ИМАЛО ЛИ Е ФАШИЗЪМ В БЪЛГАРИЯ? ( II част)

0
236


Някъде в тази йерархична структура трябва да търсим мястото на лидерите на сателитните държави. Като се има предвид, че във външната политика нацизмът претендира за глобално господство, че за Хитлер

„нито една държава не е завинаги чужда, че според нацисткия закон целият свят попада под разпоредбите на неговото законодателство, че този закон действа далеч отвъд германските граници и предвижда наказания за не-германци“, както подчертава изрично Х. Аренд (67), не е нужно голямо въображение да си представим как се е чувствал цар Борис ттт – синът на Фердинанд Лисицата, наследник на една от най-разклонените европейски династии, водеща потеклото си от английския крал Джеймс т Стюарт, в кръвно родство с всички европейски кралски фамилии – когато е трябвало да рапортува пред австрийския ефрейтор Шикългрубер? Или пред неговите райхслайтери?

Цар Фердинанд също раболепничеше пред германския кайзер Вилхелм тт. Но това бяха взаимоотношения в рамките на йерархичните канони на рицарството, взаимоотношения между короновани глави, между „братя“, както се титулуваха помежду си императорите и царете. Може да се приеме, че в тази йерархия и при сложилите се в началото на ХХ век политически отношения между Германската империя и княжество (по-късно царство) България, отношението към кайзер Вилхелм е било като към primus inter pares, като към пръв между равни.

Не по такъв начин стоят отношенията между Борис ттт и Хитлер. Царят презира плебейския фанатизъм на националсоциализма, но същевременно се възхищава от тоталитарните му методи и се опитва да ги налага в България. От друга страна, царят не може да не си дава сметка къде е мястото на сателитна България в йерархичната структура на нацизма, както и обстоятелството, че по силата на тази йерархична структура отреденото му място на български „фюрер“ винаги може да му бъде отнето.

Затова Борис ттт се стреми да балансира и както подчертава в докладите си от 17 февруари и 10 март 1942 г. началникът на задграничното разузнаване към Главното управление на имперската безопасност Валтер Шеленберг, царят „всява безредие, недоверие и разединение в политическия живот“, противопоставя се на създаването на една „типично национално-българска политическа групировка“. И по-нататък:

„Старите партии са разпуснати и по волята на царя не трябва да бъдат възстановени. Царят обаче не желае и да запази един парламент от вида, какъвто той е сега. Той иска по-скоро да създаде една нова форма на парламентарно представителство, от което поне външно да личи, че е направена крачка по посока на новия ред в Европа. В действителност обаче по този начин той иска да изключи всякакво германско влияние. Царят има намерение да състави новия български парламент от представители на професионалните организации. Архитект Севов, който е известен като доверено лице на царя, изрази това със следните думи: За нас най-подходяща е италианската корпоративна система“ (68).

През 1942 г. германците стигат до извода, че е необходима намеса за персонални промени в българския кабинет с оглед задълбочаване на унифицирането на обществения живот в посока към нацистките практики. В докладна записка от март 1942 г., барон Адолф фон Бюлов – съветник в Райхсминистерството на външните работи, предлага състава на нов кабинет начело с ген. Луков. Генералът трябвало да поеме и поста на министър на войната, полк. Пантев – поста на министър на вътрешните работи, а Багрянов – министерството на земеделието. „Тези три лица са надеждни приятели на Германия. Това би било едно правителство на силния юмрук“, посочва в заключение фон Бюлов (69).

Германското покровителство дава импулси на „Легиона“ през 1942 г. за настъпателни действия. легионерите Свикват се шумни събрания, на които ген. Луков критикува политиката на правителството, че не е достатъчно прогерманска и не води унищожителна борба срещу комунизма. Генералът влиза в пряка кореспонденция с най-висшите нацистки ръководители, търси покровителството и подкрепата на Гьоринг и Химлер. По същество легионерите настояват за създаване на единна партия от фашистки тип, за по-нататъшно унифициране на обществения живот, за откровено нацистко управление. Ген. Луков е кадрови офицер, министър на войната през 1935-1938 г. С неговата помощ царят разгромява Военния съюз. Когато генералът започва да се обгражда със „свои хора“, царят му иска оставката. Ден преди убийството, ген. Луков е посетен от няколко български офицери, които настоявали той да поеме ръководството на техните „национални групи“, отбелязва в дневника си германският пълномощен министър в София Адолф-Хайнц Бекерле (70).

Отчитайки реалната опасност от германския натиск за нова правителствена промяна царят решава в никакъв случай да не допусне пътуването на ген. Хр. Луков и полк. Ат. Пантев за Германия. Част от изследваните автори, сред които и Маршъл Милър, допускат някаква степен на съпричастност на двореца към убийствата на двамата. На погребението на генерала легионерската организация разпространява позив, че техният водач бил убит от царя. Фашистката организация „Ратник“ също твърди, че убийството на ген. Луков е дело на властта. Бекерле също изразява съмнение, че убиецът може да е от средите на правителството. М. Милър изрично подчертава, че от смъртта на ген. Луков най-облагодетелстван се оказва цар Борис ттт. ДТвърде популярна бе версията, че убийството е било извършено от хора на царя и това предположение нарастваше с обстоятелството, че дните минаваха, а нямаше арести. Луков силно безпокоеше цар Борис и никой не бе по-облагодетелстван от неговата смърт повече от царя“ (71).

След кончината на цар Борис ттт ангажиментите към Хитлерова Германия нарастват. Репресиите се засилват. Фашизирането на управлението се задълбочава, а с това и унифицирането на обществения живот. Следващите правителства не правят нищо за скъсване с нацистката ос, продължават да обслужват нациската кауза. Според американския историк М. Милър „със своите хитрувания и престъпления режимът на Ив. Багрянов окончателно се дискредитира като пронацистки“ (72). Проф. Джон Лемпи също подчертава продължаващото сътрудничество на правителството на Багрянов с германците като причина за падането му (73). Всичко това дава основание на президента на САЩ Франклин Рузвелт да квалифицира българското правителство като „криминални престъпници“, а премиерът на Великобритания сър Уинстън Чърчил да ги заклейми като „жалка клика престъпни политици, които, в продължение на поколения трикратно опропастяват своята страна“ (74). Може ли да приемем, следователно, че в България е налице и третата обща характерна черта на фашистката държава, така както е дефинирана в труда на д-р Желев, именно, унифициране на обществения живот?

(следва продължение)

Литература:

(1) ИМАЛО ЛИ Е ФАШИЗЪМ в България? (1996) Анкета на сп. ДДемократически преглед“, щ4-5, с. 368-369.

(2) МИГЕВ, Владимир (1996) По някои проблеми на българския фашизъм (1919-1944 г.), в: ДДемократически преглед“, щ 5-6, с. 399.

(3) ПАНТЕВ, Андрей (1999) Исторически многоточия, София, с. 135.

(4) ЖЕЛЕВ, Желю (1982) Фашизмът. Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм, изд. „Народна младеж“, София, с. 25.

(5) Пак там, с. 27-29, 41-43.

(6) OREN, Nissan (1973) Revolution Administered: Agrarianism and Communism in Bulgaria, The John Hopkins University Press, Вaltimore and London, р. 6, 45.

(7) BELL, John D. (1977) Peasants in Power: Alexander Stamboliiski and the Bulgarian Agrarian National Union, 1899-1923, Princeton University Press, рр. 244-245.

(8) SKILLING, H. Gordon (1971) The Development of Communist East Europe, Crowell Comparative Government Series, Thomas Y. Crowell Co., NY, р. 28.

(9) LAQUER, Walter (ed.) (1973) A Dictionary of Politics, NY, р. 63.

(10) ZURCHER, Arnold J. (1954) Authoritarian Forms of Government Between the Wars, in: C.E. Black (ed.), Challenge in Eastern Europe, Rutgers University Press, New Brunswick & New Jersey, p. 51.

(11) POLONSKY, A. (1975) The Little Dictators: The Story of Eastern Europe Since 1918, London, Boston, р. 103.

(12) OREN, Nissan (1971) Bulgarian Communism: The Road to Power 1934-1944, Columbia University Press, NY and London, р. 2.

(13) HUGHES, H. Stuart (1966) Contemporary Europe: a History, Second edition, Prentice Hall, New Jersey, p. 319.

(14) Пак там, р. 165.

(15) COLE, D.G. (1958) History of Socialist Thought, Vol.4: Communism and Social Democracy 1914-1934, London, рр. 270-271.

(16) ЖЕЛЕВ, цит. съч., с. 27-30, 41-43.

(17) ARENDT, Hannah (1969) Totalitarianism. The Origins of Totalitarianism, New York and London; цит. по бълг. издание (1993) Тоталитаризмът, изд.“Панорама“, София, с. 15, 44.

(18) INTERNATIONAL Encyclopedia of the Social Sciences (1968) David R. Sills (ed.), Vol 13, The MacMillan Company & The Free Press, р. 505.

(19) ARENDT, цит. съч. с. 44.

(20) Пак там, с. 28-29.

(21) СЕМКОВ, Милен (1996) Фашизъм-фашизми: митове и историческа истина, в: ДДемократически преглед“, щ4-5, с. 392.

(22) ARENDT, цит. съч., с. 148.

(23) Пак там, с. 153.

(24) Пак там, с. 44-45.

(25) HEIDEN, Konrad (1944) Der Fuhrer. Hitler’s Rise to Power, Boston, р. 203.
(26) ARENDT, цит. съч., с. 44-46.

(27) DIMITROV, Pashanko (1986) Boris III of Bulgaria (1894-1943). Toiler, Citizen, King, The Book Guild Ltd., Lewes, Sussex, p. 115.

(28) LAMPE, John R. (1986) The Bulgarian Economy in the Twentieth Century, Croom Helm, London & Sydney, р. 80.

(29) ARENDT, цит. съч., с. 28-29.

(30) ROHL, John C.G. (1996) The Kaizer and His Court. Wilhelm II and the Government of Germany, Cambridge University Press, рр. 210-211.

(31) COLE, цит.съч., рр. 270-271.

(32) ЖЕЛЕВ, цит. съч., с. 44.

(33) ARENDT, цит. съч., с. 129-130.

(34) Пак там, с. 132-134.

(35) HEIDEN, цит. съч., с. 616.

(36) FRAENKEL, Ernst (1941) The Dual State, NY. and London.

(37) ARENDT, цит. съч., с. 132.

(38) НОЙКОВ, Стилиян и Валентин РАДЕВ (1995) Цар Борис ттт в тайните документи на Третия Райх 1939-1943, изд. „Кл. Охридски“, София, с. 61.

(39) LAMPE, цит. съч., с. 106.

(40) ФИЛОВ, Богдан (1986) Дневник, изд. на ОФ, София, с. 135-136.

(41) МИГЕВ, цит. съч., с. 405-407.

(42) ПОППЕТРОВ, Николай (1991) Идейно-политическите схващания на ДСъюз на българските национални легиони“ и ДРатници за напредъка на българщината“ в годините на Втората световна война, в: ДИсторически преглед“ щ 6, с. 53-54.

(43) МИГЕВ, цит. съч., с. 401.

(44) OREN, цит.съч., с. 132; също: МИГЕВ, цит. съч., с. 402.

(45) ХАРИЗАНОВ, Иван (1944) във: в. „Изгрев“, бр.1/9.10.1944 г.; също: OREN, цит.съч., с. 132;

(46) OREN, цит.съч., с. 10; МИГЕВ, цит. съч., с. 401; срвн. също: КУМАНОВ, Милен (1991) Политически партии, организации и движения в България и техните лидери 1879-1949, изд. ДПросвета“, София, с. 116-117.

(47) HOPPE, H.-J. (1979) Bulgarien – Hitlers eigenwilliger Verbundeter, Stuttgart, S. 135-136.

(48) ПОППЕТРОВ, цит. съч., с. 53-62; МИГЕВ, цит. съч., с. 402-403.

(49) HOPPE, цит. съч. с. 138-139.

(50) ПОППЕТРОВ, цит. съч., с. 63-66; МИГЕВ, цит. съч., с. 402.

(51) CHARY, Frederick B. (1972) The Bulgarian Jews and the Final Solution 1940-1944, University of Pittsburgh Press, London, р. 192.

(52) МИГЕВ, цит. съч., с. 401.

(53) HOPPE, цит. съч. с. 15.

(54) ПОППЕТРОВ, цит. съч., с. 66.

(55) LAMPE, цит. съч., с. 80.

(56) MILLER, Marshall (1975) Bulgaria during the Second World War, Stanford, р. 6; DIMITROV, Pashanko (1986) Boris III of Bulgaria (1894-1943). Toiler, Citizen, King, The Book Guild Ltd., Lewes, Sussex, р. 123; BLACK, Cyril E. and E.C. Helmreich (1967) Twentieth Century Europe. A History, Third Edition, Alfred A. Knopf, N.Y., рр. 362-363.

(57) SETON-WATSON, Hugh (1945), Eastern Europe Between the Wars 1918-1941, First Edition, Archon Books, рр. 251-252.

(58) ЖЕЛЕВ, цит. съч., с. 45 и сл., 56.

(59) Пак там, с. 88.

(60) ARENDT, цит. съч., с. 135-148.

(61) Пак там, с. 29-30.

(62) ЖЕЛЕВ, цит. съч., с. 94-95.

(63) МИГЕВ, цит. съч., с. 404-405.

(64) ФИЛОВ, цит. съч., с. 133.

(65) ЖЕЛЕВ, цит. съч., с. 98-101.

(66) Пак там, с. 105.

(67) ARENDT, цит. съч., с. 155-156.

(68) НОЙКОВ и РАДЕВ, цит. съч., с. 56-61.

(69) Пак там, с. 60.

(70) ДАСКАЛОВ, Дончо (1999) Политически убийства в новата история на България, изд. Петър Берон, София, с. 180-182.

(71) MILLER, цит. съч., с. 89; с. 118.

(72) Пак там, цит. съч., с. 192-193.

(73) LAMPE, цит. съч., с. 107.

(74) CHURCHILL, Winston, Abstracts from Speech. Parliamentary Debades of the House of Commons, August 2, 1944, Col. 1483; цит. по: Charles A. MOSER (1979) Dimitrov of Bulgaria. A Political Biography of Dr. Georgi M. Dimitrov, Caroline House Publishers, Illinois, p. 178.

– – – – – – –

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук