Юрий Борисов е доктор по философия. Работил е като учител, университетски преподавател (1980-1990), народен представител (1991-1997), председател на Комисията по образование и наука на 37-то Народно събрание, политически наблюдател на в. “Земя”, изпълнителен директор и първи зам.- главен редактор на в. “Дума”.
Главен редактор на сп. “Ново време” и на българското издание на “Le Monde diplomatique”.
Предизвикан отговор на едно писмо
В идейната дискусия, която ръководството на БСП се опитва да стимулира, могат да бъдат откроени поне две групи участници.
В едната са хора, които принципно биха подкрепили духа на позицията на Комисията за разработване на нова програма на БСП (1). Общото между тях е разбирането, че интелектуалните рамки, наложени от идеологията на т. нар. реален социализъм, са неадекватни за обяснението на днешната реалност. Обединява ги също стремежът да се осмисля и прилага опитът на утвърдените еволюционистки леви партии, както и търсенето на реализация на левите идеи в рамките на пазарната икономика, независимо дали смятат за възможно, или не “общество отвъд капитализма”(2).
За втората група участници в идейната дискусия интелектуалният апарат на революционния марксизъм продължава да е актуален, т.е. способен да обяснява света, да прогнозира неговото развитие и да организира неговата промяна. За тези хора да се следват социалдемократически примери означава напускане на класовите позиции, капитулация пред и дори слугуване на световния империализъм. Тезата, че “частната собственост ежечасно ражда експлоатация”, продължава да е валидна за тях. По-откровените открито заявяват, че трябва да бъде поведен “един разбунтувал се народ на победен ход” (каквато е задачата на една революционна партия)(3).
За този тип мислене ръководството и авторите на “Ново време” също са погълнали “идеологическата буржоазна уловка”; затова списанието “недвусмислено не е последовател на благоевските идеи” и “няма да е между действащите лица на бъдещата история”(4). Разбира се, защото публикува мъгляви, опортюнистки, ревизионистки, слугинско-пробуржоазни статии.
Като един от виновниците за това не мога да се въздържа и да не споделя някои оценки за позициите на
днешния “правомерен марксизъм”
Най-напред няколко допирни точки:
• Да, днешният капитализъм, въпреки невероятната си способност да преодолява своите противоречия, т.е. да не допуска те да разрушават основите му, далеч не може да бъде пример за справедливо и солидарно общество. Нито да претендира за предел на социалното развитие. Той създава благоденстващи страни, но заедно с това непрекъснато разширява пропастта между бедни и богати. На фона на световното свръхпроизводство в огромни региони не достигат храна, питейна вода и лекарства. Периодични финансови кризи опустошават за месеци цели субконтиненти (5).
• Реалният социализъм постигна икономическа сигурност за всеки индивид – нещо, което живеещ в условията на пазарно общество трудно може дори да проумее.
• Системите за социална защита в капиталистическите страни до голяма степен се дължат именно на реалния социализъм. Той изправи капиталистическата система пред конкуренция в социалната област, принуди я да усилва социалния диалог и да потиска изначалната алчност на капитала.
• Шоковият преход от социализъм към капитализъм възстанови една свобода – на словото (респективно на сдружаването) и отне поне четири – на осигурени труд, здравеопазване, образование и почивка. Дори от гледна точка на свободата като ценност днешният капитализъм в страните в преход е далеч по-недемократичен и нехуманен от отишлия си социализъм.
• Постигането на справедливо и солидарно общество изисква революционна, в смисъл на същностна, промяна на съществуващия световен ред.
Със съгласията – дотук.
Къде обаче ще се извърши промяната към едно по-справедливо общество?
Тя не може да стане в отделно взета страна. Изключителната мобилност на информацията и на капитала, господството на спекулативния капитал (чийто оборот за четири дни е равен на годишния оборот на производствения капитал) правят страните толкова зависими една от друга, колкото отделните нишки в паяжината.
Близкоизточният конфликт вдига цената на петрола и удря по джоба на всеки потребител. Правилата на Световната търговска организация облагодетелстват едни страни и ощетяват други. От изхода на преговорите за премахване на селскостопанските субсидии в Европейския съюз и САЩ зависи бъдещето на милиони производители по всички краища на света. Политиките на МВФ и Световната банка предопределят съдбата на страните, изпитващи неотложна нужда от външни кредити. Способността на спекулативния капитал да се изтегли за броени дни от дадена страна или район ги поставя в изключителна зависимост – стандартът на живот там може да рухне, без да се е променило нищо в човешкия й ресурс. Нито в природния. Нито в производителността на труда. Възможността една мултинационална компания да премести за месеци определено производство, поставя на колене всеки профсъюз (или дори държава), който си въобрази, че може да налага правила на играта.
Примерите могат да бъдат продължени до главозамайване. Те налагат недвусмислен извод – за необходимостта от
глобална борба за промяна в поведението на глобалния капитал
Този извод едва ли може да бъде оспорен с действителни примери или с разумни аргументи. И така, “Пролетарии от всички страни, съединявайте се!”?
Тук обаче идва вторият въпрос – кой може да бъде субектът на тази борба? Наемният работник? За разлика от ХVIII век днешното разслоение в тази категория е толкова голямо, че тя губи смисъла си на “революционнообразуваща” сила. Един световноизвестен футболист или една звезда-манекен също са наемници, въпреки че могат да имат десетки милиони годишен доход. “Белите якички”, управляващи частни империи, и те са наемници, но единственото, което може да се очаква от тях, е да пазят и увеличават доходите си. Работник, който притежава акции в предприятието си и получава добри пари, в коя категория да го поставим? Каква социална активност, продиктувана от подобно битие, можем да очакваме от наемника, който без проблем удовлетворява базовите си потребности? А промишленият пролетариат – надеждата на класическия марксизъм, сигурно вече не е повече от 10 на сто от трудоспособното население по света…
И все пак
кой може да бъде моторът
за промяна в посоката на глобализационните процеси? Сравнително добре систематизирано изложение на съвременните алтерглобалистки проекти може да се прочете в “Апела от Бамако”(6).
Активните групи, които се борят за тяхната реализация обаче, едва ли са активни поради това, че са бедни. Най-силните протести срещу бедността, срещу задлъжнялостта, срещу непосилно скъпите лекарства, срещу приватизацията на публичните услуги и т.н. не са в Етиопия и Буркино Фасо или в България. Те са в САЩ, Швейцария, Англия, Франция… Ако пък обърнем поглед към интеграционните процеси в Латинска Америка (7), ще забележим истинска демонстрация на една нова теория и нова практика на солидарността. Те са еманация на държавни политики, т.е. на хора, които с парламентарни средства (е, Фидел Кастро прави изключение) се борят за лостовете на властта. Какви са Уго Чавес и Ево Моралес? Пролетарии, бедняци, наемници или политици, чиято ценностна система ги тласка към революционни за епохата си действия? Откъде идва тази ценностна система? Във всеки случай не от тяхната лична бедност и лично място в производствените отношения.
Най-пламенните думи за световна справедливост и световна солидарност съм чул не от клошарите в моя квартал, а от Бертиноти – националния секретар на италианската Партия на комунистическото обновление и на практика пожизнен депутат (8). За съжаление на нашите неокомунисти (които виждат в еволюционистката терминология на БСП или временна мимикрия, или слугуване на империализма) техният революционен субект го няма.
Има обаче други субекти. Това са разнородните граждански движения, които търсят (всяко от своята си камбанария) съюзници в борбата за реализация на леви ценности. Това са левите партии, които на по-прагматично ниво търсят решения на конкретни проблеми. Тук дихотомиите “бедни-богати”, “наемници-собственици” не само не помагат. Те пречат, защото ни хвърлят в улица без исторически изход.
Бъдещето на градивните утопии
е борба за налагане на съвременни интерпретации на вечната триада “свобода – справедливост – солидарност” в съзнанието на мислещите. Необходимо е превеждане на тази триада на езика на алтернативите – дългосрочни, средносрочни и краткосрочни.
Това е възможно чрез включване в глобалното движение за един по-справедлив свят. Свят, който ще отрече печалбата като основен двигател на социалното действие и развитие. С други думи – свят, който ще отиде отвъд капитализма. Всичко друго е от лукавия.
Бележки:
(1) Вж. позицията на програмната комисия на ВС на БСП на стр. 15.
(2) Въпросът дали “пазарна икономика плюс общество отвъд капитализма” не е “дървено желязо” пряко или косвено е коментиран в редица публикации на “Ново време”. За най-представителна смятам статията на Франсоа Утар “Възможни алтернативи на глобалния капитализъм” (сп. “Ново време”, 2001, бр. 3). Този въпрос ще продължи да бъде коментиран, защото е фундаментален за разбирането на съвременния свят и за формулирането на т. нар. градивни утопии – термин, наложил се вече в модерната лява мисъл.
(3) Вж. писмото на г-жа Кандева на стр. 127.
(4) Пак там.
(5) Детайлен анализ на такива кризи прави Нобеловият лауреат по икономика Джоузеф Стиглиц в монографията си “Глобализацията и недоволните от нея”, УИ “Стопанство”, София, 2003.
(6) Вж. сп. “Ново време”, 2006, бр. 2, стр. 41-71
(7)Вж. напр. Емир Садер, “Латиноамерикански алтернативи”, в. “Монд дипломатик”, февруари 2006 г., или Алберто Гарсия, “Боливарската алтернатива за Латинска Америка и Карибите”, сп. “Ново време, бр. 10, 2005 г.
(8) Вж. Юрий Борисов, “Италианските комунисти радикално променят тактиката си”, в. “Земя”, 30 март 1999 г., и “Съвременният комунизъм”, в. “Дума”, 27 юни 2000 г.
