Неотдавнашните парламентарни избори, противно на онова, което се говори, не означават тежък удар за Обединената левица, а неуспех за самата демокрация, която особено се нуждае от легитимиране и чиста игра в момента на гласуването, ключ към упражняване на националния суверенитет. Двете места в парламента за Обединена левица костваха почти половин милион гласа всяко и това е явление, което не трябва да търпи нашата демокрация, опряна на два партии, чиито депутати са избрани със седем пъти по-малко гласове: 65 471 за социалистите и 66 405 за представителите на Народната партия.
Увеличаване броя на депутатите от 350 на 400 би било стъпка в посока на плурализма. Растящата не само политическа, но и медийна двупартийност при анализиране на изборните резултати приписва на вътрешните борби в Обединена левица – съществуващи във всички партии – или хвърля върху Гаспар Ямасарес (лидера на Обединената левица) отговорността за един провал, предварително подготвен от двете големи действащи фигури на 9 март (деня на изборите). Най-вече посредством отказа на Испанската социалистическа работническа партия и на Народната партия да реформират едни изборни норми, “временни” още от март 1977 г., които вървят срещу “критериите за пропорционално представяне”, конституционно установени в резултат на консенсуса, като на тях се противопостави докладчика от Народен алианс Мануел Фрага, който защитаваше мажоритарната система.
Любопитно е, че сегашната ИСРП, наследница на политиците, успели да внесат в конституцията пропорционалния изборен критерий, досега не се е показала склонна да задълбочи тази линия. В действителност двете големи партии не се интересуват от тази пропорционалност; така че сега имаме случай да установим дали властта действа по силата на простия политически егоизъм, за да се запази като такава, или е способна да действа за разширяване на демокрацията. Демократичната левица се нуждае от установяване на едно по-равноправно и пропорционално гласуване, изискване, което не стои при консерваторите, по-единодушни по този въпрос с учредителите от десницата и от центъра.
Новото правителство на Хосе Луис Родригес Сапатеро трябва да поеме инициативата и да пристъпи незабавно към изборна реформа, осигуряваща повече демократичност при следващи избори. Формулата вече бе изразена на 13 ноември 2007 г. на тези същите страници от един от авторите на конституцията, социалиста Грегорио Песес-Барба: прибавяне към настоящите 350 депутати още 50 – конституцията предвижда до 400, “като те се вземат от един-единствен национален избирателен район, който трябва да събере всички гласове, неизползвани в провинциалните избирателни райони за избиране на депутат”.
Реформата, освен да демократизира допълнително общото избирателно право, без съмнение ще укрепи политическия плурализъм, конституционно утвърден като една от четирите висши ценности на нашето юридическо устройство, редом със свободата, справедливостта и равенството. Сапатеро разви тези последни ценности в предишния парламент, когато впрочем му беше добре дошла подкрепата от страна на различни представители на парламентарното малцинство, и особено от страна на Обединена левица. В замяна на това, обаче, призракът на очертаващата се двупартийност не предвещава особен напредък по отношение на демократичните ценности.
ИСРП допринесе за организиране на предизборната кампания по начин, който да удовлетвори мнозина, но ползата да остане за нея, към което се прибави и разпространеният откъм социалистическите редици страх от една евентуална победа на Народната партия, ако левите гласоподаватели не дадат своя спасителен “полезен глас”… полезен за ИСРП. Разбира се, и гласоподавателите имат своята отговорност за скромните резултати на Обединена левица, които спаднаха от 1 284 081 гласа през 2004 на 961 794 на 9 март.
За разлика от десницата, която неотклонно гласува за Народната партия, та тя да си върне властта, която счита за своя, гражданите от левицата са понякога с “раздвоени чувства”. Познавам няколко десетки гласоподаватели, мнозина от които убедени червени – макар че няма да споменавам имена, които признават предпочитанието си към Обединена левица (закон за сроковете за аборта, най-после светска държава, имиграция без комплекси, историческа памет…), но в крайна сметка гласуваха “този път” за ИСРП, за да спрат Народната партия. Сега те съжаляват за неуспеха на Обединена левица и разсъждават над причините…
В резултат на това в следващия парламент ИСРП практически остава без точка за сравнение отляво, а това за най-левите кръгове в самата партия – сред тях и много жени, които не могат да понесат неизпълнението на ангажимента относно аборта – означава опасност: не придвижване в тази посока, а изкушение за Сапатеро да се съюзява с националистите или дори в краен случай, с колегата си по кампания. Засега ИСРП изглежда доволна от подобряване на резултатите си с взети назаем гласове.
Добре, че Сапатеро обеща да поправи грешки, допуснати по време на предишния мандат. Дали една от тях ще бъде непромененото изборно законодателство и ще се заеме ли той сега с този неразрешен въпрос, за да докаже волята си за задълбочаване на демокрацията? Би било похвално, тъй като сега почти никой в Парламента няма да поиска от него подобна инициатива.
