ЛЕВИЯТ КУРС НА НЕМСКАТА СОЦИАЛДЕМОКРАЦИЯ

0
216


Поводът за написване на настоящата статия е Хамбургският конгрес на най-голямата и най-авторитетна европейска лява партия – ГСДП, който ще се запомни преди всичко с приемането на нов програмен документ. Хамбургският конгрес сложи край на продължилата повече от седем години програмна дискусия, започнала официално през 2000 г., когато бе взето решение за изработване на нов теоретичен документ, който да замени несъответстващата на новите реалности Берлинска програма от 1989 г. Програмните дебати в ГСДП се следяха с особен интерес, първо, поради традиционно образцовия характер на партията за останалите леви формации, и второ, поради очакванията, че немската социалдемокрация ще намери своя нов Бад Годесберг. Често правената аналогия с Годесбергската програма от 1959 г. съвсем не бе случайна, доколкото въпросната програма символизира една особено важна за ГСДП промяна, а именно преходът от марксистка, класово определена партия към типична лявоцентристка формация, стремяща се към по-широко политическо представителство. “Новият Годесберг”, според немалко анализатори, трябваше да доведе до още по-осезателното либерализиране на партията, като не липсваха и някои по-крайни мнения, според които Хамбургската програма ще ознаменува края на ГСДП като социална формация, защитаваща интересите на по-уязвимите обществени прослойки.

Тези коментари съвсем не бяха безпочвени, доколкото черпеха основания за своята валидност от определени обективни тенденции в реалната политика на флагмана на европейската социалдемокрация, провеждана по времето, когато начело на партията бе Шрьодер. Предприетите от бившия канцлер реформи, целящи сближаване на немския с англосаксонския обществено-икономически модел, се изразяваха в редица непопулярни мерки като намаляване на данъка върху печалбата на стопанските субекти, орязване на помощите за безработните лица, въвеждане на пазарни механизми в множество сфери, считани дотогава за изцяло социално определени. Теоретичният израз на тези реформи бе концепцията за т.нар. нов център, която копираше не особено успешно провалилия се “Трети път” на Тони Блеър. Опитите на Шрьодер за разтваряне на социалдемокрацията в либерализма, както и цялостната му политика по време на управление на червено-зелената коалиция, доведе до рязък спад на доверие в ГСДП, а вследствие на това и до загуба на следващите парламентарни избори от християндемократите. Обективната истина изисква да признаем, че част от проведените тогава реформи бяха обусловени не само от субективния фактор, но и от процеса на глобализация, както и от сериозните икономически трудности, изпитвани от Германия през последните години. Визирам преди всичко страни, практикуващи социален и екологичен дъмпинг, тежките бюджетни дефицити, външния дълг, както и демографската криза, нарушила сериозно баланса между хората в активна възраст и онези, които имат нужда от помощта на обществото. В този смисъл реформите на Шрьодер имаха и позитивен ефект, доколкото способстваха за провеждане на разумна фискална политика, както и за реинтеграцията на безработните лица на пазара на труда. Факт е също, че Шрьодер бе сред първите, които обвързаха понятието за модерна левица с инвестициите в образованието, инфраструктурата, изследователската и развойната дейност.

Проблемът обаче е, че тези позитивни резултати бяха съпътствани от тотално противоречащи на базисните ценности на европейската социалдемокрация действия, като тук визирам преди всичко стимулирането на процесите на прекалена комерсиализация и прагматизация, които погрешно се отъждествяваха с реформирането и модернизирането на определени сфери, а и на понятието за лява политика въобще. Одесняването на ГСДП бе инструментализирано от нови политически субекти като ПДС, чийто електорат се изграждаше преди всичко от традиционните избиратели, които вече не идентифицираха ГСДП като лява партия, защитаваща интересите на труда, на бедните и средните слоеве от населението, на заетите в публичния сектор. Всичките описани по-горе процеси подхранваха схващането, че ГСДП е придобила нова политическа идентичност, която трябваше да кристализира и в новия й програмен документ.

Днес категорично можем да заявим, че очакванията за идейното одесняване на ГСДП определено не се оправдаха. Хамбургската програма на партията поднесе сериозна изненада, доколкото вместо да легитимира официално прехода на ГСДП от лявото към либералния център, обявява демократичния социализъм за фундаментална стратегическа цел на модерната левица. Че това не е случайно личи и от думите на председателя на партията Курт Бек, който подчерта, че акцентът върху понятието за демократичен социализъм е бил съвсем съзнателен.

Що се отнася до самия програмен документ, следва да отбележим, че той успешно съчетава задълбочеността на теоретичните обобщения с конкретните насоки за реално-практически действия. Програмата се състои от увод и четири глави, посветени съответно на времето, в което живеем, основните ценности и убеждения на партията, нейните цели и политика, и накрая, нейния път. Тук няма да преразказвам цялото съдържание на Хамбургската програма, доколкото тя вече е достъпна и на български език (на www.fes.bg), а само ще маркирам основните моменти, имащи определящо значение за разбиране на модерното понятие за ляво.

В първата глава на програмата -“Времето, в което живеем”, се диагностицира основният феномен на съвременната епоха, феноменът на глобализацията, респективно и иманентно съдържащите се в нея противоречия. Изтъкват се базисните характеристики на процеса на глобализация като преместване на производството в страни, практикуващи социален и екологичен дъмпинг, прехода от дългосрочните към краткосрочните и ненормирани форми на заетост, нарастващата зависимост на социалното израстване, на жизнените и образователните шансове от произхода, опасността от социално изключване поради възраст или ниска квалификация. В последната част на тази глава се маркира негативното влияние на глобализацията върху демокрацията, а и върху понятието за политическото като цяло. Кризата на политическото представителство се идентифицира като един от най-сериозните проблеми на XXI век.

Можем да обобщим, че в тази първа глава на програмата “времето, в което живеем” се определя като ера на глобализацията, която, от своя страна, се схваща преди всичко като процес на икономизация и дори панкомерсиализация. Пазарният фетишизъм се разглежда като сериозна заплаха за нормалното функциониране на всички сфери, свързани по някакъв начин с понятието за всеобщност – демокрацията, социалната сфера, а в крайна сметка и сферата на самото политическо. Тук е особено важно да се подчертае, че немските социалдемократи категорично не приемат абсолютизирането и мистифицирането на пазарните сили и отношения, а и в този смисъл се стремят към формулиране на някаква алтернатива, която следва да бъде своеобразен “Трети път” между паричния фундаментализъм и вече неспособната да му противодейства класическа левица. Модерното ляво почива на убеждението, че “няма път назад в ерата на индустриалното общество и националната държава от XX век. Голямата задача на XXI век е регулиране на глобализацията със средствата на демократичната политика. Ние обръщаме поглед напред.” (Soziale Demokratie im 21. Jahrhundert. Grundsatzprogramm der Sozialdemokratischen Partei Deutschlands, с. 6). Виждаме следователно, че модерната левица не капитулира пред стихийните пазарни сили, не се отказва от идеята за тяхната регулация или политическо моделиране, но счита, че субект на регулативните процеси трябва да бъде не неефективната при новите условия национална държава, а по-скоро интернационални или глобални политически субекти. “За тази цел националните държави трябва да се обединят и по този начин заедно да усилят своето влияние. Европа избира именно този път.” (пак там, с. 4.) Финалният извод, който можем да направим, е че според Хамбургската програма, една от конститутивните характеристики на съвременната социалдемократическа левица, е стремежът към интернационално политическо моделиране на глобалните икономически процеси, една теза, която бе изказана още от Оскар Лафонтен в знаменитата му книга “Сърцето бие отляво”. Именно съхраняването на идеята за първенството на политиката спрямо икономиката, на всеобщото спрямо пазарното, е и лайтмотивът на втората глава на програмата, посветена на основните ценности и убеждения на социалдемократите. Още в началото се заявява, че “това, което ни обединява, е убеждението, че обществото подлежи на моделиране, и в този смисъл не бива да капитулира пред слепите сили на капиталистическата глобализация.” (пак там, с. 7).

Социалдемократите обосновават атаката си срещу фундаментализма на пазарите, посредством излагане на определена представа за човека, която бих определил като кантианска, доколкото се базира на схващането, че човешкото достойнство не може да бъде функция от икономическата полезност или рентабилност на хората. Модерната левица не се отказва от силния акцент върху ценностите, които продължават да се определят чрез знаменитата триада – свобода, справедливост и солидарност. Тя не се отказва и от понятието за демократичен социализъм, което съвсем не е тъждествено със социалната демокрация, както твърдеше Томас Майер в известната си книга, касаеща употребата на тези две понятия. В Хамбургската програма ясно се заявява, че “за нас демократичният социализъм продължава да има смисъла на визия за едно свободно, справедливо и солидарно общество, чиято реализация е една изтеглена в по-дългосрочен план задача. Принципът на нашите действия е социалната демокрация.” (пак там, с. 9). За немските социалдемократи отношението между понятията за демократичен социализъм и социална демокрация не е отношение на тъждественост, а по-скоро една инструментална релация, при която едното понятие служи като инструмент или средство за осъществяване на другото понятие. От казаното дотук става ясно, че левицата на XXI век има волята да съхрани определящи за нейната идентичност характеристики като политическата регулация на стопанските процеси, посредством първенството на политиката спрямо икономиката, изваждането на определени сфери от хватката на пазара, инструменталното отношение между социалната демокрация и демократичния социализъм.

Третата част от програмата, която е и най-голяма по обем, е посветена на целите и политиката на социалдемократите и на конкретното и практическото. Акцентът върху образуване на един приятелски и мирен свят, основаващ се на глобалното и регионалното сътрудничество намира израз в идеите за усилване на ЕС и за утвърждаване на ООН като върховна глобална институция. Тук особено впечатляващи са две неща – първо, концепцията за Европа като единен политически субект, който, в недалечно бъдеще, трябва да има място в Съвета за сигурност на ООН и второ категоричното отхвърляне на американската “политика на превантивните войни”, и най-вече на заменяне на силата на правото с правото на силата. Следва да обърнем внимание и на това, че придавайки на мира статус на върховна ценност, социалдемократите осъзнават, че неговото постигане предполага справяне с базисните материални предпоставки за военните и насилствените действия, а именно бедността, глада и дефицита на ресурси. Именно в този контекст се развива и една от основните идеи в програмния документ, а именно идеята за социална и демократична Европа, дефинирана като синтез на икономически напредък, социално равенство и индивидуална свобода. Тук по блестящ начин се аргументира необходимостта от засилване на солидарността между европейските държави, една тема, която вече сме разглеждали подробно в отделна статия. (вж. Монд дипломатик, юли 2007 г.). Абстрактната идея за общоевропейска солидарност намира своето конкретно въплъщение в идеите за една федерална Европа, възпрепятстваща силови действия от типа на тези на Полша и Великобритания, за единен социален съюз, образуван по подобие на единния валутен съюз, за универсални минимални данъчни ставки върху печалбата на стопанските субекти. Особено важно в този план е формулирането на необходимостта от намиране на разумен баланс между стопански растеж и социалната и екологичната отговорност. Ясно изразено е убеждението, че траен напредък и качествен растеж биха могли да се постигнат не чрез гонене на краткосрочни печалби и резултати, а чрез създаване на една дългосрочна стратегия, гледаща на нещата в перспектива. Акцентът върху дългосрочното и стратегическото предполага активното участие на държавата в икономическия живот, преди всичко в ръст на инвестициите в иновации и инфраструктура с прогресивно данъчно облагане, въвеждане на минимална работна заплата, както и чрез подкрепа на стратегическите инвестиционни проекти и ангажименти. Особено впечатляваща е концепцията за знанието и идеите като основни производителни сили в съвременното постиндустриално общество. Всъщност тази концепция идва да покаже, че фундаменталната характеристика на модерната левица е превръщането на образованието и научните изследвания в абсолютен приоритет. Това особено ясно е подчертано в Хамбургската програма, като един от най-интересните моменти е обвързване на образованието с една от конститутивните за лявото идеи – идеята за равенството. За модерната левица равенството има смисъла преди всичко на равен достъп до съвременното образование, доколкото така се гарантира и равенството на жизнените шансове. В този контекст се изказват изключително важни идеи, като тази за безплатния достъп, включително и до висшето образование, за подобряване на връзката между образованието и бизнеса, ученето и работата, за образованието като основен инструмент за професионалната реализация и социална интеграция. Хамбургската програма подчертава и огромното значение на науката в съвременния свят.

Особено важни в това отношение са тезите за държавата като основен източник на финансиране на науката, за преутвърждаване на Хумболтовия принцип за единството на изследване и преподаване, за еднаквата значимост на естествените и хуманитарните науки. В третата част от програмата се акцентира особено върху типично леви ценности като защитата на околната среда и потребителите, участието на работниците в решенията на предприятията, добрата работа за всички. Интересното тук е, че немските социалдемократи, подобно на европейските социалисти, не се отказват от пълната заетост като фундаментална стратегическа цел на левицата. Модерно и в същото време ляво, изглежда, акцентът върху квалификацията и ученето през целия живот, както и идеята за синтеза на икономическата гъвкавост със социалната сигурност.

Вероятно най-съществената част от третата глава на програмата касае понятието за социална държава в контекста на новите реалности. Основното тук е, че съвременните социалдемократи осъзнават, че в епохата на постиндустриализма съществува необходимост не от демонтиране, а от реформиране на социалната държава посредством адаптирането й към новите реалности. Социалната държава продължава да се схваща преди всичко като израз на идеята за солидарността между отделните обществени прослойки, като това схващане влиза в директно противоречие с господстващия в епохата на глобализация краен индивидуализъм. Модернизацията на социалната държава се конкретизира в дефинирането й като социална държава на предварителната грижа, наблягаща върху превенцията, а не върху оказваната впоследствие помощ, както беше при традиционните форми на социална държавност. Като централен елемент на въплътената в идеята за държавността постмодерна лявост се изтъква отново образованието, а като ключови цели се посочват сигурността, участието и еманципацията на гражданите.

Основателно се изтъква, че реализацията на социалната интеграция на индивидите предполага поемането и на лична отговорност от страна на последните, като това обвързване на социалното и индивидуалното се намират в пряка връзка с фундаменталния проблем, засягащ самата възможност за съществуване на социалната държава. Разбира се, визирам проблема с финансирането, който стои в основата на продължаващото и до днес разграждане на класическите, действащи през индустриалната епоха проявления на социалната държава. Възходът на икономическата глобализация, респ. непрекъснатият натиск за намаляване на данъка върху печалбата и на традиционно високите нива на социална защита, демографската криза, спадането на икономическия растеж дадоха основание на Апологетите на неолиберализма да твърдят, че през XXI век социалната държава е анахронизъм, спъващ стопанското развитие и цялостния прогрес на страните. След кратко пригласяне на неолибералите, социалдемократите осъзнаха, че през новото столетие има нужда не от по-малко социалност и държавност, а по-скоро от реформиране и модернизиране на тези две понятия. Зададеният от теоретиците на ГСДП модел на държава на предварителната грижа наистина представлява ключ към разбирането на модерната левица, която осъществява плавен преход от социалните помощи към социалните инвестиции, от последващото подпомагане към превантивното преодоляване на рисковете и опасностите от десоциализация на индивидите. Този модел е достатъчно социален и достатъчно интегративен, доколкото способства за общественото включване на гражданите, но в същото време и модерен, доколкото се базира на личната отговорност, индивидуалната инициатива и превенцията. Всъщност акцентирането върху превантивните социални практики възниква и от необходимостта от създаване на финансируема социална държава, водеща лява политика в условията на стриктни фискални ограничения, социален, данъчен и екологичен дъмпинг, на необходимост от балансирана и уравновесена бюджетна политика, избягваща дефицитите и натрупването на външен дълг.

Последната четвърта част от програмата, озаглавена “нашият път”, обобщава основните идеи в тринадесет пункта, като тук ще приведа първия от тях. “Бъдещето е открито. Ние не обещаваме на никого, че ще преобразим един пълен с конфликти и противоречия свят в земен рай. Ние се придържаме към реалността, като в същото време не се примиряваме със съществуващите сега порядки. Ние искаме да извървим пътя към едно стойностно бъдеще.” (Grundsatzprogramm, с. 36). Тук очевидно става въпрос за синтез на реализъм с решителна воля за промяна и усъвършенстване на очевидно неудовлетворителните обществено-икономически отношения.

Можем да обобщим, че Хамбургската програма на ГСДП задава модела, към който трябва да се придържа социалдемокрацията, за да реализира на дело статуса на способна да отговори адекватно на новите глобални предизвикателства модерна левица. Ценността на програмата произтича преди всичко от излагане на конкретния път по конституиране на модерното ляво. С оглед на това трябва да се опитаме да дадем дефиниция на понятието за модерна левица, което е необходимо и полезно, доколкото това определение е приложимо и към БСП. Модерната левица е преди всичко интернационално ориентирана, като тази ориентация е функция от осъзнаване на факта, че озаптяването на действащия в глобални мащаби капитал е възможно само чрез глобализиране на политическото. Казано с други думи, първата конститутивна характеристика на съвременния социализъм е пренасянето на класическата лява идея за първенството на политиката спрямо икономиката на глобално, интернационално равнище. Втората конститутивна характеристика засяга дихотомията между дългосрочната, стратегическа цел и принципа на действие, насочено към осъществяване на тази цел. Третата, и особено важна, характеристика на модерното ляво е акцентът върху социалните инвестиции, като тук се има предвид основно образованието, научните изследвания, вложенията в човешките ресурси. Модерната социална държава, която немските социалдемократи наричат социална държава “на предварителната грижа”, всъщност е държава именно на социалните инвестиции.

Както вече бе загатнато, извършващият се в глобален план преход от политиката на пасивни социални трансфери към активизиращи обществени вложения е обусловен от необходимостта да се формулира някакъв нов тип ляво, което не капитулира пред пазара, какъвто бе случаят с т. нар. нови лейбъристи, но и което се опитва да бъде адекватно на новите реалности, характеризиращи се с твърде противоречиви процеси като глобализацията, възходът на индивидуализма и консумативизма, тежката демографска криза и все по-големите затруднения във финансиране на класическата социална държава от индустриалната епоха. Целта на съвременната лява политика на социалните инвестиции е намиране на разумния баланс между оказваната от обществото и държавата помощ с персоналната активност и отговорност на индивида. Именно този баланс следва да се превърне във фундамент на една модерна и финансируема социална държава, способна да отговори адекватно на новите предизвикателства.

Тук е мястото да се отбележи, че процесът на олевяване на ГСДП има не само идейно-теоретични, но и реално-политически измерения. Това се видя особено ясно при дискусията на актуални за Германия проблеми като безработицата, минималното заплащане в отделните сектори на икономиката и т.н. Особено показателна бе позицията на социалдемократите по въпроса за безработицата, доколкото се възприе като най-ясна индикация за реабилитиране на лявата идентичност на партията. Добре известно е, че немските предприемачи от дълго време заявяват, че страдат от липса на квалифицирана работна сила и в този смисъл предлагат внасянето на такава отвън. За разлика от ХДС, ГСДП се обяви категорично против това предложение, като основният аргумент бе, че при решаване на проблема следва да се изходи не само от икономическата ефективност и краткосрочните изгоди, но също и от представата за социалния ефект, респективно от един по-дългосрочен стратегически поглед към нещата. Предложеното от социалдемократите алтернативно решение предвиждаше обучаването и квалифицирането на безработни лица от Германия, които впоследствие да се интегрират на пазара на труда и да удовлетворят потребностите на немския бизнес. Изненадващото тук бе, че алтернативата на ГСДП по-късно бе публично подкрепена от самата Ангела Маркел, което утвърди впечатлението, че правилата в голямата коалиция все повече се определят от младшия партньор. Това схващане се подхранваше и от други действия на немското правителство, извършвани под очевидния натиск на социалдемократите. Тук визирам решението за удължаване на периода за парично обезщетение за безработица, въвеждане на политически определено минимално заплащане, специално в сектора на пощенските услуги, активната политика в областта на човешките права, екологията и т.н.

От казаното дотук става ясно, че ГСДП все повече се отдалечава от удържания в духа на неолиберализма центризъм на Шрьодер, респективно се сближава с позициите на онези представители на партията, които ратуваха за съхраняване на нейната лява идентичност. Всичко това даде сериозни основания да се смята, че краят на голямата коалиция ще настъпи скоро, както и че следващото немско правителство вече ще бъде доминирано от ГСДП, която ще управлява в коалиция с левицата и представителите на екологично ориентираната партия. Както виждаме, реабилитацията на лявата идентичност на ГСДП е неоспорим факт, но тук следва дебело да се подчертае, че това олевяване не бива да се разбира като връщане към анахронични, неадекватни на новите условия постулати и принципи. Със своята политика, както и с новия си програмен документ, ГСДП показа ясно, че съвременните лявоориентирани политически субекти могат да се реформират и модернизират съобразно новите условия, без да загубят своята автентична лява социална идентичност. В този смисъл основната заслуга на немските социалдемократи бе показване на това, че е възможно да бъдат проведени реформи на лява основа или, другояче казано, че лявото и модерното са взаимодопълващи се понятия, а не непримирими противоположности. Това е особено важно да се осъзнае и в България, доколкото още от началото на прехода се налага тезата за тъждеството на лявото въобще с ретроградното, старомодното, непривлекателното за младия човек. Всъщност опровергаването на тази теза следва да бъде дело на най-голямата партия – БСП, която в никакъв случай не бива да спира да се реформира и модернизира, без това да доведе до обезличаване и размиване на нейната идентичност, на историческата цел и мисия на партията.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук