КАК И ЗАЩО СТАЛИН УБИ ГЕОРГИ ДИМИТРОВ

0
407

Александър Атанасов е роден през 1930 г. в гр. Пазарджик. Професор по естетика, доктор по филология, работил дълги години в института по философия на Българската академия на науките. Бил е политически помощник на акад. Тодор Павлов през последните девет години от живота му, когато той е член на политбюро на ЦК на БКП. Автор на книгите „Естетичността“, „Естетизираният човек“, „Сравнителна естетика“, „Акад. Тодор Павлов – научнотворческо и педагогическо дело“ и други, на много статии, както и на художествено-документални произведения.

Повече антинацистки борец за демокрация
и български патриот, отколкото пролетарски революционер и строител на социализма

Както е известно, Христо Ботев е бил войнстващ комунист (анархист), но днес България не се интересува от това. Тя слави гениалния поет, идеолога на националноосвободителната революция и храбрия войвода на въстаническа чета, жертвал младия си живот за свободата на Отечеството. Така днешна България ще трябва да остави на заден план и оказалата се утопична комунистическа реторика на Георги Димитров, за да блесне онова, с което той ще си остане неин велик син.

Тогава ще се види, че поради стечението на историческите обстоятелства, Георги Димитров всъщност се е изявил не толкова като “пролетарски революционер” в стила на Маркс и Ленин и като “строител на социализма” в стила на Сталин, колкото като антинацистки борец за демокрация и като български патриот. Нали двете въстания в България, които той оглавява ( през 1923 и през 1944) не са за еднопартийна съветска, а за многопартийна “народна” власт, за възстановяване на потъпканите от превратаджиите и от царската диктатура демократични свободи и (второто) за национална независимост? (Друг въпрос е, че крайната цел на комунистите е била социализъм.) Когато изразява пред съда в Лайпциг съжаление, че на 9 юни 1923 не е бил “болшевик”, Димитров иска да каже, че тогава комунистите е трябвало да въстанат заедно със земеделците срещу военния преврат, т.е. да защитят демокрацията и парламентаризма срещу антиконституционното насилие и диктатурата. А що се отнася до 9 септември 1944, Вълко Червенков фалшифицира историята, като обяви този ден за “червен” празник на “социалистическата революция”.

Попаднал в ръцете на Хитлер през 1933 и цинично наклеветен за подпалвач на Райхстага, този българин не се изплаши от приготвената за главата му гилотина, а с една високоинтелигентна самозащита съкруши клеветата, жигоса морално-политическото уродство на нацизма, защити пламенно честта на хуления от хитлеристите български народ и прослави себе си и България пред целия свят.

Избран за лидер на световната организация на комунистите, Георги Димитров не сподели сектантското озлобление на Сталин срещу социалдемократите, а насочи компартиите към най-широки народни фронтове срещу фашизма. Като организатор на интернационалните бригади в защита на Испанската република срещу военно-фашисткия преврат Димитров отново беше борец за демокрация, а не за “съветска власт”. По време на Втората световна война лидерът на Коминтерна призова комунистите в Европа “да забравят борбата за социализъм, докато не бъдат разгромени Хитлер и неговите колаборационисти” и стана вдъхновител и ръководител на международната антинацистка Съпротива.

След като през 1945 комунистите спечелиха първите свободни избори, Георги Димитров провъзгласи не “диктатура на пролетариата”, а “демокрация от нов тип” – със “запазване на частната инициатива, но подчинена на обществения интерес”, както и с гарантиране на всички граждански свободи. Започнатата от Запада студена война срещу Изтока осуети реализацията на неговия проект. И все пак, макар че в края на 1947 национализира индустрията и банките, а в края на 1948 прокламира “строителство на социализма”, поради раздялата си с живота скоро след това, Георги Димитров не стана строител на социализма. Ето защо той си остава повече борец срещу фашисткия тоталитаризъм и спасител на България от трета национационална катастрофа, отколкото комунистически идеолог и партиен функционер.
Главната грижа на Димитров обаче винаги е била собствената му родина. Патриотичният подвиг на този голям българин се състои в това, че благодарение на вдъхновяваната и ръководена от него въоръжена съпротива и Отечествена война срещу Хитлер, както и благодарение на неговото “лобиране” в Москва в полза на България, съюзническите бомбардировки бяха спрени и София бе спасена от пълно унищожение, а отечеството ни избягна третата национална катастрофа, до която го доведе цар Борис III – не загубихме нито педя българска земя!

След като през 1945 комунистите спечелиха първите свободни избори, Георги Димитров провъзгласи не “диктатура на пролетариата”, а “демокрация от нов тип” – със “запазване на частната инициатива, но подчинена на обществения интерес”, както и с гарантиране на всички граждански свободи. Започнатата от Запада студена война срещу Изтока осуети реализацията на неговия проект. И все пак, макар че в края на 1947 национализира индустрията и банките, а в края на 1948 прокламира “строителство на социализма”, поради раздялата си с живота скоро след това, Георги Димитров не стана строител на социализма. Ето защо той си остава повече борец срещу фашисткия тоталитаризъм и спасител на България от трета национационална катастрофа, отколкото комунистически идеолог и партиен функционер.
Как и защо Сталин уби героя от Лайпциг
Неотдавна авторитетни български медицински специалисти обявиха пред медиите, че са изследвали консервирания мозък на мъртвия Георги Димитров и са открили в него живак, надхвърлящ двадесет пъти допустимата концентрация. Според тях това е несъмнено доказателство за предумишлено убийство. Лекуващият се в санаториума “Барвиха” край Москва Димитров е вдишвал изпарения от живак, вероятно скрит в ползваното от него писалище.

Сензационната новина обаче бързо бе “забравена”. И неслучайно – както нашенските пронацисти, така и сталинистите нямат интерес да се шуми по този въпрос. Първите – защото Димитров ще бъде разграничен от палача Сталин и ще получи ореола на негова жертва, а вторите – защото ще помръкне “ореолът” на Сталин и те ще бъдат изправени пред драматичен избор: да се отрекат от него или да оправдаят подлото убийство на Димитров. Затова и едните, и другите твърдят и ще твърдят: не може да бъде Сталин да е ликвидирал Димитров, защото той и без това е бил сериозно болен и защото е бил верен на Москва.

Ако се замислим обаче, ще си дадем сметка, че всъщност кремълският диктатор е имал сериозни причини да премахне световно прославилия се в Лайпциг българин. Главната от тях е именно тази заслужена популярност на Георги Димитров, която го прави политически деец със собствена тежест, а не марионетка като издигнатите от самия болшевишки вожд, които са му лично задължени и затова верни и послушни.

За да си отговорим на въпроса защо тогава Сталин дава на българина съветско гражданство и го приема в Москва, трябва да си спомним, че това става по времето, когато безскрупулният Джугашвили още не е премахнал своите влиятелни опоненти в партията и не е утвърдил абсолютната си власт в държавата. За да наложи окончателно собствената си личност, самозваният “вожд” се нуждае от подкрепата на големи имена. Затова той организира масово изпращане на писма от предприятия и колхози до емигриралия Максим Горки с молби да се завърне в родината, затова му е необходим и Георги Димитров – установяването на такива изтъкнати личности в СССР означава, че те одобряват режима и признават върховенството на Сталин.

След като се разправи с изявените и с потенциалните си съперници обаче, Сталин няма да се поколебае да отрови Горки, защото великият хуманист не може да се примири с развихрения след завръщането му терор. ( Терор, за който самозабравилият се тиранин говори с вулгарна откровеност на обяд в тесен кръг на 7 ноември 1937 г.: “Ние ще унищожаваме всекиго, дори и той да е стар болшевик, който с действията си или в мислите си – да, и в мислите си! – руши единството на социалистическата държава. Ще унищожаваме и неговото семейство, и целия му род!” Тези зловещи закани, записани още същия ден от присъствалия на обяда Георги Димитров в неговия дневник, съвсем не са “метафорични”, както твърдят някои наши сталинисти. Известно е, че Сталин обяви с невероятно безчестие за “фашистки агенти” и изби не само почти всички близки съратници на Ленин, както и мнозинството делегати на конгреса на болшевишката партия през 1934 г. – той изби или хвърли в своите лагери на каторжния труд, ужаса и смъртта и членовете на техните семейства, и мнозина техни приятели само защото. са близки на “враговете на народа”) Що се отнася до Георги Димитров, над неговата глава ще надвисне дамоклевият меч, скрит зад злокобната фраза, която ще му подхвърли “великият” главорез на една друга обща трапеза: “Всички вие там в Коминтерна работите за врага!”. Не може да има съмнение, че авторитетът на героя от Лайпциг, умножен от новата му слава на лидер, който е сменил курса на Коминтерна към единодействие с ненавижданите от Сталин социалдемократи, все повече ще дразни кремълския диктатор.

Неприязънта на Сталин към Димитров не може да не расте, тъй като българинът е твърде различен от него. Със своя афинитет към културата и уважение към интелектуалците, с диалектическото си широко мислене и демократична нагласа на характера Димитров е антипод на Сталин с неговото семинаристко тесногръдие, богословски догматизъм и безчовечен авторитаризъм. Сталин, който не се е постарал да научи западен език и не притежава ораторския талант на Димитров, без съмнение съзнава, че едва ли би могъл да извърши това, което извършва българинът в Лайпциг. Неговото чувство за превъзходство не може да не бъде уязвено. Неслучайно той не е твърде щедър на похвали към героя.
Завистливият и коварен “земен бог” обаче има и по-конкретни причини да премахне станалия прекалено популярен “конкурент”.

Лидерът на Коминтерна Георги Димитров, към когото са отправяни многобройни жалби и молби за помощ от репресирани и техни близки, знае твърде много за черните дела на Сталин и Берия. Докато е техен пленник в Москва, той може само да ги моли да освобождават наклеветени невинни и да не убиват признали се за “виновни” (което и прави), но не и да обвинява инквизиторите и палачите, ако не иска самият той да се окаже зад решетките като “троцкист” и “фашистки шпионин”. Завърналият се обаче в родината си голям българин, чиято нравствена чистота и комунистически идеализъм са непоклатими, става опасен потенциален изобличител на престъпниците.

Параноично мнителният Йосиф Джугашвили има особена причина за тревога след като Георги Димитров става министър-председател на България. Защото с противопоставянето си на Москва югославският премиер Тито вече е показал какви неприятности може да й създаде един завоювал собствен авторитет комунистически лидер, когато се окаже начело на собствена държава.

В лицето на Тито и на Димитров свикналият да му се покоряват и да го питат за всичко Сталин се сблъсква за пръв път с непокорство и несъгласувани с него действия. “Бащата на народите” е наредил да се създаде българо-югославска федерация (очевидно по геостратегически съображения – през териториите на двете най-близки на Москва славянски страни СССР ще получи излаз на бреговете на Адриатическо море). Но ето че както Белград, така и София не бързат да изпълнят височайшата воля. Казват, че не отхвърлят по принцип обединяването, но смятат, че условията за това “още не са назрели”. Нещо повече – без да се “посъветва” предварително с Москва, Георги Димитров заявява на пресконференция, че намира за принципно възможно да се създаде федерация или конфедерация на всички източноевропейски народнодемократични държави. Вбесен, Сталин насрочва съветско-българско-югославска среща.

На 10 януари 1948 в Москва пристигат делегации от Белград начело с Едвард Кардел и от София начело с Георги Димитров. Както ще свидетелства по-късно в своите мемоари членът на югославската делегация Милован Джилас, Сталин се нахвърлил особено злобно и оскърбително срещу Димитров:
“Вие дрънкате глупости! Навирили сте нос като някой комсомолец! Вие се напъвате да смаете света, като че ли още сте секретар на Коминтерна! Вие и югославяните не ни информирате какво правите, за всичко научаваме от улицата, поставяте ни пред свършени факти!”

Ето го истинското отношение на Йосиф Джугашвили към Георги Димитров – бездънна ненавист за това, че си позволява (и, че е способен) да “смайва света” – право, което има само обитателят на Кремъл! И какво господарско държане към представители на независими страни и партии! Този, който е узурпирал с интриги, заговори, демагогия и терор властта над великия руски народ, който е виновен за това, че в началото на Хитлеровата агресия Червената армия едва не беше напълно разгромена (даде три милиона пленници и още толкова неоправдани жертви!), който си присвои славата на съветските маршали и учени, на безгранично издръжливия на несгодите и нечувано самоотвержен в изграждането и в отбраната на страната си руски народ, си позволява да третира като слуги истински заслужилите и достойни дейци на комунистическото движение! След тази брутална демонстрация на високомерно незачитане и омраза от страна на Сталин героят от Лайпциг и ръководител на българското правителство не може да не е почувствал, че отсега нататък не го очаква нищо добро.

Рязко промененото отношение към Димитров намира недвусмислен израз в приветствието на ЦК на ВКП (б) към делегатите на Петия конгрес на БКП, свикан през декември 1948 г. Докато всички чуждестранни партийни представители приветстват не само българските комунисти, но и лично героя от Лайпциг, единствен пратеникът на Сталин Михаил Суслов се обръща към конгреса, без да спомене името на Димитров. В онази обстановка подобна “въздържаност” можеше да означава само едно – че прославеният българин е вече в немилост пред всемогъщия грузинец.

Едва ли Москва можеше да бъде доволна и от протичането на самия този конгрес.
Както сочат архивите, след Втората световна война опитващият се да бъде “модерен”(или по-скоро хитър) Сталин настойчиво препоръчва на източноевропейските комунисти да не наричат повече своите партии “комунистически”, а “трудови” или “работнически”. На среща през 1946 г. българските партийни представители получават от него изрично “напътствие” по въпроса: “На вас ви е необходимо да създадете в България лейбъристка (трудова) партия. Да обедините в такава партия вашата партия и другите партии на трудещите се. От това вие нищо няма да загубите, обратното, само ще спечелите. И от гледна точка на международното пложение на страната това значително ще облекчи вашите задачи. По същество партията ще бъде комунистическа, но ще получи по-широка база и удобна маска (!) за днешния период. Не се страхувайте, че ще ви обвинят в опортюнизъм. Това не е никакъв опортюнизъм, а приложение на марксизма в днешната ситуация.”

Изпълнявайки “височайшата” препоръка, албанските и унгарските комунисти наричат партиите си “трудови”, полската става “обединена работническа”, румънската – “работническа”, източногерманската. – “единна социалистическа”. Българите обаче, чиято партия и без това се нарича “работническа”, правят точно обратното. Сякаш напук, Георги Димитров започва конгресния си доклад с думите: “Българската работническа партия, която, не се съмнявам, нашият конгрес отново ще нарече комунистическа”… Неосведомените за указанието на Кремъл делегати посрещат тези думи с овации и скандиране: “БКП!”,”БКП!”. Едва ли самолюбивият и отмъстителен Йосиф Джугашвили би преглътнал това.

На този конгрес Димитров обявява наложената от Москва формула, че народната демокрация ще изпълнява “функциите на диктатура на пролетариата”. Той обаче по-ревностно от всеки друг и не без скрито предизвикателство към Сталин поставя ударението върху автентичното разбиране на Маркс за тази диктатура като “власт на 90-те процента”. Той набляга върху въвличането на масите в управлението и контрола над властта, бичува главозамайващите се “губернатори” и “губернаторчета”, осъжда насилственото коопериране на дребните селски собственици и занаятчии, демонстрира отново уважение към интелектуалците и към правото им на свободна творческа изява. (Секретарят на ЦК по идеологията ултрасталинистът Вълко Червенков обаче е на “поста” си. “Въодушевен” от новите изстъпления на своя московски колега и пряк наставник Андрей Жданов срещу “космополитичните” и “отклоняващите се” от “правата (класово-партийна) вяра” съветски учени и писатели, той напада, макар и анонимно, недогматичния курс на Димитров в областта на културата като “опортюнистичен” и провъзгласява в доклада си “безпощадна борба” срещу “всичко чуждо” на марксизма-ленинизма). По повод на изказаното от философа Тодор Павлов опасение, че някои властници могат да злоупотребят с прокламираната “диктатура на пролетариата”, Димитров заявява гневно, че БКП “няма да допусне никакви произволи и беззакония”.

Всичко това несъмнено е прозвучало на кървавия сатрап в Москва като ударена на самия него плесница. Защото именно той е създател на съветската номенклатурно-партийна пирамида от лично предани на “върховния губернатор” низходящи “губернатори” и “губернаторчета”, които, следвайки неговия пример, газят безцеремонно всеки закон и морал. Именно той е колективизирал насилствено селото и отново фактически е закрепостил селяните. Именно той е смазал всяка възможност за свободно интелектуално творчество. Все неща, добре известни на българския лидер от личен опит… Отгоре на всичко, макар че въздава обичайните вече ритуални славословия на “гениалния” Сталин, Димитров получава “прекалено много” овации на конгреса, докато името на Сталин е почетено от делегатите ако не по-скромно, то без “полагащото се” подчертано превалиране. Нещо, за което тогава се следеше строго и за чието несъблюдаване имперското “величие” не прощаваше. Нима е било възможно Йосиф Джугашвили да преглътне Георги Димитров да бъде наричан “вожд и учител” на българския народ, когато такъв може да бъде само той?

Не е ли близко до ума, че Сталин ще предпочете вместо твърде големия и непредсказуем Георги Димитров един малък Вълко Червенков, който ще го нарича с лакейска преданост “наш баща”, ще даде името му на град Варна и на връх Мусала и ще наложи с усърдието на безмозъчен преписвач съветския тоталирен модел на социализма с цялата му уродливост? Вярно е, че Димитров е бил сериозно болен (цироза, диабет, астма), но все пак не дотам, че да се качи сам по стълбата на самолета за Москва, а да бъде върнат само след няколко месеца в ковчег. Не е за вярване, че първокласната съветска медицина, която още в първите седмици е стабилизирала и подобрила състоянието на пациента, не е могла да му даде поне още няколко години живот. Сталин обаче очевидно не е могъл да допусне “провинилият” се пред него и толкова “опасен” български лидер да се изплъзне отново от ръцете му. Нека не забравяме, че по същото време обзетият от нов пристъп на пароксизъм и жажда за кръв Джугашвили изобретява т.н. “ленинградско дело”, по което изпраща на разстрел най-умния член на своето политбюро Николай Вознесенски заедно със секретаря на ЦК Кузнецов и още над двеста партийни дейци, все така безчестно наклеветени за мнима “антисъветска” дейност. Пак по това време Сталин заклеймява като “врагове” и нарежда да бъдат обесени заместникът на Георги Димитров Трайчо Костов, както и редица видни дейци на компартиите от други източноевропейски страни. Така че за демоничния злодей, сложил собственоръчно резолюция за разстрел без съд върху списъците на повече от 40 хиляди комунисти и безпартийни съветски хора, свикнал да убива всекиго, когото пожелае, едва ли е било проблем да прибегне до услугите на своя сънародник и палач на палачите Берия, за да премахне и Георги Димитров.

…Днес истинските демократи могат да упрекват Георги Димитров за някои концесии на всевластния Сталин. (Известно е, че той отстъпва на натиска от Кремъл да регистрира всички жители на Пиринския край като “македонци”, нарушавайки човешките права на несъгласните. Това обаче не е “национално предателство”, както тръбят ненавиждащите героя от Лайпциг български пронацисти. Защото Димитров поставя условие присъединяването на Пиринския край към останалата Македония да стане само в рамките на бъдещата българо-югославска федерация, бидейки уверен, че в свободното общуване с другите българи в общата държава всички “македонци” бързо ще разберат какви са всъщност. И най-предубедените обаче не биха се гаврили с името му, не биха превърнали бившия негов мавзолей – един паметник на историята и на първокласната архитектура – в писоар, а след това и в куп развалини. На подобно варварство са способни само отявлени пронацисти и неонацисти.

След като третият Кобург създаде “национално” движение, на което сложи без излишна скромност собственото си “царско” име, включвайки се де факто в похода на пронацистите за реставрация на отреченото минало, деецът на БЗНС, тогава вицепрезидент на Републиката Тодор Кавалджиев заяви пред медиите: “Сега всички демократи трябва да се обединят срещу царя.” Ще направят ли обаче той и неговите съмишленици следващата крачка? Ще признаят ли антинацистките и патриотичните заслуги на Георги Димитров, тъй както реформираните комунисти-антисталинисти признават заслугите на Никола Петков? (Както пишещият тези редове имаше случай в съавторство с проф. Слави Славов да мотивира това – вж. бр. 6 за 2002 г. на “Ново време” – Никола Петков не е жертва на Георги Димитров, а на студената война на Запада срещу Изтока. Доказано е, че Димитров е бил за това молбата за милост на осъдения и разкаял се Петков да бъде удовлетворена, но преднамерено ултимативното искане на Вашингтон той да бъде незабавно освободен провокира Сталин да нареди смъртната присъда на лидера на българската антикомунистическа и антисъветска опозиция да бъде изпълнена.). Ще приемат ли Кавалджиев и неговите съмишленици “съжителството” на тези тези две имена в списъка на посмъртните почетни членове на новосъздадения Демократичен антиантинацистки клуб “Майор Франк Томпсън”, чийто девиз е: “Миналото не е свършило! С имената на Рузвелт, Чърчил и Франк Томпсън – срещу реабилитацията на Хитлер, цар Борис Трети и Богдан Филов!”? Ще подкрепят ли исканията на клуба, включително искането да се сложи край на пронацистката клевета и гавра с името на големия син на България Георги Димитров? Що се отнася до нас, ние сме убедени, че е дошло време предстaвителите на левицата и на демократичната десница да забравят взаимните си обиди в миналото и да си подадат ръце за общ отпор на пронацисткия реваншизъм!

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук