Въпреки триумфалната победа на Антихитлеристката коалиция над фашизма и националсоциализма във Втората световна война, първите следвоенни години се оказват едни от най-мрачните мирни години на ХХ в. Това е времето, когато вместо да се осъществи предчувствието за свобода (изразено от Борис Пастернак в заключението на “Доктор Живаго”) става нещо друго – настъпва времето на подозрителност, вътрешнополитическо и глобално противопоставяне, наречено Студена война.
След краткотраен преходен период, получил тафтологичното название “народна демокрация” , за източноевропейските народи идват годините на сталинизма, на масови репресии срещу всички, които си позволяват да изразят и най-малкото съмнение в наложената отвън система. Светът също изживява дълбока криза: в Съветския съюз нахлува новата репресивна вълна, в Съединените щати – маккартизмът търси и изобличава реални и мними “комунистически” подривни елементи, като поставя под въпрос традиционния либерализъм, а Западна Европа се бори с тежките морални и икономически последици от войната. За следвоенна Източна Европа репресиите са най-яркият образ, към него обаче трябва да се прибавят и социално-икономическите преобразования, с които новите комунистически власти повтарят съветския път на ускорена модернизация, дори и там, където няма нужда от такава (в Чехословакия или ГДР).
Напрежението нараства и достига кулминацията си в началото на 50-те години. През юни 1950 г. избухва Корейската война, в която участват пряко Съединените щати, а косвено Съветският съюз и Китай. Ставащото на Корейския полуостров съживява призрака на ядрената война, появил се за кратко през август 1945 г. в Хирошима и Наказаки. Погледнато ретроспективно, плашещият призрак на ядрената зима, съпроводен от рязко скочилите военни бюджети в Източна Европа, оказва отрезвително въздействие и принуждава двете свръхдържави – САЩ и СССР, да потърсят modus vivendi.
Източна Европа усеща разведряването малко по-късно, и то при обстоятелства, които показват, че природата е по-силна от хората. Благодарение на естествения ход на живота настъпва повратното събитие – на 5 март 1953 г. е обявена смъртта на съветския диктатор Йосиф Сталин, под чиято сянка се развива животът на милиони източноевропейци. Изглежда парадоксално, но смъртта на 73-годишния Сталин е посрещната с огромна изненада навсякъде в региона. Обяснението за това може да се открие в думите на бъдещия Нобелов лауреат за литература Йосиф Бродски: “Той наистина беше вездесъщ, потретите и снимките му висяха навсякъде. Никой изобщо не допускаше, че може да умре, предполагаше се, че вечно ще виси над нас” .
От нашата днешна гледна точка не звучи никак героично, но действително смъртта на Сталин се оказва необходимото предварително условие за първия сериозен опит за разграждане на репресивната система на съветския държавен социализъм. Такъв извод прави и френският философ Жан-Пол Сартр (Jean-Paul Sartre), преминал през изкушенията на комунизма: “Налага се да признаем, че основен фактор за десталинизацията все пак си остана смъртта на Сталин, защото тъкмо със смъкването на погребалния воал съветското общество можа да отвори очите си” . И това е така, не защото в Източна Европа не е имало легална и нелегална съпротива, а защото обществото е било контролирано толкова стриктно, че никой от съпротивителните актове не е успял дори да раздвижи застиналите пластове. Това става възможно едва след като системата сама показва признаци на слабост в последвалите смъртта на Сталин борби за неговото политическо наследство.
Промените в Източна Европа са инспирирани от ставащото в Москва и започват веднага след погребението на Сталин. Най-близките съратници на диктатора отдавна са наясно с кризисното състояние на обществото, с необходимостта от промени, но и с това колко ще бъде трудно управлението без Сталин. Затова те си поделят властта в своеобразен триумвират: Георгий Маленков (правителството), Лаврентий Берия (силите за сигурност) и Никита Хрушчов (партията). Тримата започват умерена либерализация, включваща амнистия, ограничаване на репресивния апарат, намаляване на данъците, повишаване на изкупните цени за селскостопанска продукция, смекчаване на националните противоречия. Сталиновите наследници дават ясен знак и на източноевропейските сателити, че трябва да ги последват в реформите. Най-лесно промените започват в Чехословакия, тъй като Клемент Готвалд (Klement Gottwald) се разболява при погребението на Сталин и умира, като отстъпва мястото си на по-умерени политици (Антонин Новотни и Антонин Запотоцки).
В другите страни обаче на новото съветско ръководство му се налага да се намеси, за да накара местните сталинисти Матиаш Ракоши, Болеслав Бйерут (Boleslaw Bierut), Вълко Червенков, Георге Георгиу-Деж (Gheorghe Gheorghiu-Dej), Енвер Ходжа (Enver Hoxha), да се откажат поне от част от властта си. Те са принудени да “направят място” във властта и на други дейци – Имре Над, Юзеф Циранкевич (Jozef Cyrankiewicz), Антон Югов, Вилем Широки (Vilem Siroky). Това не прави системата по-демократична, но показва на източноевропейците, че никой не е вечен и всесилен. Така през 1953 г. започва период, за съжаление краткотраен, продължил едва до есента на 1956 г., когато намесата на Москва в Източна Европа е позитивна и подпомагаща десталинизацията на региона.
Идва “размразяването” (по заглавието на романа на Иля Еренбург, написан през 1954 г.). Първи на “пропукването на ледовете” реагират жителите на ГДР, които на 17 юни 1953 г. се разбунтуват срещу икономическата политика на правителството и срещу съветската окупация . Стачки обявяват чехословашките, румънските и унгарските работници. Бунтът и стачките са потушени, но те показват, че източноевропейците не искат безучастно да чакат реформите отгоре, а са готови да заявят несъгласието си със сталинския вариант на социализма. Под натиска на общественото недоволство и на съветския триумвират до лятото на 1953 г. във всички източноевропейски страни настъпват политически и икономически промени. На мястото на нереалистично високите темпове на индустриализация и насилственото коопериране на земята идва “продоволственият курс” на Маленков, при който вниманието на държавата се обръща към селото.
Първата година от промените в Източния блок – 1953 г., показва основните параметри, в които се развиват желаните от Москва умерени реформи на сталинския модел на социализма: разделяне на основните партийни и държавни постове, снижаване на темповете за развитие на индустрията, повишаване на инвестициите в селското стопанство, амнистия за политическите затворници, закриване на трудовите лагери, смекчаване на цензурата. От средата на 1953 до края на 1956 г. развитието на отделните източноевропейски страни показва, че макар да са в единен блок, очертан от Съвета за икономическа взаимопомощ (1949 г.) и Варшавския договор (1955 г.), те реагират по различен начин на дадената им минимална свобода за промени.
Разликите зависят от това до каква степен политическото ръководство и обществото във всяка страна от Източния блок са готови да променят системата, да постигнат компромис или да поискат нещо повече от разрешената от Москва десталинизация. От различния отговор на този въпрос зависят събитията – единодействието или противопоставянето между власт и общество предопределят първите големи разлики в източноевропейските социалистически държави: едни ще се опитат да се отградят от промените, за да оставят всичко по старому (Албания и ГДР), други ще се възползват от разрешените реформи, за да подобрят всекидневието на населението и ще спрат дотук (Чехословакия и България), трети ще видят в ситуацията възможност с обединени усилия да извоюват по-голяма свобода от Москва и по-широка либерализация (Полша), а четвърти ще се опитат да извоюват истинска свобода с оръжие в ръка (Унгария).
Защо резултатите от първата десталинизация през 50-те години са толкова различни? Обяснението за разликите трябва да се търси на първо място в различната интензивност на репресиите, породили и различна степен на обществено недоволство. Не по-малко важна за успешната промяна е и готовността на обществото да се възползва от раздвижването, което зависи главно от нагласите на интелигенцията: дали тя е способна да посочи пътя за промяна и да поведе хората по него. И третата, макар и не по важност, причина за хода на десталинизацията се крие в способността на партийните ръководства да се съобразят с желанието на еманципиращото се общество, от една страна, и с променящите се импулси, идващи от Съветския съюз, от друга.
Що се отнася до репресиите, няма съмнение, че, ако не броим малката периферна Албания, те са най-масови и болезнени в Унгария, където “най-добрият ученик на Сталин” в Източна Европа Матиаш Ракоши и оглавената от него Унгарска партия на трудещите се правят всичко възможно да повторят най-лошото от съветския политически и икономически модел. Много по-умерени и ограничени като въздействие са репресиите в Чехословакия, Полша и България. Причините за това са различни: в Чехословакия, защото липсват нагласи за нелегална дейност, а чехите традиционно предпочитат пасивната съпротива, в Полша, защото обществото още в началото е настроено антисъветски и антикомунистически и властта е принудена да потърси мирно помирение с него, а в България – поради изчерпването на съпротивителния потенциал още в края на 40-те години.
Интелигенцията и нейните взаимоотношения с властта са другият водещ фактор за преобразованията от 1953–1956 г. Във всички източноевропейски страни интелигенцията е играла и играе важна национална и политическа роля. През ХІХ в. тя осъществява националното възраждане, повежда и ръководи националноосвободителните борби, завършили със създаването на национални държави. Но следвоенните годините изправят интелигенцията пред нови големи предизвикателства, с които тя трудно се справя. Главното сред тях е изкушението, което поражда грандиозният комунистически проект за създаване на социалносправедливо общество. Голямата цел привлича част от интелигенцията (най-вече младата), която ентусиазирано навлиза в комунистическата партия.
Творци от калибъра на Йежи Путрамент (Jerzy Putrament), Тадеуш Боровски (Tadeusz Borowski), Мария Домбровска (Maria Dabrowska), Адам Кручковски (Adam Kruczkowsi), Йожеф Дарваш, Атила Йожеф, Мария Пуйманова (Maria Pujmanova), Витезслав Незвал (Vitezslav Nezval), Ана Зегерс (Anna Segers), Христо Радевски, Йежи Кавалерович (Jerzy Kawalerowicz), Борис Ангелушев, Стоян Венев създават привлекателния образ на бъдещото социалистическо общество в книги, картини, филми, в учебници, в пресата, а и пред външния свят.
А когато след първите години на еуфория идва сталинизмът, интелигенцията се оказва в “царството на терора” вместо в мечтаното “царство на свободата” и идва голямото разочарование от рухналите илюзии. От друга страна, голямото разочарование дава шанс на “партийната интелигенция” да се идентифицира с общественото недоволство и да го насочи в определена посока. Силата на тази интелигенция е връзката й с партийните структури, даваща й възможност да подкрепи партийните реформатори от рода на Имре Над или Владислав Гомулка (Wladyslaw Gomulka). Партийният характер на активизиралата се в средата на 50-те години интелигенция, сред която водеща роля играят писателите и журналистите, ограничава недоволството в рамките на реформите и почти до края на Унгарската революция не надхвърля исканията за либерализиране на Сталиновия вариант на социализма.
Умерената роля на източноевропейската интелигенция трябва да се оцени положително, защото в тогавашното ясно разделяне на света между Съединените щати и Съветския съюз за страните от съветската “сфера на влияние” не съществува алтернативата да напуснат Източния блок, те могат да се надяват само на постепенното реформиране на системата.
Третият фактор, чието значение нараства с хода на десталинизацията, е състоянието на партийните ръководства. В съветската система те имат водеща роля и това правило не се променя след смъртта на Сталин. От Москва искат умерена децентрализация и реформи, а как те ще бъдат реализирани зависи от местните политически елити. Най-несамостоятелните, като тези в Чехословакия, България, Румъния и ГДР се стремят да избегнат конфронтацията с обществото чрез умерени реформи, по-реформаторски настроените, като полските се опитват да се възползват от омекването на Москва, за да се върнат към някои от особеностите на “полския път към социализма”, докато опитният Матиаш Ракоши, запазил партийното си лидерство, изчаква да “премине бурята” на десталинизацията, за да се върне към изпитаните практики, същото, което прави и албанският диктатор Енвер Ходжа.
Очертаното по-горе съотношение на силите и позиции се оказва съдбовно, след като в началото на 1956 г. от Москва идва нов сигнал за десталинизация. “Секретният доклад” на Никита Хрушчов, произнесен в края на ХХ конгрес на КПСС (25 февруари 1956 г.), демонстрира верността на думите на Жан-Пол Сартр: “Десталинизацията десталинизира десталинизаторите”.
Независимо от първоначалните им намерения, развитието на събитията принуждава наследниците на Сталин да се разграничат все по-категорично от практиките на сталинизма. Връх в разграничението става “секретният доклад” на Хрушчов “За култа към личността и неговите последици”. В него са признати само част от престъпленията на Сталин, но въздействието му е толкова силно, че връщане назад не може да има. Хрушчов, усетил силата на критичното слово, решава, че докладът трябва да се разпространи и в Източна Европа, което съвпада с желанието на източноевропейската интелигенция да преразгледа най-близкото и по-далечното минало на своята страна. Конгресът на КПСС признава и престъпленията, извършени срещу полските и унгарските комунисти – разпускането на ПКП (Полската комунистическа партия) през 1938 г. и репресиите срещу хиляди полски и унгарски комунисти. Признанието дава стимул на местните комунисти да се върнат към националните пътища за развитие. На политическата сцена излиза националният комунизъм.
Българите се съобразяват с решенията на ХХ конгрес на КПСС, като Априлският пленум на ЦК на БКП утвърждава Тодор Живков за сметка на сталиниста Вълко Червенков. Това решение се оказва малката промяна, която започва дългия, 33-годишен живковистки период, продължил до краха на комунизма през 1989 г. За да държи страната в подчинение, новият партиен лидер съчетава отстъпките с премерените наказания и българите се примиряват с тези минимални промени .
След ХХ конгрес на КПСС поляците получават възможност да изберат нов партиен лидер, защото Болеслав Бйерут не успява да преживее “секретния доклад” на Хрушчов и умира още в Москва. Новоизбраният Едвард Охаб (Edward Ochab) е умерен и реформаторски настроен, той съдейства за ограничаване на цензурата и полският печат става най-свободният в Източна Европа. Свободата на словото има определена цена – властта трябва да приеме не само критиката, а и нейните последици. На 28 юни 1956 г. един чисто икономически конфликт в Познан извежда работниците на улицата, а за да се възстанови редът, се налага намесата на армията. Потушаването на познанския бунт обаче не спира промените, както става в ГДР през юни 1953 г., а стимулира промените. В дискусията за работническия бунт отстраненият през 1948 г. Владислав Гомулка обявява, че причините трябва да се търсят преди всичко в погрешната политика на партията. Тази самокритична гледна точка повдига духа на нацията.
На 19 октомври 1956 г. е свикан пленум, на който Едвард Охаб доброволно отстъпва поста си на Гомулка. Несъгласуваното с Москва полско решение предизвиква намесата на Хрушчов. Рано сутринта той неочаквано пристига във Варшава, готов да използва войски, за да накаже полското непокорство. В продължение на 20 часа поляците спорят с Хрушчов, че имат право сами да решават вътрешните си проблеми, докато накрая той отстъпва и се завръща в Москва. Победата на поляците се възприема в целия Източен блок като символ на новата епоха в отношенията в Източния блок. Гомулка получава широка обществена подкрепа за реформите, включващи свободи за работниците, селяните, съюзните партии и църквата.
Именно за да изразят солидарността си с големия полски успех, унгарските младежи и писатели обявяват своя митинг на 23 октомври 1956 г. пред Паметника на полския ген. Юзеф Бем, участник в Унгарската революция от 1848–1849 г. Митингът се превръща в начало на новата Унгарска революция, обърната срещу собственото диктаторско управление и съветското господство. За неспособността на унгарците да се обединят и договорят с Хрушчов правото си на реформи основната вина носи политическото ръководство. Ракоши се е опитвал с всички средства да удържи властта и едва през юли 1956 г. под съветски натиск е принуден да я напусне. Тази стъпка се оказва твърде недостатъчна и закъсняла, а и противоречивите действия на наследника му Ерньо Герьо допълнително подсилват напрежението. Затова избухналата в Унгария революция представлява трагичен неуспех на еволюционния път за излизане от сталинизма, коствал живота на твърде много унгарци.
Общата оценка на кризисното развитие на Източна Европа в периода 1953–1956 г. звучи така: тогава се създава първата възможност за региона да реформира съветския модел на социализма. Този опит не може да завърши с пълната еманципация на Източна Европа, защото Студената война е в разгара си и всяка от двете свръхдържави не е готова да атакува противника си фронтално. Затова президентът на САЩ Дуайт Айзенхауер (Dwight Eisenhower) приветства унгарските бунтовници, но не им оказва никаква реална помощ, затова Съветският съюз е порицан в ООН за интервенцията в Унгария, но единственото действие е материалната помощ за хилядите емигранти.
Законите на Студената война определят Унгарската революция от есента на 1956 г. като голяма национална трагедия, докато полските договорености са голям успех и за Полша, и за Съветския съюз. Що се отнася до другите източноевропейци – те се възползват от настъпилото размразяване, за да намалят своята зависимост от Съветския съюз и да осъществят ограничена либерализация. Има и други позиции – югославяните например получават поредната възможност да се обявяват за победители в конфликта с велика сила, защото в спора си със Сталин са се оказали прави, една увереност, която в края на 80-те години ще им изиграе изключително лоша шега. Така или иначе, кризисните години на размразяването дават възможност на източноевропейците да демонстрират своето категорично несъгласие със сталинския вариант на социализма, но за да могат наистина да излязат от него, на тях и на света ще са необходими още три десетилетия .
