотогава не познава такива исторически, политически и класови феномени. Полагат се темелите на исторически и обществени, политически и класови борби и движения, които вече с грохот и тътен се развиват в Западна Европа. И го правят не бавно, а с невероятно скоростни темпове и резултати. Не механично, а творчески, съобразно родните обществено-исторически условия и реалности, публично лансират, активно прокламират и действат за претворяване на съвременния смисъл, роля и значение на социалдемократическите идеи и ценности в наскоро освободила се от петвековен гнет страна.

В току-що излизаща от феодализма страна и крайно изостанало общество, те вкарват идеи, представи, техники и политически репертоар за едно европейско и демократично устройство, развитие на държавата, гражданството и отделния човешки индивид. Те мощно транслират и легитимират европейска политическа култура и инструменталност в едно социално пространство, доскоро напълно далечно или чуждо на тях. Това е несъмнен принос към отваряне на България, на нейния обществен живот (политически и духовно-културен) към прогресивните новости и процеси в Западна Европа. То е светло и значимо начало на международната обвързаност на лявото у нас със световните и европейските революционни процеси.

Създадената от Дядото социалдемократическа партия не води затворен обществено-исторически живот. Тя е част от европейската и международната социалдемокрация, участва във важни и най-висши форуми, събития на европейската и, по това време, всесветска социалдемокрация. Тя е част от Интернационала (и неговите модуси).

Димитър Благоев и неговата група не само популяризират достиженията и върховете на лявата европейска политическа рационалност у нас. Те не са рупор или пасивен и трансмисионен механизъм за идеен трансфер на напредничави европейски и демократични идеи, теории и социални практики. Те не водят капсулиран в страната и обществото си идеен и политически монолог. Тяхната ярка публична активност не се вписва в баналните представи и нрави на българското политиканстване. Тя не е нещо мимолетно, преходно или обречено на бърза забрава, защото тези хора са активни и творчески участници в историческия и политическия диалог в лявото (европейско и духовно) пространство.

Няма злободневна и исторически перспективна тема, която на Запад да буни духовете и умовете на левите теоретици и дейци, по която Дядото и неговата група да не изразяват навреме мнения, оценки, аргументи, предложения или позиции. Няма нито един по-важен, теоретичен и практически проблем, дискусия в европейската или във всесветската социалдемокрация, по които те да не се произнесат категорично. И не формално, а съвсем творчески, в контекста на онези реалности и условия. Затова следва да оценяваме творчеството и делото на Дядото като естествен, логичен продукт от развитието на европейската политическа теория и практика не само в условията на родните ни реалности. То е органична част от цялостната история на европейското и световното работническо и социалдемократическото движение.

В този смисъл историята на лявата идея у нас е история, която по дух и същност е европейска, демократично и социално ориентирана. Тя е история, в която се отразяват върхове на европейската цивилизация. В това се състои и несъмненият, не толкова национален, колкото и най-вече европейски принос, роля и значение на делото на Дядото и неговата група, тяхното особено място в европеизиране на родната обществена, демократична и социално ангажирана политическа борба.

Марксизмът като теория, идеология и обществена практика не е самородно, самобитно, доморасло и уродливо творение на западналата по онова време Източна Европа, нито е изчадие на тъмни балкански манталитети или политикански маниери. Той е в най-чист вид западноевропейско творение на най-прогресивната и на най-демократична за времето си историческа, социална, политическа и духовнокултурна менталност, сензитивност или прагматика. Универсализмът и интернационалната значимост на неговия проект днес бихме назовали с други думи – глобално-исторически проект.

Благоев е този, който вижда в този продукт, в този исторически проект и хуманистичен идеал идеологическо „ноу-хау“, което десетилетия наред мощно ще озарява и раздвижва историческите хоризонти, ще преобръща пластовете на социалното не само в Стария свят, но и в останалия свят. В десетилетията, когато у нас се ражда и развива социалистическото общество (след 9.IХ.1944 г.),

поради съветизацията се дава уклон и фаворизация към ленинизма

Първопроходничеството, великата историческа роля и значимост на СССР в създаването и укрепването на социалистически тип държавност и общество трябва да се легитимират навсякъде, в т.ч. и в сферата на идеологическото, макар и не винаги по коректен маниер. По деликатен, но последователен начин често (с изключение на възпоминателно-тържествени форуми) се завоалират, премълчават, омаловажават и пренебрегват европейският произход и европейско-цивилизационната обвързаност и ангажираност на теорията и практиката на марксизма. Само в сферата на историята на философията се посочва и акцентира на европейската генеалогия на марксизма. То и няма как другояче да се получи или представи. Крайно изострената политическа, идеологическа и културна конфронтация или конкуренция между блоковете на капитализма и социализма (продължила близо три четвърти век) предпоставя в страните от социалистическия лагер толериране на източния генезис, уникалността и самородността на ленинизма, като дискретно се редуцират неговите родствени връзки с европейското потекло на марксизма.
Поради тези причини и някои основания в официозната политическа и идеологическа литература, в управленската и държавно-обществената практика в бившите социалистически държави и общества се оформя и налага особен проблематизационен и тълкувателен трафарет. Съгласно последния е необходимо, ако не и задължително, да се говори и пише колкото се може по-малко, по-незабележимо и емоционално по-хладно за европейско-цивилизационната изначалност и обвързаност на идеите, теорията и практиката на марксизма – като изключителен феномен.

Обстоятелството, че на два пъти Русия (втория път в качеството си на СССР) освобождава България от две тирании – продължилата пет века на Османско-турската империя и тази на капитализма и монархофашизма – трябва да се отбележи – дори и чрез смаляване, заобикаляне или пренебрегване на европейските приноси в родната ни история.

С течение на времето европейското все повече става синоним на европейския Запад. Той е конкурент, опонент, противник и враг на европейския Изток, където се прави комунистическият експеримент в редица страни/общества. В хода на надпреварата между двата региона (Запада и Изтока), на функциониращите в тях блокове, е логично всеки да се опитва да омаловажи присъщото на своя противник, дори когато то е неоспоримо историческо достойнство. Това води до опасна и вредна капсулираност, до преднамерен изолационизъм и идеологическа ксенофобия спрямо намиращото се от „другата страна на барикадата“ в Стария свят.

Димитър Благоев се ражда, живее, твори и се бори в друго обществено-историческо и преломно епохално време и пространство. За него е естествено току-що освободилата се родина да има своите упования и мечти по-бързо да се нареди до напредналите, спрямо нея, западноевропейски държави и общества, фар на човешката цивилизация. Това са съкровени копнежи и на националноосвободителното ни движение и борбата срещу турското робство. За Дядото не съществува съмнение и колебание, че оттук насетне съдбата и историческата биография на неговото отечество може и трябва да е обвързана и зависима от ставащото в Европата. Както той категорично посочва: „от Освобождението ни насам нашето общество се движи по наклонената плоскост на европейската цивилизация…Веднага след Освобождението ние се заловихме да присаждаме европейските наредби у нас. Освободеното поколение естествено обърна погледите си към Запад, защото оттам трябваше да изгрее за нас слънцето на науката и свободата. Трескавата деятелност закипя по всичките линии на обществения живот. От политическите форми на европейските народи ние заехме форми за нашия народ. Нашата държава се организира по образа на чиновническо-полицейските. В икономическо отношение паднахме под влиянието на европейското машинно производство, което бързо-бързо събаря занаятите и земеделието у нас и създава една осиромашала и потъпкана класа хора, която е повикана да играе важна роля в развитието на нашия обществен живот“ (1) . За Дядото е разбираемо, че оттук насетне България трябва да измине (макар и по свой собствен, специфичен, но изобщо неотменящ универсалните закономерности и тенденции) път на напредналите и напредничави европейски държави и общества, за да бъде и тя равноправен и равностоен член в бъдеща и братска Европа. В една нова Европа, където и когато (след някое исторически необозримо време) друг тип обществено-икономическа формация ще лидерства над света. Естествено, че той вижда подобно присъединяване към Европа изцяло в контекста на комунистическия проект за твърде грандиозни обществени-исторически преобразувания. Понеже за Дядото капиталистическият вариант на развитие всъщност не може да е истински, исторически перспективен и социално полезен.

Според Димитър Благоев е наложително или съдбовно прогресивните сили в българската нация, държава и общество съзнателно, системно и последователно да сверяват часовника на своето идейно, теоретично и многолико практическо движение и развитие с показанията на онова, което се ражда или ще се ражда, отчита или прави в Западна Европа. Дядото категорично подчертава:

„Съдбата на нашия народ е тясно свързана с общото развитие на западноевропейските народи“

„Техните прогресивни идеали са задължителни и за нас. Ние ще се въртим около общата ос на всемирното обществено движение. Каквито изменения станат в обществения строй на Запад, такива ще станат и у нас, на Изток. Заради това ние сме длъжни да изучаваме не само развитието на нашия народ, ами и общото развитие на другите европейски народи“ (2).

Десетилетия наред този негов завет е преднамерено подминаван, избягван, премълчаван, идеологизирано изопачаван и интерпретиран – единствено в комунистическия (при това доста силно догматизиран и ненаучно профилиран или верифициран) дискурс. Най-важното в него, че има цивилизационно родословие и дори фатална обвързаност или зависимост на съдбата на България с тази на Европа, е премълчавано.

В това свое послание

Благоев акцентира на диалектическата взаимообвързаност между Запада и Изтока

При това с бонификация на Запада. Нали той визира, че онова, което ще се случи в Запада, ще резонира или ще стане също и в пределите, в историческото време и пространство и на Изтока. За Дядото в продължителен исторически период Западът на Европа ще е метроном и барометър за естествените и дължимите промени и преобразувания и в Изтока й.

Има период в борбата между двете системи. Тогава лидерите на социалистическия лагер преповтарят, че комунизмът няма алтернатива, че западният свят и капитализмът са в етап на загниване, разпад и логично елиминиране. Тогава, когато вече епохата на Модерността ускорено бележи своя залез, а на хоризонта на Историята изгрява зората на постмодерното развитие. Когато се налагат много спешни, радикални, мащабни трансформации в цялостния живот на държавата и обществото от модерен тип, тези политически лидери не разчитат правилно посланията на времето, както и тези на епохалните тенденции и преобразувания в света и т.н. Те смятат, че това, което се случва в Западна Европа, няма фатално и тотално да ги засегне, да ги застигне със стихията си. И у нас подобни илюзии и утопични визии за обществено-историческото движение и развитие на света и България се развиват добре, което е доста забележимо – поне до към средата на 80-те години на ХХ век.

Заветът, който ни оставя Д. Благоев – за нашата родословна и дълбинна обвързаност и зависимост с европейската цивилизационна идентичност – е неправомерно, може би, и умишлено омаловажаван и пренебрегван. Обаче историята, вятърът на промените в края на ХХ и особено в началото на ХХI век по недвусмислен начин изкарват наяве изключителната прозорливост и мъдростта на Дядото. Днес европейската ни ориентация не подлежи на съмнение. Сега, повече от когато и да е било през всичките тези отминали десетилетия на възходи и падения на лявата идея и практика, виждаме по-отчетливо, че Д. Благоев е имал право и основание да предвиди, че случващото се на Запад ще се повтаря и на Изток. Бил е прав във вярата си, че заради благополучието и благоденствието на собствената ни държава и общество сме заинтересовани, задължени да се поучим, да следим онова, което става в по-развития западен регион на континента на Стария свят. Една нова, обединена Европа ще представлява един Нов Стар свят, който ще има разлики с онова, което ни е оставила в съкровищницата на историческата памет и културното наследство стара Европа. С този мъдър, проникновен завет Дядото засрамва теоретическата провиденциалност на политици и теоретици на лявата идея и практика, които живеят десетилетия по-късно.

Идеите сами по себе си са нищо. Идеите стават страшна сила, когато са овладени от масите, и освещават историческата жертва в името на техния триумф и реално въплъщение в обществени промени и преобразувания. Тази постановка не е само любимо мото в жизнения път на Димитър Благоев. Той знае от своя велик учител, че светът трябва не само да се опознае, но и още по-важно – да се преобразува. И в цялата си жизнена, историческа, творческа и политическа биография Дядото не забравя този сакрален завет на първоучителя. Той проучва, обяснява и разобличава един свят – с безчовечно битие и мислене, с исторически определено и осъдено време. И, същевременно, страстно рисува и обосновава друго, светло историческо време, обществено битие и човешко, очовечено мислене. Те ще дойдат по-късно, но неизбежно, понеже са съдбовен знак, продукт от „естествений закон на историята“. Вярно, прави го понякога очевидно и толкова пристрастно, възторжено, даже и пресилено. Но кога историческата романтика си е позволявала или налагала да се съобразява с тесногръдите, с убиващите корсети на плашливата и осторожната срещу всякакви, възможни и нереални опасности мисъл?!

В своя исторически плам и творчески унес, в самоотверженото си дело Димитър Благоев не се страхува от упреци или критики, че е прекалено пристрастен и тенденциозен. Той заявява, че великите произведения са тенденциозни; че никъде и никога, никой велик мислител не е писал своите произведения, без да се е въодушевявал от една определена идея; без да се е въодушевявал от неутолимото желание да прокара тази своя идея или мисъл в живота. Затова навярно и безспорно е, че и най-великите произведения винаги се отличават с такава огромна и пламенна тенденциозност.(3)

Мечтата на Дядото е мечта европейска и всесветска

Тя не е само регионална или тясно национално-локална. Той гледа на българската социалдемокрация като на неразделна и дължима част от всесветската социалдемокрация. Той пише, че неговата партия не е само и просто работническа и национална. По-важното е, че тя е социалдемократическа и интернационална. Тъй като в основата й са универсалните принципи на научния социализъм. Тази партия е единствен представител на съвременните социалнополитически идеали на цялото човечество, на истинското равноправие на гражданите и на истинската им свобода.(4)

Тази мечта е определен инструмент за приобщаване на току-що освободилия се от петвековно (османско-турско) иго български народ към европейските цивилизационни ценности и норми по онова време. Тя е истински меч и щит в посока на приобщаването ни към човешката цивилизация, към изоставянето и преодоляването на феодалното варварство, битуващо в нашето робство. Нека не забравяме, че Димитър Благоев е страстен, верен и непоколебим следовник на светлите завети и свещените идеали на най-великите ни възрожденци и революционери (Раковски, Ботев, Левски и други). Възрожденци и революционери, които всеотдайно, самопожертвователно действат, та копнежът им и ние да намерим место сред другите европейски и братски народи да се превърне от мечта и блян в историческа реалност.

Днес България е изправена пред нови исторически изпитания. Сега тя трябва да прегърне друга „европейска мечта“, един по-различен европейски (исторически и цивилизационен) проект. Но хуманизмът и социалният ангажимент, които са иманентни и действени в тази мечта, в този проект, имат общи, универсални неща и с онзи хуманизъм или социален ангажимент, с борбата за свобода, равенство, справедливост, братство и солидарност, които в друго обществено-историческо време Димитър Благоев откри и на дело приложи в своя живот. В своите житейски митарства и духовни преображения Дядото не изпада в ролята на плосък епигон, посредствен плагиат, фанатизиран догматик и семпъл талмудист на марксизма. Той може да се определи като ортодоксален марксист, който творчески прилага метода на теорията и идеологията, на които отдава целия си, смислен и обществено-полезен, живот.

Марксизмът, който изповядва и прилага Дядото, със своето историческо влияние и разпространение има не тясно-локален или регионален, а глобален периметър на действие. Защото той притежава значение и принос за коренна промяна на света през ХIХ и особено през ХХ век. Историческата поява и шествието на марксизма е естествена част от изпитанията и премеждията на демократизирането на света, от пролетарските борби и революции до антиколониалните и националноосвободителните движения. Истински европейското, което може да влияе (преди, сега и в бъдеще) на целия свят, трябва да е хуманно и хуманизиращо; социално ангажирано и ангажиращо; свободно, солидарно, справедливо, равноправно и братско съществувание и взаимодействие между различни човешки индивиди или общности.

Днес, в условията на бурно оформяща се надпревара или конфронтация между различните цивилизации, повече откогато и да е било прозира нуждата от такъв глобален, исторически и хуманистичен проект, който да даде нови траектории за смисъла и посоката на човешкото битие. Проект, който се възправя или противопоставя на доминиращия в съвремието ни неолиберален сценарий за историята на човечеството. Сценарий самонадеян и античовечен, представян под визията на формално прокарван и защитен плурализъм. Само такъв европейски проект, идеал или мечта са способни да привлекат към себе си, към своя смисъл, образ и послание вниманието и енергията на човечеството от различни райони на Земята. Само той може да възвърне първенството на Европа като истинска територия на социалното и хуманното човешко житие-битие.

В своето време и общество Благоев стори нужното, за да прокара историческия път на европейска мечта, на европейски ляв идеал, чиито частични въплъщения са органична част от обществената и историческа биография на нашия народ. Днес европейската мечта има по-различни възможности и шансове за своето осъществяване.

В развития Запад усилено започват нови политически, идеологически и теоретически дебати за видимо променената същност, специфика и функционалност на републиканизма в новите глобално-исторически реалности и пазарни социални реалности или условия. Ние изоставаме в това отношение. Това налага да се върнем към

завещаната ни от Дядото безкомпромисна защита на републиканизма

Димитър Благоев страстно, последователно и обосновано защитава републиканските ценности, норми, принципи, устои и наредби на обществото и държавата. Той вижда и обосновава бъдещето на обществото и народа само в републикански режим на държавна власт и на активно гражданско самоуправление. В онова историческо време републиканизмът е органична част от лявата идея и дело на всесветската социалдемокрация в изменението на света. Не може да се отрече, че авторитетът и привлекателността на Европа сред народи и страни от други континенти тогава се дължат също и на процесите на борба за създаване на републики в Стария континент. От времето на Френската революция насетне републиката се възприема като неотменното и естественото социално пространство за истински и нормални граждански отношения и действия на хората в обществото. Пространство, което реално трябва да гарантира и да възпроизвежда, развива и усъвършенства ценностите на свободата, справедливостта, равенството, братството и солидарността между индивидите в социума.

Тук е редно да се отправи и една критика към Дядото. Когато защитава правото на исторически живот на републиканизма, на републиканското устройство или развитие на държавата и обществото, той стои на твърди и правилни марксистки позиции. Когато обаче иде реч, както това е в някои негови пасажи или произведения, за едно прекомерно апологетизиране на съветския тип република, още повече за надеждата му и у нас да се изгради такъв тип пролетарска държава и общество, марксисткият научен анализ отстъпва пред идеологическия или идеологизирания анализ на въпросния проблем. Като диалектик и исторически материалист Дядото добре знае, че едно съдържание може да пребивава в различни форми, както и една форма може да е пристан и убежище за различни съдържания. Конкретно-историческата природа и специфика на дадено общество могат да обусловят, да катализират или елиминират различни версии за неговото бъдещо състояние.

Обяснимо е, че като пионер на пролетарския и държавно-легитимиран републиканизъм, СССР налага на всички марксисти и по-късно ленинци да прокламират и адмирират, да универсализират или декретират неговия модел, типичните за него устройствени форми, системно-структурни, функционални и други референции. Това обаче е по-скоро пропагандно-идеологически маньовър, който е доста чужд на истинския научния подход. Той не би следвало да подтиква, а още по-малко да оправдава марксист, който иска (независимо от категоричното пледиране в защита на диалектическия метод и анализ) автоматично да пренася (като единствено възможна и дължима) точно конкретна институционална форма в друго, историческо и социално различно пространство, в друг културен ареал или дори при коренно различен национално-биографичен идентитет.

В нашето историческо време повече от всякога трябва

да се предпазваме от механичното копиране и пренасяне на чужди модели

Дори те да са доказали предимства и съвършенства. Защото по произход и същност те принадлежат на друга история. Те са родени и приложими в различни социокултурни реалности. Те са характерни за манталитета и житейските маниери на други етнически, етнокултурни, етнорелигиозни, етноезикови и прочее дефинирани или функциониращи идентичности. Това е особено наложително за левите мислители, дейци и политици.

Дядото пося семената на социалистическото движение в бурно и трудно историческо време, когато се ражда Третата българска държава, изграждат се първите демократични институции на държавността и на гражданското общество у нас. В не едно от своите произведения той отделя внимание и прави анализ на правно-политическите основи, характеристики и специфики на битуващото тогава или на дължимото исторически обществено мислене. Той не гледа анархистично на конституционните основи на държавността и обществото, а творчески осмисля и разкрива техните дълбинни причини, основания, механизми, възможности и референции. Той ратува за такива обществени наредби и държавни уредби, които реално, а не формално и измамно да дадат възможност и условие на българския народ гражданството му да твори отечествената си държавност и социалност в едни по-хуманни форми.

Димитър Благоев искрено вярва и действа за създаване на гражданско общество

което да е пълнокръвно отворено за своите персонални членове и социални общности. Това е общество, което може да гарантира и развива техните естествени и неотменни човешки права и свободи. Общество, което е изградено на основата на най-социално ангажираните и хуманистични ценности; което ги легитимира, но и прогресивно ги развива и усъвършенства. „Гражданското общество“ е типично идеен продукт на европейската политическа и идеологическа рационалност и прагматика, които се експортират и в останалия свят.

В своето време Дядото вижда възможностите и условията за това само в контекста на силната и суверенна национална държава и при исторически легитимирания властови монопол на своята класа/партия. Това обаче не снема или не отменя интернационалното значение на тези идеи, на връзката им с осъществяването на историческия проект.

Днес темите за гражданското общество, човешките права и свободи имат по-други измерения, звучения и значения в условията на глобализационния или на евроинтеграционния контекст и в условията на плуралистична и парламентарно-представителна демокрация. Това обаче не обезличава или омаловажава исторически стойностното от миналото, част от което са творчеството и делото на Дядото в този дух. И тогава, а и днес тези проблеми и теми, дебати и ангажименти са все някак органично свързани с цивилизационното наследство на Европа, както и с нейното историческо и социално настояще или бъдеще.

Сега отново в родината ни трябва да се градят (почти „от нула“) демокрация, правов ред, законност, уважение към конституционните наредби, политическите институции, права и свободи на българските граждани. Тогава, по времето на Дядото, динамично се ражда, крепне и утвърждава една неразвита и грозна форма на капитализма. Днес капитализмът отново търси своя исторически реванш, след половин век на социалистически живот. И това на практика и пред очите на цялото българско гражданство става, случва се по крайно нечовешки начини.

Прохождащата демокрация, раждащото се гражданско общество се съпровождат нерядко с известно безсилие на политици и управници, политическите институции, с беззаконие или злоупотреба със закона за своя облага, с корупция във властта. Безогледната и ненаказуемата дискредитация на или репресивността срещу другояче мислещите, волунтаристкото и пагубно разграждане на държавността, стопанството и икономическата инфраструктура, криминализацията на обществото или на цели обществени групи, крахът на нравствеността и духовно-културният колапс, непоносимите бездни на мизерията, нищетата и житейската отчаяност и безперспективност, на които се обричат огромни маси от населението, са част от преходното ни всекидневие. Емигрантските вълни, които поглъщат цели поколенчески кохорти, демографската криза с апокалиптичните й предзнаменования, ако не се стори необходимото от държавата, сривът и покварата в семейно-брачните отношения и практики и т.н., обаче не за пръв път срещаме или виждаме в родната си историческа драма и биография.

В своето метежно историческо и социално време Д.Благоев също описва, разкрива и анализира детайлно подобни процеси и тенденции в държавата и обществото. Той твори и се бори в следосвобожденска България, когато започва първата модернизация на държавата и обществото. В типично класически марксистки дискурс той описва и анализира зараждащите или оформящите се модернизационни ресурси и потенции, укритите тенденции и перспективи в процеса на индустриализация на страната, както и социалните актьори, които се ангажират с тези процеси и цели. Тази първа модернизация и индустриализация се вписват в контекста на различните модели на модернизации и индустриализации в отделни региони и страни от Европейския континент. Марксисткият прочит на историята и социалдемократическият вариант на обществени промени са част от осмислянето на техните исторически профили и последици.

Днес България отново е на исторически кръстопът. Тя трябва да осъществи поредната си (вече трета) модернизация, която протича в условията не на индустриално, а на постиндустриално общество, в друга историческа епоха, в други политически реалности и практики. И пак европейският ляв проект, европейската социална мечта трябва да са символ-верую на ляво ориентираните хора и общности в България. Защото в тях е залогът за по-социално и хуманно бъдеще на народите от новия Стар свят, за тяхното по-свободно и солидарно развитие.

Поучени от огромния опит и от грешките на различните типове модернизации в Европа в епохата на Модерността, днес обновяващите се леви политически партии и социални движения следва да откриват и реализират нови модели и инструментариуми за модернизации в епоха на постмодерно мислене, на съвсем нов тип научно-технически, технологични и други революции в цялостния обществен живот и т. н. И това следва да са модели и инструментариуми за модернизации в отделно взети страни, които не пренебрегват нито техните национални особености и условия, нито пък ги противопоставят или изолират от особеностите и условията на общоевропейския интеграционен процес. А нали в своето време Д. Благоев също вярва и действа в посока на онзи световно-исторический, естествений процес, който полага основи на бъдещето на европейските страни и народи, а с това и на целия свят.

Дядото е представител на плеядата от мислители и политически ръководители през втората половина на ХIХ и началото на ХХ век, които непоколебимо вярват в силата и отстояват ролята и значението на

знанието и науката като съдбовни градивни елементи и гаранти за обществения и човешкия прогрес

Ако Европа изпреварва другите цивилизации в епохата на Модерността, то тя дължи това най-вече на особеното си отношение и значението, което отдава на науката за радикални преобразувания във всички сфери на живота и обществото. Духът на европейското Просвещение присъства и озарява доста силно левите политически или социални рационалности и прагматики, каквито впрочем изповядват и на дело осъществяват Дядото и неговите съратници и последователи.

Днес, повече от когато и да било в историята се говори, пише и действа за създаването и развитието на информационни общества, за общества на знанието, за различни сфери на обществения живот, които са подчинени и съобразени с логиките и постиженията на съвременната наука и високите технологии. Лисабонската стратегия е част от новата европейска визия за внедряване и употреба на знанието като елемент и гарант, стимулатор и легитиматор на радикалните преобразувания в социума и в отделната личност, в качеството на техния живот.

Сам опознал митарствата, неволите и премеждията на даскалския живот, Д. Благоев нито за миг не престава да вярва в огромното значение на знанието, на училището, образованието и възпитанието на децата и подрастващите, за формирането им като бъдещи граждани на обществото. За него знанието е най-чудното творение и притежание на истинския човек, на социалното и социализираното човешко същество. То може да извайва, да преражда и възражда неподозирани качества и добродетели или порочни качества и черти в човешката природа. Знанието може да разграничава, но също да обединява и сплотява хора от различни поколения, общества, култури и цивилизации.

Днес европейските и световните левици нямат пред себе си такъв грандиозен и импулсиращ енергиите на човешките маси исторически и идеологически проект, какъвто някога Европа ражда, отглежда и легитимира в индустриалната епоха. Постиндустриалният свят съумя да опетни и замъгли ореола и социалната енергия на онези исторически проекти, исторически разкази, мощно прокламирани универсалистки идеали, десетилетия наред запленяващи съзнанието и битието на милиони хора от различни държави, общества, цивилизации и култури.

Някога, в своята историческа епоха, Дядото откри за себе си и за другите, прокламира и се бори за универсален етос, за исторически велик Идеал и Голям обществен разказ. Етос и разказ, които виждат единствено и само спасението, прогресивното възраждане и развитие на Човечеството и Човека в съзнателното прегръщане, организираното, непоколебимото и всеотдайното осъществяване на комунистическите идеи и идеали. Такава визия по онова историческо време има своите дълбоки причини, основания, възможности и значения. Тя притежава и своите ограничения, деформации и покушения в хода на конкретното й практическо осъществяване.

Днес новата епоха вече се нуждае от нови идеали, утопии, версии и траектории за движението и развитието на човечеството и Човека, на Обществото, Науката, Техниката и Прогреса. Тъкмо затова е нужно да препрочетем и преосмислим идейните завети и послания на Дядото. За да открием или преоткрием техните нови проекции и значения в новото европейско пространство, мислене и битие, в новата европейска мечта и в новия социален идеал за (по-свободен, по-справедлив и по-солидарен) обществен и хуманен свят.

Бележки:

(1) Благоев, Д. Съч., т. 1, с. 409-410
(2) Благоев, Д. Съч., т. 1, с. 412.
(3) Срв. Благоев, Д. Съч., т. 4, с. 505.
(4) Срв. Благоев, Д. Съч.., т. 6, с. 275.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук