Ангел Веков е професор, доктор по история. Работи в областта на българо-руските и българо-съветските връзки. Автор е на книгите „Българо-руски революционни връзки 1885-1917 г.“, 1965 г.; „Г. В. Плеханов и социалистическото движение в България“, 1978 г.; „Ленин и България – Биохроника“, 1980 г. (две издания); „Чествуване на Октомврийската революция в България 1918-1944 г.“ в съавторство с проф. Цанко Николов; „Революционна България и революционна Русия“ 1987 г. и др.
Кръстьо Раковски е виден деец на българското, руското, румънското и френското работническо движение. Неговата активна дейност в международното социалистическо и комунистическо движение е оставила трайни следи, които все още не са докрай изследвани.
Българин по произход, румънски поданик, женен за рускиня – революционерка, житейските му посоки до Октомврийската социалистическа революция в Русия от 1917 г. го водят ту в България, ту в Румъния, където живеят родителите му, ту в Петербург, където е жена му. Първите си стъпки в социалистическото движение обаче той прави в България, първите уроци по марксизъм получава в българските средни училища. Той е активен участник във всички конгреси на Втория интернационал като се почне от Цюрихския конгрес. На този международен социалистически форум той се явява като „делегат от България“ четири пъти, като делегат от Русия на Парижкия конгрес през 1900 г. и като делегат на Румъния през 1907, 1910 и 1912 г.
Ще разгледам дейността на големия български политик като делегат на българската социалдемокрация, т.е. до Щутгартския конгрес на Интернационала, където той е представител на румънската социалдемокрация.
Когато Раковски се явява за пръв път на Международен социалистически конгрес, той вече се познава с много дейци на международната социалдемокрация. Няма деец на Втория интернационал, с когото Раковски да не е контактувал, с някои от тях си е кореспондирал. Той е един от онези щастливци, които познават живия корифей на марксизма – бележития съратник на Карл Маркс Фридрих Енгелс.
Въпросът за участието на Раковски в конгресите на Втория интернационал е само част от големия проблем за присъствието на българската социалдемокрация в трите Ј крила в конгресите на Втория интернационал. Цюрихският конгрес на Втория интернационал се провежда през 1893 г. Това е първият конгрес, на който младата българска социалдемокрация е представена. Трябва да се отбележи един особен факт, че младата току-що създадена партия е разцепена на две крила. Габровски представлява партистите, а Раковски – съюзистите.
Каква е позицията на Раковски? Получава ли се конфронтация между партисти и съюзисти, както става на другите конгреси? Използва ли Раковски своя авторитет и познанства, за да критикува партисткия делегат? Не, по всички въпроси, които се обсъждат, те са единодушни и защитават еднакви позиции в дискусиите. Раковски заедно с Габровски се обявява против анархистката тактика. Анархистите не признават политическата дейност, политическата борба, те я смятат за отстъпление от „революционния марксизъм“ и вместо това предлагат тактиката на терор за постигане на крайната цел на движението. Българските делегати по този въпрос са съмишленици и подкрепят резолюцията против анархистите, внесена от изтъкнатите и уважавани у нас Бебел, Кауцки и Либкнехт. Обявяват се против издигания от анархистите лозунг за „незабавна социална революция“ и против парламентаризма. Двамата българи подкрепят резолюцията на марксисткото мнозинство, което разглежда политическата дейност като средство за постигане на икономическа еманципация на пролетариата.
Един от главните въпроси на конгреса е за отношението на социалдемократическите партии към войната. За да се разбере позицията на Раковски трябва да се каже, че по въпроса за войната и милитаризма се предлагат две резолюции, по които стават остри дебати на три заседания. Раковски защитава германската резолюция, която повелява на социалдемократите от цял свят да водят борба с всички сили и средства против шовинистичните стремежи на своята господстваща класа и да укрепват солидарността с работниците от другите страни.
Другата резолюция е внесена от холандската делегация. Тя призовава работниците да не отиват в казармата и да обявят обща стачка, особено в отраслите на промишлеността, които са свързани с войната. Раковски подкрепя резолюцията, внесена от Бебел и се солидаризира с изказванията на Плеханов и отхвърля холандската резолюция..Дискусията по военния въпрос, в която най-активно участва и видният български деец минава под знака за разобличаване завоевателната политика на царското самодържавие. По този въпрос Раковски излиза със специална декларация не от името на съюзистите, а от името на цялата партия в България.
Българските делегати достойно изпълняват поръчението на българските социалисти и въвеждат с чест младото българско социалистическо движение в семейството на социалистическите партии. Все още на международната социалдемокрация не са известни разногласията в България. Полемиката между партисти и съюзисти е имала повече домашен характер и не е получила международен резонанс. В писмата до Енгелс и до Плеханов за тези разногласия не се говори. И двете групи вършат активна социалистическа пропаганда. Даже в някои случаи съюзистите са по-активни. Те установяват по-близки връзки с Енгелс, те кореспондират с Плеханов. Ако тръгнем по тази линия бихме стигнали до неправилния извод, че Енгелс, Плеханов и др. поддържат и предпочитат съюзистите.
За делегатите на конгреса двамата българи представляват още младото и неукрепнало социалистическо движение. Те не говорят от името на партисти и съюзисти, преценявайки, че не бива да изнасят на показ своите различия. Бихме могли да сметнем, че Раковски е представител и на партистите, и на съюзистите, на опортюнистите, на широките социалисти и пр. Раковски всъщност защитава революционно марксистка позиция, подкрепя я и е подкрепен от най-видните и забележителни марксисти по това време. Ръководителят на партията Д. Благоев е в най-добри взаимоотношения с Раковски и между тях се води оживена кореспонденция.
На този конгрес, на който за пръв път се представя и нашата партия, българските делегати имат ясно становище по разглежданите въпроси. Те заемат самостоятелна позиция, изразена активно и аргументирано.
Като участници в разискванията се отнасят критично към дебатираните проблеми и проявяват свое самостоятелно гледище в унисон с марксисткото мнозинство. Те упорито търсят верни пътища за развитието на младото българско социалистическо движение в България и успешно извеждат младата партия на Балканите и на международната социалистическа арена. И от този конгрес нататък те активно ще участват във всички конгреси на Интернационала. Раковски е делегат заедно с Георги Бакалов и на Лондонския конгрес на Интернационала (1896 г.). За нас българите, Лондонският конгрес е характерен с това, че след обединението през 1894 г. на партисти и съюзисти те представляват единното българско социалистическо движение.
Приносът на българските делегати тук е в поставянето за пръв път пред един международен форум на въпроси като т.нар. Източен въпрос, запознаването с положението на Балканите. Те обръщат вниманието на международната социалдемокрация върху турския геноцид спрямо арменци, гърци и българи, живеещи в пределите на Османската империя. На конгреса в Лондон от името на българското социалистическо списание „Ден“ и вестник „Социалист“ участва и съпругата на Раковски Елизабета Рябова под името на Л. Станкова, т.е. под фамилното име на Раковски по бащина линия. Доскоро ние не знаехме кой се крие под това име. Но открити напоследък документи дават окончателен и убедителен отговор, че това е Рябова, видна революционерка от групата на Плеханов „Освобождение на труда“.
Раковски и на Лондонския конгрес отстоява марксистката позиция против анархистите. И в България, и тук той има своя заслуга в борбата за разгрома на анархистите.
Българската делегация и особено Раковски имат принос към Лондонския конгрес с това, че поставят нашумелия тогава Арменски въпрос. До този момент Източният въпрос е отпаднал от полезрението на западната социалдемокрация. Специалният доклад, който Раковски представя на конгреса е посветен на този въпрос. Частта от доклада по темата е публикувана по-късно от К. Кауцки в органа на Германската социалдемокрация.
Благодарение на Раковски и със съдействието на английската социалдемократическа партия в Лондон се провеждат редица митинги и събрания, с които се раздвижва английската общественост. Чрез участието си в печата, в речи на митинги, в разговори и беседи с най-видните дейци на Интернационала Раковски допринася за запознаване на широки кръгове с голямата трагедия на героичния арменски народ. Той представя пред конгреса програмен документ на българските социалисти „Нашите възгледи по Източния въпрос“. В този документ особено внимание е отделено на описанието на чудовищните кланета в Константинопол, Македония и на остров Крит. Българският делегат раздвижва английската общественост, привлича нейното внимание към съдбата на един народ. Движението в защита на арменците, предизвикано от Раковски, достига до такива размери, че даже и църквите проповядват в защита на християнското население в Турция.
От издирени напоследък документи се вижда, че когато Раковски заминава за Лондон, той вече се е свързал и запознал с основното ядро, което ще ръководи конгреса. Той е в преписка освен с Плеханов, но и с Жул Гед, с Вилхелм Либкнехт, с Карл Кауцки.
Особено близки връзки той установява с полските социалисти, емигранти в Лондон. В Централния партиен архив във Варшава се пазят много писма от Раковски и до него от видни дейци на полското социалистическо движение. От тези среди започва една активна обмяна на социалистически издания, на взаимно сътрудничество в печата и т.н.
През цялото време Раковски изпраща кореспонденции от Лондон, с които държи в течение българската общественост за хода и разискванията на конгреса. По поръчение лично на Д. Благоев той пише специален отчет за Лондонския конгрес и статия за теоретичния орган на партията „Ново време“.
Българските делегати не остават незабелязани в пъстрото множество от делегати. Раковски, който се родее с най-видните дейци на международната социалдемокрация е на почит и уважение особено в средите на руската делегация. Те го считат за равен, високо оценяват неговата теоретическа и политическа подготовка. Огромни са заслугите му за разширяване и укрепване на международните връзки на българската социалдемокрация, за извеждането Ј на международната арена.
Вървейки по хронологията на събитията стигаме до Парижкия конгрес на Интернационала през 1900 г. Седмият конгрес на партията, състоял се няколко месеца преди това е записал следното решение: „По предложение на др. Кирков и Бозвелиев избра за делегат на тазгодишния международен конгрес в Париж д-р Кр. Раковски, който да представи кратък печатен отчет на французки език за историята и деятелността на нашата партия.“ Малко по-късно обаче ЦК на БРСДП излиза с едно съобщение, в което се казва, че по особено важни причини Раковски не може да приеме тази мисия и трябва да се изберат други делегати. Ако не могат да се изберат такива, защото няма време, да се упълномощи Раковски да намери такива от Френската партия да ни представляват. Избрани са С. Н. Недевски – студент във Франция и синът на големия френски социалист Жюл Гед – Марио Гед. Раковски, който отблизо познава семейството на Гед и неговия син, решава да се довери на Марио Гед да ни представлява. Парижкият конгрес е първото изпитание на европейския социализъм, който трябва да вземе отношение към опитите на Бернщайн да се излезе с открита ревизия на програмните и тактически основи на научния комунизъм. Бернщайн има вече поддръжници в почти всички партии. Сред социалистите от цял свят по това време се води борба, дискутират се въпросите, допустимостта социалистите да участват в буржоазните правителства, за избирателни блокове с буржоазията, за компромисите и т.н. В центъра на дискусиите е случаят „Милеран“. Точно една година преди това френският социалист Александър Милеран влиза в състава на реакционното буржоазно правителство на Валдек Русо. В хода на разискванията на конгреса по случая Милеран се оформят три становища, които имат и днес съвременно звучене. Жюл Гед осъжда по принцип милеранизма и заявява, че се забранява всякакво участие на социалистите в буржоазното правителство. Тази позиция се подкрепя и от нашите представители, т.е. от Марио Гед и Недевски. Двамата български делегати през цялото време поддържат контакт с Раковски, съгласуват своята позиция. Отказът си да бъде български представител Раковски мотивира с поетото задължението да бъде включен в състава на руската делегация. А по правилата на конгреса той не може да представлява две партии. Но през цялото време той се чувства и като български делегат. Само две делегации се обявяват открито и категорично против резолюцията на Кауцки, която е твърде разтеглива. Когато Раковски се изказва, той говори и от името на българската социалдемокрация и всички го знаят като български, в това число Ленин и Плеханов. България и Ирландия се обявяват против Кауцки. С какво да се обясни фактът, че българските делегати гласуват против Кауцки, когото те дълбоко уважават. Те трябва да избират между Кауцки и Гед. И двамата са на почит в България. Това е първото обявяване против теоретика и вожда на германската партия и то не може да се обясни само с факта, че в българската делегация е и синът на Гед. Позицията на българските делегати е предопределена. Милеранизмът е осъден у нас още преди конгреса в Париж и затова защитават тази позиция и гледище, което господства в България. В Париж, става първото разделение на два лагера. Чест е на нашата партия, че макар и да гласува за резолюция, обречена да не получи подкрепа от мнозинството, тя определя свое становище. Тази позиция е съгласувана между Благоев и Раковски и показва, че това не е епизодично. Такава твърда позиция тесните социалисти заемат само тогава, когато са убедени в класовите позиции на пролетариата.
За участието на Раковски в руската делегация досега никъде не е съобщавано. Пълното събрание на съчиненията на Ленин ни дава възможност да разшифроваме редица нови моменти от биографията на Раковски. С това му участие може да се каже, че започва началото на връзките на Ленин и българското социалистическо движение. Ленин знае, че Раковски е българин, че руските социалдемократи му се доверяват, че е тясно свързан с най-видните дейци на руската социалдемокрация, че неговата съпруга е не само активна деятелка на Плехановата група „Освобождение на труда“, но и родственичка на Плеханов, една от близките негови и на Вера Засулич съратнички.
Доверието на Ленин към българския делегат се проявява във факта, че Раковски по препоръка на Ленин трябва да напише статия за Парижкия конгрес на Втория интернационал в подготвения брой първи на ленинския вестник „Искра“. Тази статия е редакционна, тя трябва да изразява становището на руските революционни марксисти за решенията на Парижкия конгрес. Двойствеността на Раковски като руски и като български социалист ще се проявява и в бъдеще. Статията на Раковски, поместена в първия брой на „Искра“ безспорно показва, че руските марксисти и Ленин високо уважават и ценят Раковски, признават публицистичния му талант, неговата марксистка подготовка. Така той още в тези години става съединително звено между българските и руските марксисти.
Раковски отива и на следващия конгрес в Амстердам през 1904 г., когато в България е извършено разцеплението, когато дейците на Втория интернационал мълчаливо подкрепят Я. Сакъзов и не искат да слушат за разцепления в България. Своите симпатии те отнасят към привържениците на Я. Сакъзов. В Амстердам обаче Раковски трябва да защитава революционния марксизъм, представляван в България от Д. Благоев. Чрез Раковски са направени достояние позициите на тесните социалисти по такива важни въпроси като: политическата тактика, единството на социалистическото и синдикалното движение, които стават централни в дискусията на Амстердамския конгрес. Раковски изиграва положителна роля за утвърждаване на позициите на тесните социалисти на международната арена. На него му вярват, защото той познава всички дейци на Втория интернационал и от него те черпят информация за българските разногласия. Затова и Я. Сакъзов е така люто разсърден на Раковски. Той го обвинява, че е заблудил Плеханов, който заема положителна позиция към Благоевското направление. Да се защитят тесните социалисти от такива дейци на международната социалдемокрация като Плеханов и Раковски в обстановка, когато центризмът се налага в средите на международната социалдемокрация е голяма морална помощ за тесните социалисти. С това Плеханов и Раковски не позволяват тесните социалисти да бъдат изолирани и заклеймени като разколници в международната социалдемокрация, каквито опити има.
Раковски по-късно ще заеме центристка обединителна позиция, но в Амстердам той защитава отделянето на революционните марксисти в самостоятелна партия, както това вече е станало в България и Русия. Оттук нататък той ще се раздели с Благоев, ще отиде при Плеханов и Кауцки, но в Амстердам негласно ще влезе в противоречие и с Кауцки, и с Плеханов. По това време Плеханов ратува за единство в редовете на руската социалдемокрация, която според него е разцепена от Ленин и болшевиките. Раковски е активен участник и взема думата по няколко пъти, когато ще се обсъжда въпроса за тактиката и по-специално за единството.
Конгресът в Амстердам показва, че в Интернационала постепенно започва да се оформя ляво крило, способно да взема правилни решения. Към него чрез Раковски се причислява и партията на тесните социалисти.
И още един щрих от дейността на Раковски: в Амстердам той представлява и сръбската партия. Той не забравя своето пълномощничество и сръбските му другари са доволни. Заедно с това се изявява като доверен и близък другар на руските социалдемократи. Те ще го упълномощят да говори на митинг от името на руската социалдемокрация.
Така до Амстердам Раковски е активен не само в българското, но и в руското и сръбското революционно движение. Все повече се налага като видна фигура във Втория интернационал. Той продължава своята международна дейност, но вече в румънското революционно работническо движение, като не прекъсва връзките си нито с българското, нито с руското революционно движение. Въпреки колебанията му към центризма Раковски намира правилния път в голямата криза, обхванала международната социалдемокрация по време на Първата световна война, за да се яви отново на Учредителния конгрес на Третия комунистически интернационал и да представлява отново балканските партии и да заяви тяхното присъединяване към Комунистическия интернационал.
