КОЙ УБИ МАЙОР ТОМПСЪН… ИЛИ КОГА ЗАПОЧВА СТУДЕНАТА ВОЙНА

0
225

Роден през 1944 г. Доктор по история. Владее английски, руски и френски, ползва унгарски. Учредител на Гражданско сдружение „Асоциация на данъкоплатците в България“ , която е член на CIVICUS — Световен алианс на организациите за гражданско действие, и подразделение на Световната асоциация на данъкоплатците. Има много публикации в българския печат, както и в будапещенските „Nepszabadsag“, „The Budapest Sun“ и английското списание „British Medical Journal“.
На 4 юни 1944 г. британският офицер за свръзка с българските партизани Франк Томпсън заедно с група заловени негови другари е осъден набързо от импровизиран военен съд в читалището на с. Литаково, отведени са на една скала над селото, където са екзекутирани от специален взвод, докаран от София. Свидетели разказват, че до последния си миг те се държат геройски и загиват с партизанския лозунг на уста „Смърт на фашизма!“

Кой в действителност уби Томпсън? В продължение на десетилетия обстоятелствата около смъртта му не дават покой на по-малкия брат на Франк — Едуард Томпсън. Фактът, че Франк е бил екзекутиран от български наказателен взвод, не разкрива цялата истина. Според законите на войната той би трябвало да бъде третиран като военнопленник, доколкото България и Великобритания са в състояние на война от декември 1941 г. По време на първото си посещение в България през 1947 г. Едуард Томпсън се запознава на място с обстановката, разпитва очевидци, бойни другари на Франк. По-късно продължава изследователските си търсения в архивните масиви на Форин офис, на Военното министерство, на британските специални служби. За съжаление, много от фондовете, отнасящи се до специалните британски операции на Балканите, са основно прочистени. Документите, които намира все пак, му дават възможност да интерпретира случая през призмата на големите интелектуални и политически въпроси на своето време, някои от които навеждат на извода за ранно начало на Студената война.

През 1981 г. проф. Томпсън представя своите бележки и аргументация в цикъл от лекции пред студенти и преподаватели от Станфордския университет, издадени 18 г. по-късно в монографията „Отвъд границата: България 1944 г. — политиката на една провалена мисия“. Проф. Томпсън акцентира не толкова върху фактите и официалното им тълкуване, колкото върху обстоятелствата „колко чувствителни доказателства са били унищожени, как се произвеждат митове, как историческият анекдот става код на идеологията, как причини, свързани с държавната политика, вечно са във война с историческото познание“.(1)

Настоящата студия се придържа главно към бележките и аргументацията на проф. Томпсън.

В началото на 1944 г. британска мисия за специални операции е спусната с парашути в Източна Сърбия, за да установи контакт с българските партизани, сражаващи се в този район. Целта е ясна — с въздушни доставки да се осигурят на партизаните оръжие и оборудване, което да ги подпомогне да разширят партизанската война отвъд границата, на територията на старите предели на България.

Един от участниците в мисията е британският офицер капитан Франк Томпсън. Учи в колежа Уинчестър и в Оксфорд история, литература и езици — както класически, така и основните европейски езици, включително руски, български, сърбохърватски. Още в колежа се изявява като перспективен учен-лингвист и талантлив поет. Комунистическите му симпатии са силно повлияни от агонията на републиканска Испания. През 1938 г. е активен участник в организираните от Оксфордското студентство протести срещу официалната британска политика на ненамеса, която по същество насърчава агресията на Хитлер и Мусолини срещу републиканска Испания. Оттогава е и сърдечната му връзка с голямата писателска Айрис Мърдок. През Втората световна война влиза доброволно в редовете на британската армия, за да се сражава с нацизма. По негова молба е изпратен с рискована мисия на Балканите. През цялото време Франк се доказва като смел войник, не се огъва пред трудностите, готов е на саможертва, до последния си дъх остава верен на дълга си и на общочовешките идеали, на които се е обрекъл. Посмъртно е удостоен със званието майор.

Фактите

Мисията на Франк Томпсън съвпада с настъпилите радикални промени по бойните полета на Втората световна война през втората половина на 1943 г. След битката при Курск е очевиден крахът на Хитлеровия Вермахт. Вече няма съществени прегради пред победния ход на Червената армия. Междувременно фашистка Италия на Мусолини капитулира пред офанзивата на съюзниците. С капитулацията на италианските окупационни части значителна част от тяхното оръжие попада в ръцете на югославските и албанските партизани. Антинацистката съпротива на Балканите получава ново развитие, партизанските части са в състояние да ангажират все по-голям брой германски дивизии. В Лондон оценяват трезво новосъздадената обстановка. Решението е за дезавуиране на Дража Михайлович и за решителен обрат в подкрепа на партизаните. В потвърждение на новата политическа линия генерал Фицрой Маклийн пристига в щаба на Тито като личен пратеник на премиера Чърчил. През декември 1943 г. в Техеран Сталин, Чърчил и Рузвелт се договарят българската съпротива да се подпомага от англичаните.

Междувременно, британска мисия с кодово име „Мълигътауни“ (Mulligatawny) под командването на майор Мостън Дейвис е спусната в Албания. Целта на тази мисия е да се придвижи на изток и да установи контакт с българските партизани, които се сражават в граничните райони на Македония и Сърбия. След сериозни премеждия в продължение на три месеца мисията пристига в Църна трава, където на 4 януари 1944 г. се среща с двама представители на Главния щаб на Отечествения фронт. Това са Владо Тричков (Иван) и Делчо Симов (Горшо). Преговорите са продължителни и детайлни. След няколко неуспешни опита, през нощта на 25 януари 1944 г. английски самолети успяват да хвърлят оръжие и продоволствия в района на Добро поле. Същата нощ се спуска и втора английска мисия с кодово име „Клариджис“ (Claridges).(2) Мостън Дейвис отбелязва в доклада си: „В Кайро бяха решили да избързат с изпращането на тази мисия. Тя трябваше да подпoмогне създаването на редовни български партизански части. Когато „Мълигътауни“ навлезе на българска територия, „Клариджис“, съгласно указанията, трябваше да остане на място, за да изпълнява функцията на ариегардна база“. (3)

„Мълигътауни“ е в състав от четирима души: офицер, двама радисти и преводач. В състава на „Клариджис“ са офицер и радист. Те трябва да организират спускането на доставки за партизаните. В продължение на пет седмици се определят места, палят се огньове, но доставки не пристигат. Обичайното обяснение е „мет“ — неблагоприятни метеорологични условия.

На 18 март 1944 г. целият Южен сръбски окръг е блокиран от части на българската армия и четите на сръбските колаборационисти на Недич, наброяващи 10 000—15 000. В отчаяните битки под връх Чемерник партизаните, подпомагани от местното население, са обградени. Успяват да пробият отбраната, отново са обградени и когато смятат, че най-после са се изплъзнали, попадат в плен и стават жертва на потресаващите жестокости на сръбските четници.

След като губи и двете си радиостанции в боевете, британската мисия се разделя. На 22 или 23 март командващите офицери на „Мълигътауни“ и на „Клариджис“ заедно с един радист намират убежище в стара мелница на брега на един поток. Охраняващите ги партизани се спускат до близкото Ново село да търсят храна. През нощта мелницата е атакувана. Майор Дейвис е тежко ранен, радистът е убит. Другият офицер успява да се изплъзне и в продължение на два дена се укрива. Случаен селянин го вижда, дава му храна и му помага да се свърже с партизаните. В партизанската база намира двама от оцелелите британци.(4)

През следващите дни партизаните успяват да се придвижат към района на Радновица/Търговище на границата между Сърбия и Македония, където е щабът на македонските партизани на генерал Апостолски и щабът на генерал Светозар Вукманович (Темпо), представител на Тито в областта. Там се срещат с друга английска мисия с кодово име „Интенджлмънт“ (Entanglement), съоръжена с радио­станция. На 21 април, в относително спокойната свободна зона, офицерът на „Клариджис“, 23-годишният Франк Томпсън, от три години офицер от специалните британски части в Близкия изток, намира време да напише три писма: едно до родителите си, другото — до сърдечната си приятелка Айрис Мърдок, третото — до брат си, който служи като танкист в Италия. В новата си база мисията е реорганизирана. Спусната е и нова радиостанция с нов радист — сержант Кенет Скот. (5)

На 22 април Франк Томпсън докладва в Кайро, че представител на Главния щаб на българските партизани разговарял с Темпо за съвместна офанзива в района на Кюстендил. Операцията трябвало да започне след две седмици. Целта била да се отвоюва свободна партизанска територия в България, което да принуди българските окупационни сили да се оттеглят от Сърбия. В доклада си Томпсън е доста предпазлив: „ОФ гарантира, че ще бъдем в България след три седмици, но опитът ми показва, че подобни идеи трябва да се приемат резервирано.“ В друг доклад сочи, че не е известно в България да има свободна територия, макар в някои райони на Средна гора и Трънско „по-голямата част от населението симпатизира на партизаните“. (6) Изтъква и причините за това: страната е съюзник на нацистка Германия, армията й не воюва по фронтовете, а изпълнява вътрешни, полицейски функции в анексираните територии. Партизанското движение, следователно, трябва да воюва не срещу окупатори, а срещу собствената си власт при изключително трудни условия. Подчертава също, че от зараждането си през 1942 г. и създаването на първите малки чети през 1943 г., съпротивата бързо нараства през зимата на 1943—1944 г., независимо от пораженията, жестоките репресии и недостатъчно координираните указания на ръководството.

„Моето твърдо убеждение е, че главното усилие на партизанското движение в България е как да оцелее. Акциите им се състоят в бързо овладяване на дадено село, нападение над полицейски участък или разстрел на кмет, изгаряне на данъчните регистри, произнасяне на кратка реч и разбира се, снабдяване с храна“, подчертава Франк Томпсън. (7)

В края на април той отново докладва в Кайро: „Никъде в България няма свободна територия, каквато югославските партизани владеят.“ (8) Успехът на Славчо Трънски, както и на другите партизански командири от района — Знеполски и Балкански, Томпсън обяснява с обстоятелството, че зад гърба си имат частично освободена територия в Южна Сърбия. Съвместните операции, независимо от мрачното и кърваво минало на българо-сръбските братоубийства, е забележително и обнадеждаващо събитие. И това му дава основание да смята, че враждата между двата народа е на път да бъде погребана. Що се отнася до препъни-камъка между двете страни — „македонският
въпрос“ — впечатлението на Франк е: „ОФ промени отношението си по македонския въпрос, за да бъде в унисон с югославската съпротива. Лозунгът за свободна независима Македония сега е дамгосан като михайловистки, а новият повик е „национално самоопределение върху основата на Атлантическата харта“. Сега всичко зависи от македонците.“ (9)

На 29 април 1944 г. Томпсън праща доклад лично до капитан Хю Ситън-Уотсън , командващ българския отдел на SOE в Кайро: „Всяка перспектива би трябвало да се основава на следните предположения: първо, в продължение на 20 години фашизмът е деморализирал българите до степен, че не може да се очаква повторение на мащабно въстание на армията и народа срещу германците. По-вероятно е цялостно рухване, както в Италия, подпомагано от действията на активистите на ОФ. Възможни са работнически въстания в София, Пловдив и Варна. Второ, макар да се радва на широка подкрепа, българското партизанско движение е изключително слабо въоръжено и разпръснато, за да се превърне в сериозна национална сила преди големия ден.“ (10)

На 25 април Франк докладва за срещата си с Георги (Иван). Това е Владо Тричков, главнокомандващият българските партизански сили. На другия ден от ядрото на Трънския и на Ботевградския отряд се образуват формално Първа и Втора софийски бригада, включващи дезертьори от армията и нови доброволци. Във всеки доклад Томпсън настоява незабавно да се пратят оръжие, ботуши, радиостанции, бинокли, компаси, часовници, с цел да се ускори нарастването на партизанското движение. (11) Тонът на доклада от 26 април 1944 г. е изключително остър, след като същата нощ английски самолети пускат доставки на югославските партизани, намиращи се недалеч от българския лагер.

„Този факт има катастрофален ефект върху чакащите българи, на които трябва да им се обяснява, че само лошото време възпира доставките. Изяснете основната причина. Обяснете спешно и ме информирайте за бъдещите си планове. Какво да им казвам?“ (12)

На 5 май Томпсън и Дъгмор — офицерът от мисията „Интен­джлмънт“ — пращат до Кайро съвместен доклад: „В Църна трава са Темпо, Апостолски, Георги, българският щаб. Бригада от 1000 невъоръжени мъже. Притиснати от голяма офанзива на българската армия. Императивна нужда от оръжие и храна възможно най-скоро за обединените партизански сили.“ (13)

Според проф. Едуард Томпсън, в изследваните от него архиви не се откриват доказателства, че на докладите на Франк, настояващи за оръжейни доставки, е било отговаряно. (14)

В началото на май започва съвместна офанзива на армията и полицията и партизаните се насочват в северна посока. Между 9 и 12 май партизаните успяват да стабилизират позициите си и да осигурят добро място за пускане на доставки, близо до района на Добро поле или Кална. На 9 май Първа софийска бригада, образувана от част от Трънския отряд и 300 нови доброволци, с командир Славчо Трънски, започва придвижването си към България с оръжие, заето от сръбските партизани. Втора софийска бригада, образувана от останалата част на Трънския отряд и нови подкрепления от 200 души, под командването на Денчо Знеполски, води изключително тежко сражение в Осоговската планина, но успява да се измъкне от обръча и да се завърне в Кална.

Вместо муниции Кайро иска да изпрати нова мисия начело с майор Страчи. Томпсън отново докладва, че и Апостолски не може да носи отговорност за живота на английските офицери, докато нещата не се стабилизират. Той предлага да се отложи спускането на новата мисия, докато партизаните не се придвижат на българска територия. На 10 и 11 май най-сетне от небето се спускат контейнери — „най-голямата радост за българите от пристигането на Мостън“. (15)

Втора софийска бригада започва похода непосредствено след изтощителните боеве. Партизаните се бият в Кюстендилско от края на април. От 4 до 6 май са в непрекъснати ожесточени битки с тежки загуби. След това предприемат бърз поход от 7 до 11 май. На 11 и 12 май се прегрупират, обсъждат ситуацията с щаба на Темпо и Апостолски и с представители на ЦК от София. (16)

Британската мисия в този момент се състои от капитан Франк Томпсън, сержант Скот, канадския сержант Ник Мънроу — преводач от сърбохърватски, и сержант Уокър — специалист по експлозиви. Българското ръководство включва Владо Тричков — мощен оратор, който произнася голяма реч, размахвайки „Томпсън“, Начо Иванов, Вера Начева, Георги Чанков, Йорданка Чанкова, с нежни обноски и с коректно поведение, отнасяща се вежливо към всички, Гочо Гопин — адвокат, Денчо Знеполски, (Трифон) Балкански, радист, спуснат с парашут от Москва, за да осъществи контакт с Георги Димитров, и около 180 бойци, някои от които са току-що присъединили се доброволци. Към тях се придава и групата на Дичо Петров. След кратко обсъждане на ситуацията, на 17 май те навлизат на българска територия.

Според сержант Скот, партизаните се движат съвсем открито, като „на излет на неделно училище“. Преминавайки през селата Говежда и Дълги дел (недалеч от Берковица), под връх Ком по посока към Лъкатник, на 22 май те прекосяват през деня железопътната линия и река Искър, без да се прикриват. Надяват се да установят връзка с бригада „Чавдар“, без да подозират, че чавдарци са разгромени още на 3 май. Властта е евакуирала всички хора и домашни животни от района. Водачите, изпратени да предупредят партизаните, са избити от засадите по Искърското дефиле. Така партизаните навлизат в един район, който не може да им предостави помощ и въоръжение, но изобилства от засади. Изтощени и гладни, те наемат за водачи двама братя от местното население, които ги отвеждат на при­критие в долчинка край Батулия. Докато почиват, водачите се измъкват и предават партизаните. Бригадата е обкръжена. Онези, които не загиват в битката, са разпръснати, но успяват да се изплъзнат на малки групи.

Британската мисия се оказва отново разделена. Сержантите Мънро и Уокър са в неизвестност. Група партизани от ариергарда, водена от Денчо Знеполски, успява да се измъкне в западна посока, откъдето е дошла. Франк Томпсън, сержант Скот и повечето партизани продължават напред (в източна посока). Във втората група има тежко ранени, особено двете девойки — най-младата партизанка Бонка и приятелката й Веса, картечарката. Командирът Владо Тричков също е ранен.

Партизаните нямат карти, нито компас. Томпсън и Скот са потресени от липсата на елементарни пособия и продоволствие, но не са в състояние да коригират загубването на посоката. Групата започва да се върти в кръг, при това в южна посока, твърде близко до София. Хранят се с каквото намерят — охлюви, зелени плодове и други. Бонка не може да продължи, затова я оставят в една овчарска кошара. Според нейните спомени, част от партизаните са избити от засада, други решават да дезертират. Основната група успява да се укрие на 30 май в гората, северно от с. Елешница.

Същата нощ група партизани се добират до с. Литаково, където се снабдяват с хляб. Силно изтощени, се прикриват за нощуване. Един от часовите изчезва през нощта и твърде възможно е той да е издал местоположението на групата. На 31 май сутринта армейски части и полиция обграждат района и в следобедните часове започват да настъпват. Опитите на партизаните да разкъсат блокадата, се оказват безуспешни. Част от тях заедно с Франк Томпсън и сержант Скот успяват да намерят удобни прикрития, но са разкрити и пленени. Само двама успяват да се изплъзнат.

Пленниците са откарани в с. Елешница за разпит, първо от полицията, след това, по-професионално — от армейски офицер. Томпсън и Скот съобщават само своето име, чин и номер. Вечерта пленените са закарани в с. Горни Богров. Там виждат набучени главите на убитите партизани, чиито тела преди това са били изложени публично на площада в с. Елешница. Населението на Горни Богров е доведено в двора на училището, където пленниците са извадени на показ. Опитите на властта да провокира враждебни реакции у населението се оказват безуспешни. Обратното, отделни селяни демонстрират симпатиите си, като дават хляб и лук на пленените. Двете жени, една от които е Йорданка, са отделени за специален разпит. Писъците им се чуват през цялата нощ.

Томпсън и Скот са отведени за разпит от българското разузнаване и от офицер на Гестапо. Радиостанцията на SOE, която са заровили по време на битката, е открита и двамата потвърждават, че това е техният предавател. Показана им била и друга радиостанция — руско производство, за която двамата не знаели нищо дотогава. Вероятно Скот успял да убеди разузнаването, че нямат нищо общо с този предавател. Разпитът на Томпсън не е джентълменски. Той не прикрива комунистическите си симпатии и отказва да обясни откъде знае руски и български.

Два дена по-късно Томпсън и партизанските командири са отведени в Литаково, където се провежда показен процес. Полковник Манов, в качеството си на съдия, открива процеса на 4 юни 1944 г. в салона на читалището. Отвън лежат телата на дузина убити партизани. Вътре е пълно със селяни и войници. Достойното поведение на високия англичанин и фактът, че говори езика им, дълбоко впечатлява местното население. Томпсън отново потвърждава комунистическите си убеждения и своята солидарност с партизаните, които воюват против тиранията.

Очакваната от властта демонстрация на враждебност се проваля. Вместо това една селянка открито демонстрира симпатии към пленниците. Процесът приключва набързо и пленниците са отведени на една скала над Литаково, където са екзекутирани от специален взвод, докаран от София. Свидетели твърдят, че те загинали с партизанския лозунг на уста „Смърт на фашизма!“ Погребани са набързо в общ гроб.

На 2 юни сержант Скот е отведен в София от германски офицер. Принудили го да предава по радиостанцията информация, подготвена от германците. В SOE обаче са предвиждали подобна възможност и веднага дешифрират сигнала за тревога. Англичаните отговарят и започва обмен на съобщения — игра, която колкото повече продължава, толкова повече нараства шансът на Скот за оцеляване. На 8 септември 1944 г. Червената армия пресича българската граница и на следващия ден сержант Скот се оказва свободен в центъра на София. (17)

Свидетелствата

През юни 1944 г. майор Хеникър-Мейджър, офицер в британската мисия за свръзка с македонските и сръбските партизани, докладва: „Когато се срещнах с Томпсън, той беше уморен, но беше се справил добре (със задачите), въпреки трудностите. Никой не му помагаше от Кайро, никой не го потупваше по рамото, затова беше обезкуражен. Според Темпо, те не трябваше да тръгват за България, преди да изградят значителна бойна сила на югославска територия. Той (Темпо) изрази опасения за тяхното оцеляване.Томпсън напълно съзнаваше опасността и вероятно безразсъдството да се навлезе в България. Той обаче реши да рискува… Според Темпо, организацията им (на българските партизани) е изключително слаба“. (18)

Тридесет и пет години по-късно майор Хеникър-Мейджър (вече лорд Хеникър) ще отбележи в спомените си: „В сравнение с югославяните, те (българите) имаха нереалистичното и донякъде комичното излъчване на армия от ентусиазирани авантюристи — със своите хвалби, находчивост, темперамент и с копнежа си да тръгнат сами. Мисля, че макар и повлиян, Франк действаше разумно и обективно… В разговорите си с него не съм почувствал да е бил комунист… Действията му бяха напълно обективни. Смятам, че по това време ние добросъвестно изпълнявахме една неполитизирана директива…“

Майор Хеникър-Мейджър споделя съмненията обаче, че от щаба в Кайро не е имало ясна линия как точно да се подпомагат българските партизани, указанията са били формални и несъществени, никакви доставки практически не са спуснати. Всичко това не може да не се е отразило на психиката на Франк, затова е бил изключително пре­уморен, търпението му е било на път да се изчерпи. (19)

Според спомените на Джура Златкович, командир на сръбската партизанска бригада в Църна трава (потвърдени в писмо до проф. Едуард Томпсън), Франк желаел да се придвижат колкото се може по-бързо на българска територия, независимо от предупрежденията на югославските партизани. В продължение на два дена преди да потеглят (към България), между Темпо и представители на българския партизански щаб в Кална се водела дискусия, в която Франк взел дейно участие. Гледната му точка била, че ако британската мисия успее да подсигури спускането на оръжие и продоволствия на българска територия, това щяло да създаде нова атмосфера и да въодушеви масовата подкрепа… Франк бил убеден, че щом навлязат (в България) ще получат оръжие и това ще е знак за масово въстание. Спомените на Златкович съдържали само част от истината, смята проф. Томпсън, продължавайки анализа си в търсене на причините за поражение­то на партизанските бригади. (20)

Отчитайки, че българската партия е най-старата комунистическа партия на Балканите и посредством статута си и актива на Георги Димитров и Васил Коларов в Коминтерна, е изключително уважавана от съветското ръководство, проф. Томпсън същевременно намира в това обстоятелство корените на доктринерство и семето на бъдещи неблагополучия. Според него българското партизанско движение е било значително по-централизирано от югославското. На пръв поглед можело да се спори, доколко в лицето на Тито цялото политическо и военно ръководство е централизирано. Защото Тито успешно делегирал ръководни функции и вземането на решения на ръководители като Темпо и Апостолски, докато българската организация никога не е постигнала такава степен на делегиране.

През 1943 г. на Боян Българанов, школуван в Москва български ръководител, било възложено да води преговорите с Темпо в Македония. Темпо го намира за „книжен“ марксист и го описва като „един от коминтерновските доктринери, които смятат, че нищо не се е променило от Октомврийската революция и че всяка (следваща) революция трябва да се развива точно както Октомврийската: започвайки със стачки, демонстрации и барикади и чак след това да се организира въоръженото въстание“.

Българанов, а и авторитетната част на българското комунистическо ръководство, настоявали съпротивата да се организира в градовете, не в планините. Според Темпо „Българанов смяташе ползата (от съпротивата) не по това колко допринасят за победата на социализма в дадена страна, а по това доколко подпомагат победата на Червената армия“.

Обсъждайки възможностите за партизански действия в България, Българанов отговорил, че се работи в посока цялата армия да мине на страната на съюзниците, вместо да се организира незначителна въоръжена съпротива срещу германците. Темпо го прекъсва с аргумента: „Не разбирам вашата линия, още по-малко обвиненията, които лансирате… Казвате, че благодарение на вашата дейност не сте позволили изпращането на български войски на Източния фронт… Но те сега са на югославския фронт, замествайки германските дивизии, които са на съветския фронт. Как тогава подпомагате Съветската армия?“

Темпо твърди, че очаквал рязък отговор, но не такъв, какъвто получил. Българанов започнал заплашително: „Нападате една голяма партия с голямо минало. Не може да се говори така за партия, която организира Септемврийското въстание и която е дала на международното работническо движение революционери като Димитров и Коларов. Ще отговаряте за това пред Коминтерна!“

Според Темпо първата промяна в линията на българската съпротива започнала в началото на 1944 г. Тогава се взело решение да се създаде свободна зона на границата, там да се установи щабът на партизанското движение, там да бъдат тренировъчните лагери за доброволци от вътрешността на страната. Тази линия била утвърдена в края на април или началото на май 1944 г. Около 10 май 1944 г. обаче настъпил обрат. Славчо Трънски пристигнал в Кална с решение на ЦК от София: „Центърът на въстанието да се премести в Пловдив, където вече се намират трима от членовете на Политбюро — Цола Драгойчева, Добри Терпешев и Антон Югов.“ (21)

Темпо продължава по-нататък: „Триото на ПБ нарежда Йорданка Чанкова, Владо Тричков и Начо Иванов заедно с Втора (софийска) бригада незабавно да тръгнат за Пловдив. Нещо повече, тримата назначават Дичо Петров за командващ Пловдивската зона.“ (22)

Обобщавайки, проф. Томпсън е озадачен от решението командният център да се премести в Пловдив — на огромно разстояние от границата, където са съсредоточени партизанските съединения. От което пък следва, че заповедите, които този център трябва да издава, не могат да бъдат напълно реалистични. Защото, за да достигнат до граничния район, понякога на куриерите им отнема седем и повече дни. Често те са проследявани. Седмица след разгрома на чавдарци на 3 май, например, в граничния район не знаят нищо за това поражение.

Тези партийни дейци наистина са били смели хора, продължава проф. Томпсън, след като, преследвани на всяка крачка от врага, успяват да преминат от една област в друга пеша, на кон, с влак или с автомобил. Тези техни качества обаче не могат да оправдаят доктринерството и свръхцентрализирания им подход. „Да обявиш“ от София създаването на „свободна територия“, да назначиш за командващ смелия лейтенант от един граничен пост Дичо Петров, който в момента е отдалечен на няколкостотин километра — всичко това едва ли може да бъде наречено професионализъм. Как обаче се е стигнало до такова съдбовно решение?

Според проф. Томпсън свидетелствата не са категорични. По ред причини той приема, макар с резерви, „несъмнено непълното свидетелство“ на Вукманович (Темпо). В западната историография надделява тезата, че това решение не се е зародило в Политбюро (ПБ), а дошло „директно от Георги Димитров, от коминтерновската му канцелария в Москва“. Според спомените на Темпо, Георги Димитров пратил телеграма, упреквайки българските партизани защо са напуснали България, какво правят на югославска територия и как смятат да завземат властта в България от базата си в Югославия?

Това е непрофесионално и кабинетно, смята проф. Томпсън. За да се осъществи незабелязано придвижването на партизанските части от периферията към района на Пловдив, необходимо е то да е било внимателно подготвено, да са подсигурени надеждни водачи, които познават терена. Едва тогава партизанските съединения, придружавани от британската мисия, която да настоява постоянно пред Кайро и да ръководи спускането на доставки с оръжие, биха могли вероятно да успеят, обезпечавайки сериозен тласък за потенциална съпротива. Указанията на Кайро били Франк Томпсън да приеме плана (на партизаните) и да продължи с Тричков и Йорданка Чанкова. Свидетелствата сочат, че той следва тези указания и вярва, че е в състояние да организира доставките по пътя. (23)

Британските архиви проговарят

Оказва се, че „ръката на Москва“ едва ли е единствената, която витае над Кална на 12 май. В архивите проф. Томпсън се натъква на факти, които са били неизвестни на Франк и които хвърлят светлина върху обстоятелството, защо указанията на Кайро се оказват неприложими.

На 24 февруари 1944 г. британският щаб издава директива до силите в Близкия изток: „За Сила 133 — относно операциите на SOE и OSS в България: задачата е да се поощрява и насърчава партизанската съпротива с максимално възможна подкрепа, като се имат предвид наличните сили.“

Съгласно указанията на тази директива, партизаните трябвало да съдействат за създаване на вътрешни безредици, които да принудят властта да изтегли дивизии от другите балкански територии и това да доведе „до събаряне на сегашната власт чрез революционни действия“. На българските партизани трябвало да бъдат спуснати оръжейни доставки както следва: 20 пратки през февруари, 30 през март, 40 през април, 50 през май. Директивата е подписана от „Уилсън“. Това е генерал Джъмбо Уилсън — върховен главнокомандващ на британските части в Близкия изток.

Впрочем, още на 3 февруари генералът ясно формулира: „Да се оказва максимално възможна подкрепа на всички български части или лица, които искат да се сражават с германците.“ Това е позицията на военните. Одобрена е от SOE в Кайро. Максимална подкрепа на всички български съединения, както и на лица, които искат да се сражават с германците за събаряне на властта чрез революционни действия! Проф. Томпсън е склонен да приеме, че Тито и Темпо поддържат тази позиция и настояват тя да се реализира незабавно.

Оказва се обаче, че становището на Форин офис и на съветниците по проблемите на Близкия изток, включително това на лорд Мойн, не е същото. Както и на централата на SOE в Лондон. Алтернативата е повлияна от съвсем различни съображения. Започнали са сондажи от и към българското правителство за сключване на примирие и във Форин офис преценяват, че се е появила възможност правителството и армията да се откъснат от Оста „като едно цяло“, „като действащо предприятие“. В началото на март 1944 г. генерал Уилсън получава меморандум, в който се поставя под въпрос дотогавашната му позиция. Меморандумът посочва, че в светлината на започналите сондажи на българското правителство, усилията на Уилсън може да не съдействат за резултат, „който искаме да постигнем, ако България искрено иска преговори“. Ако правителството загуби контрол, най-вероятно е германците да поемат функции над България, тоест да окупират страната. (24)

„При тези обстоятелства не е в наш интерес да постигнем сваляне на правителство, което желае да преговаря, нито пък да затрудняваме неговите усилия да се противопостави на германска окупация, като създаваме условия, които правят необходимо въвеждането на (германска) войска за поддържане на вътрешната сигурност… От чисто военна гледна точка за нас ще е по-добре цялата страна да не попадне под германците. Надяваме се българското отцепване от Германия да мине без революция, като Отечественият фронт се включи повече като инструмент за натиск срещу сегашното правителство, отколкото като страна, с която някога ще водим преговори… От политическа гледна точка… по-удачно за нас е да нямаме работа с едно „демократично“ българско правителство, което ще претендира не само с другарството си по оръжие в антифашистката борба, но и няма да носи отговорност за кървавите престъпления, извършени по време на режима на своите предшественици.“ (25)

Тези именно факти и обстоятелства не са могли да бъдат известни на британската мисия и на Франк Томпсън в частност. Ако трябва да се направи опит за обобщаване на конкретната ситуация, с дясната си ръка, по израза на проф. Томпсън, руснаците играят открита дипломатическа игра с българското правителство (както и със Съюзниците), а с лявата си ръка — чрез Георги Димитров — пращат сигнали на партизаните. Новата британска линия пък иска да използва партизаните като „инструмент за натиск“ върху българското правителство, надявайки се да го притисне да скъса с Оста „като едно цяло“. Налице са и съпътстващи сценарии като заблуждаващия план на Чърчил за офанзива в Югоизточна Европа, обсъждан вероятно на равнище „евентуалност“. В последващите меморандуми на Форин офис изрично се подчертава: „България трябва да бъде завоювана, не освободена!“ (26)

За Великобритания крайната цел на войната включва при всички обстоятелства „съхраняване и евентуално възстановяване на собствеността и интересите на британците и на Британската империя“. И в никакъв случай британците не желаят да имат работа с едно демократично българско правителство, което ще дойде на власт в резултат на въоръжена антифашистка съпротива. Очевидно, залогът е много по-голям от обикновените дипломатически отношения. Очевидно, целите и интересите на трите страни — руснаците, съюзниците и партизаните — се оказват несъвместими. (27)

Проф. Томпсън констатира, че ако брат му е бил поставен върху „подвижни пясъци“, това се дължало не само на липсата на съгласуваност между партизаните. Защото има още един фактор. През войната британците се изживяват като старши партньор на Съюзниците на Балканите. Но се заражда нова хегемония. Сондажите на българското правителство все повече се насочват към Съединените щати чрез Истанбул. Не към Великобритания. На 21 април 1944 г., когато Франк пише последното си писмо от района на Търговище, американският консул в Истанбул докладва за нов подход на българското правителство: „Българите са наясно, че в страната им предстоят решаващи събития. Смятам, че ако умерените управляващи класи не са в състояние незабавно да предприемат стъпки за излизане от войната, ще бъдем свидетели на комунистическо и просъветско въстание от някакъв вид веднага щом Червената армия приближи българската граница… Българите искат да преговарят с американците и не са склонни да водят преговори с британците…“ (28)

Същия ден Върховното съюзническо командване в Алжир (SAC) разпорежда балканските операции да се поставят „на изчакване“. Да не се предприемат без предварително одобрение никакви действия, освен в Югославия и Албания. Решението от февруари за подпомагане изграждането на българска партизанска съпротива на практика е отменено. Бъдещите доставки да бъдат ограничени само „до поддържане на поети ангажименти и за целите на разузнаването“. Тази промяна не е доведена до знанието на Франк Томпсън. Бикхъм Суийт-Ескът — шефът на SOE в Кайро, пък се оказва в командировка. Какво се има предвид обаче под „поети ангажименти“? В продължение на седмици текат запитвания между Кайро и Алжир. От SOE протакат. От SAC отговарят на 10 май и отново на 20 май 1944 г., но само с общи фрази без конкретика. И проф. Томпсън допуска, че ако се приеме Георги Димитров за ръката, която е направлявала командването на партизанската съпротива в България, ръката зад SAC безусловно е била тази на сър Уинстън Чърчил. (29)

В паметна записка от 13 април 1944 г. британският премиер отбелязва: „Прочистваме всички наши секретни служби от комунисти, защото знаем, че не са предани на нас и на нашата кауза и винаги ще издават тайни на Съветите, дори когато работим заедно…“ (30) Впрочем, още на 6 април 1944 г. Чърчил пише на британския посланик в Алжир: „Мисля, че си давате сметка, че отстраняваме без угризение всеки известен комунист от нашите тайни служби…“ (31)

В меморандум до Идън от 4 май 1944 г. Чърчил подчертава: „От първостепенно значение е да погледнем в лицето грубите факти между нас и съветското правителство, които се развиват в Италия, Румъния, България, Югославия и преди всичко в Гърция… Ще се примирим ли с комунизацията на Балканите и вероятно на Италия…“ Във всичките тези страни Чърчил вижда „комунистическо влияние и агресия“. Три дена по-късно британският премиер допълва: „Не мисля, че SOE се набърка по един грамотен начин във всички деликатни ситуации. Те са отговорни за създаването на бастиони на ЕАМ в Гърция…“ И Чърчил настоява пред Идън за разпускането на SOE и прехвърлянето на дейността му под контрола на военните и на Форин офис.

При тази промяна на политическата линия британската мисия в България се оказва в не особено благоприятно положение. Никой не я уведомява за новия курс. Още по-неблагоприятно е обстоятелството, че след смъртта на майор Дейвис командир на мисията се оказва комунист. По такъв начин, още преди на напусне Кална на 12 май, британската мисия вече е дезавуирана от своя щаб. Следователно, обяснението на нещата с ръката на господаря на куклите трябва напълно да се игнорира, заключава проф. Томпсън. (32)

Още за британските съображения

Интересни в тази насока са и наблюденията на Елизабет Баркър — военновременен кореспондент на агенция „Ройтерс“ за Балканите. Според преценката на британския щаб в Кайро от 16 юни 1944 г. единствените сили, които са в състояние да осъществят политическа промяна в България са „или комунистите, или Военната лига, подпомогната евентуално от земеделците на д-р Г.М. Димитров“. По понятни военно-политически съображения SOE поддържа последните. Англичаните са в активен контакт със земеделците още от есента на 1940 г. Те оказват пълна политическа и материална подкрепа на групата на д-р Г. М. Димитров (Гемето) в Близкия изток и на организирания от него комитет „Свободна и независима България“. През 1942 г. SOE дори възнамерява да изпрати Гемето в щаба на Дража Михайлович, с чиято помощ да организира оттам съпротивително движение срещу профашистката власт в България. (33) По същество това представлява видоизменение на стария заговорнически план от есента и зимата на 1940-1941 г. с помощта на англичаните и Югославия пладненци да извършат държавен преврат и да поставят на власт едно проанглийско правителство, способно да се противопостави на предстоящата хитлеристка агресия на Балканите. Замисълът не се осъществява, защото се оказва, че пладненци не са в състояние самостоятелно да организират антифашистко съпротивително движение, а и през 1942 г. ръководителите им вече са дали съгласието си за участие в Отечествения фронт. Съвсем логично е при тази ситуация британците да отклоняват въоръжаването на доминираните от комунистите сили, без да могат да ги поставят в зависимост от целите и задачите на новия си курс.

Упреци могат да се отправят и към ръководителите на Главния щаб на Народоосвободителната въстаническа армия (НОВА). От самото начало на съпротивата повечето от комунистическите водачи се ръководят от убеждението, че изходът от войната трябва да доведе не само до разгрома на хитлеристка Германия, но и до установяване на съветски строй. От Москва Георги Димитров бърза да инструктира съпартийци и симпатизанти, че „на дадения етап става въпрос за освобождаване от фашистко поробване, а не за социална революция“. В борбата трябва да се включат всички нефашистки сили: работничеството, селячеството, дребните собственици, интелигенцията; армията да бъде неутрализирана, а впоследствие приобщена за каузата на антифашистката борба. Въпреки тези конкретни указания на Георги Димитров, във вътрешното ръководство преобладава уклонът към пропагандиране на съветски изход от борбата, което отдръпва значителна част от потенциалните участници в съпротивата, а това в крайна сметка обрича комунистите на самостоятелни действия. (34)

Втората причина, според нас, произтича от обстоятелства, тревожни за бъдещето на британското влияние в Европейския югоизток: решителното настъпление на Червената армия на Източния фронт и плана за откъсване на България от съюза й с Хитлерова Германия, разработен от ген. Уилям Донован, ръководител на американското OSS (Управление на стратегическите служби). Евентуалното засилване на българската въоръжена съпротива до степен активно да участва в бойни действия, да разрушава комуникациите на врага, да напада германски части, както предвижда първоначално планът на британската служба SOE, би създало безредици и би ангажирало германската армия в преки военни операции в страната и на териториите, дадени на България от Хитлер за временно администриране. „Планът Донован“ отива по-далеч и предвижда след евентуалното откъсване на България от Оста, 700-хилядната й армия да бъде включена във войната срещу нацизма. (35) Но това означава засилване на американското влияние в България (36), както и реално подпомагане настъплението на Червената армия към Централна и Източна Европа, преди съюзниците да са готови да открият фронт в Западна Европа.

И двете вероятности — ускоряване на съветското настъпление и засилване на американското влияние в България и на Балканите — са крайно неприемливи за Лондон. И правителството на Чърчил се опитва да ги осуети. Едно от средствата е отклоняване на доставките на оръжие, боеприпаси и друго военно имущество, обещани на българските партизани.

Възможност за трета причина намираме в съчиненията на проф. Нисан Орен. Позовавайки се на югославски архивни източници (37), авторът допуска за твърде правдоподобно възражението на Тито срещу засилване на българските партизани до степен да се превърнат в самостоятелна бойна сила. В писмо до Светозар Вукманович-Темпо от октомври 1943 г. Тито настоява да се подпомага българската съпротива така, че цялостната инициатива да остане в югославски ръце. С изпращането на британска мисия за свръзка с българските партизани у Тито вероятно възникват съмнения, че англичаните могат да му отнемат контрола над българските партизани, който той усърдно се опитва да установи в граничните райони. (38) Нека припомним, че това са райони с преобладаващо българско население, отнети от България през 1919 г. по силата на Ньойския диктат.

Въз основа на това свидетелство проф. Орен допуска да е последвало разбирателство на Тито с англичаните по този въпрос и за евентуално внушение от страна на Тито за спиране на оръжейните пратки за българските партизани. Според свидетелството на ген. Маклийн през първото тримесечие на 1944 г. на югославяните били доставени 320 т оръжие и военно имущество, което означава, че самолети е имало и метеорологичните условия невинаги са били неблагоприятни. Докато българските партизани трябвало да се задоволяват с извинения за липса на самолети, неблагоприятни атмосферни условия и… приоритетни задачи. Така „количеството английско оръжие и снаряжение за българските партизани остана незначително. Ако съюзниците бяха подпомогнали българската съпротива по-осезателно, няма никакво съмнение, че приносът й щеше да бъде по-значителен“, заключава проф. Н. Орен. (39)

Новият курс на британската политика се отразява не само върху българската съпротива. Елизабет Баркър изрично отбелязва резкия и решителен обрат в британските доставки за гръцките партизани на ЕАМ. (40) Макар бойците на ЕLAS да са подчинени във военно-оперативно отношение на Близкоизточния щаб в Кайро, доставките от оръжие и боеприпаси за тях практически се прекратяват. В прецизно документираната мемоарна книга на командващия съпротивителните сили на ЕLAS ген. Сарафис намираме многобройни свидетелства за това:

„Англичаните не ни снабдяваха с муниции. Когато настоявахме за такива във връзка с операция АРК и други военни акции, целящи освобождаването на Гърция, обединената мисия официално ни отговори с писмо, че освобождаването ще дойде не от десант на съюзниците, а като резултат от настъплението на Червената армия към Балканите, което ще принуди германците да изоставят Гърция… Поведението на съюзническата мисия в Гърция ни накара да се усъмним дали Близкоизточният щаб наистина има желание да бъдат отрязани германските войски в Гърция, да се предотврати тяхното изтегляне за военни операции на север. Обратно, ние добихме впечатлението, че по политически съображения те (англичаните) искат да си осигурят завземането на Гърция и че възнамеряват да оставят германците да напуснат страната безпрепятствено, така че да подсилят германските части в Югославия за сражения с Тито и настъпващата Червена армия…“ (41)

Твърденията на ген. Сарафис се потвърждават и от отказа на Кайро да утвърди плана, представен на конференцията в Касерта, за пресичане на германското отстъпление от Южните Балкани. (42) Свидетелства за неискреното съюзническо поведение на британците и за сепаративни опити за сключване на съглашение с хитлеристите в Гърция се съдържат и в студията на д-р Флейшър. (43)

Практиката на съпротивителните движения в европейските страни през годините на Втората световна война недвусмислено показва, че само ония партизански сили, които редовно са снабдявани с оръжие, боеприпаси, храни и облекло, са били в състояние да нарастват числено, да се противопоставят успешно на хитлеристкия окупатор, да му нанасят удари и поражения. Такива бойни единици по същество изпълняват функцията на редовна армия в тила на врага.

Каквито и упреци да се отправят срещу английското поведение, трудно може да се оспори прозорливостта на премиера Уинстън Чърчил да използва всякакви ходове от политическо и военно естество за осуетяване на евентуално неизгодно за британците развитие на тенденциите на Балканите след разгрома на хитлеристката армия. Дали пък още през лятото на 1943 г., когато, макар и неохотно, дава на президента Рузвелт съгласие за участието на Великобритания в „плана Донован“, у Чърчил не се е зародила идеята за „процентното съглашение“, което през октомври 1944 г. предлага на Йосиф Сталин в Москва?

Особеното мнение на проф. Томпсън

В последващото изложение разсъжденията и изводите на проф. Томпсън се насочват към пораждането и проблемите на Студената война. В повечето западни историографии сър Уинстън Чърчил е аплодиран за неговия обрат, подпомаган активно от OSS и Държавния департамент на САЩ. Но дори да се съгласим с британския премиер, че Русия се е стремяла към овладяване на властта в Югоизточна Европа, това не означава да се приемат неговите заключения — защита на западните интереси и тесен съюз с т. нар. управляващи и умерени класи, опонира проф. Томпсън.

Всъщност, колко „умерени“ са били тези класи в България? Колко умерено е било тяхното правителство? Донесенията на OSS съдържат данни за жестокостите на българските власти срещу заловените партизани. Как може да се приемат за „умерени“ онези, които изнасилват Йорданка, преди да я убият? Които практикуват отвратителни мъчения, преди да убият жертвите си? Които набучват на колове главите на екзекутираните? Които се прочуват с нечувани жестокости срещу цивилното население в окупираните части на Сърбия и (Западна) Тракия? (44)

Основното внушение в тези историографии е, че някак си било „нечестно“ партизаните на Балканите или в Италия „да се възползват от войната“, за да извършат революционни промени в статута на собствеността и държавната организация на своите страни. Те трябвало да се оставят да бъдат използвани само като лоялни „инструменти за натиск“, да подпомагат съюзниците да сразят германците, за да възстановят стария ред — монархията, армията, полицията, статута на собствеността „като едно цяло“.

В продължение на векове селяните и бедните класи в Европа понасят „лоялно“ властта на своите авторитарни господари. В продължение на векове децата им са пращани да умират с хиляди и хиляди в интерес на своите господари, само за да бъде поддържан старият ред. Първата световна война обаче им предостави върховното просветление: защо още едно поколение бедни мъже и жени от града и селото да умират за господин Чърчил или за генерал Донован, а не за собствената си кауза?

Второ, убедеността на партизаните, че участват в битка за социална революция, е открита и честна и не означава, че са били съгласни с великодържавната стратегия на Съветския съюз или тази на Коминтерна. Налице са достатъчно доказателства, че съветските ръководители са изпитвали неприязън към самоактивиращата се революционна демокрация на партизанското движение почти толкова, колкото западните съюзници. Когато съветските войски навлизат в България през септември 1944 г., те бързо поставят под контрол партизанските райони и възстановяват армията „като едно цяло“. През 1944 г. Русия отдавна е загубила пиетета си към революционните движения, извън използването им като „инструменти за натиск“. Но тя не харесва най-вече революционни движения, които са подпомагани от военните мисии на Запада. Русия обаче е удовлетворена от успеха си да изтъргува ЕАМ с Чърчил, а подозренията й спрямо югославската съпротива предхождат с години Коминформовската анатема.

Третият аргумент на проф. Томпсън е логично следствие. Налице са най-сериозни държавнически съображения и от двете страни, защо британската мисия и нейният ръководител Франк Томпсън трябвало да бъдат пожертвани. В британските архиви са налице достатъчно свидетелства, че дясната ръка на западните съюзници е била много активна през трите месеца от март до юни 1944 г., когато в Анкара са се провеждали контакти на българските представители със САЩ. Онова, което българските власти са поискали в замяна на откъсването си от Оста, е Западът да спре подкрепата си за партизанското движение.

Времето между 31 май 1944 г., когато Франк Томпсън е заловен, и 5 юни 1944 г., когато е екзекутиран, е твърде значително. Решението за неговата екзекуция не е било взето от местния полицейски капитан. Заповедта за екзекуцията е дошла отгоре. Съдържанието на бележниците на Томпсън е станало достояние на българските регенти. Нещо повече, на 1 юни 1944 г. на власт идва новият администратор Иван Багрянов. В тази точка на войната изглежда немислимо за властите да заповядат екзекуцията на британски офицер в британска униформа, ако отнякъде не е дошъл знак или не е бил показан съответстващ жест.

Британските мисии, спуснати на Балканите по време на войната, трябвало да осъществяват набелязаната от SOE първоначална стратегия за дестабилизиране на държавите, окупирани от Оста, и сателитите в Югоизточна Европа. Но в момента, когато Франк пристига при българските партизани, британската политика спрямо царска България се променя радикално: вместо сваляне на режима, тя вече си поставя за цел да погълне България „като едно цяло“, „като действащо предприятие“, както сочат архивните документи. Мисията на Франк Томпсън, следователно, е станала излишна, преди дори да е започнала. Но не е била прекратена. След неговото залавяне той става неудобен за британското правителство, което, „с разбито сърце“, решава да се отърве от комунистическия офицер и потенциалните си размирници. Според така изложената теза на проф. Томпсън брат му, майор Франк Томпсън, се оказва не толкова жертва на борбата срещу фашизма, колкото ранна жертва на Студената война. (45)

Бележки:

(1) THOMPSON, Edward P. (1997) Beyond the Frontier: The Politics of a Failed Mission; Bulgaria 1944, Stanford University Press, Ca.

(2) ibid, pp.16-17.

(3) Вж. доклада на майор Дейвис в архивния фонд на британското Военно министерство – WO 201/1600, WO 201/1604 и WO 201/1605.

(4) THOMPSON, op. cit., pp.17-18.

(5) ibid, p.19.

(6) ibid, p.20.

(7) ibid, pp. 21-22.

(8) ibid, p.24.

(9) ibid, p.25.

(10) ibid, p.27.

(11) ibid, p.26.

(12) ibid, p.28.

(13) ibid, p.30.

(14) ibid, p.27.

(15) ibid, pp. 29-32.

(16) ibid, p.81.

(17) ibid, pp. 82-86.

(18) Вж. доклада на майор Хеникър-Мейджър от 6 юни 1944 г. в архива на британското Военно министерство – WO 202/164.

(19) THOMPSON, op. cit., pp. 79-80.

(20) ibid, p.81.

(21) ibid, pp. 87-88.

(22) Срвн. също VUKMANOVICH, Svetozar (1990), Struggle for the Balkans, Merlin, London, рp. 315-321.

(23) THOMPSON, op. cit., pp. 89-90.

(24) ibid, pp. 90-91.

(25) Вж. архива на британския Форин офис FO 371.43579 Steel to Howard 24/2/44.

(26) THOMPSON, op. cit., pp. 91-92.

(27) ibid, pp. 92-93.

(28) Вж. също Foreign Relations of UP Washington 1965, Vol. 111, 1944, pp. 321-2, April 21.

(29) THOMPSON, op. cit., pp. 93-94.

(30) CHURCHILL, Winston S. (1986) Minute of 13 April 1944, in: The Second World War. Vol. V, Closing the Ring, Mariner Books, London, р. 542.

(31) Letter to Ambassador in Algiers, 6 April 1944, Avon Papers, University Birmingham SOE/44/17.

(32) THOMPSON, op. cit., pp. 94-95.

(33) BARKER, Elisabeth (1976) British Policy in South-East Europe in the Second World War, Harper & Row Publishers Inc., рр. 212-215.

(34) ОТЕЧЕСТВЕН ФРОНТ (1987), Документи и материали, т. I, 1941-1944; ч. I, 22 юни 1941-април 1944, София, с. 76; вж. също: ПЕТРОВ, Стоян (1969), Стратегията и тактиката на БКП в борбата против монархофашизма (1941-1944), София, с. 43-52.

(35) За „плана Донован“ вж. студията в „Ново време“, кн. 9/2009.

(36) BOLL, Michael (1984) The Cold War in the Balkans: American Foreign Policy and the Emergence of Communist Bulgaria, 1943-1947; Kentucky University Press, Lexington, рр. 12-28; вж. също: ТОШКОВА, Витка (1987), Откъсването на България от Тристранния пакт в проектите на САЩ и Великобритания (1943-1944), в: Българо-английски отношения в ново и най-ново време. Изследвания по българска история, №9, с. 125 и сл.

(37) Срвн. Историjски архив КПЮ, Београд, 1951, 271-274.

(38) OREN, Nissan (1971) Bulgarian Communism: The Road to Power 1934-1944, Columbia University Press, NY and London, рр. 206-207.

(39) ibid, p. 210.

(40) BARKER, op. cit., Chapter 13.

(41) SARAFIS, S. (1980) ELAS: Greek Resistance Army, Merlyn Press, London, рр. 351-352.

(42) ibid, p. 389.

(43) FLEISCHER, H. (1980) The Don Scott Affair: Overtures for an Anglo-German Local Peace in Greece, in: Marion Sarafis (ed.), Greece: From Resistance to Civil War; Proceedings of a Conference organized by the Society for Modern Greek Studies (ELEMEP), 12-13 May 1978, Spokesman, Nottingham.

(44) THOMPSON, op. cit., p. 23.

(45) ibid, pр. 96-97. .

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук