КОБУРГИТЕ – ПОГЛЕД ОТВЪН

0
415


Монархическият институт има 67-годишно непродължително съществуване. Възстановен е по силата на прелиминарния Санстефански договор. Последвалият през лятото на 1878 г. Берлински конгрес запазва предвиденият в Сан Стефано статут на България като автономно, трибутарно княжество, но намалява неколкократно територията му. Приетата на 16 април 1879 г. Търновска конституция следва предписанията на Великите сили: Българското княжество е монархия, наследствена и конституционна, с народно представителство.

На 8 септември 1946 г. монархията е премахната с референдум. България е обявена за република. В референдума участват 91,63% от имащите право на глас; 97,01% от бюлетините са действителни; от тях 95,63% са за републиката. Резултатите не са оспорени от нито една политическа сила. Референдумът не е оспорен и от намиращата се тогава в България Съюзническа контролна комисия, представляваща страните победителки от антихитлеристката коалиция – Съветският съюз, Съединените щати и Великобритания.

След политическата промяна през 1989 г. се появиха гласове, отначало спорадични, впоследствие все по-настойчиви, оспорващи легитимността на проведения през септември 1946 г. референдум. В неотдавнашно интервю бившият цар Симеон ІІ заявява:

„Из страната вървеше вълна на масови репресии. Резултатите от референдума бяха фантастични: макар и 94% от населението да бе гласувало за републиканско управление, без в България никога да е имало такова, резултатите от него не бяха признати от световната общественост. Те бяха откровено фалшифицирани…“

Странни са подобни разсъждения в началото на ХХІ век, като се знае, че едва една десета от държавите в света днес имат монархическа форма на управление и тенденцията е тази архаична институция да заглъхне. Въпросът се усложнява от обстоятелството, че авторитетни български автори, които до неотдавна почти единодушно утвърждаваха легитимността на референдума, днес не по-малко единодушно се обръщат на сто и осемдесет градуса, обявяват събитието от септември 1946 г. за едностранен политически акт на стоящата начело на управлението комунистическа партия; за акт, осъществен при условията на окупационен режим от страна на Съветската армия, без да се радва на широка народна подкрепа. Същото се отнася и до трактовките за управлението на Кобургската династия: от преобладаващо негативни, дори напълно отрицателни допреди две десетилетия, днес те все по-често са утвърждаващи, стигат дори до безкритично възхищение.

Не би трябвало да се отправят упреци към подобни автори, към предишните им или настоящи съчинения, като се знае, че партийният подход, наложен в продължение на десетилетия в обществената ни наука, не толерираше никакво, макар и незначително, отклонение от тоталитарните догми. Достатъчно е да припомним репресивната реакция на властта през 1982 г. след отпечатването на труда на д-р Желю Желев „Фашизмът“.

Въпросът, следователно, продължава да бъде актуален не само защото такава е повелята на науката, но и защото пред очите ни израсна едно поколение, което не е свидетел на тоталитарните практики отпреди 1989 г. Както и едно предишно поколение, което се лута между партийните догми и демократичните норми. Как тези поколения ще гледат в бъдещето, ако не познават миналото? Какви поуки могат да извлекат от предишни грешки и настоящи заблуди? Каква перспектива могат да имат? Вече не съществуват възпиращите догми на партийните предписания. Именно затова българската обществена наука, българската историография е длъжна да изясни този въпрос. Защото historia est magistra vitae.

– – – – – – –

Настоящата студия е опит да се покаже гледната точка и оценките на западната политическа наука и историография за мястото и ролята на Кобургската династия в България, така както са интерпретирани в съчиненията на западните автори, предимно американски и английски изследователи на проблема, които, вярваме, никой не би упрекнал в пристрастие спрямо политическите процеси в България и преди всичко спрямо политическата промяна, извършена на 9 септември 1944 г.

Подложени на анализ са и отделни биографични съчинения, публикувани от български автори през последните десетилетия на ХХ век на Запад, чиито методи на изследване се различават съществено от утвърдените в академичната наука. Това са „Фердинанд Лисицата“ на Стивън Констънт, внук на д-р Ст. Данев, известен политически деец и министър-председател по време на царуването на Фердинанд; „Борис ІІІ Български: труженик, гражданин, цар“ от Пашанко Димитров, журналист в радиостанциите „БиБиСи“ и „Свободна Европа“; „Корона от тръни“ от Павел Груев, син на известния царедворец Павел Груев и някои други.

Анализът на последните съчинения разкрива следните важни моменти.

І. Идеализиране на монархията

Авторите се стремят да изградят предварителната нагласа, че установяването на монархическата форма на управление след Освобождението било следствие от дълговечната, според тях, царска традиция, от естествения стремеж на българския народ да възроди монархизма.

„Царят бе най-естественото продължение на символа на държавата в новоосвободената трета България… България не можеше да бъде считана за държава, ако не представляваше царство“ (1).

Тази констатация едва ли произтича от задълбочено познаване на психологията и традициите на българския народ, така както се формират през периода на Възраждането. През дългите робски векове българинът, забутан в междуселските коловози на историята, е забравил своите велики люде – царе, пълководци, духовни водачи. Както отбелязва Пенчо Славейков, той не само ги е покрил с пепелта на забравата, но и дълбоко ги е възневидил като виновници за реките от кръв и исторически унижения, до които са го довели. Неслучайно във фолклора от ХV век насетне рядко се мярка образът на някой благороден владетел. В народните поговорки царят е одуман или снизходително, или насмешливо:

„Ако е цар, с две глави не е“; „При цар като при огън – ни близо, ни далеко“; „Цар без народ не е цар“; „Цар криле няма“; „Цар – син парцал“; „Цар, цар, ами хляб“; „Цар царува, ум богува“; „Царска правда – бой, та брой“; „Царски живот не е живот“. И само веднъж: „Нека съм цар, та и гладен да съм“, в която обаче народният гений е синтезирал повече отношението си към цената на достойнството на българина, отколкото към владетеля.

Никой не може да скрие от българина непрекъснатата деградация на неговата история, която свежда някогашната велика България на Симеон и Асеневци до една невзрачна политическа сила, притисната в хълбоците на Балкана (2). По-късно народният поет Иван Вазов ще синтезира трайното отчуждение на българина от владетеля чрез словата на апостола Васил Левски: „Нам трябва не господар, а свобода и човешко равенство“ (3).

Вярно е, че Великите сили, които си бяха присвоили правото да се разпореждат със съдбините на малките народи, представляваха, с незначително изключение, една или друга форма на монархия и едва ли биха допуснали през 1878 г. друга освен монархическа форма на управление в България. Но също така е вярно, че българският народ въобще не бе питан. Монархията му беше наложена отвън. Идеалът за чиста и свята република бе потъпкан. Мечтите за самостоятелно национално развитие в сговор със съседните балкански народи бяха погребани. Може да се спори дали Учредителното събрание в Търново щеше да одобри монархията, ако трябваше да се произнесе за формата на управление на новоосвободена България.

Подобни разсъждения в науката, разбира се, са антиисторически, но те имат все пак някаква стойност от гледна точка на анализиране вариантите за едно различно политическо развитие. Както и на морален ориентир за зрелостта да се извадят поуки от политически грешки и съдбоносни решения. Защото историята е преди всичко учителка на живота. Защото постижение е да видиш какво днес ще бъде окачествено като грешка в бъдеще (4).

ІІ. Времето на Фердинанд

Изходен пункт в биографичните съчинения представлява опитът да се реабилитира Фердинанд като предпоставка за реабилитацията на цялата Кобургска династия. Монархът е характеризиран като амбициозен и способен държавник, посветил живота си на благоденствието на българския народ.

„Той разбираше значението на ролята, която трябваше да играе в историята на страната и се посвети единствено на развитието на тази страна“, изтъква П. Димитров. „През тридесетте и една години на своето царуване Фердинанд… изведе страната от наложената й изостаналост, така че тя не само можеше да се равнява със Запада, но далеч надмина в развитието си съседите си в Източна Европа“ (5).

Всички заслуги за бързото икономическо развитие, за изграждането на инфраструктура, за създаването на културни и образователни учреждения и т. н. се приписват единствено на Кобурга. „Фердинанд – сочи авторът – неуморно работеше за възраждането на страната… за вътрешен прогрес и международна стабилност“ (6).

Подобни размисли внушава и съдържанието на първа и втора глава на биографичното съчинение на Ст. Груев (7). Малко по-нюансирано се интерпретират историческите факти за личността и делата на Фердинанд в книгата на Ст. Констънт (8).

Да се приписват на Фердинанд и на други следосвобожденски политици изключителни заслуги, означава да се отрече обективният ход на обществено-икономическото развитие. Нарасналите производителни сили през Възраждането отприщват безапелационно капиталистическите производствени отношения. Нищо не е в състояние да спре този процес. Това е азбучна истина за всеки, който се занимава с обществени науки.

От значение са, разбира се, междудинастическите връзки за формиране на приоритетите в българската вътрешна и външна политика от края на ХІХ и началото на ХХ век и по-специално ролята на Фердинанд и обкръжението му от т. нар. таен кабинет. Последната обаче съвсем не е добронамерена. Със системното им замесване в скандални гешефти и злоупотреби при договаряне на различни граждански и военни доставки, при строителни дейности, както и в безогледната сеч на българските гори, те създават обществен климат, благоприятстващ корупцията, съдействат по същество за изпадане на страната в зависимост от големи европейски фирми.

Този факт се подчертава от академични автори на Запад (9). И макар в епохата на първоначалното натрупване този процес да е исторически неизбежен, произтичащ от самата природа на капитализма, именно тясната група дворцови фаворити и лично Фердинанд имат най-големи „заслуги“ за ограбване на националното богатство. Трудно може да се оспори, че тази политика забавя, а не ускорява развитието на страната.

Авантюрист

Фердинанд е описан от съвременниците си като разглезен, капризен, неуравновесен, развратен и безотговорен аристократ, който разиграва политиците като пионки. Защитава само личните си интереси, не и държавните, освен ако не съвпадат. Блюдолизството, преклонението пред пороците му, унизителната покорност били въздигнати в похвална норма на поведение. Желанията на монарха – във върховен закон. Поквара властва в обкръжението му. Всичко това се оказва възможно, защото политиците сервилничат, сами се поставят в положението на пионки и наистина заслужават презрението на монарха.

За европейските династически кръгове възкачването на Фердинанд на българския престол е изненада, при това твърде мрачна. Според кралица Виктория Фердинанд е „страхлив, неверен, суетен, покварен… Впрочем, Католическата църква го отлъчи“(10). Репутацията на Фердинанд и в тези среди не е особено лицеприятна. Известен е като салонен хусар, сноб, изкусен актьор. Публичен факт са неговите пороци, сексуалните му лудории, влечението му и към двата пола. Името му често се мярка в скандалните хроники на европейските вестници. Така през „…плетенка от афери, скандали и кризи… израства един авантюристичен принц…“, сочи Йоахим фон Кьонигсльов (11).

Убиец

Отношението на британския крал Едуард е още по-безапелационно: „Фердинанд? Смятам го способен на всяко престъпление. За да задоволи честолюбието или озлоблението си, той би запалил четирите краища на Европа…“ (12). И наистина той не се спира дори пред убийства на възможни политически опоненти.

Убийството на Стамболов, например, се извършва, докато князът е на почивка в Карлсбад. Всички са убедени обаче, че Фердинанд е непосредствено замесен в това убийство. В курорта научават новината и князът трябва да бъде охраняван от детективи, за да се предпази от роптаещата враждебна тълпа. „Отвсякъде се сипят преки обвинения в убийство“, сочи Робер дьо Бурбулон. „Тълпата се надпреварва да види отблизо der Morder“ (убиеца)… Но какво можем да отговорим на австро-германската преса… когато хвърля в лицето на княза подобни редове: Казвате, че осъждате убийството; оплаквате покойния; но всъщност дори да не сте нито извършили, нито вдъхновили това престъпление, вие сте очарован от него! На вас то носи едно неочаквано облекчение, то сваля от раменете ви огромен товар и поговорката ненапразно казва: „Търсете кой има интерес от престъплението!“ Никога няма да ни убедите, че нямате пръст в него!“ Тонът на вестниците е подчертано враждебен спрямо княза (13).

Общественото мнение в Англия също е убедено в замесването на княза. „Нешънъл ривю“ публикува статия от д-р Е. Дж. Дилън, кореспондент на „Дейли телеграф“ в Санкт Петербург, в която авторът сочи Фердинанд като убиец на Стамболов (14).

Протоколите на Държавния съд за националната катастрофа (по времето на управлението на БЗНС на Ал. Стамболийски) съдържат свидетелства за намеренията на Фердинанд да отстрани физически и други български политически и военни ръководители. Според показанията на д-р Никола Генадиев: „Царят на мен лично се сърди през 1907 г., защото не съм допуснал да убият Теодор Теодорова…“(15)

В показанията на бившия военен министър Калин Найденов е отбелязано: „Царят пред мен два пъти е говорил, че Генадиев е фатален човек и трябва да бъде унищожен…“ (16) В показанията си пък ген. Иван Фичев сочи: „Царят ми каза не можем ли да убием генерал Михаил Савов?“ (17)

Развратник

По време на пазарлъците за придобитите територии, Фердинанд особено настоятелно иска да получи о. Самотраки. Какви са били мотивите на царя, след като на острова няма пристанище, а жителите му са едва две хиляди и се препитават главно като събирачи на сюнгери? Очевидно искането не е породено нито от икономически, нито от стратегически съображения. Островът обаче бил известен от най-древни времена с разгулните си обреди, с „култа към Кабирите“ и според френския посланик Палеолог Фердинанд искал това владение, „за да възкреси традицията“ (18).

„Князът беше бисексуален през целия си живот, но до началото на средната възраст преобладаваше влечението му към женския пол…“, пояснява Стивън Констант. А френският писател Роже Пейрефит допълва, че Фердинанд бил постоянен посетител на о. Капри – дискретен пристан на хомосексуалистите-аристократи. „Благосклонните млади лодкари бяха превърнали острова в ловно поле за богатите хомосексуалисти на Европа. През 1902 г. Фриц Круп, глава на немската оръжейна фирма, се самоуби, за да избегне скандала около екстравагантните си хомосексуални авантюри на Капри… Не бе ли възможно Фердинанд да е гледал на Самотраки като на един възможен и значително по-дискретен заместител“, продължава Констант (19).

Плячкаджия

Веднага след като става владетел, Фердинанд започва да се вижда като „император на Ориента“. По време на Втората балканска (междусъюзническа) война европейската преса го назовава „измамникът на Ориента“ (20). На образа на България е нанесен сериозен ущърб. В британската столица започва да се говори за българска „мегаломания и коварство“ (21). Претенцията на Фердинанд е „да се види с Божията милост като глава на балканските князе, с предназначението да сложи край на турското господство в Европа и да издигне кръста над Hagia Sophia“, изтъква Йоахим фон Кьонигсльов. Авторът нарича този стремеж „съновидение“ и „утопия“, които стрували да българския народ провала в Македония, докато българската войска проливала кръвта си за тази химера пред стените на Константинопол (22).

Докато за българския народ Първата световна война означава над 100 000 убити, 160 000 ранени, загуба на територии, населени с изконно българско население, репарации, физическо и морално унижение, за царя тази военна авантюра си е чист бизнес. Преди да вкара България във войната на страната на Централните сили, Фердинанд подписва тайни договори с Германия, като се осигурява финансово в случай, че войната приключи неблагоприятно. Размерът на договорения подкуп е 5 млн. златни марки. След абдикацията си бившият вече монарх води в началото на 20-те години дела срещу германската държава, претендирайки за милионите, които са му били обещани от Втория Райх. Немската преса иронично отбелязва, че Фердинанд рискувал кръвта и имота на любимите си българи „едва след като се осигури чрез един частен договор, че тоя риск не ще му струва нищо лично“ (23).

Агент на влияние

Не вътрешен прогрес и международна стабилност, а разруха, конфликти с балканските народи, с Великите сили и национални катастрофи донесе царуването на Фердинанд. Впрочем, това е била истинската му роля, за която е бил пратен и която трябваше да изиграе в историята на новоосвободена България – тази на агент на германските монарси. Трябва да признаем, че в това отношение той безупречно изпълни своята мисия. В деня на своето бягство от България, отмъквайки с шест влакови композиции награбеното, Фердинанд-Максимилиан-Карл-Леополд-Мария-Сакс-Кобург-Гота-Кохари с присъщия му цинизъм заявява: „Моята мисия на Балканите приключи“ (24). С което открито потвърждава мисията, на която е бил поставен да служи – тази на германски агент, да отстоява интересите на кайзерова Германия и на австрийските Хабсбурги във вреда на българския и на другите балкански народи.

В оценките на западната академична мисъл преобладават становищата, че именно през трите десетилетия на царуване на Кобурга в българския политически живот навлизат и се утвърждават като първостепенни т. нар. безотговорни фактори. Това е времето, когато тайните династически ходове и раболепието на българските политици довеждат страната до две национални трагедии, проиграват завинаги националното обединение на народа. Не е имало по това време българин, който да не е свързвал тези катастрофи с авантюристичната политика на монарха.

Именно защото се е противопоставил на българския народ, Фердинанд бил принуден да абдикира, смята английският автор Е. Хаскел (25). Дори лидерът на Народняшката партия и известен политически деец Т. Теодоров, който има немалки заслуги за утвърждаване на личния режим на Фердинанд, е принуден да заяви пред Парижката мирна конференция: „Противно на чувствата на българския народ и на явните му стремежи за своето бъдеще, България бе хвърлена чрез насилието на една зловредна и престъпна власт в една безумна война“ (26).

Кризата на монархическия институт

След печалния завършек на Първата световна война и последвалата втора национална катастрофа, Народното събрание приема с голямо мнозинство на 22 ноември 1919 г. Закон за съдене и наказване виновниците за народната катастрофа (ЗСВНК) и Закон за съдене на министрите (ЗСМ) (27). Ясно е, че не отделни личности, а цялата придворна политическа клика начело с главния виновник за националните катастрофи – цар Фердинанд – трябва да бъде изправена пред съда. Впрочем, стъпки в тази насока са предприети от правителството на Ал. Стамболийски. В хода на Парижката мирна конференция българската делегация решава да поиска съдействие за екстрадиране на главните виновници за българското участие във войната. На 19 септември 1919 г., при връчването на проектодоговора за мир искането е направено за бившия цар Фердинанд, бившия премиер В. Радославов, бившия главнокомандващ армията ген. Н. Жеков и други лица, участвали активно в плячкосването на страната през войните (28).

По време на дебатите по проекта на ЗСВНК се предлага нова редакция на чл. 1, съгласно която лицата, обявили войната от 191 -1918 г., да бъдат съдени вече за измяна на Отечеството и нарушение на конституцията. Включва се и нов текст, предвиждащ съдебно преследване на лицата, заповядали въвеждане в действие на раздел ІІІ на Военно-наказателния закон. Ясно е, че става въпрос за бившия цар Фердинанд и членовете на правителството на В. Радославов (29).

Впрочем, в цяла Европа монархиите са в дълбока криза. Един след друг рухват авторитарните режими на руския цар, австрийския император, германския кайзер. Все по-убедително се налага констатацията, че монарсите са едни от главните виновници за световната касапница. Сред коронованите глави, обвинявани в тежки престъпления, Фердинанд не прави изключение. В специално изложение до Парижката мирна конференция авторитетни юристи, включително професорите Ларно и Лафериер, поддържат възгледа, че бившият германски кайзер Вилхелм ІІ може да носи наказателна отговорност. В чл. 227 на мирния договор кайзерът е обвинен в тежки нарушения на нормите на международното право. На това основание конференцията иска екстрадацията му от Холандия (30). Може да се спори дали бившият цар Фердинанд нямаше да се окаже изправен пред съда, за да отговаря за престъпленията си срещу българския народ, ако управлението на БЗНС не бе прекъснато с кървав преврат.

Това всъщност е истинската присъда на историята. Странни са, следователно, опитите на отделни биографи да реабилитират Кобурга. Да се оправдава антинационалната същност на едно престъпно царуване днес е повече от анахронизъм. Българският народ отдавна се произнесе категорично, като отхвърли не само монархията, но и престъпното царуване на тази династия.

ІІІ. Времето на Борис ІІІ

Периодът на управлението на цар Борис ІІІ е най-важният момент в изследваните съчинения. Противоречивите оценки, битуващи в съвременната историография и мемоаристика относно неговите качества като личност и политически водач и най-вече различните версии около неговата кончина, до днес подхранват множество спекулации.

Налице са две основни тенденции в съвременните западни оценки за цар Борис ІІІ. Първата намира поддръжка сред професионалните историци, като се започне от известния английски академичен учен Хю Ситън -Уотсън и се стигне до познатите у нас представители на по-сетнешната генерация американски историци-българисти като Фр. Чери, Дж. Бел, М. Пундев, Дж. Лемпи и редица други. Те подхождат в изследванията на българската история с предимствата на утвърдения академизъм.

Втората тенденция намира поддръжка сред публицисти, членове и приближени на царското семейство и мемоаристи, които в някаква степен са имали контакти с монарха и се характеризира с безусловно утвърждаване личността и делата на цар Борис ІІІ. Нейни представители са английският публицист Б. Нюмън, английският пълномощен министър в София до началото на 1941 г. сър Джордж Рендъл, придворният възпитател Констант Шауфелбергер, бившият царски дипломат Н. П. Николаев, италианската принцеса и българска царица Джована (Йоана) Савойска, преводачът на Хитлер П. Шмидт, германският политик фон Папен, сведенията от анонимен български източник, изложени във френския в. „Фигаро“, чиято правдоподобност буди сериозни съмнения на Запад и редица други (31). Към тази втора тенденция са и трите биографии, публикувани през последните две десетилетия на ХХ век.

Митът за човека от народа

Повечето от съчиненията от втората група характеризират Борис ІІІ като скромен, човечен, толерантен, търпелив, предан съпруг и баща, усърден природолюбител и учен, изтънчен аристократ, който независимо от потеклото си, се увлича от неаристократичната професия на локомотивен машинист и общува непринудено с обикновените хора (32). Поради тези си качества той се радвал на огромна популярност и спечелил любовта и доверието на почти целия народ. Неговото царуване обаче съвпаднало с възхода на тоталитарните идеологии, безпринципно домогващи се до властта. „Диктаторът-селянин бе заменен с диктатор университетски професор, не по-малко безскрупулен и брутален от своя предшественик“ и на царя не му оставало друго освен да се подчини. През 1934 г. отново трябвало да се подчини на натиска и да подпише декрета за утвърждаване на „новия тоталитарен режим“(33). Царят обаче не симпатизирал на режима на деветнадесетомайци, защото бил „убеден конституционалист“ (34) и защото отхвърлял „абсурдните теории и тоталитарните методи на нацизма“ (35).

Така до 1935 г. царят бил „политически безсилен“ (36) и напълно „изключен от управлението“ (37). Превратите от 1923 и 1934 г. били извършени „без съгласието на царя“ (38). Борис (както и баща му Фердинанд) бил преди всичко „актьор на политическата сцена“ (39). В политическия живот от 20-те години нататък доминирал не толкова царят, колкото „кръгът около царя“ (40). Заплаха непрекъснато висяла над живота и трона му: първо от страна на Стамболийски, след това от комунистите, три пъти било подготвяно убийството му от републикански настроени звенари (41). Затова, разочарован и уморен от политическата партизанщина и безсилен да провежда при тази обстановка политика в интерес на народа, царят многократно искал да абдикира: през 1919, 1923, на два пъти през 1934 и 1941 г. (42). Но той останал верен на дълга си към своя народ и след юни 1923 г. избрал алтернативата „да укроти страстите и да протестира срещу политическите процеси, арестите и произволните присъди“ (43), а през 1934 г. да използва противоречията в лагера на деветнадесетомайци, „за да ги надиграе“ (44). В крайна сметка царят се оказал не чак толкова голям наивник и успял да надхитри звенарите: през януари и през април 1935 г. Борис ІІІ на два пъти извършил промяна, която имала „аромата на мирен преврат“ (45).

Кои са политическите и социалните фактори, стоящи зад тези „промени“ авторите не сочат. Причината за налагане на личната власт обаче обясняват с „политическото и моралното разложение“, което достигнало „алармиращи пропорции“ (46), с „деморализацията и умората“ на старите политически партии и накрая – с падането на режима на деветнадесетомайци, който, макар да се справил решително и с тоталитарни средства с най-наболелите вътрешно- и външнополитически проблеми, нямал широка социална подкрепа и ставал все повече „политически импотентен“. Тогава „Очите на народа се обърнали към единствения, който никой не можел да обвини в корупция, предателство или лицемерие – цар Борис. Народът разбрал, че няма друго спасение освен чрез царя и му се доверил с цялото си сърце да упражнява автократичната си власт“ (47).

Към авторитарен режим

Редица автори подчертават, че избраното през 1938 г. ОНС било „марионетно“, „подобие на парламент“ (48), но обясняват тази мимикрия на парламентаризъм с „незрелостта“ на обществото и с необходимостта от „преходен период от диктатурата (на деветнадесетомайци) към нормално управление“ (49).
Общата оценка на част от авторите е, че Борис ІІІ бил способен политик и дипломат и в много отношения успешно балансирал една група срещу друга, водел кораба на държавното управление сравнително спокойно (50). И все пак през 1941 г. не му оставала друга алтернатива, освен да се присъедини към Оста (51). Не можел обаче да бъде обвиняван за това, че бил „натикан в ръцете на германците“, защото щяло да бъде много по-лошо за страната, ако България не се била присъединила доброволно към Тристранния пакт. Независимо че поставил страната в услуга на германските военни усилия, царят се мъчел да лавира и да протака с ангажиментите си към Германия, още повече че веднага след нападението над Съветския съюз разбрал, че Хитлер ще загуби войната (52).

Съществено място авторите отделят на личния принос на Борис ІІІ за спасяване на българските евреи: чрез лавиране и протакане, чрез издаването на антисемитски закони и разпоредби, които не били изцяло прилагани, монархът успял да постигне целта си (53). Приписваното му спасяване на евреите е големият финал на цялата му хуманна деятелност. Защото и в миналото царят често отказвал да потвърждава смъртни присъди и по такъв начин спасил живота на много политически борци, включително и на ръководители на комунистическата партия (54).

Личността и политическата дейност на цар Борис ІІІ, така както са обобщени в тези съчинения, имат характера на една мелодрама. Изгражда се един идеализиран образ на „народен водач“, следвал винаги народните интереси мимо партизанските страсти и центробежните тенденции в политическия живот на страната. Непрекъснато държан в изолация от управлението на държавата и въпреки многократните си намерения да абдикира, той поел кормилото по волята на народа, доверил се на него поради способността му „да извади страната от политическа и морална деградация“. Заплаха винаги висяла над живота на царя от страна на поддръжниците на тоталитарните идеологии, недоразбран от англичаните, натикан в ръцете на германците и станал в крайна сметка жертва заради отстояването на националните интереси. Мелодрамата има трагичен завършек, но оставало народното признание. Така ли е обаче в действителност?

Митът за народната любов

Да се спрем първо на „народната любов“. Ако се позовем на твърденията на Пашанко Димитров, че земеделци, цанковисти, комунисти, звенари и т.н. се противопоставяли на царя, кои масови социални групи тогава са го подкрепяли? И ако земеделците на Стамболийски, а след това и пладненци, както и републикански настроеното крило на Военната лига и „Звено“ замисляли детронирането му, не означава ли този факт наличието на убеденост у представителите на отделни, но със значително влияние политически тенденции за изживяването на монархическия институт? И ако все пак не са го сторили, не се ли обяснява този факт с колебанията да се отиде докрай, характерни за лидерите на тези политически групи, а не както този автор се опитва да твърди (поне що се отнася до деветнадесетомайци), че искали да се облегнат на популярността и авторитета на царя в страната и в чужбина (55).

Повечето от академичните публикации убедително показват, че още след края на Първата световна война авторитетът на монархическия институт е дискредитиран и само кървавият преврат на 9 юни 1923 г. спасява монарха от детрониране. Правителството на проф. Ал. Цанков, а и последвалите две други правителства правят много за възстановяване авторитета на монархията, а към това се стреми и самият Борис ІІІ, възприемайки двойствена линия в поведението си, така сполучливо очертана от английския историк Хю Ситън -Уотсън.

„Официалната версия е за един скромен, уравновесен, патриотичен българин, привързан към своя народ и изключително популярен, страстно увлечен в ботаниката и опитен локомотивен машинист. Известни дейци го представят като „най-големия приятел на Англия“ и „най-добрия демократ на Балканите“. Опозицията го окачествява като жестоко и перфидно чудовище. Според тази версия той никога не забравял, че баща му е германец и от самото начало се предопределил като главно германско оръдие на Балканите. Именно той организирал свалянето на Стамболийски и осигурил политическа и финансова подкрепа на ВМРО. Всички престъпления и ужаси, извършени от българската полиция, трябвало да се припишат на него. Въздържам се да взема становище коя от двете теории е вярна. Случаят Борис Български следва да бъде оставен на професионалистите…“ (56).

Именно в качеството си на един от най-изявените професионалисти по съвременна българска история на Запад, авторът допълва по-нататък следните щрихи към политическия портрет на царя: Борис ІІІ ловко се намесва в разногласията на Военната лига, отстранява Дамян Велчев и Кимон Георгиев и се налага като „безспорен господар“ на България.

„Плах и донякъде обгърнат в мистика, царят дълго време играеше мрачна, но важна роля зад кулисите. Сега той открито пое отговорността за съдбините на страната. Той запази диктаторската система… и отказа да възстанови предишния парламентарен политически живот. Диктатурата се превърна в негов личен персонален деспотизъм. Борис управляваше чрез посочени от него лица, подпомаган от полицията и административния апарат“ (57).

Агент на влияние

Ако царят продължава във външнополитическо отношение линията на деветнадесетомайци спрямо Югославия, според проф. Ситън -Уотсън това е станало по настояване на германците.

„България трябваше да бъде използвана като средство за прелъстяване на Югославия от нейните задължения първо към Балканите и след това към Малката Антанта“ (58).

Английският историк обобщава, че макар да не се радва на широка социална подкрепа като тези на Мусолини и Хитлер, режимът на Борис ІІІ представлява „персонална автокрация“, като изрично подчертава неговата „диктаторска същност“, погазването на политическите и гражданските права и свободи, както и важната роля с прикритото му участие в „мрачни политически събития“ дълго преди да узурпира властта през 1935 г. (59).

Други западни автори, макар и лаконично, също споделят горните оценки. Според Р. Л. Уулф, независимо от усилията на официалната пропаганда да създаде в страната и в чужбина благоприятна представа за Борис ІІІ, „по-вероятно изглежда, че той остана истински син на своя баща – Кобурга Фердинанд. Лукав, циничен, потаен и безмилостен, той не притежаваше дълбоко чувство за принципи и реши да управлява страната с желязна ръка“ (60). Дж. Роусек набляга на приемствеността в политиката на Борис ІІІ със следваната от Фердинанд прогерманска линия (61); Майкъл Бол отбелязва неговото лицемерие (62); а Чарлз Мозер го заклеймява като предател на своя народ (63).
Един от най-приближените царски хора, впоследствие министър-председател – Богдан Филов е разтревожен от битуващата в двореца обстановка на разложение. В дневника си той споделя: „Интриги, сплетни, надиграване – отчаяна борба за влияние, за лични изгоди…“ И заключава: „Ние сме тръгнали по пътя на разпутиновщината“ (64).

Вярно е, че през 20-те и началото на 30-те години на ХХ век, благодарение на демагогски похвати и институционализирано лицемерие личността на царя успя да добие известна популярност сред по-изостаналата в културно отношение част от населението, както и сред някои среди на младежта. Въпреки това, тъкмо към средата на 30-те години политическата база на монархизма все повече се стеснява.

„Срещу него бяха трудещите се маси, които се намираха под влиянието на комунистическата партия, леви земеделци и социалисти, звенари. Все по-критично поведение възприемаха опозиционните буржоазни партии (макар и да търсеха често разрешение на различни кризисни ситуации чрез него), та дори и опозиционният фашизъм. Някакъв крупен външнополитически успех би могъл да наклони везната в полза на монарха. А какво по-въздействащо от осъществените „национални идеали…“ (65).

Лична власт или диктатура?

В този политически момент, когато правителствата не са в състояние да се справят с наболелите икономически, социални и политически проблеми, при наличието на институционална криза, когато, според признанието на Пашанко Димитров „политическата и моралната декомпозиция в страната достигна алармиращи пропорции“ (66), властващата върхушка изтиква на преден план в политическия живот на страната последната си резерва – Борис ІІІ, като му възлага ролята на Фюрер (67).

Установяването на едноличния режим на Борис ІІІ в средата на 30-те години на ХХ век съвпада с началото на усилията за възстановяването и модернизирането на българската армия. Успял да се справи с републиканските настроения във Военната лига, сега монархът пристъпва към подбор и се обкръжава, както навремето Фердинанд, с лоялни на трона представители на висшето офицерство.

Сам царят не би могъл да води еднолична политика, ако не се опира на ревизионистично настроените политически групи, част от които са открито прогермански. Подкрепян именно от блока на тези сили с висшето командване на армията, за монарха не е трудно да прави последователни стъпки към укрепване на личната си власт, превръщайки я в царска, дори фашистка диктатура, според оценките на повечето западни академични изследвания.

Според Х. Стюърт Хюз още на 9 юни 1923 г. в България е осъществен преход „от парламентарна демокрация към корумпирана диктатура“. Обсъждайки по-нататък характера на монархическия режим, авторът подчертава, че дори да запазва в някои периоди формата на буржоазен парламентаризъм, Борис ІІІ съдейства „за подготвянето на фашистки умонастроения в страната“ (68).

Х. Г. Скилинг също сочи, че още през 20-те години на ХХ век „парламентаризмът е нарушен“, а през втората половина на 30-те години се налага окончателно диктатурата на цар Борис ІІІ (69).

Личната власт, установена от цар Борис ІІІ през 1935 г., е характеризирана от Д. С. Коул като „фашистка“ (70). А. Т. Зърхър я определя като „етатистка“, с „тоталитарен контрол“, дори „някаква форма на фашистка диктатура“, която не намира широка социална опора (71). За господството на „репресивни диктаторски режими“ в България през по-голямата част от междувоенния период сочи и У. Лакьор в издадения под негова редакция „Политически речник“ (72).

Отделни автори, като цитирания вече Пашанко Димитров, се опитват да прехвърлят отговорността за диктаторските режими върху „незрялото българско общество“. Затова „убеденият конституционалист“ Борис ІІІ не възстановил конституцията, не премахнал забраната за политическата дейност и т.н. (73).

Американските професори С. Блек и Е. С. Хелмрейк по различен начин описват процеса на налагане на личната власт: първо царят лавирал между отделните политически партии, след това разпуснал Военната лига, подрязал крилата на т. нар. Национално социално движение и макар да обещал връщане към конституционализма в отговор на петицията от 1937 г. на „няколко стари политически лидери“, въвел такива съществени ограничения с нов избирателен закон, че превърнал парламента само в „консултативен орган“. Така, заключават авторите, „продължаващото суспендиране на политическите партии не позволи истинско възстановяване на демократичното управление“ (74).

Явно е, че именно легалното съществуване на политически партии и на представително Народно събрание, оправомощено по силата на Търновската конституция да решава съдбините на нацията, е сериозната пречка срещу безотговорните политически решения на един личен режим. Онова ОНС, което все пак се съгласява да допусне под натиска на демократичната опозици, в действителност е само „подобие на парламент“ (75), доколкото реакционният избирателен закон, който монархът налага – отново в разрез с конституционните разпоредби, му гарантира едно благоприятно послушно мнозинство.

В този контекст трябва да търсим отговора защо „убеденият конституционалист“ Борис ІІІ не бил заинтересован от възстановяване на конституцията и на истинско парламентарното управление. Тази политика намира своя прецедент в наложеното от неговия баща Фердинанд фактическо суспендиране на конституцията, така че да може да властва еднолично в държавата, без да се опасява от контрола на Народното събрание.

Имало ли е политическа алтернатива?

Редица автори изтъкват, че под въздействието на обективно сложили се след края на Първата световна война външнополитически фактори, възможностите на България за алтернативни решения не са особено благоприятни. Страната е принудена да приеме ориентация към германската икономическа сфера, което в значителна степен допринася и за последвалата прогерманска политическа ориентация. Имало ли е алтернативни възможности за България? Каква е тук ролята на цар Борис ІІІ?

Както сочат академичните автори, варианти е имало, но политическите и идеологическите съображения на правителствата, управлявали страната през 30-те години на ХХ век, не позволяват ориентация към икономическо сътрудничество с нефашистките държави (76). Гласовете за преоценка на становището да търсим вината за националните несполуки единствено във враждебните външни фактори, за критичен подход към собствените грешки и опущения се посрещат отрицателно (77). Всеки опит за изоставяне на външните фактори като основна първопричина, всяка самокритична оценка би трябвало да разкрие истинските причини за националните бедствия в цялостното развитие на следосвобожденска България, в изоставянето на трайните национални перспективи и в преследването на авантюристични конюнктурни цели. Виновниците по неизбежност щяха да се разкрият в лицето на властващата върхушка начело с монарха, изтикан на власт от самата нея. Щяха да лъснат също така незрелостта и неспособността на следосвобожденската политическа класа за освобождаване и обединяване на всички земи с преобладаващо българско население. Именно тази незрелост и неспособност използваше монархът, за да тласне страната още по-плътно в орбитата на „братските“ монархии – германската и хабсбургската.

Истинската причина за попадане под икономическата, а след това и под политическата зависимост от Германия произтича не само от сходната съдба, както изтъкват отделни автори (78), но и от предимството на политическите мотиви в общуването между българската профашистка върхушка начело с монарха и германския националсоциализъм, от личната симпатия към Фюрера на цар Борис ІІІ и не на последно място – от генетичното му германофилство. Несъстоятелно е да се прехвърля единствено върху Богдан Филов и правителството цялата отговорност за присъединяването към Оста (79). Всички антидемократични сили от началото на 20-те години на ХХ век търсят и получават подкрепата на царя, така че от средата на 30-те години вече е в състояние да установи свой автократичен режим, министър-председателите на който, включително и Б. Филов, винаги са били негови послушни оръдия. И те, както и Борис ІІІ, не скриват симпатиите си към фашизма, разчитат на „новия ред“ за осъществяване на ревизионистичните си въжделения. Неслучайно цар Борис ІІІ е първият чуждестранен държавен глава, приет от Хитлер много преди Германия да се превърне в реална военна сила (80). Следователно, не би могло да има никакви оправдания за едва ли не принудителния характер на това посещение.

Съюзник на нацистка Германия

В хода на тези разсъждения за външната политика на царя, естествено възниква въпросът: можеше ли България да не се присъедини към Тристранния пакт, можеше ли да остане неутрална в конфликта? С оглед на предстоящите планове на Хитлер за война срещу Съветския съюз, България е нужна не по-малко, отколкото Швеция и Турция (81). Швеция обаче остана неутрална докрай, както и Турция. Ако и България поддържаше строг неутралитет, а това би било във възможностите на един личен режим, установил тотален контрол върху политическия живот, включително върху армията и полицията, а и огромното мнозинство на българския народ щеше да подкрепи безусловно курса на неутралитет, щеше ли страната да стане обект на германска агресия?

Вече подчертахме, че подобни екстраполации в науката са антиисторически, но те имат все пак някаква стойност от гледна точка на анализиране вариантите на едно възможно политическо развитие при наличието на същите изходни фактори. А че варианти е имало и те са били обсъждани от управляващата върхушка, за това убедително сочат историческите документи и особено дневникът на тогавашния премиер Б. Филов. След завръщането си от Германия през януари 1941 г. Филов съобщава на царя, че за правителството нямало друг изход, освен да отстъпи на германския натиск и подпише присъединяването си към Тристранния пакт. Какви са мотивите на премиера Филов? България не можела да очаква нищо добро от една победа на Англия, тъй като при евентуалното разпадане на германската мощ страната веднага щяла да се болшевизира (82).

В тези думи се разкрива дълбоката антинационална същност на Филовото правителство начело с цар Борис ІІІ: всички надежди за съхраняване на политическото си господство управляващата върхушка свързва единствено с Райха и друга България, освен свързана с Третия райх, за нея не съществува. Провали ли се Германия, какво да му мислят за онова, което ще остане от България. Всякакви алтернативи се изключват. Правителството и царят присъединяват страната към нацистката Ос, с което лишават окончателно българския народ от възможността да настоява след края на войната за справедливо разрешаване на националния въпрос (83).

Любопитно е мнението по този въпрос на резидента на германския контрашпионаж в България по време на войната. Според Ото Вагнер, известен повече с агентурното си име д-р Делиус, ако правителството бе успяло да се предпази от обвързване до юни 1941 г., т.е. до германското нахлуване в Съветския съюз, напълно възможно е било България да избегне присъединяване към Оста, независимо от прогерманските симпатии на правителството (84). Очевидно, за представителя на Абвера България не е представлявала в онзи начален момент толкова важен стратегически фактор за германската военна машина и е имало възможност страната да отстоява своя неутралитет. Подобно е становището и на американския проф. Маршъл Милър (85).

Вярно е, че Борис ІІІ прави всичко възможно да се създаде впечатление, че лавира в политиката си към нацистка Германия. А и връщането на Южна Добруджа се осъществява не без намесата на Хитлер, макар че без подкрепата на Съветския съюз, Англия и другите реални фактори на европейската политика актът едва ли би получил международно признание (86). Защо обаче царят не лавира и по другите спорни въпроси? Защо не поставя условието влизането в Тристранния пакт, например, да стане след планираното от Хитлер включване на Югославия, като по този начин би могъл да постави на дневен ред решаването по мирен път с международно признание на още едно кардинално национално искане? От гледна точка на интересите на нацията, интересите на управляващата върхушка, интересите на династията и лично на интересите на монарха да укрепи популярността си такова искане би било най-изгодната линия. Но монархът не постъпва така. Твърде прибързано прави отстъпки. Не се ли отказва по такъв начин от уреждане на спорните въпроси? (87) И не свидетелства ли този факт, че следваната от него политика дава предимство винаги на германските интереси?

Ясно е, че при такова изясняване на въпроса снизхождението, което авторите-биографисти проявяват към Борис ІІІ, че липсвала алтернатива на присъединяването към нацистката Ос, че бил принуден от обстоятелствата да бъде „натикан в германски ръце“ и т.н. е несъстоятелно и не е трудно да се установи това като опит за оправдаване на антинационалната политика на монарха.

„Военновременните цели на Борис преследваха както удовлетворяване на иредентистките аспирации на страната спрямо балканските си съседи, така и невъвличане в бойни действия“, обобщава М. Милър (88).

Митът за царя-обединител

Част от изследваните автори виждат в прехвърлянето на българската администрация на части от окупираните от Хитлер след април 1941 г. територии на Гърция и Югославия реализиране на идеала за „национално обединение“. Главната заслуга се приписва на Борис ІІІ, възхваляван като „цар-oбединител“, постигнал „националния идеал“, без да прибягва до използване на военна сила.

Повечето автори основателно изтъкват, че митът за националното обединение бил една химера от самото начало, припомняйки, че германците и самият Хитлер изрично подчертавали, че съдбата на тези територии ще бъде окончателно решена едва след края на войната (89). М. Милър образно интерпретира първите месеци на войната като „един прекрасен сън, който неминуемо щеше да бъде последван от едно ужасно събуждане, когато се стигне до загубата на територии, които са били подарени, а не спечелени заслужено“ (90).

Управляващата върхушка начело с Борис ІІІ обаче умишлено скрива от нацията това обстоятелство. Според съюзниците, изпълнявайки жандармски функции в окупираните от Хитлер области на Гърция и Югославия, българската армия освобождава по такъв начин значителен брой германски дивизии за целите на агресивната си война. Българският народ отново е противопоставен и сблъскан със своите съседи и Великите сили, отново е изправен пред неизвестностите на една трета национална катастрофа.

Можем ли да наречем национално обединение тази политика тогава? Дали по-точното определение не трябва да бъде национално предателство? Уместно ли е да се направи извода, че отново се дава предимство на агресивните германски интереси, които Борис ІІІ, както и баща му Фердинанд, следва последователно от начало до край?

Митът за царя-спасител на евреите

Както посочихме, авторите на биографичните съчинения се опитват да представят спасяването на българските евреи от нацистките лагери на смъртта като лично дело на цар Борис ІІІ. Този въпрос е обект на сравнително най-пълно изследване от американския проф. Фредерик Чери в излязлата още през 1972 г. в САЩ монография: „Българските евреи и окончателното решение: 1940-1944“. Проблемът се разглежда и от други автори като Н. Орен, М. Милър, Дж. Бел (91).

Що се отнася до личното участие на царя в тази акция, проф. Чери, за разлика от Пашанко Димитров и Ст. Груев е категоричен: и през март, и през май 1943 г. действията на царя са резултат от външния натиск и негодуванието на българската общественост, на Българската православна църква, успели да мобилизират значителна част от населението, отколкото от решение, взето по собствена инициатива. Едно отслабване на натиска, смята проф. Чери, можеше да доведе до промяна на това решение (92). Н. Орен и Дж. Бел пък изобщо изключват участието на царя в акцията за спасяване на българските евреи (93).

Явно е, че отказвайки се от крайни антиеврейски мерки, Борис ІІІ смята, че ще стабилизира монархическата власт, което му е крайно необходимо поради две причини: вътрешна, произтичаща от решителните поражения на германската военна машина при Сталинград и в Северна Африка, и въздействието на тези събития върху засилване на антифашисткото съпротивително движение в страната. Външнополитическата причина е да отправи жест към западните съюзници, който, в светлината на започналите сондажи в столиците на неутралните държави, трябвало да подскаже, че българското правителство е възприело внушенията за по-голяма предпазливост, прилага ги на практика и желае реципрочен жест (94).

Отделни автори, като Пашанко Димитров, например, се опитват да внушават, че царят не бил информиран относно плановете за унищожаване на евреите в нацистките лагери на смъртта (95). Фактите говорят тъкмо обратното. Царят отблизо е следял прилагането на антиеврейските мерки и напълно е одобрявал политиката на собственото си правителство по еврейския въпрос (96). Ако действително е бил загрижен за съдбата на тези хора, в негова власт е било да спаси първо евреите от Западна Тракия, Македония и Пирот, като не отказва да ги обяви за български поданици (97). Натискът на германците за тяхното депортиране в Освиенцим (Аушвиц) не е бил по-голям от този за депортирането на първата група от 8 хиляди евреи от старите предели на страната (98). Трудно може да се отрече личното участие на царя както в антиеврейското законодателство и репресии, така и в унищожаването на около 12 хиляди евреи от т. нар. новопридобити територии.

Митът за царя-мъченик

Смъртта на цар Борис ІІІ е съществен момент в изследванията по темата. Отделни автори поддържат тезата, че царят станал жертва на нацисткия натиск, отстоявайки националните интереси (99). Тази версия е лансирана от английския публицист Б. Нюман през 1945 г. и впоследствие се преповтаря в един или друг нюанс от сър Джордж Рендъл, Джована Савойска и редица мемоаристи на Запад. Версията за насилствената смърт, макар и правдоподобна, е необходим завършек на класическата мелодрама. Авторите-биографисти заимстват от науката само ония факти и обстоятелство, които обслужват предварително постулирания тезис за неестествена смърт следствие на германска намеса. Този тезис е крайно важен като необходима брънка от цялостно изградената от тях схема на мартирологията на царя.

Други автори, като Н. Орен, допускат възможността за естествената смърт на царя (100). Б. Йелавич пък смята смъртта на Борис ІІІ за сериозен удар срещу германското влияние в България (101).

Внезапната смърт на царя и до днес е обект на спекулации в историческата и мемоарната литература. Важно е, разбира се, да се знае как е умрял българският цар. Не по-маловажно обаче е да се установи кой би имал изгода от смъртта на монарха?

Факт е, че след Сталинград Борис ІІІ започва индиректни контакти със западните съюзници. Макар предпазливи и плахи, сигналите, предавани чрез дипломатическите ни мисии в неутрални държави, се оценяват от разузнавателните служби на съюзниците като „нарастващо желание на царя за излизане от войната“. В края на март 1943 г. царят заявява на своя министър-председател, че „счита германската кауза за пропаднала“ (102). Малко преди това, през февруари 1943 г. царят се среща тайно със стария социалдемократически водач Кр. Пастухов и му възлага да състави списък на един антигермански кабинет, така че да може да се отдръпне от предишната си вярност към Берлин, сочи Н. Орен. Такъв списък е съставен, потвърждава и М. Бол (103). Като положителен жест спрямо съюзниците се оценява и спиране депортирането на българските евреи – акт, който някои автори считат за инициатива на царя.
Неоспорим факт е също, че още от средата на 30-те години на ХХ век всички сфери на българския политически живот започват да се контролират непосредствено от царя. Армията и полицията, парламентът и политическите партии, промишлеността и банките, църквата и обществените организации са поставени под тотален контрол и на възловите места са хора от непосредственото обкръжение на царя. Така Борис ІІІ се оказва единственият водач в състояние да наложи поврат – в една или в друга посока – в политиката на България.

След отмятането на италианския крал Виктор Емануил от съюза му с Хитлер през юли 1943 г. нараства вероятността българският му зет да го последва. Това отчита ген. Донован. Това отчитат и нацистите. И Хитлер настоява за изясняване отношенията си с царя. Десетина дни след завръщането си от „Волфсшанце“ – щаб-квартирата на Фюрера в Източна Прусия – Борис ІІІ умира. Без значение е дали царят е имал намерение действително да скъса с Оста. Единственото от значение е, че само той е бил в състояние да реализира подобна хипотеза. С неговата кончина умира и възможността за подобна реализация.

Хипотетичната възможност за намерението на царя да извърши завой в политиката и да скъса с Хитлер, следствие на което е последвала смъртта му, съвсем не означава, че можем да го обгърнем с ореола на национален герой, на жертва на нацизма. Неговата смърт, дори да допуснем версията, че по един или друг начин е стимулирана от германците, следва да се тълкува като логичен завършек на цялата му антинародна дейност. Фердинанд избяга от България за да се спаси от народния гняв, но докрай остана верен агент на имперските амбиции на една чуждоземна сила, в името на която служеше на българския престол. Синът презира плебейския фанатизъм на националсоциализма, но същевременно се възхищава от тоталитарните му методи, опитва се да ги налага в България и нищо чудно да е станал тяхна жертва.

Изчерпване на монархическия институт

С кончината на цар Борис ІІІ кризата на монархическия институт, започнала непосредствено след края на Първата световна война, се задълбочава с установяване на противоконституционен регентски триумвират. Според разпоредбата на чл. 27 на Търновската конституция:

„Регентството се състои от троица Регенти, които се избират от Великото Народно събрание“.

Такова обаче не е свикано. Проф. Н. Орен сочи мотивите на властта за това противоконституционно действие: при съществуващите военни условия избори за ВНС – както технически, така и политически – били невъзможни. Затова правителството предлага Регентският съвет да бъде избран от съществуващото ОНС с уговорка, че когато условията се нормализират, ще се свика ВНС за одобряване на избора (104). С други думи, надделяват политическите съображения, а не върховенството на закона.

Повечето от изследователите на проблема са единодушни, че изборът на регенти е бил незаконен (105). В историографията обаче все още не е напълно осветлен и един друг въпрос: имал ли е царят завещание? Допускането на някои автори, че завещание е направено, изхожда от нееднократно споделяното от самия Борис ІІІ усещане за несигурност в бъдещето на страната и на трона. Интересни са разсъжденията в тази насока на проф. Илчо Димитров. В предговора си към дневника на Богдан Филов той сочи, че има сериозни основания да се смята, че Филов или някой от обкръжението му е бил заинтересован от унищожаването на възможно царско завещание (106).

Беше ли възможно режимът да приложи законовата процедура и да насрочи избори за Велико Народно събрание? Трудно е да се даде точен отговор. При аналогична ситуация в Дания през март 1943 г. се провеждат парламентарни избори. Въпреки нацисткия окупационен режим най-много гласове (66 мандата) спечелва Социалдемократическата партия, докато пронацистката групировка успява да вземе едва 2 мандата (107).

Натежава хипотезата, че властта се е страхувала от народния вот. А подобни основания има достатъчно. Окуражена след пораженията на нацистката военна машина при Сталинград, Курск и Северна Африка нефашистката опозиция в България се раздвижва, опитва да се обедини организационно за общо действие. На повърхността изплуват и противоречията между самите регенти за отговорността за провежданата след 1941 г. политика, за текущата политика и т. н. Изтъкнати опозиционни дейци като П. Стайнов, Ат. Буров и др. настояват за отстраняване от Регентския съвет на откровено прогермански настроеният Богдан Филов.

Търканията между регентите и правителствата през пролетта и лятото на 1944 г. сериозно се задълбочават. Стига се дотам, че кабинетът на К. Муравиев игнорира напълно регентите: наредбата-закон за амнистията и назначаването на ген. Янчулев за началник-щаб на войската са оповестени без предварителния подпис на регентите (108).

„Това е признак, че на регентството се гледа едва ли не като на незаконен вече институт“, отбелязва и самият регент Б. Филов (109).

С тази констатация не може да не се съгласим. В този си състав регентският институт е противозаконен. Но не само Регентството, самият монархически институт е компрометиран до степен, че вече е станал излишен. Подобно становище, впрочем, отдавна се споделя в английския Форин офис. На 16 август 1943 г. английската дипломация информира Държавния департамент на САЩ, че Лондон не желае да участва в никакви преговори и че „Не може да има каквито и да е отношения с цар Борис, на чиято съдба гледа с безразличие, още по-малко със сегашното правителство. Царят е човек с немалки способности и лукавство, но е морално слаб и неспособен за смели решения, истински син на баща си. Всеки опит да му се окаже подкрепа с надеждата да бъде отделена България от Оста, по всяка вероятност ще пропадне и ние бихме… просто се компрометирали в очите на нашите балкански съюзници и пред света“ (110).

Антинационалната политика на монарха, стриктно продължавана от регентите, е онзи момент, който най-вече допринася за окончателното дискредитиране на монархическия институт. В това отношение неговите представители не са се поучили от бурното развитие на историческите събития и продължават да се придържат към остарели, ретроградни схеми. На 23 юли 1944 г. в изявлението си пред правителството Богдан Филов излага съображения, повтарящи буквално тезата от януари 1941 г., споделяна и от царя: фронтовете, според него, не са Англия, Германия или Русия, а само два – „днешният държавно-социален строй и комунизмът“ (111).

Събитията съвсем скоро ще потвърдят изчерпването на монархическия институт и само специфични обстоятелства могат да наложат неговото формално запазване до момента, в който българският народ с огромно мнозинство ще се произнесе категорично против монархията (112).

– – – – – – –

Кобургите са оставили незаличим отпечатък върху най-новата история на България. Тяхното доминиране в политическия, икономическия и културния живот води страната до национални катастрофи, загубени територии, подчиняване на българското развитие на чужди интереси.

Какво да кажем обаче за онези, които доведоха Кобургите в България, които им позволиха да се намесват произволно в държавното управление, да извършват по свое усмотрение и в свой интерес действия, които престъпват чл. 149 на Конституцията, да обсебят цялата външна политика и армията, да водят тайни преговори и да договарят условия зад гърба на Народното събрание, да разпущат когато си пожелаят върховния законодателен орган, да суспендират Конституцията? Какво да кажем за онези, които блюдолизничеха пред Кобургите, които се прекланяха пред пороците им, които унизително угодничеха и покорно се поставиха в положението на пионки, които търпяха обидите им и лошото третиране само и само да се домогнат до парче от ограбеното?

Как е могъл апостолът Стефан Стамболов, политикът, който „кантар не го лови“, да си повярва, че ще може да надхитри „измамникът на Ориента“, с неговите наследени от векове и шлифовани във времето лукавство, коварство, интригантство, безкрупулност, рафинирано мошеничество? Да си въобразява, че „като минат една-две години от раждането на престолонаследника, Фердинанд би могъл да бъде отстранен от страната, наследникът да се отнесе в катедралата, да се кръсти по православному и да се възкачи на престола, а самият Стамболов да стане регент? “ (113)

Как е могла т. нар. политическа класа да повярва на уверенията на царя през 1915 г. , само две години след Първата национална катастрофа – следствие от фаталното решение на Фердинанд да нанесе военен удар срещу балканските съюзници Гърция и Сърбия, че България ще се придържа към неутралитет, а в същото време задкулисно да тика страната към съюз с кайзерова Германия и Хабсбургската монархия, резултатът от който е нова национална катастрофа за българския народ и 5 милиона златни марки за Кобурга?

Как е могъл не по-малко големият политик Александър Стамболийски да повярва в добрата воля на визитата на Борис ІІІ в Славовица през юни 1923 г., само дни преди да бъде зверски убит с мълчаливото одобрение на Кобурга?

Как е могла т. нар. политическа класа да повярва на уверенията на Кобурга през зимата на 1940-1941 г., че България ще се придържа към неутралитет във Втората световна война, а в същото време задкулисно да тика страната към фатален съюз с нацистка Германия?

Накрая, но не на последно място, как можа значителна част от българския народ да повярва през 2001 г. в месианските послания за 800-те дни?

Отговорите вероятно ще намерим в продължението на „оптимистичната теория за българския народ“, ако се намери достоен наследник на делото на Иван Хаджийски. Дали ще е скоро?

Литература:

1. DIMITROV, Pashanko (1986) Boris III of Bulgaria (1894-1943). Toiler, Citizen, King, The Book Guild Ltd., Lewes, Sussex, p. 21-22; GROUEFF, S. (1987) Crown of Thorns. King Boris III of Bulgaria, Madison Books, Lanham, Maryland, p.24.

2. ГЕНЧЕВ, Николай, Васил Левски, Военно изд., София, 1987, c. 131-132, 135.

3. ВАЗОВ, Иван. Разкази и пътеписи, София, 1976, c. 35.

4. ПАНТЕВ, Андрей Исторически многоточия, София, 1999, c.135.

5. DIMITROV, op. cit., p. 134.

6. Ibid, p. 32-33; 48.

7. GROUEFF, S., op. cit., p. 1-33.

8. CONSTANT, Stephen Foxy Ferdinand 1861-1948, Tsar of Bulgaria. Sidgwick & Jackson, London, 1979.

9. (LAMPE, John R. The Bulgarian Economy in the Twentieth Century, Croom Helm, London & Sydney, 1986, p. 35.

10. МАДОЛ, Ханс Рогер Фердинанд, цар на българите, изд. „Карина“, София, 1992, c. 130-131.

11. KONIGSLOW, Joachim von, Ferdinand von Bulgarian, Sudost Institut Rechtsinhaver, Oldenburg-Verlag, Munchen 1970; цит. по бълг. издание „Фердинанд Български“, изд. ГАЛ-ИКО, София, 1998, с. 293.

12. МАДОЛ, цит. съч., с. 131.

13. БУРБУЛОН, Робер дьо. Български дневници, изд. „Колибри“, София, 1995, c. 285-286.

14. CONSTANT, цит. съч. по българското издание: Фердинанд Лисицата. Цар на България, изд. „Интерфед-Вис Виталис“, София, 1992, c. 261.

15. ПРОТОКОЛИ на съдебните заседания на Държавния съд по углавно дело № 1 от 1921 г. против бившите министри от кабинета на д-р В. Радославов през 1913-1918 г. София,1921, с.596.

16. Пак там, с. 601.

17. Пак там, с. 469-470.

18. CONSTANT, цит. съч., с. 307.

19. Пак там.

20. TOYNBEE, Arnold J. (1915) Greek Policy Since 1882, in: Oxford Pamflets of the War 1914-1915, No.39, London, с.19.

21. FERRIMAN, Z.D. Greeks, Bulgarians and the English Option, London, 1913, с.6; също: ПАНТЕВ, Андрей. Историческата българистика в Англия и САЩ 1856-1919. Научни и политически аспекти, София, 1986, с. 216-217; 223.

22. KONIGSLOW, цит. съч, с. 208; също: МАДОЛ, цит. съч., с. 134.

23. CONSTANT, цит. съч., с. 364.

24. DIMITROV, op. cit., с. 75.

25. HASKELL, E. B. Bulgaria Points the Way, reprinted from ASIA, 1918, November, с.8.

26. Срвн. цит. от ЙОВКОВ, Иван. Кобургът, София, 1983, с. 424.

27. ГАЛУНОВ, Тодор Втората национална катастрофа. Процесът. Виновниците, изд. „Абагар“, Велико Търново, 1998, с. 52-54.

28. Пак там, с. 17-18.

29. Пак там, с. 29.

30. Пак там, с. 17.

31. NEWMAN, B. (1945) Balkan Background, NY.; също: RENDEL, George (1957) The Sword and the Olive: Recollections of Diplomacy and the Foreign Service 1913-1954, London; GIOVANNA de Bulgaria (1964) Memorie, Milan; FIGARO, 14-15 Decembre 1948; SCHMIDT, P. (1958) Statist auf Diplomatischer Buehne, Bonn; VON PAPEN, F. (1952) Memoirs, London.

32. NEWMAN, op. cit., pр. 31-90; RENDEL, op. cit., p. 135; DIMITROV, op. cit., p. 121; GROUEFF, op. cit., pр. ІХ, 147-148.

33. DIMITROV, op. c

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук