До неотдавна в научните среди у нас преобладаваше схващането, че политическата промяна на 9 септември 1944 г. трябвало да ликвидира преди всичко фашизма в България, че тази задача била не само общонационална, а и общодемократична в глобален мащаб и произтичала от волята на Великите сили, от общата борба на Великобритания, Съветския съюз и САЩ, които през годините на Втората световна война се оказаха начело на антифашистката коалиция.
Имало ли е обаче фашизъм в България?
На пръв поглед въпросът би трябвало да бъде безсмислен, nonsense. След като България в продължение на години е била член на фашисткия Тристранен пакт, поставила се е в услуга на фашистката Ос, обявила е война на две от водещите сили на антифашистката коалиция – Великобритания и САЩ, след като управляващата върхушка е предоставила територията на страната, всичките й природни, стопански и човешки ресурси на разположение на нацистка Германия за целите на агресивната й война срещу силите на антифашистката коалиция, отговорът би трябвало да бъде утвърдителен: да, в политическо отношение България определено е била фашистка държава.
И все пак въпросът не е просто реторичен, защото напоследък се чуват гласове, че в България не е имало фашизъм. Отделни историци, социолози, политолози, които до неотдавна убедително доказваха едни или други характерни аспекти на фашистка, дори на монархо-фашистка диктатура у нас през по-голямата част от периода 1923-1944 г., днес се обръщат на сто и осемдесет градуса, предлагат нови трактовки, отричат съществуването на каквито и да било форми и прояви на фашизъм в политическия, духовния и стопанския живот на България до септември 1944 г.
През 1996 г. сп. „Демократически преглед“ провежда анкета по проблема „Имало ли е фашизъм в България?“ с участието на изтъкнати български учени-историци. Като отчита, че проблемът е „много сложен, тъй като досега у нас не е провеждана истинска дискусия по същността и характера на българския фашизъм“, авторитетното списание обобщава становището на участниците: управлението през периода между двете световни войни е „авторитарно“, но „фашизъм в България няма“, а поддържаната в продължение на десетилетия теза, че от 1923 г. (или от 1934 г. – според други виждания), България е фашистка държава, е „нищо повече от една овехтяла идеологическа постройка, напълно отхвърлена от съвременната история, реанимирана със съмнителни политически цели“ (1).
Убедителни научни аргументи в подкрепа на „отхвърлянето“ на тази „идеологическа постройка“ от Дсъвременната история“ обаче не се привеждат. Нито пък в хода на дискусията е направен опит да се дефинират най-характерните общи черти на фашизма като държавна идеология и практика и на тази основа да се потърсят доказателства „за“ или „против“ наличието или проявлението, изцяло или частично, на тези общи характерни черти в българските условия. Както сочи един от участниците, изхожда се от някои най-общи разсъждения, че за фашизъм можело да се говори само там, където е налице цялостно изградена държавна организация от тоталитарен тип (2). С други думи – истинската научна дискусия все още е на дневен ред.
Въпросът, следователно, продължава да бъде актуален, не само защото такава е повелята на науката. Но и защото пред очите ни израсна едно поколение, което не е свидетел на тоталитарните практики отпреди 1989 г. Както и едно предишно поколение, което се лута между партийните догми и демократичните норми. Как тези поколения ще гледат в бъдещето ако не познават миналото? Какви поуки могат да извлекат от предишни грешки и настоящи заблуди? Каква перспектива могат да имат? Вече не е грях да се критикуват партийни предписания и „овехтели идеологически постройки“. Именно затова българската обществена наука, българската историография е длъжна да изясни този въпрос. Защото историята е преди всичко учителка на живота. Защото постижение е да видиш какво днес ще бъде окачествено като грешка в бъдеще (3).
Подходът, който тук се предлага в рамките на една академична дискусия, е да се потърси арбитър в този, както се признава, „много сложен“ научен проблем. Затова нека се обърнем към изследванията, становищата и оценките предимно на западната академична мисъл, да се допитаме до научните съчинения на английски, американски и други западни автори, които едва ли могат да бъдат упрекнати в пристрастие спрямо политическите процеси в България след 1923 г. и резултатите от политическата промяна на 9 септември 1944 г.
– – – – – – –
Нека преди това посочим обаче кои са най-характерните общи черти на фашизма като държавна идеология и практика, така както са се наложили в академичната наука. Защото, едва ли някой би оспорил, че всяко сериозно научно изследване изисква уточняване на опорните точки, дефиниране на понятията и характеристиките, с които борави съответната научна дисциплина.
В документалното си изследване на германския, италианския и испанския фашизъм, д-р Желю Желев дефинира пет общи черти, без които е немислима конкретната фашистка държава, именно:
– „насилствено установяване на еднопартийна система или ‘единовластие’ на фашизма чрез унищожаване на другите партии;
– срастване на фашистката партия с държавата;
– унификация на целия обществен живот;
– авторитарен начин на мислене с култ към националния водач;
– концентрационни лагери“ (4).
Налице ли са тези признаци, тези общи характерни черти на фашистката държава в българската политическа реалност отпреди септември 1944 г.?
1. Насилственото установяване на еднопартийна система или ‘единовластие’ на фашизма чрез унищожаване на другите партии като главна обща характерна черта на фашистката държава съдържа иманентно два признака: установяване чрез насилие и еднопартийност или единовластие.
1.1.Установяване чрез насилие.
В Италия фашизмът идва на власт легално. Мусолини получава мандат от крал Виктор Емануил III да състави правителство след прословутия поход към Рим в края на 1922 г. Политическите партии продължават своето съществуване още четири години. Но през 1926 г. се приемат т. нар. извънредни фашистки закони и политическите партии са поставени извън закона принудително.
В Германия фашизмът, по-точно национал-социализмът, също идва на власт легално, чрез избори. Но непосредствено след поемането на властта нацистите ликвидират насилствено всички партийни образования. Поводът е подпалването на Райхстага. Веднага са пуснати в ход шпиц-командите на SA. За няколко седмици са разгромени физически централите на опозиционните партии, арестувани са хиляди ръководители на политически партии, депутати от опозицията, партийни активисти.
В Испания насилственото ликвидиране на политическите партии се осъществява в хода на гражданската война (1936-1939 г.). На 9 февруари 1939 г. Франко издава Закон за отговорността за политическа дейност. В чл. 2 на закона изрично е разписана забраната на 24 политически партии, профсъюзни и масови организации (5).
Независимо от начина, по който фашизмът идва на власт в класическите фашистки държави, ликвидирането на конституционното управление и установяването на еднопартийна система се извършва насилствено, било в хода на завземането на властта, било след непродължителен период от време.
Що се отнася до България, почти всички западни академични изследвания застъпват гледището за насилствено установяване на родеещ се с фашизма репресивен режим. Ликвидирането на конституционното управление се осъществява по италиански образец, постепенно. Чак след 19 май 1934 г. дейността на политическите партии е забранена, а конституцията е суспендирана и формално.
Според проф. Нисан Орен след края на Първата световна война се създава обстановка, при която се появява възможност обществото да се трансформира в рамките на съществуващата буржоазна политическа система. При това, става въпрос не „за проста правителствена промяна, а за началото на дълбока трансформация“. Но подобна трансформация неизбежно е в ущърб на властващите класи. Последните не могат с парламентарни средства да предотвратят нежелано за тях развитие и прибягват до неконституционни, насилствени средства: кървавият Деветоюнски преврат (1923 г.) и последвалите в продължение на повече от две години „масови репресии срещу силите на народничеството и комунизма“ (6).
В хода на последвалия терор са избити над 16,000 земеделци и комунисти, сочи проф. Джон Бел (7). Тези данни американският историк заимства от показанията на Емил Вандервелде – белгийският представител в международната комисия за разследване политическите репресии в България. Освен министър-председателя Ал. Стамболийски, жертви на терора са ръководни дейци на левите партии, част от цвета на българската интелигенция като Гео Милев, Христо Ясенов, Йосиф Хербст, Николай Петрини, Сергей Румянцев. Физически са елиминирани и авторитетни политици, които биха могли да представляват пречка срещу продължаващите репресии и настъплението на такава идеология и практика, която по-късно ще се самоидентифицира като фашизъм. Нека посочим имената на лидера на ВМРО Т. Александров, лидера на Народнолибералната партия д-р Н. Генадиев, както и десетки други политици, народни представители, генерали…
В западната обществена наука констатациите на Н. Орен и Дж. Бел не са изключение. Сходни оценки срещаме в изследванията и на други автори. Проф. Х. Дж. Гордън-Скилинг датира „нарушаването на парламентаризма“ още през 20-те години на ХХ век, докато през втората половина на 30-те години „конституционната демокрация окончателно отстъпва пред диктатурата на цар Борис“ (8).
Подобна е констатацията и на „Политически речник“, издаван под редакцията на историка Уолтър Лакьор: през по-голямата част от междувоенния период в България господстват „репресивни диктаторски режими“, с изключение на „полудемократичния антракт“ през периода 1931-1934 г. (9). В същия дух е и оценката на Арнълд Зърхър. Той характеризира правителствата на личния режим на цар Борис ттт като някаква форма на диктатура или както ги определя авторът „етатистки“, опитващи се да разширят „тоталитарния контрол“, но без да се радват на широка социална подкрепа (10). Изводът на А. Полонски е за един автократичен и репресивен режим, свързан с нацизма: „Докато не рухна в резултат на поражението на нацизма, режимът си остана автократичен и репресивен, глух към исканията на народа“ (11).
Проф. Нисан Орен – вещ познавач на най-новата българска история – е по-обстоятелствен. Той сочи, че след 19 май 1934 г. насилствено е наложена забрана на свободата на печата, на политическите събрания, на свободните профсъюзи, на общинското самоуправление, Народното събрание е разпуснато, а Търновската конституция – суспендирана.
„По такъв начин, на политическия живот в страната е нанесен смъртоносен удар и политическите партии не успяват след това да възстановят своята дейност“ (12).
Проф. Стюърд-Хюз е още по-категоричен: на 9 юни 1923 г. в България е извършен преход от парламентарна демокрация към „корумпирана диктатура“ (13). Обсъждайки характера на режимите в някои европейски страни авторът подчертава, че дори да запазват до известна степен формата на буржоазен парламентаризъм, те
„подготвят фашистките умонастроения в Централна и Източна Европа чрез практиката на поощряване или търпимост спрямо полицейския произвол, системното насилие над народа, антисемитизма, преследването на националните малцинства и мълчаливия съюз с богатите класи във военните авантюри“ (14).
Най-категорична е оценката на проф. Д. Коул, който, обсъждайки политическото развитие в България след края на Първата световна война, нарича преврата на Ал. Цанков само „военен“, но дефинира изрично като „фашистка“ личната власт, установена от цар Борис след 1935 г. (15).
Очевидно в западната историография и обществена наука съществува единомислие относно насилственото налагане на авторитарен режим в България, съществените характеристики на който варират – според оценките на различните автори – от автократичен, етатистки, подготвящ фашистките умонастроения, до корумпирана диктатура с тоталитарен характер, заимстваща много от практиките на фашизма. В България, както се отбеляза, това се осъществява постепенно, дори за по-продължителен период, отколкото в Италия. Налице е и „полудемократичен антракт“ през периода 1931-1934 г. Независимо от спецификата на българските условия, полицейщината, преследването на демократичните сили и системното насилие неизменно присъстват в политическия живот на страната след 9 юни 1923 г., те са същностна характеристика на властта, осъществявана на практика от „репресивни диктаторски режими“, докато с военния преврат на 19 май 1934 г. окончателно се забранява дейността на всички политически партии. Завършва преходът към насилственото установяване на едноличния режим на цар Борис ттт, към налагането на тоталитарен контрол над всички сфери на обществения живот.
1.2. Еднопартийност или единовластие.
С идването си власт в Германия в края на януари 1933 г. нацистите започват унищожаването на всички политически партии и за няколко месеца установяват пълно единовластие. Ликвидирани са Народната партия, Комунистическата партия, Социалдемократическата партия, Католическата партия на центъра, Баварската народна партия, Националната партия, Демократическата партия и т. н., както и всички младежки, спортни и други организации, гравитиращи около тези партии. На 14 юли 1933 г., тоест пет месеца след завземането на властта, националсоциалистите приемат закон, с който се утвърждава изрично пълният политически монопол на една единствена партия – нацистката НСДАП. Опитите за възстановяване на политическите партии или за създаването на нови партии се въздига в престъпление и се наказва с каторжен труд до 3 години.
В Испания еднопартийният характер е установен с декрета за единството от 19 април 1937 г. След края на гражданската война (1939 г.) със закон се ликвидират всички партийни образования и Фалангата е обявена за единствената политическа партия. В Италия политическите партии продължават известно време своето съществуване. Те са поставени извън закона след похода на Мусолини към Рим четири години след завземането на властта (16).
Когато се обсъжда създаването на фашистки партии, неизбежно се поставя и въпросът за характера на тези партии; каква е класовата им основа, каква е програмата им, какви политически цели преследват и т. н. В класическото изследване на произхода на тоталитаризма, безспорният авторитет по проблема Хана Аренд оспорва, че това са партии в общоприетия смисъл на това понятие. Членската им маса няма класова основа, не отстоява общи ценности, не е обединена от общи цели и интереси, състои се по-скоро от лумпени. Тези „партии“ нямат и ясно формулирана програма. Крайната им цел е само и единствено обсебването на властта. В класическите фашистки държави – и Фашото в Италия, и НСДАП в Германия, и Фалангата в Испания сами се определят не като партии, а като национални движения, стоящи извън партийната система. Според Х. Аренд, това са по-скоро „масови организации на атомизирани, изолирани индивиди“ (17).
Появата на тоталитарни движения е явление последвало събитията след Първата световна война. Рухват империи, чието съществуване никой не е поставял под съмнение само години преди това. Разпада се икономическата система, основана на всемогъществото на пазара; все по-убедително започва да се говори за необходимостта от нов икономически ред, от държавно регулиране, от планиране на икономиката. Разклатени са политическите институции; силно е разколебана вярата в представителната система, в т. нар. демократично управление. Размива се класовата структура; милиони хора, особено в победените държави – главно държавни чиновници, военни, дребни търговци – се оказват практически на улицата без възможност за сносно препитаване и достойно съществуване. Разрушават се традиционните патриархални и семейни отношения; стотици хиляди се оказват в положението на самотници, маргинали, „атомизирани изолирани индивиди“ по израза на Х. Аренд. Избухват революции, които си поставят за цел коренна трансформация на обществото. Кризата обхваща целия свят. Тоталитарни движения се появяват не само в държавите, в които успяват да дойдат на власт. Фашистки и пронацистки групировки се създават в повечето западни страни, вкл. във Великобритания и Франция, вкл. в САЩ, както и в почти всички страни на Централна и Източна Европа.
Характерно за фашистките и национал-социалистическите движения в Европа през 20-те и 30-те години [на ХХ век] е, че те започват като контрареволюционни движения, подчертава американската Енциклопедия на обществените науки. Повечето от водачите им не принадлежат към стария строй и нямат никакво намерение да го реставрират. Тяхна амбиция е тоталното обсебване на властта (18). За осъществяване на тази си амбиция, те изискват от партийната маса безусловно и тотално подчинение на волята на лидера.
„В сравнение с всички останали партии и движения“, сочи в анализа си Х. Аренд, „техният най-ярък външен белег е изискването за тотална, неограничена, безусловна и неизменна преданост на всеки отделен член. Това изискване се налага от лидерите на тоталитарните движения още преди завземането на властта и обикновено предшества действителното тоталитарно организиране на страната… Подобна лоялност може да се очаква само от съвършено изолиран човек, лишен от всякакви обществени връзки със семейство, приятели, сподвижници и дори просто познати, който черпи усещане за пълноценност единствено от принадлежността си към движението, от членството си в партията“ (19).
Тези движения се появяват там, продължава по-нататък Х. Аренд, „където има маси, по една или друга причина развили стремеж към политическа организираност. За масите съзнанието за общ интерес не е сплотяващ фактор, те не притежават специфичното класово сближение, произтичащо от определени общи, обозрими и достижими цели. С понятието маси тук обозначаваме само хора, които, било по силата на своята численост, било поради безразличието си или поради и двете, не могат да бъдат обособени на базата на общи интереси в каквато и да било организация – политически партии, общински управления, професионални съюзи или синдикати. Потенциално те съществуват във всяка страна и представляват по-голямата част от многобройните неутрални, политически безразлични хора, които никога не се приобщават към някоя партия, нито пък участват в избори. За възхода на нацисткото движение в Германия е характерно, че то набира своите членове от масите, от тези наглед безразлични хора…, които допреди това никога не са се появявали на политическата сцена… Тези движения не само се поставят извън партийната система и изобщо в неин противовес, но и обхващат една членска маса, дотогава ‘непокварена’ от и непознала системата на партиите“ (20).
Преди войната повечето от принадлежащите към тази „непокварена“ от системата маса може да са били уважавани чиновници, военнослужащи, полицаи, дребни производители или търговци. Имали са постоянни доходи и не по-малко постоянни странични облаги. Сигурно са се чувствали в някаква степен значими на отреденото им стъпало в обществената йерархия. С демонстрираното си безразличие към политическите партии или към каквато и да било синдикална дейност, те всъщност са прикривали неизменният си житейски прагматичен принцип да следват неотлъчно властта. На това обстоятелство се дължало и относителното им благополучие: те са били част от, или свързани по един или друг начин с, властващия бюрократичен апарат и неизбежно съпътстващата го корупция. С други думи, сами са упражнявали някаква степен на власт над околните или са имали усещането, че едва ли не са част от хората на властта.
След края на войната и с разрастването на кризата изчезва това дребно, но ефимерно благополучие. Повечето се оказват лишени от работа, от хляб, някои – дори от семейство и подслон. Но най-главното – лишени са от власт, дори от усещането за власт. Предишната сигурност е изчезнала напълно. Изчезнало е и величието или значимостта на държавата им. Военното поражение или политическото низвергване (като например в Италия ) изостря чувството за потъпкано национално достойнство, силно е накърнено усещането, че са част от една несправедливо поругана нация (21). Най-характерни са тези настроения в Германия, на която са наложени тежки репарационни налози, отнети са й територии. Какво да се прави? Как да оцелеят? Къде да отидат? Обхванати от тотална безпътица, за повечето от тях става твърде примамливо и значимо да се присламчат към новопоявилите се тоталитарни движения.
С присъединяването си към тези движения обаче те извършват опортюнизъм, като скъсват с предишния си житейски философски принцип да следват само и неотлъчно властта. Впрочем, властта е затънала в политически и стопански хаос. Не ги облагодетелства. Не им дава вече нищо. Защо да я следват? В противовес, новите тоталитарни движения предлагат преди всичко да възстановят усещането за личностна пълноценност и обещание за нов досег до властта. Виновникът също е посочен: световното, и в частност, германското еврейство и производният му комунизъм. Целта – също: власт на всяка цена в името на възраждане величието на държавата.
С идването си на власт, нацизмът им дава желаното дребно властване над околните. И нещо повече – дава им възможност да са част от тоталния механизъм на властване, да властват тотално. Побоищата, провокациите, чупенето на витрини са само невинно упражнение, пролог към същността на практиката, която трябва да следват. Но преди това тази маса трябва да бъде подготвена, фанатизирана, тотално индоктринирана във философията на насилието, да бъде убедена, че насилието е напълно законно и морално и съответно безнаказано, когато се извършва срещу посочения от лидера противник, че не може да носи никаква вина, когато изпълнява чудовищните заповеди на лидера. Фанатизмът на тази маса е крайно необходим за функциониране на движението. Той заличава истинския интерес към всякаква специфична дейност, поражда манталитет, според който всяка дейност всъщност е средство за нещо съвършено различно (22). „Правилно е всичко, което е добро за движението“, наставлява Организационният наръчник на НСДАП (23).
С други думи, още преди завземането на властта, фашизмът си поставя за цел да фанатизира и окървави своите последователи. Защото само оцапаните с кръв могат да бъдат безропотни изпълнители на най-чудовищни заповеди за безнаказан грабеж и насилие.
Що се отнася до програмите на тоталитарните движения, Х. Аренд подчертава:
„Тоталитарните движения…, са готови да направят всичко, за да се отърват от наследените от по-ранни, нетоталитарни етапи на развитие, партийни програми с конкретно съдържание… Най-великото постижение на Хитлер при организиране на нацисткото движение е…, че той сваля от това движение бремето на предишната партийна програма не като я изменя или официално отменя, а просто като отказва да говори за нея или да коментира нейните точки, чиято умереност и по съдържание, и по фразеология бързо се превръщат в отживелица“ (24).
В книга II, глава V на Mein Kampf, Хитлер заявява още в началото на своя възход, че е за предпочитане да имаш отживяла времето си програма, отколкото да допуснеш да се стигне до обсъждане на програма. Скоро след това той заявява и публично:
„Вземем ли веднъж управлението в свои ръце, програмата сама ще дойде“ (25).
Впрочем, Мусолини пръв демонстрира пренебрежение към партийните програми, смята ги за „ненужни хартийки и затруднителни обещания, противоречащи на стила и устрема на едно движение“ и отхвърля техния формализъм. Според Дуче, „самият исторически момент разпалва действеност и вдъхновение“. Програмата от 1921 г. е изготвена през Ддетския период“ на фашото, когато фашисткото движение е едва на две години, изповядва национализъм и още не е дошло на власт (26).
В България ситуацията е аналогична. Властта е затънала в политически и стопански хаос, „политическото и моралното разложение достига алармиращи пропорции“, налице е „деморализация“ на старите партии (27). В условията на следвоенна криза, която продължава почти перманентно докъм средата на 30-те години [на ХХ век], част от българското население се маргинализира, превръща се в „атомизирани, изолирани индивиди“ по израза на Х. Аренд. Значителна част от тази маса (най-вече бежанците и военнослужащите) е лишена от имот и средства за препитаване, от системно образование, от сигурност. Тя не е в състояние да спре процеса на разрушаване на традиционните патриархални ценности, обхваната е от безпътица и става лесна плячка на проповедите и пропагандата на тоталитарните организации и на властта.
В българските условия фашистки идеи и практики се налагат постъпателно, по италиански модел. Допуска се дори легалното съществуване на организирана политическа дейност. Запазва се до известно време формата на буржоазния парламентаризъм. Специфичен за България е и „полудемократичния антракт“ през периода 1931-1934 г. Всичките тези колебания приключват с преврата на 19 май 1934 г., когато на политическия живот в страната е нанесен смъртоносен удар, когато насилствено се отнемат всички граждански и политически права и свободи, когато Търновската конституция се суспендира и формално, а парламентът се разпуска. Налагайки постепенно абсолютната си власт над всички сфери на обществения и стопанския живот, царят се стреми да демонстрира лоялност към хитлерова Германия с „относителното желание да следва нацисткия модел и политически“, смята проф. Джон Лемпи (28).
Не след дълго властта присъединява България към фашисткия Тристранен пакт, поставя се изцяло в услуга на фашистката Ос, предоставя цялата територия на страната, всичките й природни, стопански и човешки ресурси на фашистка Германия за целите на агресивната й война срещу държавите от антифашистката коалиция.
В България, също както в класическите фашистки държави, се създават лидерски организации от фашистки тип. Членовете им нямат ясно изразена класова основа. Преобладават изхвърлените от служба – поради ограничителните предписания на Ньойския договор – бивши военнослужащи от офицерския и подофицерския състав; държавни чиновници; разорени през войната и следвоенната криза дребни търговци и занаятчии; както и бежанци от Македония, Източна и Западна Тракия, Южна Добруджа, западните покрайнини. Значителна част от тази разнородна маса, както сочи Х. Аренд (29), не е обединена от общи ценности. Впрочем, какви общи ценности може да имат бившите военнослужащи и чиновници с разорените дребни търговци и занаятчии или с бездомните бежанци освен една единствена – крайният национализъм, който са склонни да изповядват като изкупление, следствие от поредната национална катастрофа последвала поредното разпарчетосване на историческите български земи. Крайният национализъм, впрочем, се подхранва и от ревизионистичната пропаганда и политика на междувоенните български правителства. Също както в класическите фашистки държави, пропагандата – както официалната, така и на лидерските организации – сочи виновника за националните трагедии в лицето на болшевизма и поддръжниците му в България – левите сили – земеделци, социалисти, комунисти.
Тезата не е българско откритие. Заимствана е от пропагандата на германските антисемити и ултранационалисти. Поражението на Германия, според тях, дошло от саботажите и вътрешното предателство, не от сбърканата милитаристка стратегия. Евреите, заедно със социалистите са „ноемврийските престъпници“. Така пропагандата започва да нарича създателите на Ваймарската република. С подписването на капитулацията, те забили кама в гърба на Германия. Този мит получава още по-широко разпространение след потушаване на революцията в Германия. Част от ръководителите на кратко просъществувалата Баварска съветска република са германски евреи. Един от главните вдъхновители на тази пропаганда става Кайзерът, който, макар и в изгнание в Нидерландия, активно подхранва тезите на прохождащото национал-социалистическо движение. На 2 декември 1919 г. той пише до ген. Август фон Макензен: „Нито един германец не трябва да забравя и не трябва да има покой докато тези паразити не бъдат изтребени и унищожени от германската земя… Евреите са противни и човечеството трябва да се очисти от тях… Най-добре с газ“ (30).
Фашистките и пронацистките организации в България нямат и ясно формулирани програми. Крайната им цел, също като на родствените им в Италия, Германия и Испания, е само и единствено обсебване на властта. Те също се определят не като партии, а като национални движения, поставящи се извън партийната система и изобщо в неин противовес. От членовете им се изисква неограничена, безусловна преданост към лидера на движението. Както в класическите фашистки държави, тази членска маса се индоктринира във философията на насилието отначало срещу левите сили и комунистите, а по-късно и срещу българските евреи.
Ликвидирането на другите политически партии в България се осъществява постъпателно, успоредно със създаването на тоталитарни организации. Но в специфичните български условия масова политическа организация на фашизма не можа да се изгради. Една от причините за това е от формален характер: след май 1934 г. дейността на всички политически партии е суспендирана, те не могат да осъществяват легално своята дейност. Партиите са станали излишни, защото самата държава е поела всичките техни функции. Тоталният контрол, установен върху армията и полицията, обществените организации и църквата, банките и промишлеността, чрез поставяне на възлови места хора от непосредственото обкръжение на царя, представлява по същество косвена форма на еднопартийна система. Формално държавна партия няма. Има обаче лична власт за тотален контрол над цялата държава. Има единовластие, осъществявано и организирано от двореца, направлявано лично от царя – държавният глава на царство България. Цялото държавно управление е превърнато в партия, в пряко оръдие на идеологията на властта. Може да се съгласим с констатацията на проф. Д. Коул, който изрично дефинира като „фашистка“ личната власт, установена от цар Борис след 1935 г. (31).
Налице ли са, следователно, и двата характерни признака – насилието и единовластието? И може ли да приемем, че в България е налице първата обща характерна черта на фашистката държава, така както е дефинирана във фундаменталния труд на д-р Желев: насилствено установяване на еднопартийна система или „единовластие“ на фашизма чрез унищожаване на другите партии?
2. Срастване на фашистката партия с държавата
Пълното единство на партията и държавата е вторият съществен момент в изграждането на тоталитарната държава на фашизма. Защото, сочи д-р Желев, една фашистка партия не може да затвърди окончателно своя политически монопол, ако не се отъждестви с държавата, ако не направи държавата своя частна собственост или най-малкото – свое монополно владение (32).
Подчерта се по-горе, че изграждането на масова фашистка партия в България не можа да се състои. Но и самите фашистки организации в Италия, Германия и Испания определят себе си не като партии, а като национални движения, стоящи извън партийната система. Те не прикриват своето незачитане на съществуващия законов ред. Стремят се да го премахнат. И да наложат свой ред, отъждествяващ властта на движението с държавната власт. Срастването на фашистките организационни структури с държавните те осъществяват постепенно, чрез поредица от мероприятия.
„През първите години на своята власт“, сочи Х. Аренд, „нацистите стоварват цяла лавина от закони и декрети, но така и не анулират официално Ваймарската конституция. Почти не посягат на гражданските служби… Дори след издаването на Нюрнбергските закони…, самите нацисти не проявяват каквато и да било грижа за собственото си законодателство“ (33).
Нацистите започват „дублиране на всяка функция на държавната администрация с партиен орган“. В този процес, видни нацистки лидери като министърът на вътрешните работи Фрик и министърът на правосъдието Гертнер, например, губят власт и влияние, превръщат се на практика в редови цивилни служители. И двамата са поставени под фактическата власт на Химлер, издигащият се началник на полицията, който би трябвало да е подчинен на министъра на вътрешните работи.
Нацистите не закриват Вилхелмщрасе – Министерството на външните работи, нито посягат на служителите му. Но в същото време те издигат ролята и правомощията на партийното Бюро за международна политика, оглавявано от Розенберг, а на министерството се оставят връзките с фашистки организации в Източна Европа и на Балканите. Учреден е и втори конкурентен орган – „Бюрото Рибентроп“, отговарящо за отношенията със Запада. Много скоро Министерството на външните работи се сдобива с още един дубликат: SS-канцеларията, натоварена да поддържа връзки с всички „расови германски групи“ в Дания, Норвегия, Белгия и Холандия.
Посочените примери свидетелстват, че за нацистите дублирането на служби е въпрос на принцип, не просто вратичка за осигуряване на служби за партийните членове (34). „За държавните постове, на които не могат да поставят свои хора, нацистите създават свои съответстващи им служби в сянка в рамките на собствената си организация, като по този начин изграждат държава в държавата“, подчертава и К. Хайден (35).
Впрочем, изследователите отбелязват, че от самото начало държавата в нацистка Германия притежава само мнима власт. Според Е. Френкел, налице са едновременно две държави – „нормативна и прерогативна“. Между двете съществуват постоянни търкания, постоянно съперничество. Те са „съперничещи си, а не допълващи се страни“ в управлението на германския Райх. Нацистите поддържат нормативната държава с оглед запазване на капиталистическия ред и частната собственост, както и упражняването на пълен контрол над цялата икономика, докато прерогативната държава на партията притежава върховната власт по всички политически въпроси (36).
„Отношенията между двата източника на власт, между държавата и партията, са отношения между привидна и действителна власт, при които правителственият апарат обикновено бива представян като безвластна фасада, закриляща и предпазваща действителната власт на партията“ уточнява Х. Аренд (37).
В българските условия, както вече се подчерта, по-свойствен е опитът на италианския корпоративен модел. „За нас най-подходяща е италианската корпоративна система“, сочи архитект Севов, известен като един от най-доверените царски хора, очевидно изразяващ с тази си констатация отношението и предпочитанието на двореца (38). Подражанието на италианския модел обаче не пречи да се прилагат и откровено нацистки практики. В края на 30-те години [на ХХ век] страната изпада в икономическа, а впоследствие и в политическа зависимост от Райха. Нацистките прийоми и методи се налагат в управлението. Върху всички дейности на обществения живот се установява тоталитарен контрол посредством личната власт на царя. Министър-председателите са хора на двореца, стоящи извън формалната партийна система. Георги Кьосеиванов – българският политик, най-дълго пребивавал на премиерски пост между двете войни (1935-1940 г.) – преди това е бил началник на дворцовата канцелария. Впрочем, авторитарният режим след 1934 г. сам подчертава своя „непартиен“ характер (39). Не представлява ли такъв режим по същество форма на еднопартийна диктатура?
След присъединяването към Тристранния пакт на 1 март 1941 г. България окончателно се оказва в положението на зависима държава, не може да съобразява външнополитическите си решения с оглед на собствената си преценка без наличието на външна принуда. Опитите на отделни представители на върхушката да следват все пак известна дистанция се тушират радикално от двореца. Председателят на казионното ХХV ОНС Логофетов е отстранен заради реч, в която публично осъжда италианското поведение в Македония. Военният министър Теодосий Даскалов и външният министър Попов са извадени от правителството поради „съмненията и колебанията им в победата на Райха“. Царят уволнява две придворни дами – сестрите Петрови – заради отявленото им англофилство, което злепоставяло дворецът пред нацистите (40). Срастването на единовластието на двореца с държавата се утвърждава окончателно. Чрез личната си власт, царят превръща по същество държавата в свое монополно владение.
Социалната база на личния режим са казионните обществени сдружения и синдикати, които се създават с прякото или мълчаливото съгласие на властта. Макар не всичко от начинанията на деветнадесетомайци да успява напълно, през втората половина на 30-те години [на ХХ век] в България се утвърждава почти непознатата дотогава практика на специфичен държавен авторитаризъм: създаването на безпартийна власт. Тази практика се налага след един неуспешен експеримент, последвал преврата от 19 май 1934 г., именно, в рамките на Търновската конституция да се създаде една единствена монополна управляваща партия, която да се превърне в гръбнак на новия ред, на новата политическа система и да включва както най-значимите бивши партии като Демократическата и БЗНС, така и фашисткото формирование ДНародно социално движение“ на проф. Ал. Цанков. Архитектите на този проект декларират, че не желаят създаването на партия от фашистки тип (41). Но самият замисъл да бъдат въвлечени заедно десни, центристки и профашистки политически структури издава по-скоро намерение за формиране на монополно тоталитарно движение от фашистки тип, отколкото на политическа партия.
Неуспехът да се създаде монополна тоталитарна политическа структура, тласка властта през есента на 1936 г. към рязко засилване на авторитарния си характер – за голямо удовлетворение на фашистките и пронацистките формации и движения. Идеологията на тези формации съдържа открити заемки от тоталитарните прийоми и принципи на фашото и националсоциализма (42). Впрочем, още през 1921 г. се създава надпартийната формация ДНароден сговор“. Отделни автори характеризират ДСговора“ като Дпрото-фашистки“, доколкото в него се проявяват определени фашистки идеи, макар и неразвити в цялостна система (43). Непродължителният период на подготвяне на фашистки умонастроения приключва и след 1936 г. фашистките и пронацистките формации представляват вече най-сериозната политическа опора на режима.
Политическата група или кръга ДЗвено“ (1927-1935 г.) е формация, идеологията на която се родее с фашизма. Един от основателите на групата и неин идеолог е Иван Харизанов, който е от Македония и взема дейно участие в македонското революционно движение, отбелязва проф. Нисан Орен. „Неговият първоначален антикомунизъм, както и този на приятелите му от кръга „Звено“, са добре известни“. Доколкото звенарите представляват елитарна група обаче не може да говорим за партия. Нещо повече, те открито отстояват идеята за власт на Дотбрания елит на нацията“. ПК ДЗвено“ е свързан здраво с тайния Военен съюз, чиито лидери споделят корпоративните възгледи на звенарите. Между двете групировки се установява принципно единомислие и единодействие (44). След 1935 г. част от кръга ДЗвено“ застават на антимонархически позиции и постепенно достигат до убеждението, че с участието си в превратите на 9 юни 1923 г. и на 19 май 1934 г. в името на „събирането на здравите обществени сили“ те са били използвани, обективно са обслужили монархизма, подготвили са почвата за налагането на фашистки умонастроения, антиконституционно управление и политическа ориентация в разрез с националните интереси на българския народ. Започва процес на придвижване на звенарите наляво. Според проф. Орен сближаването на звенарите и свързаните с тях патриотично настроени офицери – К. Лекарски, Т. Тошев, С. Трендафилов и други – с комунистите и с пладненците датира именно оттогава, от 1935 г. (45). Отделни аспекти на практиката на нацизма в Германия и най-вече антисемитизмът, също е мотив за дистанциране на част от тези дейци и офицери от властта.
С пронацистка ориентация е ДНародното социално движение“ (НСД), ратуващо открито за още по-тясно икономическо и политическо сближение с Райха. Движението е „създадено по подобие на германския национал-социализъм“ и се опитва „да капитализира разочарованието на значителни прослойки лумпенизирани елементи, предимно сред градското население“, сочи проф. Нисан Орен. В началото на 30-те години движението достига мащабите на масова за българските условия партия. През 1934 г. НСД печели над 12 % на изборите за селски общини. Лидер на движението е проф. Александър Цанков. Най-близките му сподвижници – ген. Иван Русев и полк. Христо Калфов обаче застават на страната на 19-майския режим и напускат движението. От пролетта на 1935 г. НСД преминава изцяло на промонархически позиции, макар и да се опитва да се разграничи от различните царедворски кабинети. След присъединяването на страната към Тристранния пакт НСД е един от главните рупори на нацистко влияние в страната. По-късно проф. Цанков предприема няколко безуспешни опита за съставяне на самостоятелно правителство, а в навечерието на политическата промяна на 9 септември 1944 г. – и опит за организиране на държавен преврат (46).
Подобна ориентация има и ДСъюзът на българските национални легиони“. Легионерите изграждат стройна йерархична военизирана структура, влиянието им в обществото нараства през 30-те и началото на 40-те години [на XX век], а официозът им – в. ДНароден водач“ достига 40-хиляден тираж. До началото на 1938 г. военният министър ген. Луков и стоящият зад него генералитет имат много активна роля в изработването на политическата линия на режима.
Легионерите се смятат за Ддесен коректив по отношение на правителството“. Опитват се да вкарат България в непосредствени военни действия срещу съюзниците от антифашистката коалиция, като набират 9,600 доброволци за африканския корпус на фелдмаршал Ромел в Африка. Стремежът на ръководството е да превърне Легионът в ударна формация от националсоциалистически тип. Легионерските постановки за Днова политическа култура“, Дсоциално съзнание“, Днационален социализъм“, за единство на Дсоциална правда, народно единство и държавно могъщество“, откритите им призиви за борба срещу Дчуждите агенти, реакционерите и смутителите на националния дух“ са твърде близки, дори идентични с тезите на националсоциализма и фашото (47) и се вписват в програмните пароли на управляващата върхушка.
През годините на Втората световна война повечето легионери възприемат антисемитизма. Опитите на ръководството на Легиона за самостоятелна роля и за още по-тясно сближаване с Райха обаче тревожат двореца и царят предприема мерки за ограничаване на действията му. След убийството на ген. Луков, ген. Жеков успява да Дукроти“ устрема на Легиона, превръщайки го в промонархическа ударна антикомунистическа сила, подкрепяща авторитарното управление на двореца. След смъртта на царя Легионът става прононсиран крепител на режима (48).
Идеологията на ДСъюз на ратниците за напредъка на българщината“ (СРНБ) е за организиране на работничеството по подобие на германския националсоциализъм. Най-разпространеният ратнически лозунг ДБългарската улица е наша“ е директно заимстван от идейния арсенал на НСДАП. Ратническите издания и най-вече сп. ДИдеи и дела“ пропагандират тоталитарните схващания на ратниците в своеобразна симбиоза с фашизиращата се идеология на авторитарния режим (49). През 1937-1939 г. СРНБ организира нападения над еврейски квартали и над културни организации на еврейската общност в столицата. Идеологът на движението проф. Владикин лансира постановки, изцяло заимствани от нацизма. Ратниците стоят най-близо до двореца. Известни техни дейци са привлечени в управлението на страната: Дочо Христов е министър на вътрешните работи и народното здраве; Александър Белев е комисар по еврейските въпроси; Петър Габровски – следващият министър на вътрешните работи – също е свързан тясно с организацията (50). Проф. Фредерик Чери определя легионерите, ратниците и другите им сродни формации като „най-ревностните пронацистки и антисемитски елементи“ в България (51).
Определено профашистка е и държавната младежка организация ДБранник“, създадена в края на 1940 г. по идеологическия и организационен образец на ДХитлерюгенд“. Сдружения като съюзът ДБългарска родна защита“, ДБългарска орда“, ДХан Кубрат“, общобългарски съюз ДОтец Паисий“, идейно течение ДТрето поколение“ и др. авторитарни организации и движения, макар да не се квалифицират като фашистки в академичните научни изследвания (52), също подкрепят режима и представляват част от социалната му база.
В отделни моменти по-значимите фашистки и пронацистки организации като НСД и Легионът започват да претендират за цялата власт. Ето защо в някои изследвания се говори за опозиционен фашизъм, т.е. за фашизъм, опозиционен на официално направляваната от двореца профашистка власт. След убийството на ген. Луков амбициозният водач на Ратниците проф. А. Кантарджиев преценява, че вече не съществува опасност от претопяване в рамките на Легиона и пристъпва към споразумения за широко сътрудничество с ДБранник“, ДОтец Паисий“ и други сродни движения. Легионерите обаче провалят споразумението, опасявайки се, че може да изпуснат лидерската си позиция (53).
Поради спецификата на българския политически живот, произтичаща от забраната на политическата дейност след 1934 г. и най-вече – от налагането на личния режим на цар Борис ттт, тези, по същество, квазипартийни организации не успяват да се обединят и трансформират в масова фашистка партия или движение. Тяхното влияние не достига размерите и влиянието на сродните им формации на Кодреану в Румъния или на Салаши в Унгария (54). По степен на изяви обаче тези български организации стоят най-близко до тоталитарната профашистка система, а обвързаността им с властта ги прави непосредствени носители на тоталитаризма в българското общество.
Докато традиционните политически партии са подложени на жестоко преследване, когато, въпреки наложената забрана след 19 май 1934 г., се опитват да поддържат някаква форма на организационен живот, посочените фашистки и пронацистки квазипартийни сдружения имат широк простор на действие, оказва им се щедра държавна подкрепа. Дейността им се подпомага морално и материално и отвън – от фашистка Италия и нацистка Германия. Тези организации проповядват открито фашистка идеология, настояват за засилване на репресиите, за тотално фашизиране на обществения живот и макар да не се афишират формално като политически партии, по същество представляват политическата опора на властта, както свидетелстват повечето от западните изследователи на проблема. Засилването на тези движения очевидно тревожи царя. Запознат добре с нацистката система на управление, царят не може да не си дава сметка къде е мястото на сателитна България в тази йерархичната структура, както и обстоятелството, че по силата на тази йерархия отреденото му място на български „фюрер“ винаги може да му бъде отнето. Личната власт може да бъде заменена с властта на откровено пронацистките движения. Затова царят се опитва да лавира. Според проф. Джон Лемпи,
„Александър Цанков и неговото движение плюс няколко групи около ген. Луков и други водачи проповядваха необходимостта от налагане на автентичен фашистки режим в България. Реакцията на Борис бе да назначи част от техните поддръжници в своите структури, но с намерение да отслаби тези движения, отколкото да ги засили“ (55).
Каквито и да са били намеренията на монарха, трудно може да се отрекат резултатите: в държавната и в общинската администрации и в съдилищата се назначават прононсирани фашисти, откровени поддръжници на германския нацизъм. Функционери на фашистки политически формирования стават държавни служители. Фашизмът навлиза в държавното управление чрез назначените във властта привърженици на НСД, Легиона и най-вече – на Ратниците. В двореца – най-високото стъпало на пирамидата, се осъществява непосредственото съединяване на държавната власт с квазипартийната власт на фашистките функционери. Нито един закон или правителствено разпореждане не може да се издаде без предварителната санкция на двореца. Разбира се, всички закони се обсъждат и гласуват в Народното събрание, но това е формално, тъй като симпатизантите и поддръжниците на фашизма и националсоциализма имат там абсолютно мнозинство. Пък и, както подчертават редица западни автори, възстановеното през 1938 г. Народно събрание е „марионетно“, представлява само „подобие на парламент“. Така, с превърнатия в „консултативен орган“ парламент, „продължаващото суспендиране на политическата дейност не позволява истинско възстановяване на демократичното управление“ (56).
„Диктатурата се превърна в негов личен персонален деспотизъм“, допълва проф. Хю Ситън-Уотсън. „Борис управлява чрез посочени от него лица, подпомаган от полицията и административния апарат“ (57). Всичко това е предпоставка идеи и практики заимствани от фашизма да навлязат в държавното управление, да се сраснат с идеологията и практиката на държавата, да се превърнат в държавна идеология. Най-зловещият пример за такова срастване са антисемитските закони и депортирането на 11,836 наши сънародници-евреи в нацистките лагери на смъртта.
Срастването на държавния и партийния апарат във фашистките държави, макар и универсално явление, приема най-различни форми, сочи д-р Желев. В Италия до 1925 г. Мусолини не съставя „хомогенно фашистко правителство“, работи в коалиция с други политически партии. В Германия и в Испания пък фашистката партия от самото начало овладява правителствения кабинет, превръща партийното ръководство в правителство на държавата (58).
В България процесът на срастване приема формата на единовластна монархическа диктатура и се осъществява постъпателно, посредством нарушаване на парламентаризма, насаждане на фашистки умонастроения, нанасяне смъртоносен удар на политическия живот, разширяване на тоталитарния контрол. Може ли да приемем, следователно, че е налице и втората обща характерна черта на фашистката държава, така както е дефинирана в труда на д-р Желев: срастване на квазипартийните фашистки формации с държавата?
3. Унификация на обществения живот
Унификацията на обществения живот започва най-напред в чисто политическата сфера с премахване на всички форми на местно самоуправление, сочи д-р Желев; впоследствие се разпростира върху всички граждански дейности, вкл. изкуствата, развлеченията, семейните отношения (59). След това се пристъпва към създаването на нови или консолидирането на съществуващите казионни организации.
В Германия, унификацията на обществения живот започва чрез мултиплициране на службите и инстанциите. Нацисткият режим извършва това роене, като първо координира всички съществуващи администрации и институции. Колкото повече са инстанциите, толкова повече са възможностите за създаването на работни места. Но назначаването на тези места зависи изключително от волята на нацисткото движение. Резултатът е, че в края на режима съществуват по няколко дублиращи се администрации за изпълняване на всяка една дейност. Съображенията за налагането на тази мултипликация произтичат от т. нар. вождови принцип, а не от стремеж към административна резултатност, промишлен капацитет, икономическа ефективност. Естествено, отговорността на служителите се размива. Но се създава съперничество между службите; функциите им не само се припокриват, но и задачите, които им се възлагат, са еднакви. Мултиплицират се и източниците на информация. Режимът се гарантира срещу оформянето на нежелателни алтернативни центрове. Евентуален саботаж не би имал шанс за успех. По сходен начин се създават не една, а две националсоциалистически студентски организации, две работнически организации, две организации на жените, на учителите, на лекарите, на адвокатите и т.н. (60).
Унификацията на обществения живот се благоприятства от специфичните условия, създадени след края на Първата световна война, и най-вече – от всеобщата криза на институциите. Както вече се посочи, с рухването на империите и задълбочаването на стопанската криза по целия свят, се създават тоталитарни движения не само в държавите, в които тези движения успяват да дойдат на власт. Както подчертава Х. Аренд,
„Успехът на тоталитарните движения сред масите означава края на две илюзии за всички демократични страни… и тяхната партийна система… Първата илюзия е, че народът в своето мнозинство взема активно участие в управлението и че всеки индивид симпатизира на своята или на нечия друга партия. Движенията показват точно обратното – че политически неутрални и несъпричастни маси могат да се окажат мнозинство в една демократично управлявана страна и поради това демокрацията може да функционира по правила, признавани на дело само от едно малцинство. Втората срината от тоталитарните движения демократична утопия е, че тези политически индиферентни маси са без значение, че те действително са неутрални и представляват просто неопределена среда, сред която се разгръща политическия живот на нацията. На повърхността изплува факт, неотбелязан от който и да било друг орган на общественото мнение, че открай време демократичното управление се опира на безмълвното одобрение и толерантност на несъпричастните и неоткроени части на населението също толкова, колкото и на изявените институции и организации в страната. Нахлувайки в парламента със своето незачитане на парламентарното управление, тоталитарните движения само изглеждат непоследователни. Всъщност те успяват да убедят хората, че парламентарните мнозинства не отразяват действителното състояние и че не винаги съответстват на реалната ситуация в страната, с което подронват достойнството и доверието в правителствата, уповаващи се също по-скоро на правото на мнозинството, отколкото на своите конституции. Често се е изтъквало, че тоталитарните движения използват и злоупотребяват с демократичните свободи, за да ги унищожат. Това не е просто дяволска хитрост на лидерите или детинско простодушия от страна на масите. Демократичните свободи, макар да се основават върху равноправието на всички граждани пред закона, добиват органичен смисъл и действеност само когато гражданите са привлечени и представлявани от определени групировки, образуващи социална и политическа йерархия. Разпадането на класовата система… благоприятства зараждането на нацизма“ (61).
Разколебана е и вярата в елитите, които допреди Първата световна война изпълняват водеща роля в собствените им общества. В Италия, например, Мусолини лансира концепцията, че фашистката партия не може да удържи властта със същите хора, с които я е завладяла. Но чак през 1927 г. Дуче приключва с подмяната на ония кадри, които биха могли да предизвикат потенциални разногласия във фашистките редици. В Германия обаче Хитлер се разправя с конкурентните си национал-социалистически съидейници само година след като се добира до властта. По сходен начин процедира и Франко, когато във Фалангата възниква вътрешнопартийна опозиция. Каудилио смазва безпощадно „старите ризи“, а лидерът им е изпратен на заточение (62).
Както Хитлер ликвидира бившите си сподвижници в „нощта на дългите ножове“, така и цар Борис III ликвидира офицерите-деветнадесетомайци, които разчистват пътя към личния му режим: Военният съюз е разтурен, а „най-опасните“ офицери – осъдени на смърт. И по този съществен момент в процеса на изграждането на тоталитарна фашистка държава, в България се предпочита италианския модел. Унификацията на обществения живот се извършва постепенно.
Веднага след преврата на 19 май 1934 г. се създава Дирекция на обновата като специализиран орган за ръководство и контрол на идеологическия живот на обществото; държавното участие в икономиката се засилва рязко чрез учредяването на няколко държавни монопола; започва изграждането на система от казионни съсловно-професионални организации, със задача да обхванат цялото население; поставено е началото на корпоративния Български работнически съюз (63).
Опитите за формиране на държавна младежка организация се увенчават в края края на 1940 г.: ДБранник“ следва идеологическия и организационен образец на ДХитлерюгенд“. Предвижда се в тази организация да бъдат обхванати всички младежи от 10 до 21 год., а за студентите – до 30 г. Държавният апарат е впрегнат да приобщава младежта в преданост към царя и Отечеството. На „Бранник“ се предоставя изключителното право да разрешава образуването на други младежки организации и да контролира тяхната дейност. Членовете се възпитават в духа на тоталитарните фашистки идеологии. „Бранникът“ няма право да разсъждава. Той трябва да изпълнява безпрекословно всичко, което му нареди лидерът. Един от тях – д-р Клечков е провъзгласен за „фюрер“ на българската младеж. В началото на 1945 г., в учебния център на SS в градчето Дьолерсхайм в североизточна Австрия, нацистите се опитват да формират българска дивизия от дезертирали офицери, войници и български студенти, учещи се в различни университети на Германия и Австрия. Част от рекрутираните доброволци са членове на „Бранник“.
На 8 декември 1941 г., по време на честването в Народния театър на патронния празник на университета, проректорът Стефан Цанков се оплаква на царя, че министър-председателят се опитвал да налага фашистки принципи на организация и ръководство на университета (64).
В българските условия унификацията във върховете на властта има и някои особености. Те произтичат от мнителността на монарха, по-точно от недостатъчното доверие, което храни към Хитлер. А основания за това има достатъчно. Известно е, че структурата на нацистката партия в Германия (НСДАП) е йерархична и построена на териториален принцип. Начело стои Фюрерът. Той има само права, няма задължения. Неговата воля е закон. Понеже едновременно е и лидер на партията, и райхсканцлер, т. е. върховен ръководител на държавата, Хитлер назначава свои ресорни заместници, които практически ръководят партията-държава съобразно партийната програма и собствените му указания. Следващото стъпало в партийната нацистка йерархия са райхслайтерите. Те имат не само права, но и задължения. Назначават се от Фюрера и са му лично подчинени и преданни. Тяхната власт в партията и държавата обаче е огромна.
„В имперското ръководство се събират всички нишки на организацията на германския народ и германската държава“, разпорежда нацисткия партиен алманах (65).
По сходен начин е изградена и йерархичната структура на Фашото. Партията е своего рода казарма, в която не може да има спорове, дискусии, не се допуска публична борба на мнения. Всеки член е неин войник, готов да изпълни заповедта на водача.
„Лъже се онзи, който си мисли, че в партията може да има някаква форма на изборност или власт, излизаща отдолу нагоре… Фашистите не са нищо друго освен войска. А войската се подчинява, сражава, умира, но не назначава своите началници и не обсъжда техните заповеди“, заявява секретарят на фашистката партия в Италия през 1928 г. Характерна е и клетвата, която полага новопостъпилият в партията: „Кълна се, че ще изпълнявам безпрекословно нарежданията на водача и ще служа с всичките си сили и ако е потребно, и с кръвта си, на каузата на фашистката революция“ (66).
Продължението във втора част.
