Роден през 1944 г. Доктор по история. Владее английски, руски и френски, ползва унгарски. Учредител на Гражданско сдружение „Асоциация на данъкоплатците в България“ , която е член на CIVICUS — Световен алианс на организациите за гражданско действие, и подразделение на Световната асоциация на данъкоплатците. Има много публикации в българския печат, както и в будапещенските „Nepszabadsag“, „The Budapest Sun“ и английското списание „British Medical Journal“.
През октомври 1944 г. в Москва се провеждат разговори между Сталин и Чърчил. Тази среща е обект на изключителното внимание на историографията, поради договореното на нея процентно съглашение за сферите на влияние в следвоенна Европа. Допреди години съветските историци отхвърляха съществуването на подобно съглашение. През 1978 г. Албърт Резис подробно описа в американското списание American Historical Review обстоятелствата около прословутото листче от бележника на Чърчил, открито в личния архив на великия британски политик след смъртта му. У нас процентното съглашение е предмет на изследователски интерес на В. Тошкова, Й. Баев и Н. Котев, Е. Калинова и други автори.
От средата на 90-те години (на ХХ в.) закритите дотогава архиви на бившия Съветски съюз стават достъпни за учени и изследователи. Специален интерес представлява „Архив президента Российской Федерации“ (АПРФ), в който се съхраняват класифицирани дотогава документи на съветското ръководство. Именно там се откриват нови свидетелства — съветските протоколи за разговорите между Чърчил и Сталин, част от които се отнасят до съдбата на България. Съдържанието на тези протоколи не се различава съществено от съдържанието на британските протоколи за разговорите, което навежда на извода, че и двете страни добросъвестно са регистрирали срещите. Независимо от това, новооткритите съветски документи внасят допълнителна светлина по проблема, а изследването им дава възможност на изследователя да се потопи в неповторимата атмосфера на разговорите между двамата велики държавници и техните външни министри.
Формалният повод за визитата на британския премиер в Москва е окончателната подготовка на споразумението за примирие с България. Действителната причина обаче е тревогата на Чърчил за бъдещето на британското влияние в Европейския югоизток и в Европа въобще. През войната британците се изживяват като старши партньор на съюзниците на Балканите. До лятото на 1943 г. Чърчил налага своите разбирания, отразяващи стратегическите британски намерения за следвоенната подредба на Европа. Британският премиер
желае по-скоро изтощаване на съветската военна машина в битките £ срещу хитлеристките нашественици, а обещаното мащабно включване на съюзниците във войната да се отлага колкото се може по-дълго. Според тази стратегия Великобритания ще съумее да се съхрани с минимални средства и да възстанови максимално своето влияние. Политиката на изчакване обаче се оказва твърде рискована за британските намерения. Защото се заражда нова хегемония: засилва се американският интерес към Европа, а след битката при Курск Червената армия стремително настъпва към Централна Европа и към Балканите. Опасенията на Чърчил
В началото на август генерал Уилям Донован — шеф на OSS (Office of Strategic Services – Управление на стратегическите служби), представя на Обединения комитет на началник-щабовете на САЩ меморандум, озаглавен: „План на Управлението на стратегическите служби за отцепване на България от Оста“. Според генерала, развитието на събитията в Италия след свалянето на Мусолини и поемането на цялата власт от крал Виктор Емануил създава благоприятна обстановка неговият зет, цар Борис III, да скъса съюза си с Хитлер; излизането на Италия от войната може да принуди германците да създадат нова отбранителна линия от долината на р. По до Трансилвания и Карпатите; България ще остане извън периметъра на германската отбрана и това би улеснило излизането й от войната; българската армия с нейните 700 хиляди добре въоръжени войници могат да се пренасочат във войната срещу германците. За да се постигне тази цел, Донован предлага съгласувано въздействие върху царя, установяване на връзки с българския Генерален щаб и с църквата.
След разгрома на хитлеристите при Сталинград цар Борис III дава указание на доверени дипломати и лично приближени нему лица да сондират с представители на съюзниците в Швейцария, Турция и в други неутрални държави западните намерения относно бъдещето на България. Контактите се осъществяват главно с американски дипломати и представители на американското разузнаване. Макар предпазливи и плахи, съюзниците ги оценяват като „нарастващо желание на царя за излизане от войната“.
Планът е одобрен от американския президент Рузвелт и на 7 септември 1943 г. Обединеният комитет на началник-щабовете упълномощава OSS да действа. Нещо повече, Комитетът за следвоенни програми към Държавния департамент разработва документ „Дългосрочни интереси и цели на Съединените щати“. Това е програма от 17 задачи, които САЩ си поставят за непосредствено осъществяване в България. През декември 1943 г. ген. Донован пристига в Москва, за да търси съветска подкрепа за плана. По време на двуседмичния си престой той постига договореност за тясно сътрудничество и съвместни операции със съветските служби. „Всичко беше санкционирано и одобрено от най-високите етажи на властта“, отбелязва тогавашният американски посланик в Москва Уилям Аверил Хариман. Очевидно става въпрос за стратегически план на САЩ.
Британският премиер приема с неохота плана на ген. Донован. Тревогата му произтича най-вече от обстоятелството, че американците се готвят да стъпят на Балканите, смятани традиционно за английска сфера на влияние. Вместо активни военни действия, Чърчил предлага натискът върху българското правителство да скъса с Оста да бъде осъществен с масирани въздушни нападения. Според някои изследователи през септември 1943 г. британският премиер замислял откриване на Балкански фронт, дори на 19 октомври 1943 г. представил пред британския комитет на началник-щабовете план, който предвиждал бързо настъпление срещу Германия откъм юг, преди Червената армия да е достигнала центъра на Европа, както и установяването на проанглийски режими в този регион.
Е. Калинова смята плана за десант на Балканите за пръв и най-желан вариант от Чърчил. Подобен план действително е бил разработван. Според проф. Едуард Томпсън обаче той по-скоро е сценарий, „заблуждаващ план на Чърчил, обсъждан вероятно на равнище „евентуалност“…
И двете тенденции — засилване на американското влияние и стремителното настъпление на Червената армия — са крайно неприемливи за Лондон. И Чърчил замисля да постигне чрез лична среща със Сталин споразумение за разграничаване на съюзниците в следвоенна Европа. Целта на Великобритания е да съхрани позициите си най-вече в Гърция и Югославия. С други думи, това е програмата минимум на британския премиер.
Предварителни сондажи
На 19 октомври 1943 г. в Москва започва конференция на съюзническите министри на външните работи: Вячеслав Молотов, Кордел Хъл и Антъни Идън. Значително място в разговорите е посветено на следвоенното уреждане на Европа и общата сигурност. Тревожните тенденции за бъдещето на британските интереси мотивират Чърчил да бърза със сондиране почвата за евентуално разделяне на Европа на сфери на влияние. Неговото желание е границата между британските и съветските интереси на Балканите да минава по р. Дунав. Може да се твърди, че това е програма максимум на британската дипломация. Тази позиция Идън е инструктиран да сондира на срещата си със Сталин в Кремъл на 21 октомври 1943 г. Британският външен министър се интересува също как би се отнесъл Сталин, ако от България се поиска да изтегли войските си от Югославия и Гърция. Сталин уклончиво отговаря, че това би могло да се направи, след което многозначително добавя:
„В случай, че е необходимо, ние сме готови дори да скъсаме дипломатическите си отношения с България“. Което би означавало първа стъпка към обявяване на война. Очевидно, още през октомври 1943 г. Сталин не е изключвал възможността СССР да обяви война на България, ако последната продължава да обслужва хитлеристката кауза.
По време на тази конференция се разменят мнения за положението в Италия и на Балканите, за бъдещето на Полша, на дунавските страни, включително въпросът за конфедерациите. Съветската страна отговаря отрицателно със специална декларация по въпроса за следвоенните федерации в Европа. Това може да се смята за неуспех на британската дипломация и лично на Чърчил. В Техеран (28 ноември-1 декември 1943 г.) Чърчил отново се опитва да узнае съветските намерения спрямо България, но Молотов и Сталин отново дават уклончив отговор.
На 4 май 1944 г. английският външен министър Антъни Идън изразява загриженост пред съветския посланик в Лондон Фьодор Гусев, че бързо развиващите се военни действия в района на Балканите могат да предизвикат „объркана и неясна ситуация“. Затова Идън предлага двете страни да си гарантират взаимно приоритет: на СССР — в Румъния, а на Великобритания — в Гърция. Ясно е, че британската страна полага немалко усилия за предварителна подготовка, преди да пристъпи на следващата конференция към конкретна реализация на плана за процентно разделяне на Централна и Източна Европа.
Московската среща от октомври 1944 г.
На Московската среща (9-19 октомври 1944 г.) освен Уинстън Чърчил и Йосиф Сталин присъстват и външните министри на Великобритания и СССР — Антъни Идън и Вячеслав Молотов. Британският премиер се надява да използва разговорите си със Сталин за постигане на така желаното от него споразумение. Предварителните сондажи са му вдъхнали надежда, че този път вероятно ще постигне резултат. И действително, още на първата среща, състояла се на 9 октомври 1944 г., Чърчил лансира идеята за разделяне на Балканите (а впоследствие и на Централна Европа) на сфери на влияние. Всъщност публикуваните от А. Резис факти и обстоятелства относно прословутото листче от бележника на Чърчил потвърждават онова, което великият английски политик споделя приживе в своите спомени.
Едва е започнала срещата и Чърчил се обръща към Сталин:
„Нека уредим нашите взаимоотношения на Балканите. Вашите армии са в Румъния и България. В тези страни ние имаме интереси, мисии и агенти. Нека не се противопоставяме на дребно. Как бихте погледнали да имате 90% предимство в Румъния, а ние да имаме 90% в Гърция и 50 на 50 в Югославия? Докато думите ми се превеждаха, нахвърлях следното на половин страничка:
Румъния Русия…………………………….. 90% Останалите (съюзници)…10% Гърция Великобритания (в съгласие със САЩ)……… 90% Русия…………………………….. 10% Югославия…………………………….. 50-50% Унгария…………………………………..50-50% България Русия…………………………….. 75% Останалите …………………..25%
Подадох я на Сталин, който вече беше чул превода. Настъпи кратка пауза. След което Сталин постави със синия си молив голям знак и върна обратно листчето. Всичко беше уредено за секунди.“
Дали големият знак със синия молив или „синята лястовичка“ означава съгласие? Или Сталин приема само „за сведение“ предложението на британския премиер? Каквито и да са интерпретациите, всички резултати в международните отношения през целия следвоенен период до края на 80-те години (на ХХ в.) подкрепят категорично наличието на такава договореност.
Може да се твърди, че за Сталин и Молотов директният ход на Чърчил се оказва приятна изненада. Формулата не само потвърждава съветското влияние на Балканите, но и съвпада напълно със съветската програма минимум. Оказва се, че интересът на британския премиер към България е по-голям от този към Румъния. Чърчил е съгласен на 10% в Румъния, но настоява за 25% влияние в България. Позицията на Сталин е по-различна. Съветският стенографски протокол от тази среща е твърде синтетичен, не съдържа подробности, нито пък споменава за „синята лястовичка“, с която Сталин мълчаливо маркира подадения му от британския премиер лист. В протокола е вписана само една неопределена бележка на Сталин:
„Другарят Сталин заяви, че 25% контрол на британците в България не хармонизира с другите цифри в таблицата. Другарят Сталин смята за необходимо да направи някои промени, в смисъл, Съветският съюз да има в България 90%, а Великобритания — 10%“.
Използвана е думата „хармонизира“. Вероятно Сталин има предвид аналогичното разпределение на сферите на влияние в Гърция. Подобна теза се налага и от подкрепеното от Сталин предишно искане на Чърчил Великобритания да има в Гърция право на сюзеренна власт. Протоколът подсказва също, че Сталин е съвършен играч, демонстрирайки умения и в сръчното си маневриране по отношение на Италия. Когато Чърчил настоява съветското правителство да окаже въздействие върху италианския комунистически ръководител Ерколи да озапти италианските комунисти, чиято реторика можела да възпламени страстите и да доведе до сблъсъци със съюзническите части, Сталин реагира, според синтетичния стенографски протокол, по следния начин:
„Другарят Сталин каза, че за него би било много трудно да упражнява влияние върху италианските комунисти, защото не е информиран за вътрешното политическо положение в Италия. Освен това, в Италия няма съветски войски, за разлика от България, където сме в състояние да съветваме комунистите какво да правят. Но ако той, другарят Сталин, се опита да посъветва Ерколи, Ерколи може да му каже да върви по дяволите, тъй като той, другарят Сталин, въобще не познава положението в Италия. Другарят Сталин може само да каже, че Ерколи е интелигентен човек и не би действал безразсъдно. Чърчил отговори, че би предпочел италианските комунисти да се въздържат от възпламеняване на страстите в Италия. Другарят Сталин отвърна, че цифрите за България трябва да бъдат коригирани. Чърчил отговори, че общо взето не го е еня за България и че въпросът би могъл да се обсъди от Идън и Молотов. Другарят Сталин се съгласи“.
Антибългарските емоции на британския премиер не са случайни и датират от десетилетия. Една от причините може да бъде потърсена в традиционната британска политика спрямо Балканите, в която българските национални стремления не се вписват по същия начин. Главната причина обаче е дълбоко личностна: България, или по-точно направляваното от цар Фердинанд българско правителство, допринасят в значителна степен за унизяването на Чърчил като политик.
През пролетта на 1915 г. Първата световна война е в разгара си. Сър Уинстън, който по това време е министър на военноморските сили, разработва стратегия за скорошно спечелване на войната от страните на Антантата. Ако Османска Турция — най-слабото звено на Централните сили — бъде принудена да капитулира, британските щикове в Близкия изток и руските — от Кавказкия фронт, ще могат да се пренасочат към европейския боен театър. Съпротивата на Австро-Унгария и Германия ще бъде сломена в най-кратки срокове.
Планът на Чърчил предвижда Османска Турция да бъде ударена право в сърцето, след като се завземат Дарданелите. Неутралитетът на България да бъде насърчаван срещу обещанието за връщане на Източна Тракия. Преценката е, че такова решение отговаря напълно на българските национални интереси. Чърчил обаче недооценява силите на турската съпротива, командвана от талантливия, но не много известен дотогава Мустафа Кемал паша — бъдещия Ататюрк. Турският гарнизон в крепостта Чанаккале отговаря с ожесточен огън и десантът на британците е неуспешен. Част от британският флот е унищожена. Набързо докараните подкрепления не могат да променят хода на битката. Боевете се проточват и в края на лятото провалът на Дарданелската операция става очевиден.
Чърчил недооценява и категоричните български уверения за неутралитет. През септември 1915 г. България демонстративно престъпва декларациите си и се включва във войната на страната на прогерманската коалиция. Сърбия капитулира. Османска Турция стабилизира позициите си по фронтовете. Съотношението се променя рязко в полза на Централните сили. Сър Уинстън е потресен от маневрата на София. Как може България да влезе в коалиция с армиите, воюващи срещу освободителката й Русия? Да стане съюзник на петвековния си поробител? При това само две години, след като последният е изклал и прогонил над 200 хиляди българи от земите им в Източна Тракия? Няма такъв прецедент в световната история!
Провалът на Дарданелската операция принуждава британския министър на военноморските сили да подаде оставка. И да приеме незначителния пост министър без портфейл. Потомственият аристократ е безкрайно оскърбен и през целия си живот ще вини българското коварство като главна причина за политическото си унижение. Макар обстоятелствата да сочат, че провалът на Дарданелската операция се дължи на недооценка на тактическата обстановка от страна на Чърчил и е факт далеч преди България да се включи във войната, антибългарските му емоции остават трайни до смъртта му през 1965 г.
Именно тези емоции витаят в британската позиция по време на доста протяжните пазарлъци между Идън и Молотов през октомври 1944 г. в Москва. Първият настоява съотношението в България да бъде 75 на 25 в полза на Съветския съюз, впоследствие се съгласява на 80 на 20. Молотов възразява: Сталин иска съотношението „да се хармонизира“, тоест да бъде 90 на 10. В следващия си ход Молотов предлага краен вариант, който според него Сталин би се съгласил да приеме в България при съотношение 75 на 25, обаче при условие че за Югославия съотношението се промени на 60 на 40 в полза на Съветския съюз. Последното, което Молотов приема на 11 октомври 1944 г., при това условно, е съотношение 80 на 20 в полза на Съветския съюз в България и Унгария, и 50 на 50 — в Югославия. Споровете около разпределението на надзора за изпълнение на съглашението за примирие с България са придружени с настойчивите опити на Идън да получи повече британско и американско участие в Съюзническата контролна комисия (СКК). Този въпрос е оставен да се разисква в хода на уточняване на клаузите на примирието. Идън се съгласява обаче съветският представител да председателства Съюзната контролна комисия в България. Трите съюзни държави нотифицират българското правителство, че предпоставка за започване на преговорите за примирие е изтеглянето на българските войски и администрация от окупираните територии на Гърция и Югославия в 15-дневен срок.
След съветско-югославския разрив през 1948 г. югославските историци интерпретират процентното съглашение като предателство спрямо националните интереси на Югославия от страна на съветското ръководство. Тази оценка очевидно е продукт на своето време. Тя е неприкрито пропагандистка и дори комична. Много югославски историци ревизират по-късно тази оценка. Според проф. Н. Попович, водещ експерт по съветско-югославските отношения, съглашението 50 на 50 сфери на влияние в Югославия е равносилно на мълчаливо съгласие на Сталин и Молотов да защитават страната срещу евентуална
външна намеса. Авторът подчертава балансираното отстояване независимостта на страната:
„Югославското националноосвободително движение не е поемало никакви ангажименти към Съюзниците, нито пък е конфронтирало неблагоприятна военна или политическа ситуация, с което фактически им оказваше действителна подкрепа“.
В хода на разговорите Чърчил продължава да се надява, че ще успeе да изтръгне по-големи отстъпки от страна на съветските ръководители. На 11 октомври той пише писмо до Сталин, но не го изпраща. Текстът на това писмо е в т. 3 на публикуваната през 1984 г. от Уорън Кимбъл кореспонденция:
„Намирам за много знаменателно, че Британия и Русия ще имат обща политика на Балканите, която ще е приемлива и за Съединените щати…Тези проценти, които записах, са само начин, по който ние можем да изразим доколко съвпадат нашите виждания и тогава да решим какви действия да предприемем по-нататък, за да дойдем до пълно съгласие. Както казах вече, те ще се сторят груби и дори коравосърдечни, ако се представят на критичния поглед на външните министерства и на дипломатите по света. Затова те не могат да бъдат основа на документ, който да бъде публикуван… Те обаче могат да бъдат добър принцип при изграждане на нашите отношения…“
Този текст е симптоматичен не само за методите на тайната дипломация, но и за начина на мислене и отношение на големите държавници на големите свръхсили. В хода на разговорите Чърчил и Сталин си признават един друг водеща роля респективно в Средиземноморието и Черно море. Въпреки това, Чърчил, изглежда, не успява да прикрие тревогата си, че е успял да постигне само минимума. Подобен извод подсказва протоколът от разговорите му със Сталин от 14 октомври 1944 г.:
„Чърчил вярва, че бъдещето на света зависи от приятелските отношения между британската и американската страна и Съветския съюз. Чърчил каза на маршал Сталин съвсем откровено, че малките европейски страни са били изплашени до смърт от болшевишката революция. По-късно този страх се засилил от факта, че преди разпускането на Коминтерна съветското правителство проповядвало намерението си да обърне всички европейски страни в своята вяра. Чърчил си спомнял как светът треперил пред страха от световна революция, макар Чърчил да бил сигурен, че революцията няма да избухне във Великобритания. Другарят Сталин отговори, че светът вече няма да трепери от страх. Съветският съюз не възнамерява да организира болшевишка революция в Европа. Примери за това Чърчил може да види в Румъния, България и Югославия. Чърчил отговори, че вярва на маршал Сталин.“
Конкретизирайки твърденията си, Сталин подчертава, че няма никакво намерения да комунизира Италия, след като попада в британската сфера на влияние. Що се отнася до България, той спрял комунизацията в тази страна, макар да е в съветската сфера на влияние. Българските комунисти, добавя Сталин, започнаха да създават съвети, но Червената армия ги спря. Българските комунисти арестуваха българските полицаи, но Червената армия ги освободи… От Москва Георги Димитров настоява българите да признаят, че бъдещият мир зависи главно от запазването на приятелството и сътрудничеството между Тримата големи.
Британският премиер обаче остава неудовлетворен. Опитите му да изтръгне от Сталин съгласие за британските позиции на Балканите не се увенчават с успех. Оказва се, че съвместната политика спрямо Югославия (50 на 50) се съблюдава по-скоро de jure, отколкото de facto. Проблемът за единното полско правителство остава без разрешение. Британската дипломация не успява да спре комунистическата вълна, която залива териториите, освободени от Червената армия. Великобритания получава единствено формално съгласие за преобладаващо влияние в Гърция. Според Уорън Кимбъл: „Това не беше най-добрият ден за г-н Чърчил. Неговите аргументи по време на тази среща носеха отпечатъка на безнадеждността…“
Тази оценка вероятно отразява моментното състояние на британския премиер. Трудно може да я приемем обаче в светлината на постигнатия стратегически резултат. Защото едва ли може да се отрече, че като цяло Московската среща от октомври 1944 г. е личен успех и на сър Уинстън Чърчил. В резултат от договореностите, британското влияние в Източното Средиземноморие се съхранява, а с това се реализира и програмата-минимум на британския премиер.
Американската реакция
Непосредствено след срещата, Чърчил и Сталин информират президента Рузвелт за състоялата се „неофициална беседа в предварителен порядък“, на която е обсъден въпросът за съгласуване на политиката по отношение на балканските страни. Малко по-късно Чърчил изпраща секретно послание до президента Рузвелт, в което пояснява:
„Съвършено необходимо е да се опитаме да постигнем обща гледна точка относно Балканите, за да предотвратим евентуална гражданска война в някои държави, при която Вие и аз бихме симпатизирали на едната страна, а Сталин — на другата. Уверен съм, че не бихте възразили срещу нашия опит да постигнем единно мислене с руснаците.“
Дори при така изложеното лицеприятно обяснение, процентното предложение на Чърчил среща сериозни възражения в Държавния департамент на САЩ. И Чърчил полага големи усилия да убеди президента Рузвелт, че не е действал задкулисно, че в предложението му до Сталин не става въпрос за сфери на влияние, а е предназначено само за периода на военните действия. След известни колебания президентът Рузвелт се съгласява да го приеме, макар и с неохота. Надделява мотивът, че подобно решение на балканските проблеми би предотвратило въвличането на САЩ в „бъдеща световна война“.
Каквито и упреци да се отправят спрямо британското поведение, трудно оспорима е прозорливостта на премиера Чърчил да използва всякакви ходове от политическо и военно естество, за да осуети евентуално неизгодно за британците развитие на тенденциите на Балканите след разгрома на хитлеристкия Вермахт. Десет дни след като се е договорил със Сталин, британският премиер докладва пред британския парламент за постигнато “много полезно споразумение“, относно балканските страни и Унгария. Явно, договореното процентно съглашение е еднакво изгодно както за западните съюзници, така и за Съветския съюз.
Равносметката
В научната литература и най-вече в публицистиката често се сипят упреци спрямо аморалността на тайната дипломация и най-вече спрямо поведението на Великите сили, присвоили си правото да се разпореждат със съдбините на народите, да погазват суверенитета им, да разпределят териториите им на сфери на влияние. Подобни упреци, разбира се, имат основание от морална гледна точка. Авторите им вероятно изхождат от високо хуманните критерии, от вековечния стремеж за мир и разбирателство между народите, от библейската мечта за достигане до царството на справедливостта.
За съжаление, реалността е съвсем различна. Никога досега никоя държава не се е ръководила във външната си политика от морални съображения. От първия известен ни договор от второто хилядолетие пр. н. е. между империята на хетите и Египет на фараоните, през Вестфалския мир (1648 г.) и Виенския конгрес (1815 г.) предмет на всички междудържавни договори най-вече са сферите на влияние. В ново време те са въздигнати в доктрина от американския президент Джеймс Монро. Още през 1823 г. той разделя света на европейска и американска сфера на влияние. Може да ни се струва несправедливо, но в хода на човешката история великите сили са се наложили като фактори на реалната политика, а техните геополитически интереси — като движеща сила в международните отношения. Приказките за суверенитет, колкото и примамливи да са те, са мит, който се тиражира в интерес на една или друга велика сила, в усилията £ да разширява своето влияние. Суверенитетът винаги предполага поддържането на могъщи въоръжени сили, което е във възможностите само на отделни свръхдържави. Но дори най-могъщата държава не може да бъде абсолютен хегемон, да налага волята си, да води успешна политика без съюзници и приятели в днешния динамично развиващ се многополюсен свят.
Този постулат се отнася най-вече за малките нации. Те могат да се съхранят и просперират само ако последователно водят политика в унисон с интересите на една от големите свръхсили. За сравнение, малки нации като Португалия, Белгия или Холандия успяват в продължение на векове да се съхранят и да владеят несметните богатства на колонии, десетократно по-големи от метрополиите, само защото пречупват трайно и неизменно вътрешната си и външната си политика през интересите на една и съща велика сила, на един и същ Lord Protector, на един и същ Big Brother.
Португалският диктатор Салазар, например, не прикрива идеологическата си близост с тоталитарните режими в Европа, подпомага активно метежа на ген. Франко срещу законното републиканско правителство в Испания. Макар да не се включва във Втората световна война, диктаторът поддържа силите на Оста. В същото време, португалската провинция Азорски острови е превърната в стратегическа база на Съюзниците със съгласието на Лисабон. Отношенията с Великобритания са приятелски и до края на войната Португалия поддържа неутралитет.
Гърция също е традиционен съюзник. Геополитическите интереси на Великобритания налагат да се запази и задържи тази държава в британската сфера на влияние. Затова и през ХIХ, и през ХХ в. подпомага и защитава Гърция до предела на своите възможности.
Що се отнася до Полша, след избухването на Втората световна война Великобритания не предприема активни военни действия, за да защити тази страна от германска агресия, въпреки ясно установените задължения, произтичащи от договора от 1939 г. Твърде късно тази велика сила се включва в защитата на Белгия и Франция през 1940 г., при това безуспешно. Великобритания обаче не закъснява да изпрати военни части в Норвегия преди хитлеристката инвазия в скандинавската страна.
Очевидно няма нищо странно в тази странна война (phony war). Поведението на Великобритания е функция от геополитическия й интерес. Очевидно Гърция и Норвегия са били по-важни за Великобритания, отколкото Полша. Очевидно сделката в Москва от октомври 1944 г. не е била неизгодна за Чърчил. Гърция е съхранена в британската сфера на влияние, въпреки присъствието на Червената армия на Балканите.
Трудно може да се приемат твърденията, че Великобритания пожертвала Румъния, България и дори Югославия. Първоначално тези страни не са били от второстепенно значение за британските интереси. Политиката на изчакване откриването на втори фронт обаче поставя тези балкански държави пред друга реалност. В светлината на решителното настъпление на Червената армия и новите реалии Чърчил предпочита да отстоява програма-минимум в пазарлъците си със Сталин. Което и постига. Гърция е запазена в британската сфера на влияние. Впрочем, държавната политика на Великобритания, основана върху умело и последователно прилагани геополитически съображения, винаги й е носила успехи, способствала е да се превърне в империя през вековете.
По силата на тези съображения България е оставена в съветската сфера на влияние. Успешното й развитие от края на 40-те до края на 80-те години на ХХ в. обаче се дължи на последователната £ вътрешна и външна политика, сочи американският проф. Джон Лемпи. Съветският съюз не взема практически нищо от наложените на България следвоенни репарации, защитава българското стопанство от претенции (на Съюзниците), аналогични с тези от 20-те години, след поражението на страната в Първата световна война. Нисколихвените съветски кредити допринасят за една четвърт от капиталовложенията в промишлеността през 50-те години. За сравнение, кредитите, отпускани от големите европейски банки през десетилетието преди 1914 г., са с 10%-на лихва, а тези през 20-те години — с 15%-на лихва. Икономическият растеж е изключително впечатляващ, благоприятства развитието, промишлената инфраструктура е на равнището на най-високите изисквания на съвременните технологии.
„Забележителният си напредък България постигна благодарение на това, че залага на вътрешноикономическо развитие, вместо на външнополитическо лавиране. Подобно лавиране в миналото винаги е завършвало с катастрофи“, подчертава проф. Лемпи и заключава: „Четирите десетилетия след 1944 г. са най-дългият период на стабилно управление в най-новата история на България.“
